Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайните на древния Рим (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Murder Imperial, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 17гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Galimundi(2009)
Корекция
dave(2009)

Издание:

Пол Дохърти. Имперски убийства

Художник: Христо Хаджитанев

Издателство „Еднорог“, 2008

ISBN: 978–954–365–028–6

История

  1. —Добавяне

Глава шеста

Хвалят честността и я оставят вън на студа.

Ювенал, „Сатири“, I

Клавдия взе тоягата и пусна хлапака да си върви. Пак огледа алеята и площада. Значи, била е проследена! Тя бързо тръгна напред и заобиколи главния път, който щеше да я отведе до гладиаторската школа край Колизея. Знаеше, че из цяла Италия тези обичани места са изградени по един обичаен начин: преградна стена, възвишаваща се над караулното пред портата, а отзад — учебната арена и казармите на гладиаторите. Някои от тях бяха роби, други — свободни: техните умения и смелост, техният постоянен танц със смъртта винаги привличаха зрители. И днес не беше по-различно. Млади жени се тълпяха пред портите и се опитваха да се промъкнат край стражата. Продавачи на сладкиши бяха домъкнали стоката си. От каруца продаваха чаши пиво и вино от местната кръчма. Клавдия си проправи път. Началникът на стражата, възрастен гладиатор, я хвана за рамото и я побутна назад.

— Никой не може да влиза тук! — изръмжа той, примижавайки добродушно. Беше висок и едър, носеше кожена препаска, наколенници и очукан шлем на главата.

— Идвам да се видя с Муран! — каза му Клавдия. — Той ме чака.

Мъжът изду устни, но одобрително се ухили, когато Клавдия извади монета от кесията си.

— Кажи му, че Фортуната ме праща. Ако ме пуснеш вътре, ще ти дам това.

Началникът изчезна. След малко се върна, хвана отново Клавдия за рамото и я преведе през караулното към обляната в слънце арена. Там тя изведнъж се почувства изгубена, сякаш на бойно поле. Арената бе оградена от сенчест портик. В другия край имаше тренировъчна зала, където гладиаторите да се обучават при лошо време. По пейките навън се бяха настанили мъже, които пиеха и ядяха, а погледите им бяха отправени към трениращите. Въздухът беше наситен с изпарения от пот, кръв и масло.

Под ръководството на „лектори“, специалисти по всички бойни методики, гладиаторите се дебнеха и нападаха един друг с друг с имитации на оръжия, упражняваха се да удрят и секат под резките команди на наставниците си. Клавдия гледаше като омагьосана. Младите мъже от различни народности приличаха на танцьори, мускулите на техните стройни, стегнати, намазани с масло тела играеха, докато те се движеха ритмично, сякаш слушаха музика, нечувана от ушите на другите.

— Нападение!

Мъжете се придвижиха напред с щит, дървен меч или мрежа.

— Защита!

Мъжете отстъпиха; бързо движение, ръцете мушкат, главите се свеждат. Ритъмът хващаше сърцето: тропотът от краката, резките заповеди, бързото поемане на дъх, неочакваната смяна на движенията, прикованият поглед. Клавдия беше яла и пила с такива мъже. Всички те говореха едно и също: „Никога не сваляй очи от противника, дори и лицето му да е с наличник. Така винаги ще знаеш какво замисля. Забрави оръжията, мрежата, тризъбеца, щита, меча. Наблюдавай лицето. Уморен ли е? Започва ли да пада духом? Учестено ли диша?“

Гладиаторите живееха в сянката на смъртта. Един ден можеха да бъдат победители, обсипвани с цветя, дарове, монети, в меката прегръдка на прекрасни жени. На другия можеше да лежат проснати на пясъка, с вдигнати ръце, умоляващи тълпата, само за да я чуят как крещи и иска смъртта им.

Някои се сражаваха от години, малцина забогатяваха. Повечето загиваха, давейки се в кръвта си върху пясъка на някой амфитеатър. Само неколцина, като Океан, успяваха да разпознаят знаците на времето: забавянето, объркването. „Човек просто се уморява да убива, Клавдия! Амфитеатърът не е място за уморени или уплашени хора!“, беше й казал той веднъж.

Клавдия разглеждаше гладиаторите. Самнитите[1] в тежките им брони. Рибарите със странните очертания на шлемовете, с мрежи и тризъбци. Въоръжени само с меч мъже с леки, кръгли щитове, чийто живот зависеше повече от пъргавината им, отколкото от устойчивостта на бронята. Тя забеляза как всички сякаш постоянно бяха полупрегърбени. Всъщност и тялото на Океан постоянно беше в това положение. Главите на някои бяха обръснати. Други стягаха косите си в кок на темето. Някои имаха украшения, обица на лявото ухо или медальон, спомен от почитателка.

— Жива ще те изядат, малката!

Клавдия се сепна. Мъжът до нея беше висок, жилав, с остригана червеникава коса. Квадратно лице, гладко избръснато и светлосини очи, които изглеждаха почти детски. Бе наметнат с лека туника без ръкави. Гладките му мускулести бедра още блестяха от пот, кожените му сандали бяха покрити с прах.

— Ти ли си Муран?

— А ти коя си?

Мъжът се наведе и й се усмихна, докато избърсваше потта от лицето си с опакото на ръката.

— Аз съм Клавдия.

— Познавала си Фортуната?

— Не! — усмихна се тя. — Не я познавах. Излъгах.

Светлината в сините му очи помръкна.

— Радвам се, че ми каза истината, малката. Фортуната никога не е споменавала за някоя си Клавдия. Защо си тук?

— Познавах бегло Фортуната — заекна тя. — Бях потресена от смъртта й.

Муран я хвана за ръката и я изведе от учебната арена към сянката на колонадата. Настани я да седне на една пейка, после отиде да напълни две глинени чаши от делва с вода. Върна се, подаде й едната и вдигна своята:

— Умиращите те поздравяват! — Обърна се към арената. — След няколко дни има игри — прошепна той. — Императорът иска да празнува. Всички собственици на гладиаторски школи изпращат свои хора. Няма да има симулирани сблъсъци или помилване. Само битки до смърт. — Обърна се към нея: — Странно, нали? Някои от тези момчета са мои най-добри приятели. Ние се храним, пием, спим заедно; поделяме си едни и същи проститутки. Но след няколко дни аз ще опитам да убия някого от тях и той ще опита да ме убие. — Отпи от водата: — Бих искал да сторя същото с убиеца на Фортуната. С радост ще го направя. Тя беше добро момиче.

— Добре ли я познаваше? — попита Клавдия.

Муран се изсмя и остави чашата си.

— По-добре от теб очевидно. Тя беше моя полусестра — имахме един баща, но различни майки. Фортуната беше от един град в Галия. Родени сме свободни. Баща ни служеше във войската, купи си малък чифлик. И разбира се, до дъното на душата си го ненавиждаше. Каквото изкарваше от земята, пропиваше го. Мислех да постъпя във войската, но се сетих за баща си и станах гладиатор.

— Фортуната разказвала ли ти е за живота си?

— Аз не съм я питал, тя не ми е разказвала. Вярно е, имах някои подозрения. Изглежда, разполагаше с повече сребро, отколкото би трябвало, но само се смееше, ако намекнех за това. Беше доста благоразположена към други мъже. Помниш ли я?

Клавдия си спомни окървавения труп, увиснал от куката в касапницата.

— Била е привлекателна. Привлякла е погледа на актьора Парис.

— Срещал съм го няколко пъти — промърмори Муран. — Ако не беше мъж, можеше да е чудесна жена. Парис харесва и мъже, и жени. Понякога се промъква тук да ни гледа как се бием. Защо се интересуваш от Фортуната?

— Съвпадение! — отвърна Клавдия. — Между нас двамата има повече общи неща, отколкото мислиш, Муране. Нося ти най-топли поздрави от Януария.

Муран зяпна. Той внимателно се загледа в нея.

— Но разбира се! Клавдия! Ти си племенницата на Полибий. — Хвана я за рамото и я целуна по челото. — Защо не каза? Аз познавам Полибий, Попея и Океан. Чувал съм за теб. — Той се засмя: — Значи, затова си тук? Следиш ме заради Януария и се опитваш да разбереш коя всъщност е била Фортуната!

— Случват се и такива съвпадения — хладнокръвно излъга Клавдия. — Но не е ли странно, че се знаем чрез други хора? Бях любопитна да опозная и теб, и да науча повече за Фортуната.

— А аз определено съм любопитен да опозная теб, Клавдия! — Муран се извърна към нея. — Понякога се питам — продължи той, като се наведе по-близо, — какво в действителност правят момичета като Фортуната и теб. Сестра ми не беше проститутка, ти също не си. Мога да го прочета в очите ти. — Той хвана китката й и я стисна: — Ходиш насам-натам и задаваш въпроси — също като нея.

— Само съвпадение! — повтори Клавдия.

— Глупости! — извика Муран. — Не е съвпадение. Виж сега! — Той се обърна. — Крикс! — подвикна към един гладиатор малко по-надалеч от тях в колонадата. — Какво мислиш за „Магариците“?

— Добра кръчма! — отвърна мъжът. — Но трябва да внимаваш с Океан. Ако си пиян, може да те отегчи до смърт.

Муран му благодари и пак се обърна към Клавдия.

— Разбираш ли, Клавдия, Рим може и да е центърът на империята, огромен, разпрострял се във всички посоки град, но хората като нас се познават: гостилничари, техните момичета, такива като Парис. Всички се скупчваме на едно място. Всички освен Фортуната и теб. Ти гледаш да си по-далеч от стадото. — Той опипа едно порязано място на устната си. — Веднъж я попитах дали е шпионка или доносница. Тя само се изсмя. Бас държа, че ако на теб задам същия въпрос, ще получа същия отговор, прав ли съм?

Клавдия му се усмихна в отговор.

— И сега стигаме до смъртта на Фортуната — продължи той. — Кой би убил едно обикновено бедно момиче, една прислужничка? Че дори да й пререже гърлото и да я провеси на кука? Както ми довери дворцовият управител, балсаматорите доста трябвало да се потрудят, преди да подготвят трупа.

Клавдия се напрегна. Гладиаторът имаше остър ум.

— Ако някой убива такива като теб или Фортуната — заяви Муран, — той прерязва гърлото им и хвърля тялото или в Тибър, или в някой отходен канал. Но трупът на Фортуната беше оставен като предупреждение към някого, нали? Виждам, че нямаш намерение да ми кажеш истината. — Той я потупа по коляното. — Но не се чувствам засегнат. И така, какво искаш да знаеш? Карай направо, защото трябва да се връщам на арената.

— Фортуната казвала ли ти е нещо по-необичайно? — запита Клавдия.

— Рядко се срещахме.

— Но ти си я завел в „Троянският кон“, край доковете, нали?

— Тя дойде и попита дали ще я придружа. Честно казано, бях малко притеснен — призна той. — Бил съм на това място, но както знаеш, човек може да чуе това-онова, разкази, сплетни.

— Какви разкази?

— Как да ти кажа? — Мъжът се загледа към арената. — Ако ти трябва някакво биле или отвара, или искаш да продадеш скъпоценност, която твърдиш, че си намерил на улицата, или искаш да изведеш някого от Рим, без стражите да забележат… Кръчмата е доста известна с това, че там ходят всякакви мошеници и разбойници, а пък те не обичат непознатите. Ако аз отидех там, нямаше да ги е грижа, но ти, да кажем, или Фортуната? Казах й го, обаче тя продължи да настоява.

— Защо?

— Каза, че иска да поседи на някоя маса и да погледа. Аз съм щял да се представя като гладиатор, а тя — като моя любовница за тази вечер и сме щели да зяпаме тълпата. Толкова настояваше, че накрая се съгласих. Отидохме — беше два или три дни преди тя да изчезне. Взехме си маса и се правехме на пияни.

— И имахте ли някакви неприятности?

— Никакви! След два часа вече се отегчих, казах й, че трябва да си вървим и си тръгнахме.

— Фортуната спомена ли за сикария?

Муран уплашено погледна през рамо.

— Аз самият съм чувал за него, но тя никога не го е споменавала — той разпери ръце: — Това е всичко, което мога да ти кажа — тупна по двете тояги, които Клавдия бе подпряла до себе си. — Трябва да си купиш нещо по-тежко! — Сетне й се усмихна: — Сега си тръгвай, но остави единия тук.

Объркана, Клавдия се подчини. Тя се изправи, стисна ръката на Муран и се запъти обратно към портите. Съзнателно се държеше по-далеч от тълпата, после спря, сякаш искаше да затегне връзката на сандала си.

— Клавдия! — Муран се опитваше да я настигне. — Забрави нещо! — извика той. Приближи до нея и й подаде тоягата. Погъделичка я с пръст под брадичката, после без заобикалки я целуна направо по устните. — Не казвай на Януария за това!

Клавдия лицемерно му върна усмивката.

— Но й кажи, че скоро ще дойда в „Магариците“ и очаквам да я видя на игрите! И не забравяй! — Очите на Муран вече не се смееха. — Ще ти го кажа тук, където никой не подслушва. Ти спомена един човек, който носи кама. Струва ми се, че и Фортуната се интересуваше от него. Когато бяхме в кръчмата, не забелязах никого, когото да познавам, но точно преди да я оставя край портите на двореца, Фортуната изведнъж рече, че е видяла нещо интересно. Попитах какво е, но тя само се изсмя и каза, че пак трябва да се срещнем. Тогава за последен път я видях жива. — Той хвана ръката й: — Прощавай, Клавдия!

Тя го гледаше, докато мъжът си пробиваше път обратно сред насъбралите се, като спираше, за да целуне някоя жена или да поздрави мъж, извикал името му. После тропна с тоягата. Ако братът имаше остър ум, то умът на Фортуната е бил още по-остър. По някакъв начин тя бе разбрала, че сикарият е замесен в убийствата на куртизанките. Дали не бе открила кой е той? Какво бе видяла в кръчмата „Троянският кон“?

 

 

— Била си заета, Клавдия? — ласкаво каза императрицата.

Клавдия седна на едно малко столче и погледна към вечно усмихнатия Анастасий. Тъкмо се беше върнала в Палатинския дворец, за да поеме обичайните си задължения, когато я изпратиха с делва вода в „Стаята с делфините“ — малка съвещателна зала в императорските покои. Подът й беше от бял и син мрамор със сребърни делфини, които подскачаха в червено-златни вълни. Същите мотиви украсяваха стените, а таванът бе тъмносин, със златно слънце по средата. Овалното помещение нямаше прозорци, които да гледат навън, само една врата, защитена от тесен коридор — идеално място, където благородниците да заговорничат. Августата седеше на покрит с пурпур диван, ръцете й бяха отрупани със златни гривни с гравирани по тях скачащи лъвове. Срещу нея се беше разположил Руфин, подпрял лакът върху облегалката за ръце, притиснал пръсти към устните си, вперил поглед в майката на императора. Клавдия не отговори на въпроса на императрицата. Трябваше да внимава. Трябваше да представи всичко, което бе научила, сякаш го знае от разговорите си с хора като Муран или Парис. Не биваше и дума да споменава за посещението си в катакомбите, за повереното й от Силвестър или за страховитото преследване в мрака.

— Заета ли беше? — Пръстите на Анастасий започнаха да се движат във въздуха, като допълнително правеха знаци, подчертаващи важността на въпроса.

— Не ми отговаряй по същия начин! — издума рязко Елена. — Всъщност, наистина почвам да се питам какво си казвате вие двамата! Е, Клавдия?

Девойката крадешком погледна към Анастасий, който кимна, а погледът му я предупреждаваше да бъде откровена.

— Съвсем не бях толкова заета — отвърна Клавдия. — Но Фортуната е била.

Тя обобщи накратко какво бе научила от Ливония, която описа като своя позната, от Парис и от Муран. Намекна, че малкото, което бе научила за сикария, знае от тях. Докато говореше, лицата на слушателите й ставаха все по-мрачни. Анастасий изглеждаше особено развълнуван.

— Мисля — заключи Клавдия, — че Фортуната е съсредоточила вниманието си не върху жертвите, а върху сикария.

— Не мисля… — прошепна Руфин. — Трудно ми е да приема такова нещо.

— По-добре ще е да й обясниш защо не можеш да го приемеш! — заповяда Елена.

Руфин се наведе напред и сключи пръсти.

— Какво всъщност знаеш за сикария?

— Съвсем малко, с изключение на онова, което Парис ми каза за „Троянският кон“. Или мълвата, която се носи в гостилницата на чичо ми. И онова, за което другите намекваха.

— Сикарият е професионален убиец! — заяви Руфин. — Той не работи за кого да е. И винаги прикрива следите си.

— Тогава защо не изпратите войници в „Троянският кон“? — възрази Клавдия. — Защо не арестувате Локуста и не я разпитате?

— Искаш да кажеш — да я изтезаваме? — подигравателно подхвърли Руфин. — А въз основа на какви доказателства? Ако изпратим войници в копторите, ако претърсим една кръчма и арестуваме собственика, който със сигурност няма да ни каже нищо, никога няма да сложим ръка на сикария.

— Това не е цялата истина, нали?

— Умно мишленце! — обади се Елена. — И каква според теб е цялата истина, Клавдия?

— Мисля, че и вие сте ползвали услугите на сикария!

Елена плесна възмутено с ръце, но после потвърди.

— Знаем за него от месеци. Когато синът ми, божественият Константин, замисляше своя поход към Рим, се наложи бързо да отстраним известен наш противник.

— Имаш предвид Север ли? — попита Клавдия. — Пазителят на тайните на Максенций?

— Имам предвид Север! — отвърна Елена.

— Но той е бил убит от жена!

Елена изпитателно я изгледа:

— Откъде знаеш?

На Клавдия й идеше сама да се ритне.

— Ами слухове, клюки…

— А, да, слухове и клюки… Но нали разбираш, мишлето ми, точно там е проблемът: тогава не знаехме, дали сикарият е мъж или жена.

— А кой от партията на Константин изпрати заповедта Север да бъде убит? — попита Клавдия.

— Аз! — отговори Елена. — Писъмце с моя печат и разбира се — с необходимите пари, надлежно разпределени в две кожени торбички. Един от нашите шпиони, търговец, оставил пакета в „Троянският кон“. Тъкмо щял да излезе, когато войниците на Максенций го заловили. Разпънали го на кръст. Горкият човек! — Тя въздъхна. — Казаха ми, че минали два дни, преди да издъхне!

— Значи — попита Клавдия, — този сикарий действа само ако има потвърждение от онзи, който го е наел, така ли? Не е ли опасно?

— Е, може да ни изнудва — отвърна Елена. — Убийството на Север беше част от играта.

— Но убийствата на онези куртизанки? — продължи Клавдия. — Онзи, който ги е убил, заплашва императора и се подиграва с християнството. Същият човек разпространява и компрометиращи писания из целия град — това определено е държавна измяна.

— Знаем какво е! — размърда се на лежанката Руфин. — Но нямаме доказателства, че в това е замесен сикарият, нямаме никакви свидетели. Същото може да се каже и за всеки друг, останал в града предател, който получава злато от враговете на императора, за да предизвика неприятности и хаос. — Той тропна по пода с украсения си със сребро сандал. — Задачата на Фортуната — рязко продължи, — не беше да преследва убийци!

— Млъкни! — вдигна ръка императрица Елена.

Клавдия се загледа в патриция. Тясното му лице беше изкривено от яд, но той бързо се опомни, усмихна й се и вдигна ръка.

— Не желаех никого да обидя!

Клавдия прие извинението му. Ако един патриций намереше сили да се извини, то беше сигурен знак, че той наистина съжалява за казаното от него.

— Нека предположим — продължи мисълта си тя, — че този враг на императора заговорничи и, за да бъдем по-точни, е потърсил професионален убиец. Убиецът следователно трябва да знае кой го е наел. Ако следваме логиката на Фортуната, ние примамваме убиеца и така вкарваме в капана онзи, който му плаща.

Императрицата наклони глава и се засмя, обхванала лице с разперените си пръсти. Анастасий също се засмя, но Руфин изглеждаше бесен.

— Августа! — извика банкерът. — Кое е толкова забавно?

Тя вдигна глава:

— Появява се моето малко мишле и започва да търчи из коридорите. Мога да се обзаложа какво си мислиш в момента, Руфине: защо не съм ти казала всичко това по-рано? Така ли е?

— Твое величество, тази мисъл ми мина през ума.

Елена се обърна към Анастасий:

— Доведи Бур!

След малко телохранителят на императрицата влезе в стаята. Русокос германски наемник, той беше същински великан с гладиаторския си шлем и бронята с кожения колан; мечът, който се подаваше от ножницата му, беше огромно оръжие, което трябваше да се размахва с две ръце. Бур явно не виждаше никого освен господарката си: вече се канеше да падне на колене пред нея, но Елена го възпря със знак. По лицето на германеца беше изписано истинско обожание.

— Не бъди глупаво момче, Бур, просто седни до мен.

Германецът направи каквото му заповядаха и Августата погали косата му, като продължаваше да се усмихва на Клавдия.

— Аз платих Север да бъде екзекутиран — обясни Елена. — Изпратих на сикария името му върху късче пергамент с моя печат. Агентът, който го занесе, беше разпънат на кръст, но Север бе убит. По-късно много се ядосах. Запитах се дали сикарият не е играл с двете страни — изпълнил е поръчението ми, но се е погрижил и да заловят агента ми. Такааа… — въздъхна тя, — през миналия октомври, когато легионите на сина ми тържествено навлязоха в Рим, предложих известна сума, за да се срещна със сикария, просто покана да обсъдим нещата.

— И тогава го уби? — намеси се Руфин.

— Убих го или по-скоро Бур го уби и прибра златото, което тъкмо му бях дала. Преряза гърлото му и хвърли тялото в големия отходен канал. Наистина, невъзможно беше да допусна някой да се перчи в Рим и да си мисли, че е изиграл майката на императора, нали така. — Гласът на Елена прозвуча по-твърдо. — Именно тази, която се занимава пряко с agentes in rebus.

— И кой беше той? — удивено запита Руфин.

— Млад мъж, не толкова умен, колкото си мислиш. Твърдеше, че бил от Далмация.

— Сигурна ли си обаче, че е бил той?

Елена направи гримаса:

— Вярно, би могло ролята на сикария да се изпълнява от двама души, но се съмнявам. Той знаеше за Север и можеше да разкаже много подробности за смъртта на този негодник. Обичаше виното, дори си падаше малко пияница. Сега езикът му млъкна. Устата му не може да плещи, нали? Затова, мишлето ми, ти си си губила времето.

Клавдия прикри яда си. Августата можеше да й го каже в началото; тя гневно изгледа Анастасий. И той не беше по-добър.

— Тогава защо е била убита Фортуната? — попита настоятелно тя.

— Не знам! — отговори императрицата. — Ти ще трябва да разбереш. Навярно е започнала да си пъха носа там, където не е трябвало. — Елена вдигна поглед към германския наемник. — Ти помниш убийството на Север, нали?

Наемникът кимна, сините му очи грееха. Клавдия се запита колко ли души е изпратил на онзи свят личният телохранител на императрицата.

— Добро момче! Сега върви и пази отвън.

Елена изчака, докато вратата се затвори.

— Продължавам да мисля, че онези куртизанки са били убити, за да се дискредитира синът ми. Затова искам убийствата да престанат. Искам този злодей да бъде заловен. — Тя се изправи на крака и погледна Клавдия. — Мисля, че тук си губиш времето. — Утре — императрицата хвърли поглед към Руфин, — започват игрите. Домацила и момичетата й ще бъдат там. Руфине, може да й представиш малката ни Клавдия като нов член на домакинството й.

— Домацила няма ли да се противопостави? — попита Руфин.

— Мислиш ли, че ще се противопостави, Клавдия? — засмя се Елена.

— Не, твое величество.

— И защо не?

— Защото, твое величество, ти плащаш и на Домацила.

Елена погали бузата й:

— Умничка си, мишлето ми!

Елена се обърна и последвана от Руфин, излезе от помещението.

Анастасий не помръдна. Стоеше неподвижен и грижливо оправяше дрехата си. Чак когато се увери, че са сами, той стана и придърпа стола си по-близо до Клавдия, така че коленете му почти докосваха нейните. Докосна лицето й, тъмните му очи бяха внимателни. Клавдия усети как сърцето й се разтуптя. Винаги беше същото. Когато стоеше пред загадъчния свещеник с неговото гладко лице и мек поглед, тя мислеше за Феликс, който с часове седеше и я съзерцаваше. Но Анастасий не беше Феликс. Лицето му беше маска, зад която се криеше лукав и комбинативен ум. Клавдия се питаше дали Анастасий знае за отношенията й със Силвестър. И дали християнската фракция не започваше да се дели? Възникваха странни секти, като арианите и гностиците[2]. Имаше източни, имаше и западни християни. Някои, като Анастасий, вярваха, че между църквата и империята има много общо. Други виждаха в Рим облечената в пурпур блудница[3]. Малцина бяха поели по средния път: хора като Силвестър и Милтиад, римският епископ, които вярваха, че трябва да се търси приспособяване и помирение.

Силвестър със сигурност нямаше да я предаде. Връзката между двамата беше нейният баща и ако казваше истината, свещеникът дължеше живота си на него. Тя започна да жестикулира.

— Изглеждаш тъжен и загрижен, Анастасий!

Той продължи да се взира в нея.

— В опасност ли съм? — попита тя.

Той кимна и отговори с жестове. Клавдия поклати глава.

— Движенията ти са много бързи.

Не беше успяла да го разбере, затова той повтори.

— В опасност си, мишленце. Изглежда, че знаеш за сикария повече, отколкото би трябвало, а иначе си напреднала малко.

Клавдия ядосано сви устни. Бяха я повикали неподготвена на тази среща. И все пак такъв беше животът й: винаги трябваше да очаква неочакваното.

— Онова, което научих, знам от Ливония, Парис и Муран. Нещо повече, Фортуната е ходила в „Троянският кон“.

Анастасий поклати глава:

— Проследили са те! — изписа той с пръстите на едната си ръка.

— Мен винаги ме следят! — отвърна тя.

— Работиш ли за някой друг?

Клавдия огледа стаята. Бяха доста далеч от вратата, но никога не можеше да бъде сигурна. Опита се да прикрие облекчението си. Императрица Елена контролираше agentes in rebus. Те бяха грижливо подбрани от нея и от този свещеник. Разбира се, някои негодуваха. Хора като Бес и Крис. Те също си имаха своите безбройни доносници, а понякога се опитваха да подкупят онези, които работеха за императрицата. Сега Анастасий я подозираше точно в това.

— За никого другиго не работя! — сухо отговори тя.

— Бъди внимателна! — предупреди я Анастасий.

— Мислиш ли, че сикарият е мъртъв? — прошепна Клавдия. Говореше бавно, без да жестикулира с пръсти, защото Анастасий можеше да чете и по устните.

— Ако императрицата казва, че сикарият е мъртъв — дойде отговорът, — значи е мъртъв.

Той предупредително размаха пръст към нея, стана и излезе от стаята.

Клавдия взе ведрото, което бе донесла, и го последва. Върна се в кухнята и седна сама на една пейка, загледана как кухненските прислужници палят огън в огнището. Внезапно се зачуди какво ли правят в „Магариците“ и се усмихна при мисълта, че ще работи в един от най-скъпите бордеи на Рим. Дали Фортуната бе ходила там? Ако сикарият беше мъртъв, защо момичето бе отишло в „Троянският кон“? Какво бе търсила там и какво бе видяла, което да предизвика нейната собствена жестока смърт? Ако Елена бе права, сикарият вече не беше в играта. Или имаше още един сикарий? Дали не беше оставил наследник?

Бележки

[1] Според оръжието, с което се сражавали, гладиаторите били разпределени в отделни категории: самнити, рибари или рециарии, тракийци и т.н. — Бел.ред.

[2] Гностици — еретици от първите векове на християнството, привърженици на многолико религиозно-философско учение, изповядващо политеизма поради вярата си в множество по-нисши божества, наречени еони, и дуализма — вярата, че светът е сътворен не от Бог, а от зла сила, наричана от тях демиург. — Бел.прев.

[3] Алюзия за „Откровение на св. Йоан Богослов“ или „Апокалипсис“, последната книга на Библията, в която се предрича падането на световната империя заради великите й беззакония и греховете й пред Бога. — Бел.прев.