Пол Дохърти
Имперски убийства (5)

Глава втора

С този знак ще победиш.

Евсевий, „Животът на Константин“, I, 28

Константин, Август, император на Западната империя, се бе отпуснал на една лежанка, покрита с пурпурно платно със златни ресни в залата за пиршества на императорския дворец на Палатин. Той облиза устни и одобрително се огледа. Плодовете на победата, помисли си. Лавровият венец, който ще увенчае триумфа му! Спомни си бързия поход от Медиолан: хапещите студени ветрове, оскъдните дажби, виното с вкус на оцет, седлото, което протъркваше бедрата му и заради което задникът му сякаш се пържеше на огън. Сега всичко беше различно. Нямаше ги ветровитите навеси и импровизираните бараки, миризмата от конете, от потта на мъжете, изпаренията от нужниците в утринния вятър.

Залата за пиршества беше облицована с порфир. На пода блестеше скъпоценна мозайка, заръчана от император Траян, на която бяха изобразени Бакхус и Церера, усмихващи се над обилна реколта. Потонът беше бял, със сини звезди около червена луна. Колоните бяха черни с бели жилки и посребрена основа, с капители от чисто злато. Константин прокара ръка по пурпурното покривало на лежанката. Искаше му се да затвори очи, да измъкне възглавницата изпод левия си лакът и да отпусне глава в дълбок сън. Още не се беше освободил от напрежението на похода и то ясно се изписваше върху здравото му войнишко лице, сега избръснато и намазано с благовонно масло. Косата му бе изсветляла от слънцето, но умело подстригана така, че кичурите да падат върху челото в прическа, подобна на онази на Цезар и Август от бюстовете, подредени наоколо. Императорът протегна ръка за кратер вино, едва вслушан в жуженето от разговорите край него. Сега всичко беше различно. Ремъците на сандалите му бяха покрити с перли, а не от насмолени върви. Туниката и обточената с пурпур тога бяха от най-фин лен. Пръстени и гривни, плячкосани от съкровищницата на убития Максенций, украсяваха ръцете му.

Императорът се намести върху лежанката.

— Твое величество, изморен ли си?

Константин погледна към Луций Руфин, най-големият римски банкер, негов приятел и най-пламенен поддръжник.

— Негово величество не е изморен — прошепна Константин. — Само е разсеян.

Руфин почеса стоманеносивата си коса и гладко избръснатото му патрицианско лице грейна в усмивка. Константин също се засмя. Винаги се чувстваше добре в компанията на Руфин: богат и могъщ мъж, който управляваше цяла търговска империя, но не робуваше на излишните церемонии.

— Опитвам се да се държа прилично! — промърмори императорът.

Погледна вдясно, към съседната лежанка, откъдето майка му Елена, облечена в пурпур и с подредена на букли коса, го наблюдаваше с тъмните си, одухотворени очи.

— Сигурен съм, че ако я оставя — пошепна Константин, — ще стане и ще провери зад ушите ми дали съм се измил както трябва.

— Щях да ги изтегля, ако можех! — обади се Елена.

Константин се ухили и поклати глава.

— Забравих, че може да чете по устните… — пошепна той на Руфин.

Императорът леко се оригна и погледна към масата: по нея бяха разпръснати златни лъжици и приспособления за почистване на зъбите. Наоколо обикаляха роби с делви с розова вода. Готвачите го караха да се гордее. Съселчета, оваляни в мед и маково семе; огромни омари, гарнирани с аспержи; барбуни от Корсика и — върховното им постижение — огромно златно блюдо със знаците на зодиака по краищата. На всеки знак готвачът беше поставил съответна храна: парче говеждо върху Телеца, бъбреци върху Близнаците, а в центъра задушен с подправки заек с криле, които го караха да прилича на Пегас. Последното блюдо беше дива свиня, положена върху огромно плато, от бивните й висяха две кошнички, едната пълна със сушени, а другата — с пресни фурми. Около нея бяха подредени сучещи прасенца, изработени от специално празнично тесто. Преди да поднесат платото, пристигането му бе възвестено от звуците на тръби, рогове и цимбали. След като разрязаха корема на свинята, от нея излетяха дроздове. Константин тихо изпъшка и разтри корема си. Беше изпил доста подсладено с мед вино, но си припомни какво го заплаши, че ще направи майка му, ако не обръща внимание на предупредителните й погледи, и щедро добави вода към фалернското.

Робите обикаляха наоколо, пристъпвайки по посипаните край лежанките дървени стружки, смесени с бледожълта и пурпурночервена боя. На Константин му се искаше това да е обикновена вечеря. Майка му да се оттегли и да дойдат танцьорките, особено онези иберийки с леки тела и подрънкващи кастанети, с гъвкави крака и черни коси, които се вихрят около гърдите им. Тези гърди, покрити със злато, изпъкнали напред, които сякаш подканяха да бъдат сграбчени. Тогава офицерите му щяха да пият много, да вдигат наздравици в негова чест и пиршеството щеше да продължи до ранните часове на другия ден. Но днес беше по-различно. Първо работата, после удоволствията. В малкия кубикулум^[1] от другата страна на дворцовата градина щеше да го чака Сабина, куртизанка с червена като пламък коса и бяло като сняг тяло. Константин се вторачи в чашата с вино и потисна тръпка на страх. Още от първите дни, в които бе тръгнал на военни походи, той изпитваше ужас от болестите, които можеше да пипне от лагерните блудници и проститутки. Ако беше постоянен в привързаностите си, което съвсем не бе за чудене с майка като Елена, това се дължеше на факта, че се боеше от жените и винаги бе нащрек при сексуалния акт: толкова пъшкане и понякога унижения! Собствената му съпруга, Фауста? Константин поклати глава: най-добре да не мисли за нея! Съсредоточи се върху Сабина, помисли си той: нежна и бяла, сякаш безценна коприна се увива около тялото ти. Няма нахални искания, нито политиканстване.

Константин отпи от виното, без да обръща внимание на високото, драматично покашляне на майка си. Още с пристигането си в Рим той се ограничи до „Гилдията на Афродита“, изискани куртизанки, ръководени от Домацила. Но тези убийства сега! Той впи поглед в Крис, излегнат срещу него — плешивият евнух с пухкави пръсти, господарят на тайните му. Каква огромна купчина плът! Константин потисна раздразнението си. Три убити куртизанки и слуховете вече бяха тръгнали от уста на уста, а и онези бележки, заковани на Форума и по пазарите! Как стигаха дотам? А изображението на християнския знак, на кръста и надрасканите под него думи In hoc signo occides — „С този знак ще убиваш“? Гавра с великото знамение преди битката на Милвийския мост! Три мъртви куртизанки! Християнският знак, изрязан на челата и страните им! Но защо? Защо?

— Твое величество?

Константин вдигна глава. Всички разговори бяха стихнали. Императорът разбра, че е заговорил на глас. Майка му внимателно го наблюдаваше. До нея беше загадъчният ням свещеник Анастасий; Крис с вдигнат към устните бокал; дори Руфин изглеждаше разтревожен. Константин погледна към почетния си гост — белокос мъж с младеещо лице, облечен скромно в тъмна туника и роба: презвитер^[2], личен пратеник на Милтиад, християнския епископ на Рим, истинската причина за този пир. Бес, императорският домоуправител, бе подгънал крака на лежанката. Константин примигна.

— Защо — ухили се той, — майките винаги се вторачват в своите синове?

Смях прогони напрежението. Преди Елена да отвърне остро, Константин вдигна глинения кратер и пи за нейно здраве. Останалите последваха примера му. Елена му отговори с леко намигване.

— Защо не пиеш от бокал като всички останали — рязко продума тя, — вместо от това глинено гърне, което хората използват, за да пикаят в него?

— Удобно ми е, майко.

— И като момче беше същият! — Елена се надигна от лежанката.

— Да, да! — побърза се съгласи Константин.

Майка му имаше вбесяващия навик да споменава слисващи подробности от детството му пред всеки, който си даваше труда да я изслушва. Но той я обичаше дълбоко, страстно. Даде й титлата Августа и впрегна енергията й, за да се възползва от големите й таланти, като й позволяваше да си пъха носа в неговите работи. Позволи на Елена и на верния й Анастасий да вземат пълния контрол над агентите му. Направи го по една причина: на Елена можеше да се вярва безусловно и без никакви съмнения. Както каза тя веднъж: „Няма ли Константин, няма и Елена.“ Това беше нейният девиз, нейното ръководно начало в живота. Дори в момента той четеше в погледа й точно това. Константин въздъхна и кимна.

— Пихме и ядохме достатъчно! — заяви той. — Бес, заповядай да почистят стаята, да затворят вратите и постави стража. Да не влиза никой.

Бес, висок кокалест мъж с постоянно презрително присвити устни, побърза да се подчини. След като всичко беше готово, Константин взе чашата си и вдигна наздравица за своя почетен гост. Той забеляза, че Силвестър едва се бе докоснал до храната и виното. Просто седеше и се оглеждаше, сякаш преценяваше и оценяваше всеки присъстващ поотделно. Беше дребен човек, безличен, ако изключим очите и устата. Благородна уста, помисли Константин, готова да се засмее. Забеляза белега върху едната му буза и смътно си спомни някакви разкази как по времето на Диоклециан императорските войски преследвали този могъщ християнски жрец. Сега той беше пратеник и говорител на римския епископ. Константин почувства прилив на гняв: роби и хора от простолюдието! И все пак Милтиад и Силвестър бяха също толкова могъщи, колкото и банкера Руфин, а може би дори и повече. Те можеха да определят настроението на тълпата, да я объркат с противопоставянето си, да разделят Рим.

— Бъди добре дошъл тук! — усмихна се Константин над ръба на чашата си.

— Твое величество — отговори на наздравицата Силвестър, — оказва голяма чест на мен и отца ми в Христа, както и на римската църква. Благодарим на Бога за твоята велика победа. Непрестанно отправяме молби за твоята безопасност и благополучие. Никой в Рим, освен присъстващите тук — леко се засмя той, — не е по-верен поддръжник на теб, Августе, от Милтиад и християнската общност. Ние ти отправяме нашите благодарности за едикта за веротърпимостта^[3].

— И отново го утвърждаваме! — обяви Константин. — Веротърпимост за християните тук в Рим и в цялата империя. Нещо повече…

Силвестър потръпна и повдигна глава.

— Възстановяваме цялото конфискувано имущество! — продължи Константин. — Даваме гаранции за гражданските права и за религиозна свобода както тук, така и в провинциите.

Силвестър бе видимо развълнуван.

— А римският епископ — продължи Константин, наслаждавайки се на думите си, — и неговите презвитери, свещеници и съветници вече няма да бъдат обезпокоявани. Всички процеси срещу християни ще бъдат преустановени, ще бъде дадено общо помилване, затворниците ще бъдат освободени.

Силвестър сведе глава, за да прикрие сълзите си.

— Това наистина е ден на спасението! — прошепна презвитерът. Той вдигна очи нагоре: — Господ ни освободи! В цялата империя, Августе, отвъд най-далечните й граници, ще се отправят молитви за твоето здраве и благополучие! — Погледът му се премести към Елена: — И за твоята майка. Но, твое величество, ако мога да си позволя да се възползвам от твоята доброта…

Константин озадачено го изгледа:

— Не е ли достатъчно? — тихо попита той. — Стъпка по стъпка!

— Твое величество, съществуват два проблема. Първият, учението на Арий^[4]…

Константин потисна един стон. Беше му достатъчно трудно да разбере учението на Христос: един войник с мъка можеше да проумее как Бог е станал евреин и е позволил да бъде разпънат на кръст. Да не говорим за това „Прощавайте на враговете си“. Той се опита да прикрие усмивката си. Винаги беше готов да прощава на враговете си, след като бяха мъртви!

— Архиеретикът Арий — продължи Силвестър, подчертавайки думите си, — нарушава единството на църквата, а следователно и на империята.

— И как го прави? — попита Елена.

— Като твърди, че Иисус Христос не е напълно Бог, няма същата божествена същност като Отца.

Елена изглеждаше също толкова объркана, колкото и синът й, който незабележимо сви рамене. Един ден, зарече се императорът, ще трябва да седне и наистина да изслуша някой от тези свещеници. Християните проповядват Единия Бог, но едновременно говорят за три лица на този Бог. Можеше да разбере символиката — нима Юпитер не се е появявал в много форми? И все пак християните подразбираха нещо по-различно от това.

— Този въпрос трябва да изчака! — бързо заяви императорът, преди да се обади майка му, която, склонна да се задълбочава в подобни по-тънки, едва забележими различия, можеше да започне да ги обсъжда в разговора. — Ти спомена и за втори проблем?

Усещаше стомаха си раздут и тежък.

— Божествени Августе!

Силвестър сякаш не забеляза, че приравнява земния император до своя Бог.

Константин беше поласкан. Ако всички християни бяха като този, с тях можеше да се установят по-приятелски отношения.

— Чухме — Силвестър взе нож и започна да реже на парченца свинското в сребърното блюдо пред себе си, — чухме за убийството на три жени, куртизанки от „Гилдията на Афродита“ — той остави ножа: — Не сме тук да проповядваме, твое величество, но тези убийства са предизвикали скандал. Мълвата сочи теб — продължи той, — макар и да знаем, че това не е вярно.

— Скандалите и мълвата продължават! — рязко се намеси Елена.

— Домина^[5] — поклони се към нея Силвестър. — Никой не е по-пламенен привърженик на императорския дом от мен или братята ми. И все пак на Форума се появяват сатирични рисунки, както и на кейовете в Остия, по пазарите и по входовете на храмовете. В тях се надсмиват над кръста и императорския дом. Моят почитан отец во Христа Милтиад съзира в тях ръката на Лукавия: да разяде, да възбуди, да раздели…

— Но не това е истинското основание за твоята тревога, нали? — прекъсна го Елена. Беше едновременно любопитна и раздразнена. Синът й, императорът на Западната империя, преговаряше тук с един простичък, едва ли не неграмотен човек!

— Страхуваме се, домина! — отвърна Силвестър. — Тези убийства може да прикриват по-дълбоки подмолни течения. Противниците на твоя син ще се опитат да дискредитират името му…

— Ние добре разбираме тревогата ти — промълви тихо Крис. — Въпросът е в ръцете ни. Тези убийства ще престанат, а виновните за тях предатели ще бъдат наказани подобаващо.

Силвестър замислено сведе очи към пода.

— Не възнамерявам нито да придирям, нито да критикувам. — Той вдигна глава и се размърда, като провеси крака от лежанката. — Божественият Август спечели велика победа. Господ положи ръката си върху него. Ние, християнската общност, ще направим всичко по силите ни да бъде така, че тази велика милост да продължава. — Изправи се и се поклони на императора. — Е, става късно…

Константин също стана, за да го пресрещне. Силвестър целуна пръстена на императорската ръка, целуна и пръстена на Елена, поклони се на останалите и си тръгна. Императорът чу вратата да се отваря и затваря. Напрегнато се вслуша в звука от заглъхващите по мраморния коридор стъпки на презвитера.

— Преди двайсет години този дребен свещеник щеше да бъде разпънат на кръст или някой лъв щеше да го гони из амфитеатъра! — провлечено се обади Крис. — Това, твое величество, доказва колко изменчива е Фортуна.

— Господарят на този мъж е духовен и земен повелител на десетки хиляди римляни в този град — отвърна Елена, — и само боговете знаят на колко още в Италия и отвъд нея. Нашият приятел Лициний сигурно се оглежда и ослушва във вилата си в Никомедия, за да разбере какви са отношенията ни с него.

— Един ден ще потегля на изток! — Константин пак се изтегна на лежанката, взе кърчага и наля фалернско в чашата си. — Моите легиони ще срещнат неговите и Лициний вече няма да го има.

— Да, скъпи ми синко, и тъкмо затова ние се нуждаем от християните — отбеляза Елена. — Помисли за силните църкви в Гърция, Палестина и Мала Азия. — Тя се изправи и седна до Константин с очи, впити в неговите. — Когато потеглиш — просъска тя, — християнският знак ще се вее върху твоите знамена и ще краси щитовете на легионерите ти. И какво ще помислят християнските църкви на изтока? Ще те поздравят като спасител, наместник на Бога на земята.

Тя погали сина си по главата.

Всички седяха като омагьосани. Елена сякаш бе забравила къде се намират — загрижената майка с нейния любим син.

— Явно си го обмислила — каза Константин.

— Обмислила съм го! — отвърна Елена и го стрелна с поглед.

Константин допи виното, меко се изплъзна от майка си и се изправи на крака.

— Вашият император е отегчен! — заяви той. — Той говори и пи достатъчно. Сега желае да се оттегли.

Като се завъртя на пети, Константин напусна залата. Мраморните коридори бяха пусти. От време на време някой роб пресичаше пътя му. Сенките криеха войници от императорската гвардия, облечени в брони и кожени полички, с копия и щитове в ръка.

— Твое величество!

Константин се обърна, пръстите му стиснаха камата, но от полумрака изникна свещеникът Силвестър.

— Помислих, че си си тръгнал! Откъде знаеше, че ще бъда тук сам?

— Отегчението ти беше очевидно, твое величество. А аз трябва да ти кажа някои неща.

— Откъде разбра? — настоя Константин и тръпка на безпокойство премина по тялото му.

— Твое величество — разпери ръце Силвестър. — Дворецът е пълен със слуги и роби. Много малко от тях горят благовония пред идолите. Върви в покоите си. Ще намериш нашите знаци, Chi и Rho, рибата и думата Ichthys^[6]. Казаха ми за господарката Сабина.

— И ти дойде да ме поучаваш?

— Моралът ти, твое величество, е въпрос между теб и Бога. Точно в този момент той не е моя грижа.

Константин почувства боязън. Както другите казваха, той беше господар на Запада. Това беше неговият дворец, по коридорите стояха неговите стражи, онези доверени легионери, с които бе заменил преторианците, разгромени от него на Милвийския мост. На Марсово поле^[7] лагеруваха два легиона изцяло на негово разположение, още два пъти по толкова имаше зад градските стени. И все пак този обикновен свещеник изглежда можеше да влиза навсякъде и да прави каквото си иска.

— Тогава защо си дошъл? — впи императорът поглед в Силвестър.

— Както казах, твоят морал не ни засяга, но империята е важна за нас. Ние също си имаме шпиони — прошепна свещеникът. — Тези убийства ще очернят името ти, макар че кой ли политик е с чисти ръце?

— В залата ти говореше за дълбоки подмолни течения.

— Да, твое величество, тези убийства крият нещо друго. Какво — ние не знаем. Ти си добре дошъл в Рим като спасител, но има мнозина, които жадуват за старото време. Затова те подстрекават срещу Лициний и те превръщат в заложник на услугите, които ти правят.

— Сетне?

— И сред нас има такива, които не вярват, че можем да преговаряме с държава, която в продължение на векове ни е преследвала.

— А! — засмя се Константин. — Значи затова си тук, Силвестре?

— Затова и за едно последно предупреждение. Не се доверявай на никого!

— Дори и на майка ми?

— Твое величество, не вярвай на никого!

Силвестър се поклони и изчезна в тъмнината.

Константин остана още миг на мястото си, после пак тръгна. Отвори една врата и пое по един перистил^[8]. Градината, сладко ухаеща на цветя, беше осветена от факли и светилници. Трепкащата им светлина караше сенките на дърветата, лавровите храсти, чинарите и елите да танцуват. Един фонтан разпръскваше струите си. Константин спря и се вгледа в бликащата вода, която извираше от устата на мраморна риба в ръцете на Купидон. Сети се, че Сабина го очаква и се забърза. Коридорът зад градината беше пуст; слугите бяха запалили светилници и ги бяха поставили в нишите на стените. Константин спря пред една врата и леко почука.

— Сабина!

Никой не отговори. Той отвори вратата. Помещението пред него беше разкошно обзаведено. Стените бяха изрисувани с растителни мотиви, във всеки ъгъл имаше мангали с благовонна жар и светлината им проблясваше по медта, по златните и сребърни орнаменти в украсата на стаята. Лежанката беше празна; обширното легло в ъгъла бе обвито в гъстата мъгла на балдахина, на масата до него гореше светилник. Константин затвори вратата и на пръсти прекоси помещението. Той отметна нежната прозрачна материя: облечена в тъмноморава роба, на леглото бе просната Сабина. Дори и в неясната светлина се виждаха синкавите петна по бялата й като слонова кост шия. Огърлицата, която куртизанката носеше, бе скъсана и зърната се бяха разпилели между стегнатите й гърди. Червената й коса покриваше част от лицето. Константин леко я отмести с пръст и разкри кървавия кръст върху дясната й буза. Внимателно обърна лицето: същият знак се виждаше на лявата страна и на челото.

Константин пое дълбоко дъх, за да овладее паниката си. Не искаше да побегне навън като някоя разпищяла се от страх робиня. Беше гледал как екзекутират престъпници, виждал бе войници да умират от ужасяващите си рани, но това тук бе съвсем различно. Прекрасна млада жена с полупритворени очи и лепкава студена кожа. Съзря къс пергамент, оставен на пълните с лебедов пух възглавници и го взе. Буквите бяха грубо изписани. Константин разчете тържественото проклятие, defixio. Захвърли пергамента на пода и тръгна към вратата. Коридорът беше празен. Императорът бързо прекоси градината и заповяда на един страж да доведе при него майка му, Руфин и останалите. После се върна в стаята, запали още светилници, отвори капаците на прозорците и се загледа навън. Когато чу почукването, дори не си направи труда да се обърне.

— Влез! — извика той.

Влезе майка му, последвана от Руфин, Бес и Крис. Когато те се струпаха край леглото, се разнесоха изумени възклицания и сподавени проклятия. Константин се обърна.

— Удушена! — заяви той. — И същото обезобразяване!

Елена взе пергамента.

— Какво е това? — запита Руфин.

— Дефиксио.

— Проклятие! — възкликна банкерът.

— Да, тържествено проклятие! — потвърди Константин.

Елена внимателно огледа пергамента. В горния му край имаше нарисуван брадат демон с горяща факла в ръка; отдолу бяха изписани магически знаци и самото проклятие, което обричаше сина й на боговете на подземния свят:

Нека изгаряща треска обхване крайниците му,

да убие душата и да погълне сърцето му.

О, демони на мрака,

строшете и смажете костите му,

изпийте дъха му!

Нека тялото му да се гърчи и тресе.

Това проклятие беше извлечено от вътрешностите на жаби,

от перата на бухал, от костите на змии,

от гробищно биле и могъщи отрови.

— Глупости! — презрително се обади Елена и захвърли листа върху леглото.

— Дали са глупости? — обади се Крис. — Вергилий^[9] твърди, че вещерите могат да свалят луната от небето!

— Е, никога не съм виждала да става такова нещо! — твърдо заяви Елена.

С присвити очи тя погледна към сина си, опитвайки се да преодолее собствения си страх. Който и да бе направил това, беше много умен човек. Суеверният нрав на Константин, наследен от баща му, бе добре известен. Тя виждаше как проклятието оказва върху него по-силно въздействие, отколкото убийството. Освен това Елена беше сигурна, че виновникът е близък до техния кръг. Как иначе една куртизанка би могла да бъде убита в частните покои на двореца?

— Защо? — настоятелно запита тя.

Константин седна на един войнишки походен стол и започна да си играе с пръстените си.

— Мислех, че ще е по-безопасно, ако доведат Сабина тук — отвърна той, — а на другата сутрин да я изпратят с охрана.

— Колко души знаеха, че е дошла? — попита Руфин, загледан в трупа.

Константин сви рамене:

— Ако куртизанка пристига в закрита носилка, придружена от факлоносци, да не говорим за свитата от плещести бивши гладиатори… Половината дворец. Мислех, че ще е в безопасност.

— Кога? — запита Крис.

— Около два часа преди пиршеството да започне. Дори я посетих. Побъбрихме малко.

— И не заповяда да поставят стража пред вратата?

— Защо би трябвало? — отвърна Константин.

— Но тук е нямало борба! — възкликна Крис.

— Да, забелязах. — Управителят Бес обиколи стаята. — Няма нищо прекатурено, нищо повредено. А тя трябва да е крещяла, да се е съпротивлявала!

— Утре ще накарам лекар да огледа трупа! — каза Елена. Седна в края на леглото, обърна тялото и прокара ръка през огненочервената коса. — Не напипвам подутини или наранявания — прошепна тя. — Нищо, което да подсказва, че е била изненадана или удушена, когато е била в безсъзнание. Нарезите по лицето й не са дълбоки, направени са с тънка кама. Една опитна куртизанка като Сабина никога не би позволила случаен човек да влезе в стаята й. Би трябвало да се възпротиви; сигурно е бил някой, когото е познавала.

Константин се върна при прозореца и се загледа в нощта. Какво би могъл да каже? Дори свещеникът Силвестър знаеше, че тя е тук, а проклятието… Това се случваше за първи път. Ами ако майка му имаше право? Сабина би трябвало да познава убиеца си. Погледна през рамо към Бес и улови погледа на Крис. Всеки можеше да се промъкне тук. Сабина нямаше да заподозре никого от тях: същото можеше да се каже и за Анастасий. Ами Елена? В двореца цареше суматоха преди гощавката, слугите непрекъснато търчаха навън-навътре. Всеки от тях би могъл да влезе, но защо Сабина не се е съпротивлявала?

— Втора смърт за тази нощ! — Той слабо се усмихна на майка си. — Научих, че едно момиче от прислугата, Фортуната, е била намерено, окачено на кука в една от бараките за клане.

— Това е посланието на убиеца — отвърна Елена. — Той ти казва, че тук, в този дворец, ти не си в безопасност; не си в безопасност в собствения си град — тя потупа ръката на мъртвата куртизанка. — Това определено ще бъде приписано на теб. Сабина влиза жива и я изнасят като труп.

Константин искаше да се махне оттук. Имаше нужда да помисли, да поразсъждава върху случилото се. Би желал Силвестър да беше тук, но отново се запита дали би могъл да му се довери? В края на краищата и той беше в двореца. Сабина би могла да го срещне и да не види заплаха в него.

— Къде е Анастасий? — запита той.

— Оглежда трупа на Фортуната — отговори Елена. — Най-добре ще е да я отнесат под покрова на нощта, същото се отнася и до Сабина. Тихичко, без излишен шум. Ще изпратим писмо на Домацила — тя шумно си пое дъх. — Да — продължи императрицата, сякаш говореше сама на себе си, — навярно върху това ще трябва да съсредоточим вниманието си: — просторната вила на Домацила.

Искаше да сгълчи сина си, да го накара да изостави тези плътски желания, но сега не беше нито времето, нито мястото. Взе една от копринените завивки и я метна върху лицето на Сабина. И докато правеше това, Елена се запита какво ли ще направи сега малкото й мишле.