Пол Дохърти
Гибелен грях (1)

Пролог

Въжето на ешафода проскърцваше зловещо. Това беше единственият звук, който нарушаваше мрачната тишина, надвиснала над обширните земи около манастира „Сейнт Бартолъмю“. Това пъстро и шумно през деня място нощем се превръщаше в царство на духовете. Там властваше ешафодът. Със стърчащите си греди и жълти плетени въжета, той представляваше страховита гледка, допълвана от висящите тела с извити вратове, изцъклени очи и подпухнали езици, прехапани от пожълтели зъби. По нареждане на градските първенци екзекутираните злодеи оставаха да висят по три дни, докато телата им не подпухнеха и гарваните не започнеха да кълват с острите си клюнове очите и лицата им.

Нощем никой не доближаваше ешафода. Там, твърдяха старите вещици, демоните ходели да изпълняват своите танци. Възцареше ли се мракът, дори кучетата, котките и каните^[1] напускаха мястото.

Просякът Рагуорт мислеше другояче. Обикновено той седеше на завоя на Сейнт Мартин’с Лейн в Уест Чийп, протягаше металната си просешка паница и хленчеше, измолвайки милостиня от вярващите. Хората, които пресичаха голямото лондонско тържище край „Сейнт Пол’с“ бяха богати и жалостиви. Просякът не оставаше гладен. През нощта Рагуорт се връщаше в Смитфийлд и спеше под ешафода, където се чувстваше в безопасност. Никой не го закачаше, а висящите отгоре зловещи тела му бяха като другари и дори защитници срещу разбойниците, крадците и скитниците, върлуващи нощем из тесните лондонски улички.

Случваше се сънят да не дойде. Тогава Рагуорт се свиваше на дървените трупчета, които му служеха за крака, и бърбореше с труповете. Гласът му звучеше като гарваново грачене. Рагуорт правеше догадки за живота им, чудеше се защо бяха кривнали от правия път. Само на тях — най-добрите слушатели — разказваше своята печална история: как се родил и израсъл в Линкълншир, станал войник, а после стрелец от армията на Едуард Английски в Шотландия. Как с много от своите другари превземали замък, катерили се по обсадните стълби и после как Господ, с помощта на някакъв червенокос шотландец, го запокитил долу в ада. Стълбата се преобърнала, Рагуорт паднал в сухия ров, а когато се опитал да изпълзи от него, краката му потънали в лепкав, врящ, черен катран. Пищял с дни, с месеци се мятал в агония, след което хирурзите умело отсекли краката му под коляното и ги привързали към дървените протези. Дали на Рагуорт няколко монети, качили го на каруца и го изпратили на юг — в Лондон — да прекара остатъка от своя живот.

Рагуорт се беше примирил със съдбата си на просяк. Имаше добра „клиентела“, а лордовете и дебелите адвокати обичаха да се правят на благодетели. Ядеше до насита и пиеше по гарафа червено вино на ден. Застудееше ли, братята от болницата „Сейнт Бартолъмю“ винаги му позволяваха да спи в избата им и приемаха с разбиране странностите му. Рагуорт твърдеше, че има видения — странни фантазии, които го тормозеха в съня му: понякога разпалено обясняваше как видял демони с червени рога да се разхождат из лондонските улици.

Беше вечерта на 11 май 1302 година. Рагуорт тъкмо се беше настанил удобно под люлеещите се тела, когато го връхлетя ново предчувствие за наближаващо зло. Усещаше болки в краката си, чувстваше силни пробождания в тила, а стомахът му къркореше като врящ котел. Не можеше да заспи. Придремваше. Изведнъж се разсъни от силния вятър, който разлюля телата над него. Труповете се мятаха насам-натам в някакъв зловещ танц на смъртта. Рагуорт подръпна ходилото на един от обесените.

— Шшт! — прошепна той. — Оставете Рагуорт да чуе.

Просякът се сви в тъмнината и наостри уши като куче. Тогава го чу. Странен, ритмичен шум — потрепване на сандали по калдъръма и тежко дишане. Тъмна фигура бързаше към него. Рагуорт се дръпна назад в мрака и почти се скри зад краката на висящите трупове. Завзира се в приближаващата се фигура. Кой беше? Жена ли? Да, жена. Носеше тъмна дреха и пристъпваше тромаво. Стара е, заключи Рагуорт по леко прегърбените рамене и за миг мярналата се изпод качулката посивяла коса. Не изглеждаше да бърза много или да е заплаха за него, затова Рагуорт се зачуди защо сърцето му продължава да бие лудо, гърлото му да е пресъхнало, а по тила си да усеща ужасна студенина, сякаш някой от обесените мъже се е навел да го помилва нежно с ръка. Тогава Рагуорт разбра причината. Още някой бързаше зад жената. Вторият човек се движеше устремено. Дочула преследващите я стъпки, първата фигура спря.

— Кой е там? — провикна се старата жена. — Какво искаш?

Рагуорт се притаи и захапа ръката си, за да не издаде звук. Усещаше как злото приближава. Искаше да изкрещи за предупреждение. Ужасно злодеяние предстоеше да се извърши. От мрака изскочи силует и тръгна към жената.

— Кой си ти? — повтори тя. — Какво искаш? Занимавам се с Божии дела.

Рагуорт простена сподавено. Как не разбира тази жена!? Не вижда ли, че от мрака изпълзява злото! Втората фигура се приближи. Наметка с качулка беше всичко, което Рагуорт виждаше. На промъкналата се през пролука в облаците лунна светлина, съзря белееща се плът и видя, че вторият странник също е обут в сандали. Старицата въздъхна с облекчение.

— Ти ли си! Сега пък какво? — тросна се тя.

Рагуорт не дочу измънканото в отговор. Двете фигури се приближиха заедно. Рагуорт видя проблясване на стомана и закри очи. Чу тихия звук от остър като бръснач нож, разрязващ плът, вени и гръклян. Страшен писък проряза тишината, прекъснат от ужасно хриптене; старицата рухна върху калдъръма, давейки се от бликналата в гърлото й кръв. Рагуорт отвори очи. Втората фигура беше изчезнала. Старицата лежеше в купчина отпадъци. Просякът видя как тялото й помръдна. Беше вкочанен от ужас. Стоеше като прикован и гледаше струйката кръв, виеща се като змия по каменната настилка.

 

 

По-късно, същата седмица, в таванска стая, под самия покрив на голяма, западнала къща, намираща се на завоя при Олд Джуъри и Лотбъри, Изабо Фламандката старателно броеше монети на спретнати купчинки — печалбата от тежкия си нощен труд. Посетителите й бяха трима: млад благородник — буен и силен; йомен^[2] от гарнизона на Тауър^[3] и стар търговец от Бишъпгейт, който обичаше да я връзва, докато беше с нея в леглото. Изабо се ухили. Последният винаги беше най-лесен, много бързо се задоволяваше и много щедро изразяваше благодарността си. Тя изтегли панделките от медночервеникавата си коса и разтърси кичурите да паднат свободно по раменете й. Съблече роклята си от синя дамаска, долната риза и събу чорапите с жартиери. Хвърли всичко на купчина. Завъртя се права пред излъскания до блясък сребърен поднос, който й служеше за огледало, и огледа с одобрение тялото си. Всяка нощ извършваше един и същ ритуал. Старата Теършийт я беше посъветвала да го спазва.

— Куртизанката, която се грижи за себе си, Изабо — повтаряше дъртата вещица, — младее и дълго живее. Не го забравяй.

Изабо застана до металния леген и започна да се мие с гъба и парче кастилски сапун — дар от благодарен генуезки капитан. Кожата на тялото й, мека и бяла като алабастър, порозовя. Изабо беше щастлива. Скоро щеше да събере достатъчно пари, за да се премести в добър квартал. Унесена в кроежи и планове, тя не обърна внимание на странния шум от улицата. Мислите я понасяха към едно прекрасно място с красива градина и водоскок. Пронизително котешко мяукане върна Изабо към действителността. Тя се стресна. Сърцето й заблъска в гърдите като птиче, пърхащо под стрехите на стара къща и мятащо се между капаците на прозорците. Изабо спря да се мие и се заслуша в проскърцванията из къщата. Трябваше да е много внимателна. В крайните квартали се носеха слухове. Говореше се, че нощем край Темза бродел демон. Убиецът вече беше заклал четиринайсет — или бяха повече — от нейните посестрими. Вратовете им били прерязани, главите — почти отделени от телата. Изабо не вярваше лесно на думи, но беше видяла едно от телата — трупът на младата Алмази. Момичето беше французойка, която придирчиво обикаляше нагоре-надолу по Милк Стрийт в търсене на клиенти. Разбираше си от работата… Изабо отново се отдаде на миенето и насладата от чувственото усещане от гъбата, движеща се по кожата й. Обгърна пищните си млади гърди и прокара ръка по стегнатия си, плосък корем. Дочу шум от стълбите, но реши, че е някой тършуващ за храна плъх, взе кърпа и започна да се подсушава. Обърна се, премести свещта на малък сандък до огромното легло, покрито с дюшек от лебедов пух и нахлузи смачкана нощна риза.

— Изабо — гласът беше тих.

Проститутката се извърна и впери поглед във вратата.

— Изабо, Изабо, моля те, трябва да те видя!

Разпознало гласа, момичето се усмихна и с бързи, безшумни стъпки тръгна към вратата. Измъкна грамадното резе, открехна и се напрегна да различи посетителя в мрака на коридора. Единственото, което успя да различи Изабо Фламандката, беше покрития с качулка силует. Нощният гост държеше свещ в ръка.

— Какво искаш? — Изабо отстъпи навътре.

Посетителят прекрачи прага.

— Точно сега ли реши да говорим? — кокетно се изсмя Фламандката.

— Ето — отвърна неочакваният гост, — дръж свещта.

Изабо протегна ръка и за миг зърна широкия остър нож, устремен към нежната й гладка шия. Усети ужасна, изгаряща болка и рухна на земята. Кръвта бликна и обля току-що измитото тяло.

 

 

В подземията на двореца Лувър, който се намираше на Ил дьо Франс — до извисяващата се величествено катедрала Нотр Дам — се простираше лабиринт от тайни ходници и галерии. Някои извеждаха до бяла стена. Завоите и криволиците на други бяха така многобройни, че който и да е натрапник скоро би се изгубил и обезкуражил. В края на лабиринта, като в центъра на грамадна паяжина, беше тайната стая на Филип IV. Два тесни процепа, разположени високо на една от осемте облицовани с дърво стени, бяха единствените прозорци. Дърво, дебело почти две педи, покриваше напълно пода. Филип IV харесваше помещението. Никакъв шум не се чуваше, дори вратата беше така умело вградена в покриващото стените дърво, че беше трудно да се влезе и — припрян ли е човек — още по-трудно да се излезе. В помещението винаги горяха цели дузини свещи от чист пчелен восък, най-добрите, които шамбеланът^[4] можеше да достави. В средата стоеше четвъртита дъбова маса, покрита със зелено сукно, зад нея имаше стол с висока облегалка, а от двете страни на масата — два огромни сандъка с по шест катинара. Във всеки от сандъците се криеше по едно ковчеже, където кралят на Франция — Филип, държеше тайната си кореспонденция, бележки и докладите на шпионите си от цяла Европа. Филип сядаше в центъра на това място и започваше да плете своята мрежа от лъжи и коварства, която да впримчи останалите управници в Европа, били те принцове, крале, или самият папа.

В този момент кралят на Франция седеше отпуснато в грамадния си стол, втренчил поглед в изрисуваните по тавана златни и сребърни звезди и тихо потропваше с пръсти по масата. Насреща му седеше Гийом дьо Ногаре, негов канцлер и напълно доверено лице. Пазителят на кралските тайни говореше тихо и при това бързо за един, после за друг европейски двор и в същото време наблюдаваше най-невъзмутимия измежду кралете. С продълговато бяло лице, светлосини очи и коса с цвят на блестящо злато, Филип, когото наричаха „Хубави“, беше крал до мозъка на костите си. От него се излъчваше кралско достойнство, така както от женското тяло се излъчва фино ухание, а от това на дворцовото конте — мирис на парфюм. Ногаре обаче си знаеше, че господарят му е потайна, хитра лисица, която никому не показва истинското си лице, а оставя другите да се догаждат за истинските му намерения. Пръстите на Филип потропваха все по-бързо по масата. Това не беше добър знак. Всичко показваше, че кралят е изнервен.

Разколебан, Ногаре преглътна с усилие. Знаеше, че откъм неговата страна на масата беше страховитата тайна тъмница на замъка, чийто капак на отвора се управляваше с лост под ръба на масата от страната на краля, затова предпазливо помести стола си настрани. Ногаре беше наясно какво ще последва, отвореше ли се внезапно капакът. С очите си беше видял една от жертвите да пада върху стоманените остриета на коловете отдолу.

— Имаш съмнения ли, Гийом? — полугласно рече кралят.

— Твоя милост, става дума за пари.

Филип лениво насочи сините си очи към Ногаре.

— Разполагаме с нашите налози.

— Една война срещу Фландрия, твоя милост, ще изпразни хазната.

— Можем да поискаме заем.

— Ломбардците ще откажат.

— Има търговци, които ще ни дадат.

— Невъзможно е да повишаваме повече налозите им.

— И какво предлагаш, Гийом?

— Остава Църквата.

Филип се поусмихна и впери поглед в довереника си.

— Това ти се ще, нали! Ще ти се да обложим с данък Църквата, така ли? — Филип се наведе напред и сплете тънките си пръсти. — Има хора, Гийом — продължи той, — които твърдят, че не вярваш в Църквата. Не вярваш и в Le Bon Seigneur^[5].

Ногаре безизразно отвърна на втренчения му поглед. Не беше тайна, че е ренегат. Всички знаеха, че се е отказал от принципите на църквата и религията.

— Има хора, които казват същото и за твоя милост.

От станалите кръгли очи на Филип струеше самата невинност.

— Но моят дядо е свети Луи, докато твоят дядо, Гийом, и твоята майка са осъдени като еретици, после затворени в каца с катран и запалени на градското тържище.

Филип наблюдаваше как лицето на Ногаре се изопва от бяс. Харесваше му и се наслаждаваше, когато другите губеха присъствие на духа и лъсваше истинската им природа. Кралят отново се облегна назад и въздъхна.

— Стига! Стига! — промърмори. — Не можем и няма да обложим Църквата.

— Тогава „не можем и няма“ — озъби се в отговор Ногаре, подражавайки на краля, — да завладеем Фландрия.

Филип спотаи у себе си избликналата ярост и се усмихна. Галеше нежно покриващото масата зелено сукно.

— Внимавай, Гийом — измърмори той, — ти си ми дясната ръка — кралят вдигна ръка — но ако дясната ми ръка знаеше какво прави лявата, бих я отрязал.

Филип се завъртя, сграбчи каната с вино и докато препълваше чашата, съсредоточено гледаше как шуртящото вино просветва около ръба й. Подаде я на Ногаре.

— Сега, доверенико мой, край на подмятанията. Трябват ми пари, а ти имаш план.

Ногаре предпазливо отпиваше от виното и отвръщаше на погледа.

— Нали имаш план? — повтори Филип.

Ногаре остави чашата.

— Да, твоя милост, имам. Планът ми предвижда намеса в делата на Англия — той се наклони напред и тихо заговори.

Филип слушаше с непроницаемо лице, но докато Ногаре излагаше плана си, кралят скръсти ръце и се наслаждаваше на меденото слово, струящо от устата на Ногаре.