Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайните на древния Рим (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Murder Imperial, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 17гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Galimundi(2009)
Корекция
dave(2009)

Издание:

Пол Дохърти. Имперски убийства

Художник: Христо Хаджитанев

Издателство „Еднорог“, 2008

ISBN: 978–954–365–028–6

История

  1. —Добавяне

Глава четвърта

Останалото остави на боговете.

Хораций, „Оди“, I, 9

Клавдия легна на кревата си и се втренчи в тавана. От готварницата долу долитаха викове, смехове и звукът на тамбурина, което значеше, че Януария е решила да танцува. Стаичката беше обикновена, на стената предишни клиенти бяха надраскали надписи:

Теофания е добра ездачка.

Порн има гадна уста.

Квест е обществен нужник.

Забрави републиката, гласувай за публиката.

Отдолу имаше малко по-културен цитат от Вергилий:

Безмълвни те паднаха, всеки от тях.

Клавдия пое дъх и сбърчи ноздри от миризмата на варено зеле. Загледа как пламъчето в почернялата стъкленица се надига и спада при полъха на вятъра, който проникваше през капака на прозореца. Спомни си лицето на Полибий и усети болка от собствената си самота. Майка й си бе отишла, баща й бе умрял, а сетне и малкият Феликс. Наричаха го нейна сянка: където и да отидеше, той винаги я следваше. Обвиняваше се за неговата смърт. Бяха отишли край Тибър да търсят в тинестите брегове по-ценни предмети — някоя монета, изгубен пръстен. Феликс обичаше да го прави. Преди колко време беше? Повече от година? Някаква ужасяваща сянка изскочи от мрака и животът на Феликс угасна като свещ. Убиецът се стовари върху нея на земята и започна да блъска с ножа си до гърлото й. Клавдия винаги щеше да си спомня миризмата му: на благовония, масло и вино. Лицето му бе скрито от нещо като маска, но тя успя да зърне върху китката татуирания бокал. Беше чувала за подобни нападения в тази местност.

Следващите дни бяха кошмарни. Тя не плака, легна до ковчега на Феликс и реши да спи край него, както когато беше жив. Сетне всичко се промени. Валериан важно влезе в кръчмата, а Клавдия рецитираше части от една пиеса на Теренций. Той я попита на колко години е, опипа гърдите й и избухна в смях, когато тя започна да го имитира. Толкова точно, толкова находчиво, както й каза по-късно, че веднага й предложи работа. Полибий побесня, но племенницата му тръгна с Валериан и трупата му и в продължение на месеци кръстосваше пътищата на Италия, без да обръща внимание нито на тежко пристъпващите войски, нито на сгромолясването на империята. В Медиолан срещна свещеника Анастасий, който внимателно я бе наблюдавал на представлението по една пиеса от Протей. В нея тя използваше езика на жестовете и така започна всичко.

Клавдия се обърна на една страна. Валериан пиеше много. Миналото лято банкрутира в Рим дни, след като Анастасий посети представлението. Той енергично жестикулираше и бързо мърдаше пръстите си с движения, които напомняха тези на птица. На другата вечер двамата се срещнаха извън града и тя започна да навлиза все по-дълбоко в неговия свят. Взеха я на работа в дома на Елена в Медиолан и тя тръгна с Константин, когато той потегли на юг.

Клавдия служеше като дворцова шпионка. В себе си се гордееше, че не е предала никого, освен предатели. Анастасий тържествено й го бе обещал. И не само пари, за да ги депозира при банкерите, но и живота на нападателя й — някой ден.

Клавдия чу изблик на смях. Океан бе подел груба популярна песничка. А другото? Избиването на куртизанките? Какво значение имаше, че императорът се забавлява? Но защо ги убиваха? За да очернят името му ли? Може би. В тази мозайка имаше много дребни парченца. Питайки се, какво ли ще й кажат утре в тъмните катакомби, Клавдия заспа.

На другата сутрин се събуди рано, веднага след съмване. Изми се и облече нова синя туника, която Попея сигурно бе донесла в стаичката й през нощта. После обу тежки сандали с ремъци, взе тоягата си и слезе долу. В кръчмата бе все още тихо, но улиците вече се пълнеха с шумове и тълпи. Чуваха се удари от чукове, гълчавата на ученици, дърдоренето на богати клиенти пред елегантните домове на патроните им, бъбрежът и недоволното мърморене на слуги. По улиците се виждаха роби, въоръжени с метли от сплетени тамариндови, пиренови и миртови клонки; те посипваха стъпалата със стърготини, преди пак да ги сметат на купчинки. Отпред залитаха двама пияни, които ядно премигваха на слънчевата светлина. Търговци сваляха капаците на дюкяните, изнасяха стоката си на сергии, някои палеха мангали в студения утринен въздух; бръснари вече обслужваха ранобудни клиенти.

Докато вървеше, Клавдия често поглеждаше нагоре към високите етажи на сградите: беше часът на нощните гърнета, когато — преди дневните стражи да започнат обиколката си — върху улиците се изсипваха всякакви нечистотии. Тя скоро се измъкна от частта на града, която познаваше толкова добре, и навлезе сред пазарните площади. В колонадите беше пълно с народ: обущари и продавачи на дрехи, търговци на медни съдове, готвачи, предлагащи горещи наденички, момчета, които разнасяха хляб и сладкиши, жени, понесли плодове и зеленчуци, писари със стилуси[1] и пергамент. По сергиите вече бяха подредени пържени фурми, кървавица и малки гърненца с яхния. Търговци на вино крещяха, че стоката им е най-добрата. Колкото по-нататък отиваше Клавдия, толкова повече оживяваше градът. Преминаваха матрони в столове — носилки, синовете на дебел мъж го караха на количка. Важни сановници се излягаха в лектиките си, четяха пергаменти или подканваха робите да намерят по-бърз път сред тълпите.

Клавдия продължи на юг срещу потока от хора, който се изсипваше от предградията. Минаваше край скупчени като мухи просяци, пробиваше си път сред търговци на евтини джунджурии, които се навъртаха наоколо, готови да сторят някоя поразия. Не изпускаше кесията, прикрепена с връв към китката й, и придърпа по-надолу качулката на плаща си. Спря пред една готварница да си купи хляб, фурми и разредено вино. Продължи по пътя си и докато набързо се хранеше вървешком, внимателно оглеждаше тълпящите се край нея лица. После ускори крачка. Точно преди да стигне до главния път към Апиевите порти спря, взе си наденичка с подправки и седна на стъпалата на един храм. Изяде я още гореща, докато се оглеждаше, търсейки някое лице, което бе зърнала преди. Към нея доближи някакъв пиян и запретна долния край на туниката си. Клавдия вдигна тоягата и предупредително го смушка в корема.

— Сбъркал си и времето, и мястото, и жената! — начумерено каза тя.

Пияният се олюля. Клавдия видя, че не се преструва и просъска:

— Върви си в къщи и се наспи!

Стана, отблъсна го и скоро стигна градските порти, където помощни войници с червени плащове и сини щитове, с отметнати на вратовете шлемове, се бяха настанили срещу караулното, хилеха се и подсвиркваха на преминаващите момичета. Клавдия ускори ход, но трябваше да спре пред струпаните каруци, които прекупвачи и роби разтоварваха, за да разнесат стоката по многото пазари. Накрая успя да се промъкне. Пътят ставаше по-безлюден и тя бързо стигна до голямото разхвърляно гробище, този град на мъртвите, прострял се от двете страни на Апиевия път докъдето поглед стига: мавзолеи, статуи, груби надгробни камъни, истински некропол.

Клавдия навлезе в него и тръгна по една пътека, която се виеше между надгробните могили, сред помръкналия блясък на патрицианските гробници и безвкусните им имитации над мястото за упокой на по-малко заможните. Колкото по-навътре влизаше, толкова по-тихо ставаше край нея, само някоя птица се обаждаше случайно или прошумоляваше животно, промъкващо се през високата трева. Беше ранна пролет; слънцето вече бе силно, но вятърът оставаше студен поне до пладне. Клавдия спря и като си помагаше с тоягата, се покатери на една гробница, за да огледа пътя, по който бе дошла: нямаше никого. В далечината се виждаха пътници, но тук беше сама; никой не бе я проследил в гробището.

Клавдия се смъкна долу и тръгна по пътеката към парче изоставена земя. Дори в утринната светлина то изглеждаше усамотено и неприветливо. Някога го бяха използвали за екзекуции. Тук, според легендата, офицерът християнин Себастиан[2], бил убит със стрели. В пустошта отсреща се виждаше неговата запусната гробница, която служеше за вход към катакомбите отдолу. Клавдия винаги се чувстваше неспокойна на това място. Една нощ дойде тук и завари две грозни старици с боси нозе, непокрити глави и мъртвобледи лица заради бялата боя, с която ги бяха нацапали. Бяха загърнати в черно и монотонно припяваха заклинанията си, съпровождайки ги с вой като оплаквачки. Клавдия се скри. Магьосничеството и вещерството бяха обичайно явление в Рим и затова рядко я викаха тук нощем. На това място обикновено се събираха магьосници, които призоваваха сенките на нощта, копаеха земята с нокти и изливаха в дупките кръвта на черно агне или друго животно. В онази нощ Клавдия трябваше дълго да чака, скрита зад един надгробен камък, докато стариците свършиха обреда си или може би се умориха.

Сега беше сама тук, въпреки че по обгорялата трева можеше веднага да се разбере къде са палили огньове. Тя бавно тръгна напред. Нещо привлече погледа й: перата на черен петел, а край тях — белеещи се кости. Клавдия затвори очи и направи знак против Духа на злото. Стигна до входа на гробницата, наведе се и влезе, като се придвижваше извънредно предпазливо, защото стъпалата рязко се спускаха надолу в мрака. Нямаше и следа от светлинка. Сигурно беше първа. Клавдия бавно започна да слиза, вперила поглед в тъмнината, и точно над последното стъпало внимателно опипа стената. Въздъхна с облекчение, когато пръстите й докоснаха светилника и натопените в сяра клечки. Запали лампата с треперещи пръсти, огледа се и продължи да върви. Катакомбите бяха издълбани в меката скала под града. Първоначално тук бяха погребвани бедняци, но последователите на Христос започнаха да ги използват като места, където да се крият, дори за молитвени срещи. В тях тайно докарваха погубените на арената мъже, жени и деца, за да почиват в мир. За някои от мъртвите дори се говореше, че са светци, както ги наричаха християните, преминали направо в Рая чрез страдалческата си смърт. Отгоре на всичко Клавдия си спомни и приказките за вампири, които й разказваха като дете: за Мормо, ужасяващата жена с крака на магаре, или за ламиите, тези караконджули с кървави уста, които дебнеха да намерят деца и да ги изядат. Слабо осветени, тесни и завладени от плесента, катакомбите бяха подходящо място за такива кошмари.

С лампата в ръка момичето навлезе още по-навътре в тъмнината. От време на време спираше, за да запали пак фитила и внимателно следваше издълбаните в стената знаци с форма на риба. Катакомбите бяха опасни, в тях лесно се влизаше, но ако човек се изгубеше в лабиринта, можеше да остане погребан тук до края на живота си. Затова Клавдия спираше толкова често и проверяваше дали върви в правилната посока. Накрая проходът премина в нещо като малка кухина, където тя съзря мраморната пейка, открадната от един от мавзолеите край гроба на мъченицата Филомена.

Клавдия седна на нея. От дясната й страна започваше друг тунел. Бяха й дали подробни наставления: ако възникнеше опасност, той щеше да я изведе от гробището. Клавдия се засмя. Каква опасност? Не беше християнка. Но дори и да беше, християните нямаше от какво да се боят в Константиновия Рим. Бяха й казали да бъде тук в четвъртия час и тя пресметна, че е дошла навреме. За да се успокои, стана и тръгна наоколо, загледана в гробовете и различните надписи върху тях. Чу звук, някой тътреше крака в прохода. Загаси лампата и се притаи в един ъгъл, наблюдавайки входа. Появи се тъмна фигура. Клавдия облекчено въздъхна, когато свещеникът Силвестър със светилник в ръката влезе в преддверието.

— Тук ли си, Клавдия?

— Тук съм.

Тя тръгна да го посрещне и отново запали своята лампа. Силвестър запали и други в нишите на стените и седна до нея на пейката.

— Защо трябва да сме тук? — поде Клавдия. — Ти няма защо да се боиш от тези места, но аз ги мразя.

— От всичко трябва да се боим! — навъсено отвърна Силвестър. — Константин ни обеща много, но ще удържи ли на думата си? Не бива да се страхуваме от мъртвите, Клавдия. Те са с Бога. Живите представляват опасност. Не искам да ти губя времето. — Той се обърна, за да я гледа право в лицето. — Казват, че си като майка си, Клавдия, с изключение на очите. А сега вече виждам у теб и баща ти!

— Какъв беше той? Едва го помня. Мъж с ниско подстригана коса и проницателни очи.

— Винаги задаваш един и същи въпрос, Клавдия! И аз винаги ти отговарям по един и същи начин. Юлий беше един от нас. Много добър войник. Командваше спомагателните войски в Трети панонски[3]. Достоен човек, щеше да се гордее с теб, макар и да не си приела кръщението.

— Не ми е трудно да приема вашия Бог като идея — отвърна Клавдия. — Повече ме затруднява това, че позволява на някакъв богат звяр да убие едно малко момче и да изнасили една млада жена.

— Не знам нищо за това — отговори Силвестър. — Ти мислиш, че твоят насилник е бил християнин, така ли?

Клавдия кимна.

— Не, не е бил. Може би е войник? А може би жрец на Дионисиевите обреди?

— Какви са тези жреци?

Силвестър леко се усмихна:

— Дионисий, Афродита, Бакхус. За мен те много си приличат, Клавдия. Има много привърженици на старите богове, всички страстни поддръжници на Максенций. Е да, този безсрамник, твоят насилник може и да е в Рим, може да се крие някъде, може да е станал християнин, а може дори и да е избягал на изток при Лициний. Времето ще покаже. Мога да те посъветвам да се уповаваш на Бога — добави той. — Но ти нямаш бог, нали, Клавдия?

— Огледай се наоколо, свещенико! — рязко произнесе Клавдия. — Наричат това място град на мъртвите. Дали всички тези ще се върнат към живота? Дали ще възкръснат?

Силвестър сведе глава:

— Когато му дойде времето, Клавдия. Както и да е, имаш думата ми, че мъжът с татуирания бокал на китката…

— Но ние не сме тук заради това.

— Не, не, не сме.

Силвестър положи ръце върху бедрата си и се наведе напред, сякаш говореше сам на себе си.

— Това е началото на нова епоха за християнската църква, Клавдия. Вече няма да има преследвания, проскрипции, ужасна смърт в амфитеатъра. На изток Лициний се спотайва в Никомедия и заговорничи; целият свят ни наблюдава. Има недовършени дела. Или Константин, или Лициний — един от тях ще стане господар на римския свят. Ние се молим Константин да победи. Той е благоразположен към нас. Гледаме на майка му като на най-могъщия ни приятел.

— А убийствата на куртизанките заплашват да разрушат всичко това, нали?

— Да, тези жени работят за Домацила. Наричат себе си Обществото на Афродита. Момичета от високопоставени семейства с могъщи приятели.

— Но те не са единствените куртизанки в Рим, нали така?

— Не, не са. Константин си намира приятелки и от други квартали и с тях нищо не се е случило.

— Кое го накара да избере момичетата на Домацила?

— Тя е приятелка на Августата Елена. Това е единственият начин Константиновата майка да държи сина си под око. Досега — сухо продължи Силвестър, — личният морал на Константин не ни интересуваше; но вече не е така. Има три, вероятно четири убийства.

— Още едно ли?

— Така ни казаха нашите шпиони в императорския дворец. Миналата нощ там било доведено момиче на име Сабина. По-късно го открили мъртво, с кървави кръстове, изрязани на челото и страните. Край трупа било намерено и дефиксио.

— Тържествено проклятие?

— Да, Клавдия, тържествено проклятие. Вярно е — махна с ръка Силвестър, — че тези убийства не са на сметката на императора. Но те създават тревога, безпокойство, плашат хората. Мнозина се молят старите дни да са отминали и Рим никога пак да не бъде управляван от един Нерон, Домициан, Калигула или Елегабал[4].

— Кървавите кръстове петнят и твоята религия, нали?

— Да, Клавдия. На някои места християнството все още се смята за кръвожадна и извратена секта, а хората мислят, че истинската му цел е обвита в тайнственост. Някои може да започнат да твърдят, че тези убийства доказват как в действителност не може да се вярва нито на Константин, нито на християните.

Клавдия му разказа за убийството в „Магариците“ и за пергаментите, които бе намерила.

— Е, това поне доказва нещо — тупна с обутия си в сандал крак Силвестър. — Тези убийства са предназначени да породят тревоги и безпокойство, те се гаврят с Константин и с християнството. Арий беше търговец на вино, нали?

— Да.

— Възможно е да е работил за някой агент на Лициний — обясни Силвестър. — За някой, който стои близо до Константин и който се опитва да дискредитира императора и нас посредством тези убийства.

— Значи, зад всичко стои Лициний?

— Да, Лициний и някой предател в двора на Константин.

— Но аз не мога да си го представя! — възрази Клавдия. — Всеки път, когато убива някоя куртизанка, убиецът рискува собствения си живот. Имам предвид убийството на някоя като Сабина, в сърцето на императорския дворец.

Силвестър поклати глава.

— Представи си, че Лициний е главината на колелото, той се намира в Никомедия и иска да осуети плановете на Константин, но спиците са неговите агенти в Рим.

— А обръчът на колелото? — запита Клавдия.

— Самият убиец, някой, близък до Константин.

— Но ти не отговори на въпросите ми. Ако дворцовият управител Бес, ако дори собствената майка на Константин биха били заварени с нож в ръка над трупа на една куртизанка…

— Тогава разкриването на убийствата щеше да е доста лесно — отвърна Силвестър. — Едната е убита, като излизала от баните, другата в атрия на една къща на Есквилин, третата в обществените градини, а четвъртата в самия дворец. Куртизанките живеят свой собствен живот. Те пазят тайни, да бъдат дискретни е част от занаята им. Например, ако един благороден патриций иска да се поразтуши и да се срещне с жената, която е пожелал, на място, достатъчно далеч от погледа на обществото…

— Тогава какво? — настоя Клавдия.

— Убиецът би могъл да бъде човекът, поканил куртизанката на тайна среща. Или по-вероятно, би дебнал жертвата си, докато накрая нанесе удара. — Силвестър въздъхна. — Макар да признавам, че убийството от миналата нощ е било по-трудно от другите.

Силвестър замълча и се вслуша в тъмнината.

— Какво има? — настръхна Клавдия.

— Нищо, стори ми се, че долових шум. О, би могло да бъде всичко. — Отново млъкна и вдигна пръст към устните си. — Чувала ли си за сикариите?

— Приказки и мълви. Сикарий[5] значи „човек с кама“, нали?

— Да, но в същото време означава и „наемен убиец“; човек, който върши убийства по договаряне.

— Но Рим е пълен с такива! Има толкова убийци, колкото и плъхове в отходните канали!

— Не, този мъж или жена, който и да е сикарият, е нещо по-особено. Искаш да се извърши убийство и то бива извършено.

— Как?

— Не знам — поклати глава Силвестър. — Край Тибър има една кръчма, наричат я „Троянският кон“. Тя е бедна, долнопробна и съмнителна. Държи я една вещица, отровителка, сводница на име Локуста[6]. Тя е изкривена телом, но наред с това и духом. Единственото, което знам е, че сикарият иска много пари за услугите си. И когато го наемат, по някакъв начин оставят името на набелязаната жертва точно в тази кръчма.

— Защо тогава властите не я затворят?

— Първо, нямат доказателства. Второ, защо да затварят нещо, което самите те вероятно използват? И накрая, всеки път когато стражите са нахлували там, са намирали само клетката, но не и птичката.

— Значи казваш, че Локуста взема името на жертвата и го предава на сикария?

— Така изглежда и той трудно може да бъде вкаран в капана. Да кажем, че отида там и дам твоето име — Силвестър закачливо я смушка по рамото. — Едва ли ще го приеме. Всъщност бих изложил себе си на риск. Той щеше да поиска да разбере кой съм и откъде идвам. За сикария се знае, че екзекутира онези, които му създават неприятности.

— Но императорът или Августата биха могли да се намесят със сила или подкуп!

— Възможно е, но дали ще имат успех? Такъв като сикария работи за един господар, когато приеме задачата. Негодникът ще бъде нащрек и ще подуши капана.

— И ти мислиш, че куртизанките са убити от сикарий?

— Вероятно.

— Какви доказателства имаш?

Силвестър стана и се протегна.

— Какво ти разказа императрица Елена?

— Не толкова много, колкото ще ми кажеш ти.

— Знаем — засмя се Силвестър, — че преди пет години на този сикарий било възложено да проследи и да убие един от нашите стареи. Той го направил и оставил личния си знак: дребна монета, пъхната в ръката на мъртвеца. Зловеща шега, така жертвата ще може да плати на Харон, лодкаря на подземното царство, когато пресича река Стикс.

— И такива монети са били намерени у куртизанките?

— Със сигурност в ръцете на първите две, но после това престана или поне повече монети не бяха намерени.

— А дали всички жертви са работели за Домацила? Възможно ли е техният убиец да й има зъб? И ако е така, защо тя не напусне Рим?

— Според мълвата — отговори Силвестър, — искала е, но не кой да е, а самата Августа й забранила Очевидно Елена й е обяснила, как това би означавало, че Домацила вече няма доверие на императора; как ще предизвика общественото недоволство и ще привлече още по-голямо внимание към убийствата.

— А дали самата Домацила не е отговорна за тях?

— Домацила, тази дебела и отдадеш на удоволствията жена? Съмнявам се. Тя живее заради млякото с благовония, копринените одежди, клюките и покровителството на могъщите и прочутите. — Силвестър потри ръце. — Домацила притежава разкошна вила с градини край Есквилин. По време на гражданската война, когато Константин потегли към Рим, тя, заедно с Луций Руфин, бе сред най-пламенните му привърженици. Когато Максенций и неговият помагач Север започнаха да нанасят удари, Домацила и дамите й избягаха от Рим. Наеха лодка до Остия, а после кораб до Медиолан. А вилата й бе завзета от Север. Първо, заради нейния разкош; второ, за да докопа всичко по-ценно, което Домацила бе изоставила; и трето, за да претърси и да разбере дали не може да се намерят някакви важни документи.

— А какво стана със Север?

— Както знаеш, Константин разби войските на Максенций край Милвийския мост и потегли срещу Рим. Подобно на мнозина други, Север беше решил да смени господарите. Но късно една вечер го посетила млада жена. Когато на другия ден слугите влезли в спалнята му да го събудят, Север бил мъртъв, прободен с кама в сърцето, а от младата жена нямало ни вест, ни кост. После Константин влезе в Рим с главата на Максенций, Домацила се завърна и всичко вървеше по мед и масло, докато не започнаха убийствата.

Клавдия се загледа в трепкащото пламъче на светилника, поставен от Силвестър на земята. Трябваше да обмисли ставащото, да прецени дали не е прекалено опасно. Силвестър имаше право, това не бяха просто убийства на млади жени. Зад всичко известно се криеше и нещо друго. Клавдия се чудеше колко много знае този могъщ християнски жрец. Съвсем не беше странно, че Константин и Елена бяха благосклонни към това общество с неговите безброй шпиони и доносници в града и цялата империя.

— За какво мислиш, Клавдия?

— Какво ли ще е — внимателно започна младата жена, — ако тези убийства нямат нищо общо с Лициний? О да, той с радост ще научи за тях и ще бъде готов да се възползва от размътените води. Но ако Константин има таен враг, мъж или жена, а може би повече, които яростно негодуват срещу него? Които искат империята за себе си? Не, не! — Тя поклати глава. — Това е безсмислено. Константин контролира армията, войската го обожава. Ами ако… — продължи да размишлява Клавдия, — ако убийствата наистина нямат нищо общо с Константин, а с Домацила и нейната вила? Да — възкликна развълнувано тя, — ами ако Север е оставил нещо скрито там?

— Какво те кара да мислиш така?

— Може би някой иска да прогони Домацила от Рим? Да я подплаши и тя пак да побегне? Или тя знае нещо, или вилата й крие нещо, което убиецът иска да получи?

— Разбирам — засмя се Силвестър. — В това има смисъл. Затрудненията, причинени на императорското семейство и на църквата? Да, това е нещо…

— Което прилича повече на допълнителна атракция на арената! — подчерта Клавдия. — В края на краищата, Домацила и момичетата й са били наказани, не императорът.

— А убиецът?

— Някой, който иска да прикрие нещо и същевременно ненавижда Константин. Този убиец е майстор в занаята; сикарият е негов агент, който организира и изнудва хора като мъртвия търговец Арий да разпространяват компрометиращи листчета из града.

— Да, в това има логика.

— Което ме води към една смърт, която изглежда не тревожи никого — продължи Клавдия. — Смъртта на онова момиче Фортуната, първо убито, а сетне закачено на кука за месо в кланиците на императорския дворец. Сега мраморните коридори на Палатин са пълни с доносници и шпиони. Постоянно се подготвят слуги, които да събират сведения оттук-оттам. Защо е пострадало тъкмо това момиче, освен ако не е знаело нещо? Но какво?

— Това трябва да откриеш ти — отговори Силвестър. — Ние искаме тези убийства да престанат, а виновникът за тях да бъде разобличен. Ако направиш това, Клавдия — лукаво се усмихна той, — ти ще имаш не само подкрепата на императора и неговата августейша майка, но и личното покровителство на епископа на Рим!

— А мъжът с татуирания на китката бокал?

Силвестър стана.

— Ако го направиш, Клавдия, за него няма да има място, където да се укрие. Ако е жив, ти ще получиш и справедливост, и възмездие. Сега аз трябва да тръгвам. Разбрах, че се местиш в личното домакинство на императора. Когато го направиш, потърси едно момиче на име Лавиния и я запитай за Фортуната, тя може да ти помогне.

Свещеникът спря пред началото на прохода и направи във въздуха знак за благослов.

— Изчакай малко, преди да ме последваш.

После си тръгна.

Клавдия седна и зачака, така потънала в мислите си, че клепачите й натежаха. После изведнъж се събуди и веднага се запита дали беше от студа на това тъмно място, или от звука, който бе чула в просъница.

Бележки

[1] Калем, писалка, обикновено от желязо. Единият й край бил остър и служел за писане върху навосъчена повърхност, а другият — плосък и служел за заличаване на написаното. — Бел.ред.

[2] Свети Себастиан, роден в Нарбона, мъченически загинал в Рим през III в., покровител на стрелците с лък. — Бел.прев.

[3] Панония — римска провинция от I в. между Алпите, река Дунав и река Сава, населена с група илирийски племена и келти, почти напълно романизирана до IV в. — Бел.прев.

[4] Римски императори, прочули се със своята жестокост, лудост и разврат. Тит Флавий Домициан (51 — 96), последният римски император от династията на Флавиите, според Светоний в младостта си бил любовник на много от властимащите мъже в Рим. Като император се прочул с масовите екзекуции на сенатори, а след убийството му Римският Сенат постановил всички негови изображения да бъдат унищожени. Елегабал, по-известен като Хелиогабал, е роден като Варий Авита Васиан (218 — 222) и по майчина линия е от фамилия, от която произхождали жреците на култа към семитския бог на слънцето и плодородието Ел-Габал, латинизирано Елиогабал. Опитал да обяви Ел-Габал за върховно римско божество. — Бел.ред.

[5] Sicarius(лат.) букв. убиец с кама, впоследствие наемен убиец — така са били наричани в десетилетията непосредствено преди опустошаването на Йерусалим привържениците на една крайна фракция на евреите зилоти, които се опитвали да пропъдят римляните и техните привърженици от Юдея. — Бел.ред.

[6] Вероятно алюзия с прочутата римска отровителка Локуста (ум. ок. 68 г.пр.Хр), използвана от Агрипина срещу мъжа й, император Клавдий и от император Нерон срещу доведения му брат Британик. В своите „Анали“ Тацит я нарича „маша на амбициозните“. — Бел.прев.