Метаданни
Данни
- Серия
- Тайните на древния Рим (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Murder Imperial, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Васил Дудеков-Кършев, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,6 (× 17гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Пол Дохърти. Имперски убийства
Художник: Христо Хаджитанев
Издателство „Еднорог“, 2008
ISBN: 978–954–365–028–6
История
- —Добавяне
Пролог
От едно престъпление научаваме природата на всички други.
Рим, есента на 311 г.сл.Хр.
Вяло като змия Тибър се виеше между бреговете си, криволичеше и заобикаляше храмовете, многоетажните сгради в бедняшките покрайнини, изпълнените с тълпи кейове и градините на патрициите. Свечеряваше се, а водите му продължаваха да се издигат и спадат както винаги, вече спокойни, незадръстени от труповете, които се носеха по тях в дните след смазването на последния заговор. Тибър беше привикнал с тези ужаси: кръвопролитията, поредните жертви след поредната масова проскрипция[1], убийствата и смъртта, от които дъхът на човека секва. По протежение на бреговете му християни бяха привързвани към кръстове, обливани с масло и подпалвани като човешки факли, които да осветяват пътя на плаващите по реката. Всичко това вече беше минало. Статуята на Нерон бе изчезнала от Палатин[2]. Огромният му златен дом, дворецът с въртящ се покрив, който показваше небесните съзвездия, сега изобщо не съществуваше. Тиранин след тиранин бяха последвали Нерон, потъвайки в морето от кръв, което сами бяха създали.
Сега глашатаите възвестяваха новия Рим. В катакомбите под града вече не се спотайваха християни, за да отдават почит на останките на братята си по вяра, загинали в амфитеатъра на Колизея[3]. Цял Рим ликуваше, Константин вече се готвеше да потегли на юг, а узурпаторът Максенций се въоръжаваше да го посрещне. Но имаше ли значение всъщност? Тибър продължаваше да тече. Той беше източник на живот за хиляди — рибари, търговци и пътници. Когато реката се надигнеше и извадеше пред погледа на всички богатите си наноси, бедняците на Рим и любопитните идваха да ровят по бреговете й за полускрити съкровища. Младата жена и слабоумният й брат също бяха сред тях. Те произлизаха от уважавано семейство — или поне беше уважавано някога. Сега живееха при чичо си Полибий, самозван предприемач, съдържател и собственик на кръчмата „Магариците“. Младата жена на име Клавдия се зави по-плътно с наметката, която „скъпият й чичо“ беше отмъкнал от един гостенин от Остия. Пристъпваше бавно, а обутите й в сандали крака шляпаха в тинята.
— Ела, Феликс! — подвикна тя и се засмя.
Феликс скиташе наоколо с отпуснати край тялото ръце. Не търсеше съкровища, а мидени черупки, остатъци от живота в реката. Тя изтърча обратно и го разтърси. Той вдигна глава с отпуснати устни и пусти очи. Разпозна лицето на сестра си и в слабата светлина повтори знаците, които правеха нейните пръсти.
„Трябва да внимаваш“, говореха те. „Трябва да стоиш по-близо до мен. Доведох те тук, защото ти искаше да дойдеш.“
Тя спря и се вслуша в шума откъм града. Утре трябваше да забавлява гостите на чичо си, като им рецитира някои от басните на Езоп. Клавдия се обърна, а Феликс като кученце заситни след нея. Толкова бяха погълнати от заниманията си, че мъжът, който излезе от сянката на пустия кей, ги накара да трепнат. Клавдия не можа да различи лицето му, но тогата и сандалите му бяха много скъпи. Успя да зърне и бокала, татуиран на лявата му китка.
— Ей, ей, ей! — проломоти той с надебелял се език. — Какво правим тук?
После сграбчи девойката за раменете. Клавдия започна да се съпротивлява. Беше привикнала с такова пиянско внимание, но сега изпадна в паника. Мъжът беше по-силен, отколкото отпърво бе помислила. Тя се вкопчи в ръката му и изкрещя. Никой не отвърна на вика й. Тази част на Тибър се намираше край Максима Клоака[4], където градските канали изхвърляха отпадъците от нужниците и помийните ями. Феликс се притисна към сестра си с отворена в ням вик уста. Клавдия се опита да го защити, но нейният нападател се изви като усойница. Камата, която измъкна, проблесна на лунната светлина и с бързо движение преряза гърлото на момчето. Феликс се строполи като камък. Клавдия с ридания се срина до него, по лицето й се стичаха сълзи. Сетне чу шляпането в калта. Смъртта на Феликс не беше пречка: с насочена кама нападателят се хвърли върху нея.
Рим, пролетта на 313 г.сл.Хр.
Жената беше несъмнено красива. Златната й коса бе украсена с диадема. Обиците й бяха перлени, яката около изящната й шия бе украсена със скъпоценности, между стегнатите й гърди висеше медальон. Гривната около глезена й беше от блестящо сребро, а копринената роба — майсторски боядисана в пурпур. Тялото й беше простряно под черните тополи в Салустиевите градини[5]. Хубавите й очи бяха затворени, сладострастната уста бе зацапана с кръв. Петната около гърлото бяха още пресни и ярко моравите белези показваха как е бил отнет животът й. Нападателят коленичи и провери пулса на шията на младата жена, а после потърси под коприната биенето на сърцето й. Нямаше признак на живот. Плътта изстиваше. Главата на куртизанката бе извърната, златната коса бе разпиляна. С уверени движения облеченият в тъмни дрехи убиец начерта кървав кръст първо върху челото й, а после и на всяка от страните й.