Ридли Пиърсън
Достатъчно основание (13)

1.

В четвъртък, деветнайсети януари, Дюит се събуди в девет часа сутринта, но веднага се отпусна пак в леглото. Стана много по-късно и когато се изкъпа и изпи две чаши чай, беше станало почти обяд. Прекара останалата част от деня и вечерта сам, работейки на кухненската маса върху безкрайните документи по случаите. Системата се нуждаеше от нещо друго, освен тези ръкописи с огромен обем. Може би компютрите бяха отговорът, или ново законодателство, или по-дълбоки джобове, но нещо трябваше да се направи. Имаше прекалено малко ченгета, за да прекарват една трета от своето време в попълване на тройни формуляри.

В четвъртък вечерта заместникът на Сафелети се обади да уведоми Дюит, че началото на предварителния разпит на Куин е определено за следващия четвъртък, двайсет и шести. В седем часа Дюит се обади на Еми в къщата на своята майка в Шауни Мишън, щата Канзас, и й каза да се прибира у дома. Взе я от летището на другия ден следобед и до вечерта на същия ден телефонът на стената вкъщи вече се зачервяваше от звънене. Животът се връщаше към нормалното си състояние. Той се чувстваше добре.

През следващите няколко дни сновеше като совалка между канцеларията си, лабораторията в Салинас и Областната съдебна палата на Монтерей, тъй като прилежният окръжен прокурор постоянно задаваше различни въпроси, а и на Клеър й харесваше той да идва често при нея. Сафелети се чувстваше съвсем неудобно с естеството на доказателството и относителната неопитност на неговите два главни свидетеля в тяхното настоящо положение. С наближаването на четвъртъка Дюит разбра, че Сафелети не счита случая за ироничен и за пореден път придоби остра чувствителност за различието в отношението към съдебно следствените доказателства, проявявано от тези вътре в играта и неспециалистите. Иронично беше по-лесно да се пробута техническо доказателство на наивни съдебни заседатели, отколкото на опитен съдия — а предварителното дело щеше да бъде водено от съдия — съдията Алберто Даниели, педант по процедурни въпроси и човек, който държеше здраво юздите на своята съдебна зала.

Неделя вечерта Дюит беше поканен да се срещне с окръжния прокурор до един уличен ъгъл в Монтерей, което очевидно беше невероятно място за среща. Влажният въздух миришеше приятно на морска сол и беше студен. Дюит си беше облякъл пуловер под своето вълнено спортно сако и се чувстваше удобно в своя „Зефир“. Сафелети изненада Дюит с почукване по стъклото на шофьора на колата, чийто двигател работеше на празен ход, тръсване на фризираната му глава и безцеремонното изречение от две думи:

— Хайде да повървим.

Дюит излезе. След като изминаха повече от две пресечки в мълчание, той попита:

— Какво има?

— Не исках срещата ни да е официална. Разбираш ли? Искам да ти кажа, че ако някой ни попита, когато и да е, за тази среща — което е по-добре да не става — срещнали сме се случайно на улицата. Разбра ли? — попита той реторично:

— Защо така по шпионски?

— Разбра ли? — Сафелети приличаше на неуместен обществен служител. С неговия цялостен италиански привкус и гардероб изглеждаше като че ли току-що е излязъл от сцената на сапунена опера.

— Ясно.

— Искам да знам какво по дяволите става тук.

— Какво по-точно?

— Точно това искам да знам.

— Говори на английски, Бил.

— Не започвай с мен, Джеймс. Не съм в настроение за такива работи.

— Искаш да говорим за настроения? Всеки път, когато поднеса на твоите хора някакво доказателство, те ме карат да опиша всичко на хартия като че ли непременно трябва да съставя цял шибан справочник. Това може да помага, Бил, ако твоите хора искат да четат съдебно-следствен доклад. Но ми се струва, че те само се преструват, че разбират от съдебно разследване и добре, че никой не ги забелязва.

— Някои от хората ми са нови.

— Кажи ми по-точно какво искаш?

— Искам да знам какво става — повтори Сафелети с по-сърдечен тон.

— Разбрах го, още като ме попита първия път. Продължавай нататък с по-ясен въпрос.

— В хода на моята работа, както и в твоята, съм сигурен, че си развил определено чувство към всеки случай. Може би се получава в резултат на нещо, което някой ти е казал пряко, или нещо, което научаваш косвено, или дори нещо, което въобще не е казано. Не искам да ме разбираш, че водя делата си в зависимост от моите чувства… определено не е така. Наречи го шесто чувство, ако искаш. Но го имам, Джеймс. И заради него печеля пет пъти повече дела, отколкото губя. Да, част от работата е да подбереш добрите дела, но кое по дяволите управлява този подход. Шестото чувство за тези, които можеш да спечелиш. — Завиха по поредната пресечка. Водеше Сафелети, въпреки че Дюит разбра по неговите колебания на пресечките, че разходката им няма никаква крайна цел. Окръжният прокурор просто използваше добре времето, с което разполагаше. Импровизираше. — Това, че ти беше казано да напишеш всичките си доклади по съдебното разследване, означава, че считам за важно да имам този случай на хартия… да позволя на моите хора да го видят на хартия. Тези проклети предварителни дела са недодялани за такива случаи: има много малко време за подготовка и, ако я оплескаме, трябва пак да се захванем с изготвянето на предварителна документация или да зарежем случая изцяло. Това означава, че всеки трябва да знае какво по дяволите става. Съдиите са виждали стотици доклади на съдебни следователи. Това не означава, че ги разбират повече от мен или от моите чиновници. Но може да е от полза ако оформим едно кратко резюме, изложение, обобщавайки това, което ни казват тези доклади, свързвайки едно доказателство с друго, показвайки на съда как по дяволите си стигнал от един труп на паркинг с няколко кучешки влакна до стая номер 12 на онзи мотел.

Двамата спряха замалко на една пресечка и почакаха да светне зелената пешеходна светлина. Сафелети продължи веднага след като пресякоха улицата:

— Най-много ме е грижа, че очевидно губим всякаква възможност да свържем Куин с Милър. Това, което Крисчънсън ти е казал, ще бъде счетено за слухове. Дори и да съществува някъде удостоверение за раждането му, моите хора няма да могат да го намерят. Десет към едно е сигурно, че жената на Куин е родила хлапака в собствения си дом. Било е шейсетте години, не забравяй. Хората не са имали голямо желание да следват установения ред като например да подадат молба за издаване на удостоверение за раждане. По дяволите, та Куин дори тогава дори не е плащал никакви данъци. Не можем дори да докажем, че е имал двама най-близки роднини. Въпреки това ще опитаме с показанията на Крисчънсън — поне да пуснат корен в ухото на Даниели, — но от него се изисква да не приема именно такива доказателства. Продължава да съществува възможност да можем да открием някоя акушерка или някоя друга свидетелка, но не до предварителното дело. Това ще трябва да почака за съда.

— Но за да го внесем в съда ще трябва да спечелим предварителното дело — каза Дюит, съжалявайки за думите си. Естествено, на окръжния прокурор това му беше съвсем ясно.

Сафелети замълча за момент. Когато накрая заговори, като че ли се опитваше да сдържи своя гняв:

— Та нали имаме няколко дни до започването на предварителното дело.

След още по-дълга пауза Дюит реагира:

— Да, имаме.

— Междувременно при мен дойде една малка птичка и ми пропя тихо няколко неща в ухото, с което ме накара да пикая газ.

— Каква е тази „малка птичка“?

— Едно чуруликащо същество, Дюит! Както и да е. Какво, майната му, толкова има значение?

— Има значение.

— Няма никакво значение. Има значение това, което малката птичка казва. И това, което казва, е че защитата е разпоредила да се определи типа ДНК на онези кучешки косми. И още едно много по-лошо нещо — чувам, че компютрите на Рамирес са изплюли някакво име във връзка с онази маскираща лепенка, намерена в колата на Лъмбровски, което е довело до свикването на специален състав съдебни заседатели за решаване дали въпроса да се предаде в съда или не. Това означава някаква секретност, а аз се чудя защо въобще става така.

— Не виждам никакъв проблем с тестването за ДНК. Нали знаеш, че и ние двамата с Клеър смятахме, че така беше правилно да се направи. Но си прав, че… е скъпо и че никога косми от куче не са били използвани в съда. Ако имат късмет, просто ще свършат нашата работа вместо нас, доказвайки това, което въобще не са искали да се открива. Как са си го позволили, след като ние не можем?

— Нямам представа.

— Кого използва защитата?

— Лабораторията на Харт.

— А, ясно — каза Дюит. — Разбирам. Харт знае много добре какво прави. На следващите общи избори спокойно може да гласуваме с условие избраниците да гарантират тестването на ДНК структурите на престъпниците, точно както сега имаме АСЛО. Можеш ли да си представиш колко ще струва контракта? Да се пуснат всички отпечатъци от пръсти на всеки престъпник с присъда в щата? Исусе Христе! Той навярно им е предложил тази работа безплатно. Този случай става много голяма работа. Той знае стойността на разгласяването. Щом лабораторията на Харт се свързва със структурата на ДНК и отпечатъците от пръсти, тогава тя става конкурент за поне част от този контракт. Едно нещо се знае със сигурност за доктор Фредерик Харт: той знае къде са парите.

— Не ми харесва идеята за независимо обработване на всичките наши доказателства. Колко добри са нашите хора, все пак?

— Не разбирам, Бил. Защо толкова се стягаш? Мисля че ти каза, че Сайбъл е най-добрият съветващ адвокат, който да се изправи на това предварително дело. Ти загатна, че той по същество ще ни даде предварителното и ще се концентрира върху самия съдебен процес… като се опита да ни смачка на този процес. Колко съветващи адвокати биха се сражавали упорито на предварителното дело, особено когато са изправени пред самия окръжен прокурор?

— Сайбъл? Къде по дяволите си бил, Дюит? Сайбъл си счупи челюстта вчера следобед по време на състезание по рекетбол… и така затвори капана на устата си неподвижно за шест седмици. Сайбъл сега вечеря през сламка. Не е Сайбъл този, срещу когото сме изправени, а онази путка Лейла Куротрошачката. А тя е точно такъв тип кучка, която ще се опита да ни настъпи здравата на предварителното дело… да ни нокаутира, преди да сме заработили под пълна пара. А за тази Куротрошачка Лейла трябва да знаеш, че е адски напориста адвокатка. Напоследък все ни гони да ни изхвърли от коня. Не ми харесва, Дюит. Победи двама от моите помощници на две дела, които можехме да спечелим лесно. Сайбъл беше добре. Но защо му беше притрябвало да се вре да играе шибания рекетбол, въобще нямам представа.

— По-лошо е, отколкото си мислиш.

— Как така?

— Мейхъни и аз май не се погаждаме много.

— Което означава?

— Направи ми сцена за забърсване по време на разпита на Ууд, но аз го дадох пас. И още по-лошо — направо си показа пазвата после, но аз я срязах на открит текст за цялото й държание. Постоянно се опитвах да накарам Ууд да се разприказва. Нямах никакво настроение.

— Ох, направо чудесно! — изпъшка Сафелети.

— А какво ще ми кажеш за този специален състав съдебни заседатели? Искаш ли да се обадя на Рамирес? Приятели сме.

— О’кей, Джеймс, но ще ти кажа нещо друго, много по-важно. Слух е, но трябва да ти кажа, че е истински слух. — Поколеба се, но продължи. — Носят се приказки, че била издадена заповед за обиск на твоя дом преди по-малко от два часа.

— Моя дом? От кого?

— От канцеларията на главния прокурор, доколкото чух.

— Специалният състав ли е решил?

— Слухове, Джеймс, не знам. Градът е пълен с тях.

— Канцеларията на главния прокурор издава заповед за обиск на моя дом, а ти говориш за слухове? Какво по дяволите става тук?

— Всичко това са слухове. Градът е пълен с тях при такива случаи.

— Не, хората не започват да разпространяват слухове ей така, без да има защо. Канцеларията на генералния прокурор трябва да има дяволски добро оправдание да състави такъв документ. Ти си юрист. Какво ще кажеш?

— Допускам, че твоите отношения с Лъмбровски са станали предмет на въпрос. И са изискали разследване в тази връзка. Съмнявам се дали знаят нещо сериозно. Годините, когато се провеждат избори, са пълни с такива лайна.

Дюит поиска да разкаже за сбиването на предната седалка на „Мустанга“, но се боеше, че Сафелети може да изпадне в паника и да оттегли обвиненията. Никой не ги беше видял да се бият и споменаването на това само щеше да обърка нещата. Дюит умишлено беше пропуснал този момент в своя доклад. Защо? — щеше да бъде попитан той. Защото това само щеше да обърка нещата — щеше да отговори той. Чувстваше се виновен, че беше използвал системата по същия начин, както хора като Лъмбровски я бяха използвали нечестно. Смекчаване на обстоятелствата: знаеше добре всички термини. Беше нарушил сделката с Джеси Осбърн; беше задържал информация, която беше счел за неважна. Мисълта за това го попари. Не беше ли и той един Хауард Лъмбровски в панталони от каки и папийонка? Почувства се изкушен да излъже. Чу себе си да казва:

— След като Лъмбровски оправи колата си, аз загубих всякакво веществено доказателство, което да е повод да вървя след него. Щеше съвсем да изглежда, че действията ми са подбудени от лични причини.

Сафелети спря и попита:

— За какво говориш?

— За нощта в „Подковата“.

— Знам. Разговаряли сте. И какво от това?

— Разговаряхме вътре в бара. Но вън се бихме. Лъмбровски ме намери да правя опис в колата му и замахна.

— Исусе Христе! И не си докладвал за това?

— Щеше да се наложи да го обвиня за нападение на длъжностно лице и това тогава щеше да излезе глупаво. Щеше да обърка нещата.

Сафелети погледна Дюит в очите. Дръпна стегнатата си вратовръзка да поеме въздух. После кимна.

Дюит се почувства облекчен. Сафелети му повярва. Той очевидно беше раздразнен, че Дюит не му беше казал за сбиването, но очевидно се отнесе с разбиране.

— Наистина обърква нещата — каза Сафелети.

— Вероятно са открили някое доказателство в колата — отбеляза детективът. — И сега търсят още в къщата ми. — Като че ли точно това бяха мислите на Сафелети, които Дюит почти чу; все още се гледаха очи в очи.

— Даа — каза Сафелети. — Те ще използват Харт. Той е техния експерт-свидетел. С него ще се опитат да те бутнат. Но той пише учебници. Въпреки това мисля, че мога да се оправя с Харт. Вярваш го или не, Джеймс, това е добре: това ми казва как тя върви подир нас. Какво могат да имат те срещу теб?

— Може би някой скрит отпечатък. Нищо сериозно. Бях в колата само няколко секунди.

— Никакви други изненади? — попита Сафелети.

— Надявам се, че е точно така, Бил.

— Мога да се справя с това — увери го прокурорът. — Добре сме.

— Щом казваш.

— Облечи се както трябва за в съдебната зала, Джеймс. Не ни трябва външен вид на разсеян професор. — Потупа Дюит по рамото, обърна се и се отдалечи.

Когато Дюит се върна вкъщи, откри лист хартия със заповед за обиск, закрепен на входната му врата. Щеше да се проведе от офиса на шерифа на област Монтерей, утвърден от канцеларията на главния прокурор. Почувства, че правата му са силно накърнени. Почувства се предаден от собствените си хора. Разтревожи се много. Никакви други изненади? Какво по дяволите целяха те? Неговата работа? Неговата репутация?

Двамата с Еми излязоха да си вземат по сандвич. Опита разговор с нея, но думите му постепенно изчезнаха и те се върнаха вкъщи умълчани.

Не се брояха овце. Не се брояха звезди. През по-голямата част от нощта лежеше в леглото си облян в студена пот. Въображението му се мяташе лудо.