Метаданни
Данни
- Серия
- Средновековни загадки (6)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Murder Wears a Cowl, 1992 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Евелина Пенева, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 22гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Пол Дохърти. Гибелен грях
Издателство „Еднорог“, 2007
Редактор: Мария Станкова
Художник: Христо Хаджитанев
ISBN: 978–954–365–018–7
История
- —Добавяне
Глава девета
Рано на другата сутрин Корбет закусваше в кухнята, когато спокойствието на цялата къща беше нарушено от блъскане по външната врата. Предусети какви са новините, още щом отвори широко вратата и видя пред себе си помощник-шерифа Александър Кейд, несресан и небръснат.
— Станало е ново убийство, нали? — попита тихо Корбет.
— Да, преди около четири часа. Проститутка на име Хоуиза е била убита пред вратата на жилището й.
Корбет го покани с жест да влезе.
— Мъртвата ще почака малко — промърмори той. — Закусвал ли си?
Кейд поклати отрицателно глава. Корбет го поведе към кухнята, настани го на масата и бутна към него чаша вино, парче сушено месо и прясно изпечен черен хляб. Кейд се нахрани, като лакомо гълташе храната, а Корбет го наблюдаваше с любопитство: не беше само гладът, помощник-шерифът беше разтревожен.
— Познаваше ли Хоуиза? — попита го Корбет в момента, в който сънените Ранулф и Малтоут се промъкнаха в кухнята.
Помощник-шерифът, зяпнал с уста, пълна с хляб и месо, вдигна очи към него. Корбет разбра, че въпросът му го е изненадал.
— Познаваше ли я?
Кейд кимна.
— Да — измънка. — Познавах момичето, но това си е моя работа.
Ранулф и Малтоут седнаха до него на пейката.
— Мастър Кейд, почакайте. Ранулф, трябва да поговоря с теб.
Вече отвън, Корбет сграбчи Ранулф за предната част на кожения елек.
— Снощи си излизал, нали?
— Да, господарю. Но, както каза мастър Кейд, това си е моя работа.
— Щом излезеш от къщата ми, става моя работа! — изръмжа Корбет. — Имам достатъчно врагове в тоя град, без да приканвам на всеослушание всеки минувач или разбойник и без да споменавам един безжалостен, вилнеещ нощем главорез.
Притисна Ранулф до стената.
— Къде ходи? При лейди Мери Невил?
— Да, при нея! — Ранулф впери в него свиреп поглед.
— Тя е лейди и е вдовица.
— А аз какво? Да си знам къде ми е мястото, така ли, господарю?
Ранулф се приближи.
— Или искаш да я запазиш за себе си, господарю? Така ли е? Видях как я гледаше.
Ръката на Корбет се плъзна към кинжала му и Ранулф сграбчи дръжката на своя.
— От дълго време ти служа, господарю — тихо продължи Ранулф. — И ти служа добре. Само един Бог знае кой е баща ми, а майка ми е била дъщеря на селянин. Имала е мечти, но не и способности да ги постигне. Вярвай ми, аз имам и двете. Един ден ще коленича пред краля — Ранулф вирна брадичка. — Ще стана рицар.
Корбет отпусна ръце и се облегна на стената на ходника.
— Бог да ни пази, Ранулф! — рече полугласно. — Погледни ни само, с кинжали в ръце! Прави каквото искаш. Имаме други неща за вършене.
Взеха Кейд и още несъбудилия се Малтоут от склада за провизии и тръгнаха по безлюдната Бред Стрийт нагоре към Чийпсайд. Голямата улица беше пуста, само един монах с преметнат през рамо филон и воден от сънено момче с горяща факла, бързаше, за да даде последно причастие за болен. Около купчините гнила шума се биеха кучета и котки. Двама пазачи от градската стража се олюляваха толкова пияни, колкото и гуляйджиите, които задържаха. Корбет погледна нагоре към сивото небе.
— Къде е тялото на момичето, мастър Кейд?
— Вече е пренесено в Сейнт Лоурънс Джуъри. Превозихме я на една от колите за боклук.
— Кой я е открил?
— Градската стража — Кейд отмести поглед и се изхрачи. — Чули кучетата да ръмжат и да се джафкат около трупа.
Кейд стисна устни, за да потисне гаденето.
— Бог да ни пази! — промълви той. — Псетата лочели и ближели кръвта й.
Корбет прошепна тихо една молитва.
— Все още има смисъл да идем до мястото — каза той. — В стаята си ли е било убито момичето?
— Не, пред самата врата. Държала е ключа в ръка, когато убиецът е нанесъл удара си.
— Ще идем ли до Сейнт Лоурънс Джуъри?
— Мастър Корбет, първо трябва да се погрижа за други въпроси. Ще ме почакате ли? — Кейд потупа кесията си. — Помолих моя писар да се поразрови в записките. Направил е списък с фактите, които са ни известни за Падликот.
Корбет се усмихна.
— Първо се погрижи за своите задължения, мастър Кейд.
Помощник-шерифът ги поведе нагоре към Грейт стокс близо до Водопровода, там облечени в сини и жълтеникавокафяви униформи войници бяха събрали престъпниците и скитниците за изпълнение на наказанията им. Когато Корбет стигна на мястото, отвеждаха духовник заловен в прелюбодеяние с омъжена жена, а пред него мъж свиреше на гайда.
— Трябва да извърви гол шест пъти пътя до Нюгейт и обратно — поясни Кейд — със смъкнати до глезените панталони.
Докато отвеждаха горкия нещастник, войниците се смееха гръмко. Кейд трябваше да прегледа реда на останалите наказания. Измамник беше купил два плаща за пет лири, под предлог, че взема единия, за да го покаже на свой приятел. Мъжът платил четвърт нобъл[1] и оставил като депозит петнайсет подобни монети, вързани в кесия. Търговецът ги приел и чак когато клиентът му си тръгнал, открил, че в кесията няма пари, а пулове. Друг пък, обущар, твърдял, че може да открива откраднати вещи с помощта на хляб и забодени от двете страни ножове. В този момент ножовете се люлееха около врата на мъжа, който беше завързан за позорния стълб, а натопения в конска урина хляб беше размазан по лицето му. Наказанията продължаваха. Някакъв богохулник трябваше да отнесе три фунта[2] восък в църква в Съдърк. Върхът на езика на друг, който се правел на ням, за да може да проси, беше изгорен с нажежен до червено ръжен. От процедурата на бързо налагане на наказанията, Корбет се почувства уморен и си тръгна.
Трябваше да чака около час в близката кръчма, докато Кейд приключи със задълженията си, после вкупом се отправиха към Сейнт Лоурънс Джуъри. Вече съвсем буден Малтоут разпалено си шепнеше с Ранулф, колко щастлива ще е лейди Мери, когато се събуди и открие розите. Неволно дочулият разговора им Корбет се надяваше да е така, в противен случай Ранулф можеше да се окаже редом до окованите престъпници, които тъкмо бяха оставили. Крадешком погледна Кейд, който продължаваше да мълчи и беше доста нервен.
— Трябва да ти задам някои въпроси, Александър — пошушна Корбет, за да не могат да го чуят Ранулф и Малтоут.
— Какви въпроси?
— Познавал ли си и други от убитите момичета?
Кейд отрече с поклащане на глава и отклони поглед.
Щом стигнаха Сейнт Лоурънс Джуъри, Кейд извика ниския и дебел свещеник, който им отвори малката стая за мъртъвци, докато недоволстваше от ранния час и че трябва да погребва уличница след уличница. Млъкна чак, когато Кейд грубо му напомни, че градът плаща добри пари за неговите услуги. Корбет хвърли бърз поглед към тялото вътре, големият морав разрез през шията, ужасяващо обезобразената утроба. Не издържа повече и всички излязоха обратно на чист въздух.
— Съгласен съм с теб, свещенико! — извика той. — Да видиш седемнайсет такива тела не е по силите и на светец!
Все още разтревожения от предишната си среща с Корбет свещеник закима с глава.
— Шестнайсет — изписка той. — Това е шестнайсетата!
Корбет забеляза как лицето на Кейд внезапно пребледня.
— Не, не — поправи го Корбет. — Това е седемнайсетата жертва или осемнайсетата, ако включим и лейди Съмървил.
Свещеникът сви рамене и влезе обратно в къщата си, върна се понесъл в ръце огромна, боядисана в пурпурно книга.
— В тази книга се записват погребенията в църквата — обясни и запрелиства пожълтелите страници. Обърна в края. — Ето тези, на които е направено просешко погребение. Гледал съм дълго имената на жертвите — убитите през последните месеци уличници.
Корбет взе книгата и прегледа внимателно покъртителните записи. Старец умрял в окови, паднало от камбанария момче, убит на Фладгейт Лейн калайджия. Между тях стояха, отбелязани със звезда отстрани, имената на убитите проститутки. Корбет се отдалечи, без да обръща внимание на възраженията на свещеника. Постави книгата върху рушащ се надгробен камък, извади изпод наметката си списъка на жертвите, който му даде помощник-шерифа и ги сравни. Кейд стоеше далеч с гръб към тях, а Малтоут и Ранулф в безделието си наблюдаваха изгрева, облегнати на стената. Корбет внимателно проучи и двата списъка. После затвори книгата и я върна на свещеника.
— Благодаря ти, отче. Може би никога няма да разбереш колко е ценна тази книга. Ранулф! Малтоут! — извика той. — Не мърдайте от мястото си! Мастър Кейд, последвай ме!
Свещеникът побърза да се отдалечи, а Корбет поведе Кейд към задната част на църквата. Останали вече насаме, Корбет притисна помощник-шерифа към стената, с едната си ръка стисна гърлото му, а с другата притискаше кинжала към откритото място на шията, точно под дясното му ухо.
— Сега, мастър Кейд — прошепна Корбет, — край на лъжите и на измислиците. Какво става? А? Според твоя списък, проститутка на име Джудит е била убита преди шест седмици!
Помощник-шерифът отвори и затвори уста. Корбет блъсна леко главата му в стената.
— Без лъжи, мастър Кейд. Ти отговаряш за всички погребения. Какво е станало с тялото на тази жена? — Корбет се поусмихна. — И щом отваряме дума, носи ти се славата сред проститутките из града.
Кейд изпъшка.
— Ще ти кажа — гласът му беше дрезгав. — Махни ръката си и прибери ножа, сър Хю. Рано или късно истината щеше да излезе наяве.
Внезапно изникнаха Ранулф и Малтоут и Корбет прибра ножа си в ножницата и ги постави на мястото им.
— Казах ви да не мърдате от мястото си! — извика им Корбет. — Връщайте се обратно!
Помощник-шерифът разтриваше шията си, приклекнал ниско до зида на църквата.
— Да, да — заговори той, — познавах някои от убитите момичета. Аз съм ерген, сър Хю. Притежавам само дрехите на гърба си и доходите от работата си. Не взимам подкупи, не криввам от правия път, но като всеки мъж се усещам самотен. Кръвта ми кипи и едно хубаво лице и нежна плът ще ми донесат утеха. Познавах последното момиче, Хоуиза, както и другите, Мабел, Розамунд, Дженора, но Джудит беше моята любимка. Виждаш ли, мастър Корбет, нея са я нападнали, но не е била убита. Грижа се за нея и сложих името й в списъка, за да я защитя.
— Какво? — учуди се Корбет. — Твърдиш, че някое момиче е оцеляло след нападение на този извратен убиец?
— Почти нищо не е видяла — измърмори помощник-шерифа. — Беше изплашена. Заплаши, че ще каже на другите какво знае за мен и останалите градски управници, ако не бъде защитена.
— И къде е сега?
— Настаних я в манастира на сестрите Клариси[3] близо до Тауър. Добрите сестри се съгласиха да се погрижат за нея — Кейд изтри уста с опакото на ръката си. — Това ще продължи, докато не събера достатъчно пари, за да я пратя до един от градовете от Синк портс[4].
— В такъв случай, мастър Кейд, най-добре да й идем на посещение.
Взеха със себе си озадачените Ранулф и Малтоут и се отправиха към сградата на кметството, откъдето наеха коне, за да продължат пътя си по улиците на Олдърсгейт, из които минувачите все още бяха рядкост и излязоха извън стените на града. Пътят им завиваше на юг през тучни пасища, минаваше покрай стопанства с крави и водеше към покритите със сиви каменни плочи манастирски сгради на кларисите, удобно разположени сред гори и поля.
Сестрите, които следваха заветите на света Клара, им оказаха сърдечен прием, доволни, че имат посетители и то видни люде. Суетяха се и вдигаха врява около Корбет и спътниците му, като квачки. Наложи се писарят в обичаен знак на любезност да се присъедини към тях в малката манастирска трапезария, където бяха поднесени хляб и ейл, преди Кейд да попита дали може да се види със „скъпата си сестра, Джудит“ в някоя от стаите за гости.
Добрите сестри се съгласиха, но Корбет улови как се спогледаха лукаво с прикрити усмивки. Каквото и да твърдеше помощник-шерифът, монахините не бяха толкова наивни, колкото изглеждаха, и бяха наясно с истинския занаят на Джудит. Незабавно изпратиха млада послушница да подготви момичето. Ранулф и Малтоут останаха в манастирските градини с ясни заповеди да се държат прилично, а Корбет и Кейд се запътиха към варосаната килия, където ги чакаше Джудит. Тя беше хубавка, сочна и червенокоса, облечена в тъмнокафява роба, пристегната здраво около врата. Поздрави сърдечно Кейд, разцелува го по двете страни и притисна ръката му, но тъмните кръгове около очите й издаваха тревогата й.
— Монахините продължават да мислят, че съм ти сестра — рече му дръзко.
— И защо мислят, че си тук? — попита Корбет.
— Ти явно знаеш коя съм, сър, но ти кой си? — не му остана длъжна тя.
Корбет се усмихна, поднесе извиненията си и се представи.
— А сега отговори на въпроса ми! — настоя той.
— Монахините — намеси се Кейд — мислят, че моята сестра Джудит е била нападната в къщата си от крадец.
— А каква е истината?
Момичето се усмихна и отвърна очи.
— Аз съм любовницата на мастър Кейд — отвърна му тя. — Държа стая над един магазин на Фладгейт Лейн. Там ме посещаваше мастър Кейд.
Заговори по-високо и в гласа й започна да се долавя слаб напевен акцент.
— Имах и други приятели. Животът ми беше хубав. Чух за убийствата, но си помислих, че някой си излива гнева — момичето седна на единствения стол в килията. — Прибрах се късно и се качих по задните стълби към стаята си. Често оставям вратата отворена, заради котката си. Влязох и запалих свещ. Имам голям гардероб, подарък от един дърводелец, в него висят роклите ми. Чух шум и, понеже така и не виждах котката, реших, че горката животинка е останала затворена вътре.
Джудит млъкна и сплете пръсти.
— Никога няма да го забравя — промълви тя. — Взех свещта и отворих вратата на гардероба. Мисля, че свещта ме спаси. Видях тъмна фигура, блясък на стомана и, тъй като се отдръпнах, ножът ме поряза.
Момичето развърза ризата около врата си и я смъкна надолу, за да се види дългата, яркочервена резка, която стигаше от едното рамо до другото точно под врата й.
— Пищях, понеже кръвта ми рукна, после съм припаднала. Трябва някой да ме е чул. Изпратили са да повикат мастър Кейд — хвърли поглед към Корбет. — А ти май знаеш останалото, нали?
— Реших, че е най-добре убиецът да си мисли, че е умряла.
Момичето се намръщи.
— Кой ще ми повярва?
— Какво видя?
— Само го зърнах, но мисля, че беше монах.
— Защо мислиш така?
— Фигурата беше забулена, с качулка и с наметка, но виждаш ли, сър Хю — момичето се усмихна високомерно, — когато вдигнах свещта видях ръкава на нападателя. Беше от тъмнокафяв плат какъвто носят монасите. Видях и друго.
— Хайде, момиче, казвай!
— Когато се отдръпнах и свещта падна, видях бяло въженце с пискюл, сигурна съм — тя вдигна очи, — само монасите носят такова.
В погледа, който Корбет отправи към Кейд имаше обвинение.
— Затова беше мълчалив, когато бяхме в Уестминстърското абатство и се срещнахме с пазача на светата утвар и най-доверения му приятел. Кафяви одежди носят само бенедиктинците. Не си ли даваш сметка, Кейд, убиецът със сигурност е монах!
Кейд удари с юмрук по стената.
— Разбира се, че си дадох сметка — отвърна той, — но кой ще повярва на проститутка?
Срещна тъжния поглед на Джудит.
— Съжалявам — измърмори той, — но точно това ще кажат, думата на една проститутка срещу думата на един монах и какво доказателство има тя, сър Хю, освен собствената си преценка? На страната на всеки монах, обвинен в престъпление, ще застанат братята му и тържествено ще се закълнат, че брат еди-кой си или отец не-знам-кой си по времето на нападението е бил на друго място.
— Никога не си говорил така преди — прекъсна го момичето. — Винаги казваше, че си ме довел тук, за да ме защитиш. Защитавал си себе си!
Обърна се към Корбет.
— Преди помощник-шерифът да продължи — добави тя — и да ме попита защо му е на един монах да напада проститутки, аз ще ти кажа, сър Хю. Ще си единственият, на когото съм го разказала.
Корбет приклекна пред момичето и леко хвана ръката й.
— Кажи ми истината — настоя той. — Кажи ми всичко, което знаеш, и аз ще заловя мъжа, който те е нападнал. Ще ти осигуря защита, писмена заповед от самия крал и щедро възнаграждение. Да — добави при проблесналата надежда в погледа на момичето. — Достатъчно сребро, за да идеш другаде и да започнеш нов живот. Малка зестра, с която вероятно ще можеш да се върнеш в родното си село, да се омъжиш и да си имаш дом.
Момичето сграбчи ръката на Корбет.
— Обещаваш ли?
Корбет вдигна другата си ръка.
— Кълна се тържествено в краля и в Светото причастие. Ще бъдеш защитена и възнаградена.
— Преди около година — започна Джудит — в края на лятото и началото на есента, аз и други момичета бяхме наемани, за да ходим в празния дворец в Уестминстър. Плащаха ни щедро и ни отвеждаха с лодка по реката. Въвеждаха ни по стълбището на краля в една от залите на пустия дворец. Били сме там най-малко дузина пъти, отдавахме се на най-разюздани гуляи. Дотогава такова нещо не бях виждала. Виното се лееше като река, върху подносите имаше цели камари с храна — усмихна се тя, — но светлината винаги беше приглушена. Към нас се присъединяваха мъже. Единия го познах, мисля, че се казваше Уилям, иконом на двореца, винаги беше пиян.
— Разпозна ли друг?
— Вече казах, че виното се лееше като река. Събличахме се, свиреше музика и танцувахме. Мъжете винаги носеха маски, но съм убедена — момичето замлъкна и се замисли за миг, — убедена съм, че някои от тях бяха монаси от съседното абатство.
Корбет подсвирна през зъби и хвърли поглед към Кейд.
— Мътните го взели, Кейд! Дочух слухове за тия гуляи. Знаят ли други в града за тях?
Помощник-шерифът пребледня.
— Носеха се слухове — измънка той.
— Можем само да предполагаме — продължи Корбет — какъв ще е гневът на краля, когато научи.
Усмихна се на момичето и я хвана по-здраво.
— Не към теб, Джудит. Кралят ще се цели в по-едра плячка от теб. Ти ще си в безопасност — вгледа се в пълните със страх очи на момичето. — Кой беше водачът, организаторът на тези гуляи?
— Не знам. Отначало мислех, че е икономът, но той е роден пияница. Беше пиян до такава степен, че между него и момичетата нищо не се получаваше.
Джудит затвори очи и се съсредоточи в спомените си.
— Не, там имаше друг мъж. Висок, добре сложен, с мускулесто тяло, който винаги носеше маска на сатир. Той проверяваше дали светлината в стаите е приглушена, дали храната е сервирана, виното разлято и, най-важното, че преди изгрев ще бъдем изведени от двореца и върнати с баржа по реката.
— Знаеш ли кой е бил?
— Не, винаги го наричаха „Господарят“.
— Как разбра, че са замесени и монаси?
Момичето се разсмя.
— Сър Хю, може и да съм невежа, но щом работиш по улиците на Лондон, скоро наученото за мъжете стига, за да изпълниш хиляди листове пергамент.
Сви рамене.
— Знам, беше тъмно, но мъжете имаха охранени тела, с глезена плът. Във всеки случай — изкикоти се тя — единствено монасите имат тонзура.
Корбет се ухили.
— И така, те са пиели, тъпчели, танцували и…
— Да — прекъсна го момичето с усмивка. — И другото. Разделяхме се по двойки, после надуваха рог, поднасяха се пресни меса и пълни чаши и гуляят продължаваше до ранните часове.
— Каза, че са ставали преди година. Защо внезапно са престанали?
— Не казах, че са престанали. Според мен „Господарят“ се е спрял на друга група момичета.
— А! — Корбет се изправи. — Разбира се, за да не научите твърде много.
— Но защо — прекъсна ги Кейд — никой не е съобщил на властите?
Момичето го погледна снизходително.
— Александър — отвърна му тя. — Толкова си глупав, макар и добър човек. Кой щеше да съобщи? Господарят и останалите от сборището? Момичетата? И така да се лишат от добър източник на сребро, храна и пиене? Кой би се осмелил?
Поклати глава.
— А и нали сам го каза, Александър, кой би повярвал на нас — уличници и проститутки!
Корбет се отдалечи и застана близо до малък прозорец. Загледа се в седналите на зелената поляна в манастирската градина Ранулф и Малтоут, ранното утринно слънце ги топлеше, те се смееха и кикотеха на подвизите си от изминалата нощ.
— Има логика — заключи той — в това, което казваш, Джудит. Мислиш, че някои монаси от абатството са въвлечени в тези нощни гуляи. Възможно ли е някой от тях да е започнал да се чувства засегнат, дори заплашен и да е решил да премахне свидетелите?
Момичето кимна и му отвърна:
— Така предполагам. Убийците може и да са повече от един, сър Хю. Навсякъде из града станаха убийства.
— Възможно е — потвърди Корбет. — Всичко, което разказа, пасва напълно. Първо, лейди Съмървил — той стрелна с очи момичето, — която е една от ордена „Сестрите на света Марта“, и беше жестоко убита в Смитфийлд. Чувала ли си за добрите сестри?
Джудит кимна.
— Имала е — продължи Корбет — много ниско мнение за монасите. Непрекъснато повтаряла поговорката „расото не прави монаха“ и им нарисувала няколко твърде жестоки карикатури. Дали не е знаела за този разврат и не се е наложило да я накарат да замълчи завинаги? Второ, никак не мога да си обясня как убиецът успява да се движи незабелязано из града, но кой би спрял и заразпитвал монах, нали? Трето, видели са някакъв монах да влиза в къщата на една от жертвите. И накрая, монахът се ползва с доверие, което обяснява защо момичетата са допускали своя убиец близо до себе си.
Корбет обърна поглед през прозореца към обления в слънчева светлина вътрешен двор на манастира. Разбира се, пасваше и на казаното от брат Томас: може и монах да убива тия момичета, за да ги накара да замълчат завинаги. А може и да се чувства виновен за извършеното от него и да вярва, че проливайки кръвта им, се пречиства от своя грях. Казаното от стария просяк вече също придобиваше смисъл: грубите крака на дявола в действителност бяха обутите в сандали крака на монаха. А пък и лейди Съмървил би спряла в тъмното и би поздравила един монах, който бърза след нея.
— Смъртта на отец Бенедикт! — намеси се развълнувано Кейд. — Старият свещеник е загинал, защото е видял или научил нещо за среднощните гуляи на монасите. Затова е искал да се срещнем. Затова е бил убит!
Корбет се облегна на стената и кимна. Но каква е точната причина, почуди се той, бяха ли тези непристойни действия организирани? Кой е Господарят? Момичето призна, че не е бил Уилям ъф Сенч. Възможно ли беше да е Адам Уорфийлд? Но защо, защо, защо? Корбет впери поглед в тревата, капките роса проблясваха като диаманти и внезапно му стана студено.
— Разбира се! — изкрещя той. — Разбира се!
Закрачи обратно към момичето и здраво я сграбчи през кръста.
— Това ли е всичко?
— Да. Казах всичко, което имах за казване.
— Добре, тогава ще останеш тук. Кейд, последвай ме!
Корбет се втурна навън към Ранулф и Малтоут, които все още седяха в двора.
— Ранулф! Малтоут! Тръгвайте! Какво сте сепнали като влюбени оръженосци, когато наоколо се ширят предателства и убийства!
Двамата мъже се втурнаха след него като зайци. Корбет се сбогува припряно с изненаданата майка-игуменка, взе коня си и премина през манастирските порти в галоп, като да го беше подгонил самият дявол.
Яздиха без почивка по лъкатушещите пътечки, не спряха чак докато не влязоха в тесния лабиринт от улички в Пети Уелс около Тауър, където слязоха от конете си при кръчмата „Златния турчин“.
— Не си поръчвай пиене, мастър Кейд, чака те работа! — Корбет измъкна заповед от кесията си. — Отнеси я на конетабъла[5] на Тауър. Предай му почитанията на сър Хю Корбет, пазител на кралския печат, и му кажи, че до час искам три баржи на Уол Кей. Една за нас и две пълни с кралски стрелци. Искам да са ветерани, надеждни мъже, които ще изпълнят всяка моя заповед.
Като видя лицето на помощник-шерифа поклати отрицателно глава.
— Не. Сега не мога да обяснявам. Просто изпълнявай и се върни тук, щом всичко е готово.
Стоеше и наблюдаваше как Кейд се отдалечава.
— Какво не е наред, господарю?
— Всичко е наред засега, Ранулф. Гладен съм. Искам да ям. Можете да ме придружите.
Вътре в кръчмата Корбет каза на Ранулф и Малтоут да се погрижат за себе си, а сам поиска от плешивия и опасан с омазнена престилка съдържател да му даде стая.
— Искам да съм сам! — нареди той. — Донеси ми чаша вино!
Усети апетитното ухание, което се носеше от кухнята.
— Какво готвиш, мастър кръчмарю?
— Пайове с месо.
— Донеси два! — Корбет кимна към изненадания Ранулф и тръгна нагоре по стълбите след кръчмаря.
Малката стая беше чиста, подредена и добре преметена. Корбет полегна за кратко на ниското легло и се загледа в тавана. Съдържателят се върна с поднос с храна и вино. Корбет яде и пи жадно, като се опитваше да обуздае собственото си вълнение от това, че накрая има напредък. Разви пергамента, който Кейд му беше дал, и започна да проучва сведенията за Ричард Падликот, осигурена му от писарите. Според документите, Падликот имаше дълго и разнообразно минало на престъпник. Роден в Норич и отличил се в учението, бил приет в Кеймбридж, където се дипломирал и станал част от нисшия клир. После заменил чиновническия живот за по-изгодното съществуване на търговец на вълна, сирене и масло. Известно време пътувал в чужбина, посетил Гент и Брюж, но по тези места късметът му го напуснал. Англичаните били принудени да не изплатят заемите си на търговците в Брюж и Падликот се оказал от ония англичани, които били задържани в замяна и оставени да гният във фламандския затвор. Накрая избягал като убил двама от пазачите и у себе си таял пареща обида към Едуард Английски.
Падликот се върнал в Лондон и станал част от престъпния свят. Измамил някакви златари от Чийпсайд; преметнал и обрал един ломбардски банкер, крадял ценности от църквите. Като измамник бил в стихията си и можел да се престори на когото и да било, само за да отмъкне нечии пари. На няколко пъти властите били на косъм да го заловят, но Падликот — майстор на предрешаването — все успявал да се измъкне.
Корбет отпи от виното и се зачуди на дързостта на този измамник. Беше заплаха за всеки. Опитни търговци, управници с опит, разнежени вдовици, хитри войници, алчни земевладелци, всякакви хора ставали жертва на мошеничествата на Падликот.
Хю Корбет усети напрежение, щом заразглежда списъка с данните. Кралски шпионин беше чул, че Падликот е бил предишната есен в Англия. Имаше сведения, че е бил видян на няколко пъти и през пролетта, а след това идваше сведението от английския шпионин, че Падликот е видян в Париж. Корбет отпусна пергамента и се облегна на леглото. Зачуди се, дали е възможно, дали „господарят“, който Джудит беше описала, организаторът на среднощните гуляи в Уестминстърския дворец, да е не друг, ами Ричард Падликот? Но защо? Дали мошеникът пък не показваше своето презрение към властта като развращава монаси с помощта на проститутки? Корбет само напипваше истината, а имаше само един начин да се разбере каква е тя. Чу тропот по стълбите и Ранулф заблъска по вратата.
— Господарю! Господарю! Кейд се върна, баржите са готови!
Корбет стана, допи виното от чашата и заслиза по стълбите. Уреди сметката със съдържателя и закрачи през двора към мястото, където го чакаше все още смутения на вид Кейд и нервно стискаше и отпускаше големите си ръце.
— Всичко ли е готово, мастър Кейд?
— Да, сър Хю. Чакат на Уол кей.
— Тръгваме към Уестминстър, нали? — извика Ранулф и плесна с ръце. — Тия дяволи, монасите!
Кимна весело към Малтоут.
— Сега става весело — прошепна той. — Почакай само старият господар „Кисела физиономия“ да упражни дадената му власт.
Господарят „Кисела физиономия“, както Ранулф тайно наричаше Корбет, вече крачеше надолу по тесните улички към речния бряг. На Уол Кей три баржи ги очакваха. Офицер от гарнизона при Тауър излезе напред да ги поздрави.
— Сър Хю, казвам се Питър Лимър, носител на жезъла.
Махна към баржите, пълни със стрелци с кожени шлемове, над които носеха шлемове от метал. Всеки от тях беше въоръжен с меч, кама и тежък арбалет.
— Добре! — полугласно каза Корбет. — Отиваме в Уестминстър и ще правите точно това, което ви кажа.
Тромавият офицер с късо подстригана коса кимна. Качиха се в баржите. Заповедите за тръгване бяха дадени и баржите бяха насочени към средата на реката.