Пол Дохърти
Гибелен грях (8)

Глава седма

Час по-късно, в лошо настроение и притеснен, Корбет излезе от къщи, тихо заричайки се, че ще си поговори с Ранулф, който продължаваше да си отспива след запоя предишната нощ. Мейв вече беше погълната от приготовленията по посрещането на „скъпия“ чичо, а Корбет беше решен да разнищи плетеницата от мистерии, пред които се беше изправил. Мина през претъпкания пазар на Уест Чийп, спря, за да поразпита за новини градските стражи, но те поклатиха глави.

— Нищо, сър — отвърнаха му, — крадци са се промъкнали в една къща на Три нийдъл Стрийт, двама мошеници с прашки са счупили прозорец в Лотърбъри, а пиян студент от Оксфорд е пял непристойни песни на Бишъпгейт.

Корбет им благодари с усмивка и продължи нататък по Уд Стрийт, после по Грейсчърч Стрийт, като се отдръпваше настрани при необходимост и се пазеше от търговците на дървен материал, които отваряха сергиите си и се готвеха за оживен пазарен ден. Попита за пътя гръмогласен чирак, момчето поклати глава и се провикна, че не знае къде живее някакъв си французин. Слугиня, помъкнала ведра с прясна вода от Големия водопровод, му показа къщата, която дьо Краон беше наел — малка, на два етажа, здраво притисната между два магазина, запусната и доста разнебитена. Корбет се ухили на себе си. Камбаните на църквата още биеха за първата сутрешна служба и той се надяваше да е подранил достатъчно, за да вдигне дьо Краон от спокойния му сън. Повдигна голямото чукало на вратата и с трясък го пусна да падне обратно. Повтори бързо потропването. Чу стъпки, вратата се отвори и се появи дьо Краон, напълно облечен с тъмночервена туника и кожени панталони, втъкнати в меки, черни ботуши за езда. Лукавото му, лисиче лице грейна във възможно най-лицемерна усмивка към Корбет.

— Скъпи ми Хю, очаквахме те — хвана ръката на Корбет и я стисна здраво. — Изглеждаш уморен. Или трябва да кажа лорд Корбет?

Близко разположените, зелени очи на французина заблестяха от злоба и подигравка.

— О, да, чухме новината. Влизай! Влизай!

Корбет последва мъжа, който на драго сърце би го убил, в една малка стаичка близо до стълбите. Стаичката беше мизерна, с мръсна тръстика по пода. Вместо огън имаше студена купчинка пепел, а стените бяха очукани и олющени. Разнебитеният стол, който дьо Краон измъкна изпод масата, изглеждаше опасен и негоден да послужи за друго освен за подпалки.

— Сядай! Сядай!

Корбет, макар и целият нащрек, прие поканата му, а сам дьо Краон приседна на крайчеца на олюляващата се маса. На писаря му се дощя ироничната, злобна усмивка да се изтрие от лицето на французина. Дьо Краон плесна с ръце.

— Е, Хю, от любезност ли е посещението? О — наведе се напред и докосна Корбет по ръката, — срещнах лейди Мейв. Дъщеря ти е красавица. На майка си се е метнала. Ще пиеш вино, нали?

— Не!

Усмивката на дьо Краон се стопи.

— Добре, Корбет, какво искаш?

— Защо си тук, дьо Краон?

— Нося послание на добра воля и приятелство от моя господар, краля на Франция.

— Лъжеш!

Дьо Краон втренчи поглед в Корбет.

— Съвсем скоро, Хю — с подигравателен шепот рече той, — съвсем скоро ще направя така, че да се задавиш с оскърбленията си!

Корбет се усмихна на свой ред.

— Само обещания и нищо повече, дьо Краон! Още не си ми казал защо си в Англия и какво те задържа в Лондон?

Дьо Краон се изправи и отиде до другия край на масата.

— Тук живеят френски търговци, интересите им засягат крал Филип. Вие, англичаните, сте известни с враждебността си към чужденците.

— Ами тогава трябва да внимаваш, дьо Краон!

— Внимавам, а и ти трябва да го правиш. Къде е твоята сянка — Ранулф?

— В началото на улицата — излъга Корбет. — Седи в една кръчма с отряд кралски стрелци в очакване да се върна.

Дьо Краон наклони глава на една страна.

— Беше в Уинчестър, сега си в Лондон. Защо му е на краля да праща най-доверения си служител и пазител на тайния печат обратно в града? — дьо Краон сложи пръст на устните си. — Убийствата — каза сякаш говореше на себе си. — Знам, че на ония дебелаци в града не им се ще греховете им да се разчуят. Смъртта на лейди Съмървил и, разбира се, мистериозният пожар в къщата на стария свещеник на краля, отец Бенедикт.

Дьо Краон се отдаде на самодоволство, прокара ръка през рядката си червена коса.

— Какво друго може да има? — запита той с подигравателна почуда.

— Ричард Падликот.

Дьо Краон отвори и затвори уста.

— А, да. Падликот.

— Познаваш ли Падликот?

— Разбира се — французинът се засмя, — широко известен английски престъпник. Как наричаш такъв като него? Мошеник? Издирват го от най-високо място и в Париж, както и тук, в Лондон.

— Какви са причините?

— Същите, каквито са и тук, в Лондон.

— Защо тогава — попита бавно Корбет — са видели как най-близкият съветник на твоя крал — мастър Гийом Ногаре забавлява Падликот?

Дьо Краон не допусна да го объркат.

— Падликот е престъпник, но е и полезен. Продава ни тайни. Получените от него сведения са ценни, със сигурност и твоят господар купува тайни от французи — предатели.

Корбет дочу шум и се изправи. Стана напрегнат в тая тиха, запусната къща. Обърна се и впери поглед във вратата, тъкмо когато някакъв непознат се шмугна като сянка в стаята.

— А, Раул — дьо Краон заобиколи масата. — Мастър Корбет, или по-скоро сър Хю, може ли да ти представя Раул, виконт дьо Ньовер, специален пратеник на крал Филип във Фландрия и Ниските земи^[1].

Дьо Ньовер разтърси сърдечно ръката на Корбет и Корбет веднага го хареса. На външен вид напомняше Малтоут. Беше слаб, приведен, с руса коса, правилни черти, доста момчешки, но Корбет забеляза хитрите му очи и волевите уста и челюст. Разбра защо се беше понравил на Мейв. Притежаваше лениво очарование и честно, открито поведение, което рязко се отличаваше от лицемерието на дьо Краон.

— Преди да попиташ защо Раул е в Англия — промърмори дьо Краон, — аз ще бъда честен: следващата пролет кралят възнамерява да навлезе във Фландрия. Той има известни права там, които…

— Които крал Едуард не признава — прекъсна го Корбет.

— Така е! Така е! — отвърна дьо Ньовер на завален английски. — Но нашият господар би желал да държи под око фламандските търговци. Знаем, че идват в Лондон. Наблюдаваме движението им и носим послание за твоя крал, колко лош би бил за него съветът да им дава надежди и да ги закриля.

Корбет гледаше и двамата. Може и да казват истината, помисли си, или поне част от нея, а и дьо Ньовер звучеше по-разумно от дьо Краон. Английски пратеници държаха под око шотландските търговци в Париж, защо тогава французите да не държат под око фламандските търговци в Лондон? Корбет взе плаща си.

— Мосю дьо Краон, мосю дьо Ньовер, желая ви спокоен престой в Лондон, но от своя господар ви нося предупреждение. Вие сте тук под защитата на документите ви за пропуск. Мосю Дьо Краон, познаваш правилата на играта. Ако те хванат, че се месиш където не трябва, аз лично ще те ескортирам до най-близкото пристанище и ще те прогоня обратно във Франция.

Корбет им се поклони едва-едва и, преди двамата да успеят да му отговорят, си тръгна от къщата, без да изчака да го изпратят.

Вече отвън, на улицата Корбет въздъхна с дълбоко облекчение. Доволен беше, че е хванал дьо Краон и неговия спътник неподготвени, понеже беше убеден, че са замесени в някакво злодеяние. Какво точно, щеше да покаже само времето. Запъти се обратно, като заобикаляше купчините отпадъци и се загледа любопитно в стоящата на отсрещната страна на улицата празна каруца за боклуци с уморен наглед кон. Имаше нещо нередно, което му убягваше. Беше зърнал подробност, която не пасваше. Сви рамене.

— Само времето може да покаже — промърмори.

Погледна нагоре и надолу по улицата, забеляза, че купчините отпадъци са струпани от двете страни на помийната канавка, после предпазливо тръгна, целият нащрек, понеже прозорците над него се отвориха и съдържимото от нощните гърнета беше изсипано върху калдъръма и минувачите. Спря пред гостилничката на ъгъла на Уд Стрийт и си купи пай, който изхвърли в канала, щом в зъбите му изхрупа нещо твърдо.

— Проклети управници! — възропта той.

Щеше му се стражата и членовете на гилдията да ги е грижа повече за това, което се продава по улиците, отколкото за скъпоценната си репутация. Обърна се и тръгна обратно към Шембълс, поспря за кратко, за да погледа един мъж, облечен изцяло в черно, с ярко изрисувани по облеклото му бели кости на скелет да танцува зловещ танц, докато друг мъж до него биеше барабан, а момче свиреше на флейта зловещ марш на смъртта. Корбет си запробива път през навалицата около тезгясите на месарите, като пазеше кесията си с ръка и внимателно следеше къде стъпва. Извън Нюгейт се беше събрала тълпа, за да наблюдава осъдените, натоварени на каруци към бесилката в Смитфийлд или в долната част на града към Елмс. Сети се за лудия просяк от предишната нощ, потрепери и ускори крачка.

На Корбет му се щеше Ранулф да беше с него. На ъгъла на Кок Лейн, стари куртизанки и обикновени уличници вече ловяха клиенти. Белилото по лицата им беше толкова много, че на места стоеше напукано, обръснатите им глави бяха покрити с червени или рижи перуки.

— Едно пени за боричкане! — изкряска една срещу Корбет.

— Два пенса и можеш да правиш каквото ти се прище!

— Не се притеснявай! — изкудкудяка друга. — Няма да трае дълго!

Корбет се запъти към групата. Усмихна се, опита се да прикрие отвращението си от мириса на вкиснало, който се носеше от дрехите им, да не забелязва чернилото по очите им, което на места беше започнало да се разтича и да се размазва по боядисаните им страни.

— Добро утро, дами — отправи поздрав към всички.

Две жени се спогледаха онемели от изненада, а после избухнаха в гръмогласен кикот.

— Ами, добро утро, сър! — отвърнаха му вкупом, отметнаха червените си поли и се поклониха в насмешливи реверанси.

— Какво искаш? — едра жена, дебела като бъчва, си пробиваше път напред, устните й бяха разтворени в изкуствена усмивка и разкриваха почернелите корени на зъбите й.

— Коя от нас ти хваща окото? — обърна се и се изхили на другите около нея. — Срещу шилинг можеш да ни имаш всички накуп. Дяволска дузина, а!

Остроумието й беше одобрено с нов гръмогласен кикот. Корбет се опита да прикрие объркването си и отклони очи.

— Милейди, вероятно ще ви изтощя — измърмори и се усмихна на забележката си. — Имам предвид всичките.

Смеховете и подсвиркванията заглъхнаха, щом между пръстите му се мерна сребърна монета.

— Засега, хубавици мои, приемете извиненията ми, че не ми е възможно да се възползвам от вашите услуги, но тази сребърна монета — Корбет огледа групата — тази сребърна монета е за онази от вас, която може да ми каже нещо за смъртта на Агнес — момичето, убито до църквата близо до Грейфрайърс.

Уличниците се отдръпнаха и заприличаха на група изплашени деца.

— Няма да ви сторя зло — продължи меко Корбет. — На кралска служба съм. Работя с помощник-шерифа, Александър Кейд.

— За Голямото копие ли говорите? — викна му едрата жена.

Корбет я изгледа с любопитство.

— Така му викаме. Бива си го, мастър Кейд, казвам ти.

Младо момиче, на не повече от петнайсет или шестнайсет години, със слабо, костеливо тяло, обвито в дрипи, си проби път и излезе пред останалите.

— Аз мога да ти кажа за Агнес.

Корбет задържа сребърната монета пред очите й.

— Чакам, дете.

Момичето се усмихна, бледото й, бяло лице стана изведнъж трогателно и уязвимо. За няколко мига погледът й загуби своята подозрителна твърдост.

— Там долу — посочи момичето, — близо до аптеката, Агнес държеше таванска стая.

Избърса с опакото на ръцете хремавия си нос.

— Все се имаше за по-добра от коя да е от нас. О, да, истинска дама със собствена стая и хубави рокли.

— Друго какво знаеш?

— Агнес беше изплашена. Казваше, че е видяла нещо — устата на момичето провисна и тя поклати глава. — Не знам какво е, но беше след убийството на едно от другите момичета. Както и да е, тя отказваше да излезе навън. Плати на едно момче, хлапак, да наблюдава вратата.

Сви рамене.

— Това е, което знам.

Протегна мръсната си ръка.

— Моля те, сър — нетърпеливо прошепна. — Може ли да си получа монетата?

Корбет притисна монетата в ръката й и извади камата си. Тръгна по сенчестата уличка. При магазинчето до аптеката спря и погледна нагоре към гниещото дърво и ронещата се мазилка, преди да потропа на вратата. Отвори му беззъба старица с малки очички, колкото малки черни копчета на жълтеникавото си, сбръчкано лице. Обикновена куртизанка, помисли си Корбет, една от дъртите вещици, които даваха под наем стаи на проститутките от улицата, взимаха им парите и си затваряха очите пред онова, което ставаше. Разбира се, в началото дъртата вещица не знаеше нищо, но след няколко монети, изведнъж си припомни всичко. Корбет изслуша дърдоренето й. Вещицата не му каза нищо, което да не беше чул от проститутката, срещу още една монета, обаче му показа стаята на Агнес. Вътре нямаше нищо, вещите на мъртвото момиче, заедно с цялата мебелировка бяха изнесени и писарят разбра, че старицата го разиграва.

Отново на улицата, Корбет се долепи до зида на къщата и се огледа. Беше мръсно. В зеленикавата вода на помийната яма съгледа да плуват разни неща, от които стомахът му се обърна и той запуши нос заради невероятната воня, която се носеше от огромното количество боклуци, накамарени до зидовете. Беше убеден, че го наблюдават и внимателно огледа тесните улички, които водеха към Кок Лейн. Повървя малко нагоре по улицата, с една ръка се подпираше на зида, но бързо я отдръпна, когато пръстите му се натъкнаха на нещо топло и космато. Обърна се и изруга плъха, който се шмугна из процепите, после се върна обратно към аптеката. Да, видя я: изплъзваща се сянка в една от уличките.

— Тази сутрин ще се окаже разорителна — измърмори. Измъкна нова монета от кесията си, вдигна я високо и се провикна: — Знам, че си там момче! Продължаваш да наблюдаваш къщата, нали? Няма да ти сторя зло.

Говореше кротко, искаше му се да избегне все още скупчените проститутки в началото на Кок Лейн, както и изгладнелите очи, втренчени в него от прозорците.

— Приближи се, момче! — насърчи го Корбет. — Ще получиш добра отплата.

Момчето се измъкна от уличката. Беше босо и от слабост очите му така изпъкваха на лицето, че приличаше на уплашено от светлината малко бухалче. Нервно задърпа грубото платнище, което му служеше за плащ. Протегна малката си ръка напред.

— Благодаря, сър.

Гласът беше писклив и Корбет разпозна обиграния глас на просяк. Вероятно родителите изпращаха бедното дете да проси из улиците. Корбет приклекна на прага на аптеката и го придърпа. Момчето, нащрек за опасностите на улицата, предпазливо се примъкна, очите му не се отделяха от сребърната монета. Корбет се протегна пъргаво, хвана слабата ръка на момчето и усети как го прободе съчувствие. Детето беше само кожа и кости. Още един нещастник, който едва ли щеше да преживее още една свирепа зима.

— Ела — подкани го меко, — няма да ти сторя никакво зло. Виж, имам сребърна монета. Ще ти дам и друга, ако ми кажеш истината.

Момчето пъхна пръста на другата си ръка в устата и започна да го смуче.

— Познаваше ли Агнес, момичето, което умря?

Момчето кимна.

— От какво се страхуваше тя?

— Не знам.

— Защо се беше затворила в стаята си?

— Не знам.

— Какво знаеш?

— Дойде един мъж.

— Какъв мъж?

— Свещеник, монах. Беше висок и носеше расо с качулка, но бързо си тръгна.

— Какво друго се случи?

— Агнес ми даде съобщение.

— Какво беше то?

— Само парче пергамент, сър. Трябваше да го занеса в Уестминстър.

— На кого?

— Не знам — големите му очи се насълзиха. — Направих нещо лошо. Не исках, но бях гладен. Хвърлих съобщението в канала и похарчих парите, които момичето ми даде. Купих си хляб.

Корбет се усмихна.

— Можеш ли да четеш?

— Не, но Агнес можеше да пише. Беше умна. Можеше да прочете и напише няколко думи. Каза, че ако продължавам да пазя вратата й, някой ден ще ме научи.

— Но не знаеш до кого е изпратила съобщението?

— Мисля, че беше до жена.

— Защо?

— Защото Агнес ми каза да го отнеса в катедралния съвет късно следобед — момчето потри лицето си. — Агнес каза, че тя ще разбере.

— Това ли е всичко?

— Да, господарю, честно. Моля — изхленчи момчето, — пусни ми ръката. Обеща ми монета.

Корбет му я подаде и момчето изчезна.

— Ако някога си гладен — извика Корбет, потресен от слабите му като сламки крака — иди в къщата на Хю Корбет на Бред Стрийт. Кажи на слугите, че господарят те праща.

Момчето се обърна, затича като вятър нагоре покрай една от помийните вади.

Корбет стана на крака и тръгна обратно, спря при малка кръчма близо до моста над Холборн. Влезе вътре, поръча кана ейл и седна под единствения прозорец в помещението. В другия край група калайджии дразнеха огромен булмастиф, чиито лиги течаха, заради месото, с което го настървяваха, като го отдръпваха внезапно и на косъм отърваваха пъргавите си пръсти. Корбет наблюдаваше жестокото им поведение, а мислите му се насочиха към просещото момче, ужасната смърт на Агнес и отблъскващата грозота на проститутките на Кок Лейн. Замисли се нямаше ли право брат Томас? Дали вонящата гнилост на града не беше родила прокрадващото се из улиците зло? Сръбна от халбата, като се опита да не обръща внимание на ръмженето на кучето и подигравките на калайджиите. Имаше ли нещо, което Агнес да е видяла? Скрила се е била в стаята си, а на посещение й е дошъл мъж, облечен като монах или свещеник. Убиецът ли беше това? Ако е бил, защо не я е нападнал тогава? Защото къщата е била под наблюдение ли? Но пък и Агнес би отказала да отвори вратата? Стигна до извода, че последното е най-логично. Тогава по каква причина този мъж е посетил тази къща на Кок Лейн? Разбира се, Корбет сложи халбата на масата, Агнес е била примамена към смъртта си, вероятно убиецът й е подхвърлил, може и под друго име, съобщение да се срещне с него в онази църква близо до Грейфрайърс. Корбет проследи с пръст ръба на халбата и се опита да набележи чистите факти около убийството. Агнес е знаела нещо, затова се е скрила, пращала е съобщения до някого, който щял да й помогне, някоя от ордена „Сестрите на света Марта“, лейди Фицуорън или де Лейси, но момчето я е хвърлило. Затвори очи, какво идваше после? Някак убиецът е разбрал, че Агнес се е превърнала в опасност, затова я е посетил в стаята й. Оставил й е загадъчно съобщение, а клетото едва поназнайващо буквите момиче не е успяло да види различния почерк. Останалото е било лесно. Агнес отива в църквата с надежда да намери спасение, а убиецът вече я очаква.

Корбет рязко погледна към отсрещния ъгъл, откъдето се разнесоха писъци и крясъци и изпълниха общото помещение. Усмихна се на себе си. Понякога се въздаваше справедливост, защото булмастифът се беше освободил и захапал ръката на един от мъчителите си, помещението вече беше цялото оплескано с кръв. Корбет допи халбата си и се измъкна от неразборията. Трябваше да се отбие на още едно място и тръгна по улица в покрайнините на града, покрай приората на „Свети Йоан Йерусалимски“^[2], от другата страна на Смитфийлд. Там попита утоляващ жаждата си пияница как да стигне до къщата на Съмървил. Мъжът знаеше точно къде е и Корбет, като избягваше всячески стичащата се към Смитфийлд навалица, прекоси Олдърсгейт към Барбикан Стрийт.

Къщата на Съмървил беше великолепна постройка, дори със затворените си в този момент прозорци и големите парчета черен лен, надиплен и закован на дървените колони в знак на траур. Опечалена слугиня отвори вратата и го поведе нагоре към малка, но разкошно обзаведена дневна на втория етаж. И макар стаята да беше неразтребена, сякаш непочиствана с дни, тя подсети Корбет колко хубава беше направила Мейв къщата му на Бред Стрийт. По масата и по някои от покритите с дамаска столове имаше петна от вино. Окачените по стената вещи изглеждаха мръсни и запуснати, в камината не гореше огън и решетката й не беше чистена.

— Искал си да ме видиш?

Корбет се обърна и погледна младия мъж, застанал на прага.

— Казвам се Гилбърт Съмървил. Слугинята каза, че ти си сър Хю Корбет, кралски пратеник.

Младият мъж се ръкува вяло с него. Корбет гледаше черната, чорлава коса, белите, възпълни страни, зачервените очи, челюстта и линията на устата също издаваха слабоволие. Къркач, заключи Корбет. Син, който скърби за майка си, но обича бордото повече от всичко друго.

— Съжалявам за загубата ти — каза Корбет.

Младият мъж придърпа обточената си с кожа роба и му показа стол.

— Спах до късно. Заповядай, седни — потърка наболата брада по бузата си. — Погребението на майка ми беше вчера — промърмори той. — Къщата все още не е сложена в ред, аз… — гласът му заглъхна.

— Моите съболезнования, мастър Гилбърт.

— Сър Гилбърт — прекъсна го младият мъж.

— Моите съболезнования за смъртта на майка ти, сър Гилбърт. Доколкото ми е известно си се прибрал в малките часове във вторник, дванайсети май, открил си, че майка ти не си е в стаята и си започнал да я търсиш, така ли?

— Да. Слугите са я намерили близо до бесилката в Смитфийлд.

— Преди смъртта си майка ти да се е държала странно или пък да е изричала странни думи?

— Моята майка почти никога не говореше с мен, затова я оставях сама.

Корбет видя гнева и болката в очите на младежа.

— Нея вече я няма — отвърна меко Корбет. — Откъде идва това дълбоко разногласие между една майка и единственото й дете?

— Тя искаше да съм като баща ми, но аз не съм.

Не, не си — помисли си Корбет. Имаше неясни спомени от стария Съмървил. Висок, умел воин, който беше направил много за кралството в последните години на войните в Уелс. Корбет смътно си спомняше, че го е виждал да крачи устремно из Върховния съд или как се бие рамо до рамо с краля в някаква битка, или пък да върви по коридорите на някакъв замък или дворец.

— Говори ли ти нещо поговорката „Расото не прави монаха“.

Съмървил се усмихна криво.

— Нищо.

— Майка ти имаше ли си доверени хора измежду прислугата?

Младежът го изгледа с раздразнение.

— Нямаше, тя беше със старомодно възпитание, мастър Корбет.

— Сър Хю Корбет!

— Touche!^[3] — отвърна младият мъж. — Не, сър Хю, своите мисли майка ми държеше за себе си, единствените хора, с които говореше, бяха жените от ордена „Сестрите на света Марта“.

Корбет не откъсваше очи от младия мъж.

— Тогава нямаш никакви предположения относно убийството на майка ти?

— Нямам.

Корбет го побиха тръпки от явното безразличие, което младият мъж показваше по отношение на смъртта на майка си и заоглежда стаята.

— Майка ти имаше ли някакви книжа?

— Имаше, но аз вече ги прегледах. Там няма нищо.

— Не искаш ли да има възмездие за смъртта на майка ти?

Младият мъж повдигна рамене.

— Разбира се, но ти си сър Хю Корбет, пазителят на кралските тайни. Изцяло ти се доверявам, служителю. Ти ще откриеш убиеца. Приличаш на баща ми. Не изпускаш следата, също като кралските хрътки, тичаш по плячката или я влачиш. Ще откриеш убиеца и аз ще пия от бокала си вино, докато го гледам как увисва на бесилката в Елмс.

Корбет се изправи и подбутна назад стола си с крак.

— Сър Гилбърт, остани си със здраве — обърна се и тръгна към вратата.

— Корбет!

Писарят не спря. Беше стигнал до първото стъпало, когато Съмървил го настигна.

— Сър Хю, моля те.

Корбет се обърна.

— Съжалявам за смъртта на майка ти — тихо рече той, — но, сър, намирам поведението ти позорно.

Младежът сведе очи.

— Ти не разбираш — промърмори Гилбърт. — Баща ти правеше това! Баща ти правеше онова! Да, майка ми е мъртва. И какво от това, писарю. За нея мъртвият бях аз.

Корбет погледна младия мъж и изведнъж се запита — беше ли изпълнен достатъчно с омраза, за да извърши убийство? Помътнелият поглед на младежа срещна неговия.

— О, не — каза той. — Досещам се какво си мислиш, мастър писарю. За мен майка ми не съществуваше, защо ми е тогава да я убивам? Но почакай, имам нещо за теб.

Изтича нагоре по стълбите и след няколко минути се върна с парче пергамент в ръцете си.

— Вземи го — каза бързо. — Разгледай го и го използвай както намериш за добре. Повече няма защо да стоиш тук или за какво да се връщаш.

Корбет се поклони сдържано, затвори врата след себе си и си тръгна.

Спря да разгледа парчето пергамент, чак когато стигна Сейнт Мартин’с Лейн. Беше списък на дрехи, вероятно правен от лейди Съмървил заради работата й в абатството, но грубо беше надраскала и язвителни рисунки на събрали ръце за молитва монаси. Рисунките бяха детински и несръчни, като се изключи, че тук-там, вместо да нарисува обръснатата глава на монах, лейди Съмървил беше нарисувала глава на гарван, лисица, свиня или на куче. Най-много го порази обаче нарисуваната в центъра на групата фигура, по-висока от останалите, облечена в монашеско расо с качулка, която беше отметната назад и откриваше подлизурската муцуна на кръвожаден вълк. Корбет разглеждаше рисунката и се опитваше да проследи мислите на мъртвата жена. Да не би да е правила списък на прането и това да е предизвикало някакъв спомен? Корбет поклати глава.

— Каквото и да е било — рече си полугласно, — има какво да се желае от отношението на лейди Съмървил към нашите монаси в Уестминстър.

— Какво е това? Какво е това?

Корбет погледна към дребна просякиня, която държеше счупена, дървена кукла и подскачаше нагоре-надолу пред него.

— Какво е това? Какво е това? — повтаряше тя. — Харесваш ли бебето ми?

Корбет се огледа и си даде сметка, че около тях започват да се трупат хора. Подхвърли монета в ръката на просякинята и бързо се отправи към Бред Стрийт.

Корбет усети суматохата още щом влезе в дома си. От дневната на горния етаж се чуваха детски писъци и разпозна ясния и мощен глас на сина на Ранулф. Грифин печално потвърди новината: Ранулф и Малтоут бяха заети с игри с малкото момче, а се предполагаше, че ще гледат малката Елинор, докато лейди Мейв работи в градината. Корбет го последва навън. Мейв беше потънала в работа сред кремове, невени, рози и шибои. Спря и се загледа в нея. Тя говореше с прислужницата Ана, а на гаснещата слънчева светлина Корбет стоеше под портика и се възхищаваше на начина, по който Мейв беше преобразила обраслата пустош в красива градина с насипани с чакъл пътеки, млади ябълкови дръвчета, лози, пълзящи по огряната от слънцето стена. По-надолу от мястото, определено за малка овощна градина, Мейв беше наредила на зидарите да издигнат близо до дългата редица кошери голям, боядисан в бяло гълъбарник. Сякаш усетила присъствието, му Мейв се обърна.

— Хю! Хю! Ела тук! Виж! — сочеше земята. — Насажденията са оцелели през зимата.

Корбет погледна към синапа, магданоза, градинския чай, чесъна, копъра, исопа и пореча, които тя беше посяла предишната година.

— Виждаш ли! — провикна се тя победоносно. — Поникнали са.

Обърна се, лицето й пламтеше от топлината и усилната работа.

— Ако всичко върви добре, на Архангеловден^[4] месото ни ще бъде с доста подправки.

Лейди Корбет присви очи.

— Май изглеждаш уморен, Хю?

Мейв свали дебелите си вълнени ръкавици, които използваше и подаде градинската лопатка на Ана, която й помагаше да махне плевелите около никнещите насаждения.

— Ела — тя обърса чело с опакото на ръката си. — Бокал студен ейл ще ти се отрази добре. С Ана приготвихме вечерята.

Докато се миеше и освежаваше, Корбет усети, че вечерята няма да е от спокойните. Малкият Ранулф само крещеше, а малката Елинор, която иначе трябваше да спи в люлката си, гукаше и се смееше на номерата му, преди да писне за храната си — парченца сладък хляб, потопен в мляко. Беше невъзможно да се разговаря, понеже Ранулф си беше върнал чувството за хумор — според Корбет твърде бързо — и държеше на всички да разкаже за преживените наскоро неблагополучия на Малтоут с камата. Накрая, щом се нахраниха, Корбет щракна с пръсти на Мейв и Ранулф да го последват в дневната на горния етаж.

— Добре ли мина денят ти, Ранулф? — попита го той невинно и затвори вратата.

— Да, добре мина.

Корбет огледа красивата стая. Мейв любопитно го следеше с очи, понеже не беше успяла да улови раздразнението и лошото настроение на съпруга си.

— Съжалявам — измърмори Корбет. — Но нямаме много възможности за изход от проблема. Убиецът може да е всеки. Всичко, което успях да науча е, че със сигурност носи наметало с качулка.

— Тогава може да е монах, нали? — прекъсна го Ранулф.

— За Бога, Ранулф! — грубо отвърна Корбет. — Всеки мъж в тоя град има наметало с качулка! — настани се на един стол. — А какво свърши ти?

Ранулф се ухили широко. Корбет простена едва чуто.

— Проявих находчивост, господарю. Нали си спомняш думите на лейди Фицуорън, че сме добре дошли да видим как работи? Ами направих посещение от учтивост на лейди Мери Невил.

Мейв закри уста с ръка. Корбет впери поглед в пода.

— Денят още не е свършил, господарю. Лейди Фицуорън ти отправи покана, да идеш в болницата на „Сейнт Катрин“ до Тауър. Кой знае — лицето на Ранулф светна — може пък да открием нещо повече.

Корбет скри лицето си в ръце.