Пол Дохърти
Имперски убийства (4)

Глава първа

Змия се промъква в тревата.

Вергилий, „Еклоги“, III, 64

Рим, пролетта на 313 г.сл.Хр.

В кланицата на Домус Юлия, един от императорските дворци на Палатинския хълм, шпионката Клавдия седеше на неудобен стол и безизразно гледаше към един мъж с обточена в червено туника, седнал на същия такъв стол. Мъжът внимателно я изучаваше. Клавдия прикриваше всичките си емоции; боязънта или състраданието нямаха място тук. Гледаше надолу, за да избегне очите на мъжа. Подът още беше покрит с просмукали от кръв дървени стърготини и тя се питаше дали кръвта е от закаченото на кука говедо, или от трупа на младата жена с прерязано гърло и въже, затегнато около врата й, която бе провесена на друга от куките.

Клавдия разтри длани. Отвън се дочуваха шумовете на двореца, далечните викове на стражите, носени от късния нощен вятър. Можеше да избяга оттук, но къде можеше да отиде? Кучетата на цезаря щяха да я проследят за броени минути. Освен това тя искаше да остане. Беше и изплашена, и заинтригувана. Работеше в кухнята и тъкмо миеше дъските за разсичане на месото в каца с гореща вода, когато секретарят на Августата Анастасий дойде да я повика. Усмихна й се, но я стисна за лакътя. Когато излязоха навън, той й обясни с движения на пръстите, че трябва да го придружи. Доведе я тук и я накара да седне. После запали светилници и внимателно ги подреди на пода край нея, сякаш тя беше някоя от статуите на ларите^[1], които трябва да се почитат и на които човек трябва да се покланя, а не да се страхува от тях.

— В беда ли съм? — попита Клавдия. — Нещо лошо ли съм сторила?

Преведе думите си в жестове. По лицето на Анастасий не трепна и мускулче.

— Мислех, че Фортуната ни е напуснала. Мълвата твърдеше, че е била прехвърлена на друга служба. В кухните на божествената Августа. — Клавдия се покашля. — Защо съм тук? — продължи тя.

Бел.прев.]

Спусна надолу обутия си в сандал крак, сякаш се канеше да си тръгне. Анастасий започна да жестикулира с ръце.

— Стражите отвън имат заповед да убият всеки, който напусне, преди божествената Августа да дойде — обясни той.

Клавдия бързо вдигна крака си.

— Императрицата! — зяпна тя.

Анастасий кимна.

— И какво иска тя от мен?

Дори тук, на това зловещо място, Клавдия не забравяше правилата. Нищо не бива да се казва, нито дори да се намеква без разрешението на божествената Августа.

— Аз… аз бях вярна… — заекна тя.

Анастасий направи бързо движение с ръка: „Млъкни, глупачко! Няма от какво да се страхуваш!“.

Клавдия се усмихна с облекчение и се намести удобно на стола. Обърна се наляво. Увисналото на куката говедо изглеждаше заклано преди малко; тлъстината беше бяла и жълтееше по краищата, месото с изпъкнали вени бе непокътнато и слабо лъщеше. Разбира се, в императорския дворец нищо не липсваше. Константин беше влязъл тържествено в Рим и всички се втурнаха да доказват верността си. Хората изпращаха подаръци и засвидетелстваха лоялността си към победоносния военачалник, чиито легиони маршируваха с кръстове, прикрепени към отличителните им знаци. Из целия град се носеше разказът как преди голямата си победа на Милвийския мост Константин имал видение на християнския знак с думите „In hoc signo vinces — с този знак ще победиш“. Хората се питаха дали това е истина. Имаше ли видения божественият Константин? Или това се дължеше на въздействието на многото изпито вино? Или пък е бил един от епилептичните му припадъци? А може би влиянието на неговата божествена майка, императрица Елена? Тя може и да беше дъщеря на кръчмар, но сега бе майка на император на Западната империя с тайни симпатии към християнската вяра. Симпатии или политика, запита се Клавдия. Поставената извън закона религия се беше превърнала в могъща сила в града: зад нея стояха сенатори, банкери, военачалници, търговци, да не говорим за огромната тълпа обикновени граждани и роби, открито подкрепящи култа от катакомбите. Храмовете на Юпитер и Венера можеше и да прокламират още величието им, но новият ред беше редът на Христос и неговите последователи. Сега беше модерно да се покръстиш и победоносният пълководец, да не говорим за майка му, не можеше да пренебрегне модата.

Клавдия чу отварянето на вратата, тихия шепот, затварянето на вратата и щракването на резето, а после по плочите на пода се разнесе шляпане на сандали. Анастасий докосна устните си с пръсти, сякаш се досети, че е забравил нещо; промъкна се в мрака и се върна с походен стол, просто, грубо изделие с поставени на кръст крачета и тапицирани със зебло седалище и облегалка. Жената, която се появи след него в кръга на светлината седна, облегна се и кръстоса крака. Косата й беше грижливо сресана на леки вълни, които се спускаха на букли по двете страни. Те бяха почти напълно скрити от шала от пурпурна коприна, който падаше върху раменете й и покриваше горната част на бялата роба, бродирана по краищата с по-светъл пурпур. Не носеше никакви скъпоценности, с изключение на пръстен на малкия пръст на лявата ръка. Сандалите бяха скъпи, от испанска кожа, връзките и връхчетата им блестяха от злато. Лицето й беше продълговато, с високи скули, със старателно избръснати вежди и къс чип нос над устни, които — Клавдия бе забелязала — можеха да се свият в тънка безкръвна линия или да се разтегнат, плътни и чувствени. Очите бяха толкова тъмни, че всяка друга жена с такъв поглед би изглеждала като препила с фалернско вино. Но тези присвяткваха, сякаш притежателката им се наслаждаваше на някаква тайна шега. Но когато тази жена заговореше, усмихнатите бръчици край устните й можеха бързо да изчезнат. Клавдия добре знаеше разликата. Тя познаваше божествената Августа. Елена беше жена, която с голямо очарование играеше ролята си. Можеше да покаже интерес към всичко, което й се говореше, но това бе маска. Сърцето й беше кораво, волята й — безжалостна.

Божествената Августа изгледа Клавдия от главата до петите.

— Е, мишлето ми! Какво неочаквано удоволствие! — Тя се приведе напред и отпусна ръце на бедрата си. — Не е ли вълнуващо? Не е ли драматично? Защо, мислиш, се срещам с теб тук?

Клавдия посочи към окървавеното тяло на Фортуната.

— О, мишленце, знаеш, че не е заради това!

— Защото, твое величество, това място е тихо.

— Точно така! — кимна императрица Елена и се усмихна, сякаш хвалеше любимо дете. — Първото правило в политиката, мишленце, е: никога недей да заговорничиш в двореца. Стените имат уши, подовете имат очи. Дори не можеш да изпуснеш газове, без да се разбере. Някои си мислят, че нужниците са безопасни. Но мнозина са били екзекутирани по-скоро заради казаното от тях в нужника, отколкото заради прошепнатото в съвещателните зали или в спалните. Между другото, ти защо не коленичи пред твоята императрица?

Клавдия посочи към Анастасий, който продължаваше безметежно да й се усмихва от мястото си.

— Добре, мишленце! — ласкаво продума Елена и плесна с ръце. — Прави, каквото ти казва Анастасий. — Усмивката й изчезна: — Прави точно онова, което ти казва, и големите котки няма да те спипат, както хванаха в капана тази нещастница Фортуната.

Императрица Елена, божествената Августа, отново седна на стола си. Тя можеше да бъде очарователна, но само за да предразположи човека срещу себе си. Сега, изпод тежките си клепачи, тя изучаваше младата жена, седнала срещу нея. Дребна, помисли си императрицата, с нежна бледа кожа. Скромна туника с къси ръкави, която падаше до голите колене. Хубави сандали с добре пристегнати връзки. Никакви украшения. Елена харесваше това: колкото по-малко привлекателна, толкова по-добре. Каза си, че тази млада жена трудно би привлякла погледа на някой мъж. Косата й бе подстригана ниско като на хлапак от крайните квартали, непристегната и немита, макар последното вероятно да бе по нареждане на Анастасий. Имаше открито лице с леко изпъкнали скули, правилен нос и уста, и големи втренчени очи под неподдържаните вежди. Истинска мишка, помисли Елена. Мишле, което се промъква по коридорите и слуша бъбренето на прислугата и гостите на двореца. Но Анастасий я бе предупредил, че Клавдия има остър ум. Говори малко, но чува много. Ако свещеникът бе по-проницателен, щеше да изпрати нея, а не Фортуната в двореца на сина й. Пръстите на Елена се свиха в юмрук. Тя съзнателно показа раздразнението си, но Клавдия не помръдна. Остана на мястото си с ръце върху коленете, загледана в пода. Ако сбръчкаш нос, помисли си Елена, ще се превърнеш в мишка.

— Откъде си, Клавдия?

— От Рим, твое величество.

Елена отметна глава и се засмя.

— Всички идват от Рим, Клавдия! Дъщеря си на центурион^[3], нали? Който се оттеглил и получил пенсия, но не живял достатъчно дълго, за да й се порадва? Жена му имала три деца; едното умряло при раждането, така ми каза Анастасий. Останали сте ти и брат ти. Как беше името му?

— Феликс, твое величество.

— А да, Феликс; станал е жертва на нападение, нали? Убили са го, а теб са изнасилили. Таиш ли злоба в сърцето си, Клавдия?

— Отмъщение искам, твое величество, не тая злоба, а искам отмъщение.

— Твоят насилник имал татуиран червен бокал на лявата си китка, нали? Но аз избързвам. Била си в трупа странстващи актьори. След като баща ти умрял, чичо ти те взел да се грижи за теб. Анастасий казва, че си добра актриса и умело участваш в мимове^[4]: с тези малки гърди и дълбок глас можеш дори да играеш роли на мъже, можеш да участваш в пиесите на Теренций^[5] или във фарсовете на Есхил^[6]. Но собственикът на трупата бил пияница, нали така? Твърде много вино и твърде малко представления. Банкерите сложили ръка върху всичко — костюмите и реквизитът струват пари. — Ръката на Елена се протегна като змия и стисна китката на Анастасий. — Той не би трябвало да бъде свещеник, Клавдия, нали знаеш. Не може да чува, не може да говори, видимите деформации, както казва християнската църква, са пречка за свещеничеството. Нещо повече, Анастасий обича театъра, нещо, подчертано забранено за Христовите жреци. Какво да се прави — въздъхна тя, — между Христос и последователите му има пукнатина, не е ли така? Както и да е, ето как Анастасий те е забелязал.

— За мен е чест да бъда на твоя служба, божествена Августа.

— Каква служба? — рязко попита Елена.

Усмивката на Анастасий изчезна: Клавдия бе направила грешка.

— Аз… аз… извинявай, твое величество — заекна тя, — още съм новак в ролята. Искам да кажа…

— Не, недей. — Елена се засмя и протегна ръце. — Умна си, малко мишленце. Съвсем точно следваш ролята си. Защото това е роля, ти играеш. Ти носиш маска. Аз нося маска. Анастасий носи маска. Онези глупаци, военачалниците, дебелите сенатори, банкерите с алчните пръсти, всички носят маски. Но когато пият, когато са се излегнали глава до глава на лежанките и си подават един на друг кратера^[7] с вино, маските падат и те започват да бъбрят. In vino veritas, виното услажда сърцето и развързва езика, Клавдия. И точно тогава моето малко мишле събира трохите. — Елена си играеше с ресните на шала — Знаеш ли защо те наричам мишка, Клавдия? Знам, това не е много ласкателно, но хората никога не усещат, когато ти си край тях. Ти не си като муха, която се върти над яденето, или като бръмчаща пчела, която чуваш толкова ясно, че звукът сякаш постепенно се засилва. Не, ти се шмугваш вътре, шмугваш се навън, припкаш тук, припкаш там. Помниш ли какво стана преди няколко сутрини? Помниш ли дебелата Валерия, жената на търговеца на жито? Ти донесе поднос с чаши от кухнята. Преднамерено пратих точно за теб. Оставих те да чакаш до вратата. Изтървах една от шнолите си и те накарах да я вдигнеш.

Клавдия кимна.

— А когато ти си тръгна, знаеш ли какво попитах дебелата Валерия? — Елена се изкикоти зад пръсти. — Казах: „Можеш ли да опишеш прислужничката, която току-що влезе?“. И знаеш ли, тя дори не беше разбрала, че си била там.

Клавдия извърна поглед без капка изненада.

— Питам се, какво ли става в тази твоя малка главица? — презрително произнесе Елена. — О, престани да гледаш бедната Фортуната! — рязко заповяда тя. — Мъртва е. Рим е пълен с трупове. На никого няма да липсва. Тя се провали. Ти ще ме провалиш ли, Клавдия?

— Аз съм смирена служителка на твое величество.

Елена се вгледа в очите на младата жена и усети как те студено я преценяват. Беше свикнала с шпионите. Някога самата тя упражняваше този занаят. Но тази Клавдия…

— Анастасий мисли, че си много ловка — изгука Елена, — казва, че от всички мишки ти си най-добрата. И да не го кажеше той, аз щях да го кажа — гласът й стана по-остър.

Анастасий вдигна ръка и направи някакви движения с пръстите си.

— Какво ти казва? — повелително попита Елена. — Знам някои от знаците му, но други не разбирам.

— Казва ми да внимавам! — отвърна Клавдия.

— Да, така трябва да казва. — Императрицата разтвори пръсти и поднесе към носа си малката торбичка с благовония, която държеше в ръка. — Странно, нали? — отбеляза тя. — Кръвта мирише на желязо. Това място ми напомня амфитеатъра. Амфитеатърът е като живота, нали, Клавдия? Победители и победени. Зрителите, богатите, могъщите, бедните и нищите — тях не ги е грижа. Всеки ходи там заради нещо свое. Мисля, че клетниците искат да видят как под острието на меча някой страда повече от тях. А знаеш ли защо дебелата Валерия отива в амфитеатъра? Тя се възбужда! Дебелата кучка си представя, че е легнала с гладиатор! Младежите я ухажват, възползват се от благоразположението й и тя се увлича. Ти била ли си някога влюбена, Клавдия?

Младата жена студено отвърна на погледа й.

— Не, не мисля — сухо изрече Елена. — Християнка ли си, Клавдия?

Отговорът на този въпрос беше отрицателно поклащане на главата. Елена присви очи.

— Не вярваш в нищо, нали? Големите тлъсти богове и богините, които пъчат гърди и вдигат крака. В Рим има само един бог, Клавдия — продължи Елена. — Това е синът ми, божественият Константин.

Анастасий неодобрително размърда глава.

— Не ставай раздразнителен, свещенико! — остро се обърна императрицата към него. — Ти знаеш всичко за Константин, права ли съм? За твоя Август, императора?

Клавдия си спомни нарежданията на Анастасий: мълчи, бъди спокойна, никога не казвай доброволно нищо, което знаеш.

— Пътят от Йорк дотук е дълъг — унесено продължи Елена. — Толкова много императори! Сега са само двама: на запад е Константин. — Тя вдигна ръка, стиснала ароматната торбичка. — Той победи съперника си Максенций в битката край Милвийския мост и потегли срещу Рим с главата на тиранина, набучена на кол. На изток е Лициний. Сега ще ти кажа защо се срещам с теб тук. Има две причини. Първо, синът ми възнамерява да стане единствен император. О, да, той се закле във вечно приятелство. Но когато Лициний направи грешка, Константин ще потегли на изток, ще го принуди да се сражава, ще унищожи армията му, а сетне ще го убие. Ако Лициний има капка мозък в главата си, ще се опита да направи същото със сина ми. Двамата ще се усмихват и ще разменят усмивки на обич, ще се назовават един друг братя и ще подписват най-прекрасно звучащите мирни договори. — Елена сведе глава: — Но да се върнем към амфитеатъра, Клавдия. Един от двамата трябва да умре. И за да победи в тази битка, синът ми възнамерява да отмени всички едикти срещу християнската вяра.

— Повечето хора в Рим са християни, както и много офицери в армията — поне тайно. Защо? Защото Константин твърди, че е имал видение ли? Не мога да коментирам виденията му, но той има нужда от християните. Това е втората причина, поради която разговарям с теб тук. Днес в Рим има две империи. Имаме колоната на Траян^[8], триумфалната арка на Тит^[9], Колизея, Форума. Но под града минават катакомби, в които християните погребват своите мъртви и тайно изпълняват обредите си. Само погледни града ни! Паметниците вече се рушат, но животът в катакомбите продължава да кипи както винаги. Същото е и в цялата империя. Е, мен наистина не ме е грижа дали преди триста години един евреин, наречен Христос, е възкръснал от мъртвите три дни след като бил прикован към кръста. Онова, което ме интересува и което интересува и Константин е, че християнството се превръща във втора империя. — Елена направи движение, наподобяващо пълзенето на змия. — Тя е под фасадата, извива се и се промъква като онези тесни галерии в катакомбите. За какво говоря всъщност, мишленце? Разрешавам ти да приказваш.

Клавдия погледна към Анастасий, който едва забележимо кимна.

— Ако Константин — бавно започна тя, — постигне съгласие с християнската църква…

— Много добре! — изгука Елена. — Съгласие, аз харесвам тази дума. Не знаех, че си тъй добре образована. В теб има толкова много неща, които бих искала да опозная, Клавдия. Но продължавай!

— Твоят син, божественият император, не само ще обедини Западната империя, но ще отвори пътека и към Източната империя на Лициний. Лициний все още е враждебно настроен към християнството — продължи Клавдия, — но църквата в Азия е много силна.

— Много добре! — плесна с ръце Елена. — Виждам, че си разговаряла с Анастасий. Константин ще подкопае издигнатата от Лициний сграда. Докато онзи глупак позлатява и боядисва горните етажи, Константин ще отслаби подземията и основите. Моят син ще влезе във връзка със стареите на християнската църква в Азия, а после леко ще потупа по рамото онези офицери от войската на Лициний, които симпатизират на новата вяра.

Елена въздъхна:

— Но за това ще трябва време. Междувременно ние имаме врагове в Рим, а враговете се дебнат един друг. Също като дебелата Валерия. Тя идва да охка и ахка пред мен, но мислиш ли, че й е приятно да прегъва коляно и да целува ръка на дъщерята на един йоркски кръчмар? — Елена самодоволно се усмихна. — Не, не! Тя с удоволствие би видяла главата ми да се търкаля по стъпалата на двореца и така ние се връщаме към факта, че всички носим маски — дори божественият Август. Той яде, пие и се влачи след уличниците с хора, които преди шест месеца скъпо биха платили да видят главата му, изложена на пазара. Добре, сега стигнахме до доносниците, до speculatores. Те слушат онова, което хората бъбрят помежду си. — Тя размаха пръст. — Слушат мълвата. Но, Клавдия, най-ужасното нещо при тези доносници е, че те притежават една ценност — знанията, които събират. Те са като дребните търговци на пазара. Могат да я продадат на всеки срещу по-висока цена. И което е по-лошо, ако не могат да намерят някое сведение, ще го измислят. Започват да ти казват онова, което ти искаш да чуеш. Ти не си доносница, нали, Клавдия?

— Аз съм най-смирена слугиня на твое величество.

— Не, не, каква си ти в действителност?

— Аз съм една от тези, които се наричат Agentes in Rebus Politicis…

— И какво значи това, Клавдия?

— Шпионка съм. Твоя шпионка, твое величество.

— А кой е твоят господар?

Клавдия посочи Анастасий, който седеше със затворени очи, неподвижен като статуя на пиедестала си.

— Добре! — въздъхна Елена. — Моите агенти не казват на никого кои са всъщност. Те нямат приятели, нямат верни другари. Не се доверяват никому, защото никога не знаят с кого говорят. Дали глуховатият дебелак в кухните, който чисти помията, е обикновен служител? Такива като него са хиляди в Рим. А дали е доносник? Доносниците са толкова, колкото и мравките в един мравуняк. Или е шпионин? А ако е шпионин, за мен ли работи, или за магистратите? Или, да ни помагат боговете, за онази дебела Валерия! Този живот е самотен, нали, Клавдия? Никога не можеш да кажеш коя си в действителност, освен пред мен или пред Анастасий. За останалата част от света ти си прислужница, племенница на Полибий, чиято е кръчмата „Магариците“ в копторите край Флавиевата порта. О, между другото, той е загазил! — засмя се Елена.

За първи път Клавдия позволи маската на безразличие да падне от лицето й.

— Не заради политиката. Твърде зает е с печалбите си. Познаваш ли Арий?

— Той търгува с вино — отвърна Клавдия. — Свидлив скъперник. Винаги е в чифлиците и лозята си. А след като събере печалбата си, непременно отсяда в „Магариците“.

— Е, той е мъртъв — отбеляза Елена. — Прочетох доклада на префекта. Прерязали са му гърлото в кръчмата на чичо ти, а дисагите му са опразнени и от последната сребърна монета, която е носел със себе си.

— Чичо ми ли подозират?

— Не, но ще му се наложи да дава много обяснения. По-късно ще се заемем с това. Ти го обичаш, нали, Клавдия?

— Той е добър човек, твое величество. Отгледа мен и брат ми. Напива се, понякога дава воля на юмруците си…

— Щедър човек, а? — засмя се Елена. — О, недей да се тревожиш, Клавдия, ние имаме много общо. Баща ми също беше кръчмар. — Елена се облегна и впери поглед в потона, целият на петна от дима на светилниците. — Тук става студено — промърмори тя. — Казах на придворните, че отивам да се поразходя. — Потупа със симпатия Анастасий по коляното. — Но ти недей да се тревожиш, ще поставя онзи главорез Бур да пази вън от хора, които обичат да си пъхат носа навсякъде. — Пак се обърна към Клавдия: — Чичо ти никога ли не се е питал защо добре образовано момиче като теб — последните думи тя произнесе, като имитираше държанието на Клавдия, — защо такова момиче работи като слугиня?

— Всъщност не го е грижа, твое величество — отговори Клавдия. — А и в края на краищата, един ден може да се омъжа за прочут пълководец и да стана майка на император.

Елена плесна с ръце и се преви от смях.

— Вярно, вярно! — продума накрая и изтри една сълза от крайчеца на окото си. — Най-доброто, което можем да правим, ние, жените, е да лягаме по гръб, нали така, Клавдия? Дори не мога да преброя в колко тавани съм се взирала! — Лицето на Елена стана печално. — Но пък си заслужаваше. Константин е император. А сега да се върнем към клетата Фортуната. Синът ми тържествено влезе в Рим. Той е Август, провъзгласен от Сената, народа и войската. Обаче ще е глупак, ако си мисли, че е господар на всичко тук. Още утре може да го нападнат. Много добре го охраняват, армията го обожава, но все пак положението му може да се разклати. Синът ми приключи един тежък военен поход. Сега би предпочел… как да го кажа… да проучва прелестите на римските матрони и техните дъщери. — Августата се загледа в ноктите си. — Но той не желае никого да наскърбява. Вместо това се наслаждава на компанията на някои от най-добрите куртизанки на града. Три от които бяха намерени удушени. — Тя многозначително повдигна вежди. — Труповете им бяха намерени на различни места: единият в спалнята, единият в атрия^[10] на една къща, стоварен като чувал със свинско, а третият в градините на Салустий. И трите удушени, а на челата и страните им — изрязан кръст. Разбираш ли опасността от това, Клавдия?

— Рим е пълен с проститутки, твое величество.

— Вярно е, но куртизанките са нещо различно. Тяхното обществено положение е близко до това на жриците, дори на девиците весталки. Освен това имат и могъщи приятели, не само заради прелестите си.

— А защото знаят тайни… — допълни Клавдия.

— Продължавай! — заповяда Елена.

— Твое величество трябва да се запита защо трите куртизанки са били убити, особено след като са били покровителствани от божествения Август. — Клавдия замълча, за да подбере правилно думите си. — Може да са били убити от самия император, но ми се струва невероятно.

— Защо? — заинтересува се Елена.

— Няма достатъчно добро основание! — отвърна Клавдия. — Следователно, смъртта им би трябвало да е дело на някой враг. В действителност Рим не познава сина ти. Могъщите мъже възнамеряват да изчакват и да наблюдават. Но може би някой се е запитал дали жените не разказват тайни на Константин. И дали заради това не трябва да бъдат накарани да млъкнат завинаги. А може да си мислят, че техните убийства са само приумица. Рим се страхува от изродени императори; боговете са свидетели, че ги е имало прекалено много. Хората може да се питат дали убийствата не са начинът, по който Константин получава удоволствие, докато кръстовете върху труповете им отразяват неговото мислене: заради твърдението му, че е видял кръст преди битката на Милвийския мост.

— Колцина са онези — възкликна Елена, — които биха повярвали, че императорът е замесен в тези убийства?

— О, да, твое величество, но колкото повече възразява той, толкова повече хората ще си задават въпроси.

Елена стисна ръката на Анастасий.

— Прав си, Анастасий, умът й наистина сече. Синът ми е по-скоро объркан, отколкото уплашен от тези убийства — продължи Елена. — Трябваше да настоявам да бъде по-предпазлив, а не да го поощрявам да общува с онези куртизанки, но със същия успех можеш да казваш на птицата да не лети! Константин винаги е бил склонен да спори. Той твърди, че дори и да се откаже от желанията си, подозренията все пак ще се мъкнат подир него. Дори се пита дали за тези смърти има и друга причина, която ни е напълно неизвестна.

— Дали всяка куртизанка, която го е посещавала, е мъртва?

Елена поклати глава:

— Не всяка и така стигаме до бедната Фортуната. Ето какво мога да кажа за смъртта й. Фортуната беше една от моите агентки. Пратих я в двореца на Константин да служи като виночерпка. Тя не откри нищо ново, а сетне замлъкна. Ето я причината. Този следобед при мен дойде един от касапите. Намерил трупа й да виси на кука. Заповядах да го донесат тук. Когато се свечери, Анастасий ще нареди да го преместят, да го отнесат на някое гробище и да го погребат.

Елена стана. Клавдия изгаряше от желание да се смъкне от стола си, бедрата и прасците я боляха от напрежение.

— Ти ще заемеш мястото на горката Фортуната! — усмихна се Елена. — Аз плащам на Бес, управителя на Константиновия дворец. Той не наема на служба при сина ми никого, преди да се допита до мен. Знам за Бес някои неща, които човек би предпочел да не знае. Значи така, ти ще събереш вещите си, мишленце, и презглава ще хукнеш към двореца. Каквото и да научиш, Анастасий трябва да го узнае! — Пръстите й се протегнаха като ноктите на хищна птица и стиснаха ръката на Клавдия. — Искам да откриеш истинския убиец. Искам да разбереш защо го е направил. Искам да видя как негодникът, имал неблагоразумието да окачи една от моите служителки на кука за месо, сам ще заеме нейното място!