Пол Дохърти
Имперски убийства (17)

Глава четиринадесета

Кой ще пази пазачите?

Ювенал, „Сатири“, IV

Клавдия замълча. Обърна се и погледна през рамо. Стори й се, че е чула някакъв шум и изведнъж се запита дали Парис е дошъл тук сам. Разбира се, че бе дошъл сам. Погледна го. Трябваше да побърза, защото отровите вече действаха: мургавата му кожа бе започнала да посивява, по високите му скули беше избила пот.

— Убийството на Домацила е било лесно, с всички тези маскирани актьори. Не убеди ли някого от трупата си да си размените маските? И когато актьорите се смесиха с гостите, ти не седна ли до дебелата Домацила? Тя е била опиянена от виното, жизнерадостна и вече през ум не й минаваше мисълта за някаква опасност. Предполагам, че си й предложил специално приготвен захаросан плод или бонбон, а може и зърно от грозде, или кой знае какво. Тя го е изяла, а ти си се върнал сред другите актьори. Всички вие непрекъснато слизахте от сцената и пак се качвахте на нея, скривахте се зад декорите, разменяхте маските си. Никой в действителност не би могъл да каже кой къде се намира или къде е отишъл. А накрая Домацила започна да агонизира. Както агонизираш ти сега.

— Какво?

Парис се хвана за корема и се наведе напред.

— Скоро ще започнеш да усещаш действието на отровите, които ти дадох. Избрах ти нещо, подобно на онова, което е погълнала Домацила. По-добре е по този начин, Парисе! Константин щеше да те разпъне на арената. А това е и възмездие за Домацила, Фортуната, Сабина и другите. Както и за мен!

Парис потръпна, усетил болката във вътрешностите си.

— Ти ме проследи дотук, нали? — продължи Клавдия. — Когато дойдох да се срещна с жреца Силвестър? Успях да ти избягам, но сложих тази тояга напряко на подземния коридор. По-късно в града ти имаше безочието да ми върнеш тоягата. Когато за първи път се видяхме, ти нарочно вдигна нагоре глезените си, за да ми покажеш, че по тях няма никакви натъртвания. Така искаше да се застраховаш срещу всякакви подозрения. Обаче в онази сутрин ти си бил преоблечен като войник. Като войник си бил облечен и вчера, когато предаде онова предупреждение за Домацила.

Парис дълбоко пое дъх, защото болката понамаля.

— Не съм предполагал, че това ще завърши така! — промълви той.

— Онази сутрин в катакомбите ти носеше ботуши, нали? — продължи Клавдия. — Здрави войнишки походни ботуши, които пазят глезените. А аз бях толкова лесна за проследяване с онази съдрана и изпоцапана туника. И когато я спомена… — това беше единствената ти грешка. Тя ме накара да се замисля. Колкото до случилото се под Колизея, о, то беше прекалено жестоко. Ти знаеше всичко за мен. Платил си на някакъв хлапак да ме подмами долу по време, когато при дивите зверове нямаше никого.

Парис дишаше дълбоко, сякаш се опитваше да овладее замайването си. Самата тя усещаше студ в присъствието на този убиец. Три пъти той бе опитал да отнеме живота й и ако не беше сгрешил, споменавайки туниката й, навярно вече щеше да е изпила отровата или да лежи удушена.

— Мога да се спазаря за живота си — Парис притискаше ръка към корема си — Ние двамата с теб, Клавдия, можем да си помагаме. Мъжът с червения татуиран бокал. Аз ще ти го намеря.

— Не мисля, Парисе. Ти не делиш с никого. Сега обещаваш, но предполагам, че после би ме убил. После ще убиеш и императрицата и ще напуснеш Рим. Тогава Медиолан или друг някой град ще се запознаят със сикария. Цял живот убийства и добра печалба.

Клавдия стана. Взе шишетата с вино, изпразни ги върху постланото на земята платно и се отдалечи.

Парис я повика по име, но тя не му обърна внимание. Седна на една гробница и се зачете в надписа: посвещение на някакъв конник^[1]. Съсредоточи вниманието си върху изсечените букви и майсторската рисунка на възседнал кон войник, който намушква с копие варварин с изкривено лице. Само веднъж се обърна. Парис се бе прострял върху платното, сякаш се опитваше да пролази след нея. Слънцето вече грееше по-силно. Клавдия вдигна лице към небето. Когато всичко това свършеше, тя щеше да припомни много неща на императрицата, о, да, щеше да й ги припомни. Разсеяно се запита дали ще може някога да залови мъжа, който уби брат й и жестоко изнасили нея. Чу звук, който напомняше вика на ранено животно, но си наложи да остане на мястото си. Нищо не можеше да направи.

След малко стана и се върна. Парис лежеше в центъра на платното, очите му безжизнено се бяха вторачили в небето, устата зееше. Кожата на лицето беше покрита с петна, от ъгъла на устата му се стичаше струйка повърнато. Тя клекна и сложи ръка на врата му, за да потърси пулса. После взе кожената му торба и изсипа съдържанието й върху тревата: малки бурканчета с грим, две-три перуки, фалшиво плешиво теме, два плаща, кама и въже, вероятно маскировка, но нищо, за което би могъл да бъде обвинен. Приседна на пети — нещо липсваше. Парис не успя да й каже как проникваше в императорските покои? И защо Домацила нае трупата му?

Клавдия взе една перука, от която се излъчваше лек аромат. Парис беше съвършен актьор, неуловим почти като дух, той можеше да се промъкне навсякъде, където поиска. Високо заявяваше, че не понася вида на кръв, но през цялото време беше стоял в Колизея. Съзнателно бе предизвикал гнева на Максенций, когато беше подушил, че императорът ще падне. Погледна простряния на земята труп.

— Само си се престорил, че бягаш от Рим — тихо промърмори тя, — и си изиграл любимата си роля на уплашен заек. Всъщност си можел да се вмъкнеш навсякъде, където пожелаеш.

Тя цъкна с език. Парис би трябвало да има закрилник. Някой, който да му помага. Стана и огледа трупа. Видя пълна кесия с монети и я пъхна в торбата си. Опипа дрехите му. Къде беше ключът? Парис винаги го носеше на врата си! Сега верижката беше разкъсана. Дали го е откъснал по време на агонията си, или се е опитал да го скрие? Клавдия пъхна ръка под туниката и напипа ключа. Беше от бронз, малък и плътен.

— Не е ключ за врата! — прошепна Клавдия. — Твърде малък е. Парис винаги държеше под око тайните си.

Пусна ключа в торбата си, взе шишетата и ги разби в някакви камъни. Калаените чашки пъхна в пукнатините на една изоставена гробница. Махна храната и като зави трупа в платното, го замъкна в сянката на дърветата. Вдигна вещите си и тръгна обратно по пътеката към Апиевия път. Вече го наближаваше, когато чу да викат името й: Полибий, а зад него Муран, бързаха към нея.

— Какво става, Клавдия? — Чичо й я сграбчи за раменете. — Изглеждаш бледа. С кого си се срещала? Доведох Муран — Океан е в немилост.

— Знаеш ли гробницата на Квинтилиан? — отвърна Клавдия. Опита се да не поглежда Муран в очите. Чувстваше се виновна за предишните си подозрения към него.

— Да, знам я. Край нея растат няколко дървета.

— Вървете там! — Тя стисна чичо си за ръката и се вторачи в него. — Парис е мъртъв! — каза тя. — Примами ме тук, но аз го убих!

— Какво е станало? — Муран застана до чичо й и се приведе над нея: — Убила си Парис?

— Той искаше да ме убие. Парис е сикарият.

— Но, Клавдия, той е известен актьор!

— Вече не е! — леко се усмихна Клавдия. — Не докосвайте храната, отровена е. — Тя извади от торбата онова, което бе купила от аптекаря. — Изхвърлете това — помоли, — но внимавайте. Аз трябва да ида в града.

— Ще дойда с теб! — предложи Муран.

— Не, няма! — сряза го Клавдия. — Тази работа още не е привършила. Най-добре ще е да знаеш колкото е възможно по-малко.

Двамата се канеха да й възразят, но Клавдия ги заобиколи и тръгна. Чичо й я повика, тя само вдигна ръка и забърза към градските порти. Когато стигна до театъра на Зосина, един пазач се опита да я спре на вратата.

— Аз съм приятелка на Парис! — излъга тя. — Той ме праща! — Тя извади ключа. — Иска да му занеса нещо.

— Изпратил те е с това ли? — възкликна вратарят. — Тогава ти наистина трябва да си приятелка на Парис. Той винаги го носи на врата си и никога не го дава на друг.

Вратарят я пусна да влезе в театъра. Един слуга я заведе до стаята на Парис — малко, напомнящо килия помещение зад главната сцена. Мебелите не бяха много: прост нар, маса и столове.

— Да остана ли с теб? — попита слугата.

— Не — отговори Клавдия. — Нали знаеш какъв е Парис!

— И още как! — отвърна слугата. — Ти трябва наистина да си нещо особено! Той не позволява на никого да влиза тук.

Като затвори вратата, Клавдия започна да претърсва стаята. По полиците имаше няколко глинени съдове и мръсни пергаментови свитъци, списъци с онова, което актьорът бе купувал. Тя намери плетен кош, пълен с интересни неща: женски дрехи и сандали, войнишки шлемове, наколенници, ботуши, легионерски кожен походен колан за оръжия, най-разнообразни перуки. Гърненца с грим и туш за очи, женски благовония и гримове. Въпреки че стаята беше малка, Парис грижливо бе подредил различните вещи. В единия ъгъл имаше легионерски щит и копие; на една кука висеше меч в ножница. И което бе още по-интересно, откри различни пропуски, подпечатани от държавни чиновници или от офицери.

— Ето как си обикалял из града! — прошепна Клавдия.

Парис бе флиртувал и с мъже, и с жени, за да се добере до своето. Ровейки сред вещите му, Клавдия опипа под леглото — още костюми, вехтории, но нищо особено. Тя седна на един стол и се вторачи в тавана. Изглеждаше доста здрав. Почука по всички стени, покатери се на един стол и докосна с длан студената варова мазилка. Слезе от стола и се усмихна на кухия звук, който се разнесе, щом стъпи на пода. Той беше от полирани дъски, една от които бе по-изтрита. Тя започна да лази на четири крака. Продължи да търси и издърпа леглото.

Едва тогава видя парчето твърда щавена кожа в единия ъгъл. Изглеждаше заковано, но тя доста лесно го издърпа и пред нея се показа малък отвор. Бръкна и опипа вътре. Още дребни вещи. Пръстите й докоснаха малка метална кутия. Издърпа я и се опита да отвори ключалката с малкия ключ. Ключът се превъртя и отвори кутията, като разсипа съдържанието й на пода. Първият свитък беше тъкмо онова, което очакваше — къс пергамент с императорския печат, който даваше право на Парис да отива навсякъде, където пожелае. Други пергаменти, по-изтрити и пожълтели, бяха с печата на Максенций или на някой от чиновниците му. Сетне Клавдия разгъна малък свитък, пристегнат с пурпурночервена лента. Бяха само три документа, двата подписани от Север и с дата само няколко седмици преди битката при Милвийския мост. Третият беше по-интересен. Клавдия проследи списъка с имена: Фортуната, Домацила, нейното собствено и някои други, включително и на гладиатора Муран. Всяко от тях, според бележките, беше на шпионин, нает или от Елена, или от сина й.

— Не е чудно, че си знаел толкова много! — прошепна Клавдия.

Тя взе ръкописите и ги пъхна в торбата си, върна сандъчето обратно на мястото му и подреди стаята. После се отправи към „Магариците“. Не отговори на потока въпроси и се качи направо в стаята си. Втренчено гледаше през прозореца към градината, когато Муран почука на вратата и влезе.

— Не трябваше да убиваш Парис! — каза той. — Божествената Августа щеше да го разпитва с дни.

Тя го погледна през рамо:

— За какво, Муране? За да бъдат арестувани и разпънати на кръст и други ли? — Седна на един стол: — Защо не ми каза? — Тя разпери ръце: — Няма защо да крия. Шпионка съм на императорите. Работя за тайните им служби.

— Нямаше нужда да го казваш… — отвърна Муран.

— Защо? Ако е нужно, ще го кажа пак. В какъв странен свят живеем, нали, Муране? Всеки дебне другия и никой не се доверява никому. Хайде, седни на леглото! Не мога да гледам все нагоре към теб, заболява ме вратът.

Муран се подчини.

— Значи, Фортуната не беше твоя сестра, нали?

Муран отрицателно поклати глава.

— Вероятно сте работили в двойка. Права ли съм?

— Поставяха ни общи задачи.

— А ти подозираше ли Парис?

— Не. — Гладиаторът въздъхна: — Фортуната беше много самонадеяна. Рядко споделяше сведенията, с които разполагаше. Искаше да спечели благоразположението на императрицата. Но после, когато бе убита, сам започнах да се питам дали Парис не е намесен.

— Но той, разбира се, е бил прогонен от Максенций, а когато Север умрял, всички са мислели, че е в Капуа.

Муран сви рамене:

— Този човек беше същинска пеперуда!

— Не като теб, а, Муране? — пошегува се тя. — Аз наблюдавам хората, ти наблюдаваш мен. Бедната Януария си мисли, че идваш тук заради нея, но ти всъщност ме пазиш, нали? Дали противникът ти на Колизея не беше специално избран, за да можеш ти да победиш? След това започна да ме търсиш. — Клавдия се засмя: — Радвам се, че го правеше. Затова беше и във вилата на Домацила миналата вечер, права ли съм? — Изправи се и леко го целуна по челото: — Не, не е покана, това е моят начин да ти благодаря. Парис също ме очакваше там, но за да ме убие, не да ме целуне. Беше разбрал, че си там и затова се правеше на любвеобилен приятел. Какво значение е имало това за неговия студен ум? Вече е обмислял как на следващия ден ще ме покани на закуска на чист въздух. — Тя отиде до вратата и я отвори: — О, между другото, предай поздравите ми на Анастасий. Сигурна съм, че идеята да бъдеш мой пазач е била негова!

 

 

По-късно същия ден в една закътана част на императорските покои се проведе съвещание. Облечен в доспехи на военачалник, Константин бе седнал на походен стол, майка му беше до него и държеше ръката му. Присъстваха Бес, Крис и Руфин, както и Анастасий и Силвестър. Клавдия най-подробно описа какво се беше случило, като пропусна само някои подробности. Константин внимателно я оглеждаше със своите леко изпъкнали очи. Понякога върху грубото му лице се появяваше лека усмивка. Елена обаче беше бясна. Тя издаваше гнева си, като постоянно потупваше по пода с обутия си в сандал крак. Силвестър беше объркан, Крис и Бес изпитваха лека завист. Анастасий се усмихваше, сякаш да демонстрира задоволството си от постиженията на Клавдия.

— Е, той е мъртъв! — рязко оповести Елена, когато Клавдия приключи разказа си. — Ако можеше да бъде по волята ми, щяха да разпънат мръсника на кръст, за да го видят всички!

— Да, но така е най-добре! — извика Константин. — Парис беше обичан актьор. Актьори се появяват и си отиват, актьори изчезват. Парис изчезна и ще си остане изчезнал. Какво ме засяга дали е имал съучастник!

Клавдия поклати глава:

— Ако е имал съучастник, твое величество, той е в Никомедия.

— А, Лициний! — размаха пръст Константин. — В най-близко време ще трябва да му върна услугата. Ако човек може да купи един убиец, може да купи и двама! — Откъсна се от майка си и се наведе напред: — Много добре си се справила, малка мишко! Далеч по-добре, отколкото си представях, че можеш! Бес? — завъртя се той на стола си. — Държа да осигуриш и друг израз на моето благоразположение — по твоя преценка — императорът стана: — Да — въздъхна той, — опасността отмина. Мъчно ми е, че Домацила умря. — Изведнъж се изсмя: — Горките й питомки имат нужда от утеха!

Последван от Крис и Бес, той се поклони на майка си и се оттегли към покоите си.

— Типично за сина ми! — процеди Елена. — Опасността е преминала и за известно време той няма да мисли за нея. Но после ще се върне, Клавдия, и ще започне да ме разпитва за пропуските в твоя разказ.

— Какви пропуски, твое величество?

Анастасий вече не се усмихваше, а я гледаше предупредително.

— О, мишлето ми, много добре знаеш! Вярно е, съвсем вярно е, че преоблеченият Парис е извършил всички онези неща. Трябва да се е чувствал като бог Юпитер, приемайки какъвто му се иска облик, но той не беше бог! Искам да знам как е могъл да проникне толкова навътре в императорските покои и да убие Сабина!

Клавдия поклати глава:

— Твое величество, не знам. Навярно е подкупил някой страж или прислужник от двореца…

Елена присви устни, очите й блестяха от раздразнение.

— Твърде вероятно, твърде вероятно! Но подкуп? — Поклати недоумяващо глава: — Съмнявам се. Имал е пропуск. Бих искала да знам кой му го е дал. Въпреки това, ти си действала чудесно, мишлето ми. Нали, Руфине?

Банкерът се усмихна. Беше се настанил в едно кресло и внимателно оглеждаше Клавдия, сякаш се опитваше да определи цената й.

— А Муран? — попита Клавдия.

— Да, мила, той е от моите хора — Елена се наведе и погали Клавдия по лицето. — Аз трябва да се грижа за малкото си мишле. Наоколо има толкова много котки, нали? — Императрицата се изправи. — Ти знаеш колко те ценя, Клавдия! Анастасий, нека се порадваме на новините! Една разходка из императорските градини ще освежи мозъка ми. Силвестър, ще дойдеш ли с нас? И ти, Руфине?

Банкерът бавно се изправи на крака.

— Аз може ли да си вървя? — усмихнато попита Клавдия.

— Свободна си за известно време, мишлето ми. Върни се в „Магариците“. Кажи на любимия си чичо, че няма нужда да се бои от онези бандити, вигилите. Императорът няма да им прости, нито пък аз.

Елена погали Клавдия по косата и тръгна към изхода.

— Руфине, идваш ли? Или ще останеш да ухажваш момичето?

Руфин се засмя:

— Твое величество, искам сам да възнаградя тази забележителна млада жена!

Императрицата сви рамене и излезе. Силвестър хвърли предупредителен поглед към Клавдия и последва Августата. Клавдия стеснително остана на мястото си. Руфин отвори уста да продължи.

— Не тук, господарю! — прошепна Клавдия. — Може би в друга част на градината?

Банкерът се съгласи. Те тръгнаха по коридорите. Чуха как Елена вика прислужниците и излязоха през друга врата. Поеха по посипаната със ситни камъчета пътека и стигнаха до широка мраморна пейка, която гледаше към лехите. Във вдлъбнатината между тях имаше огромен, заобиколен от цветя фонтан: две девойки придържаха ваза, от които бликаше оцветена вода. Слънцето започваше да се снижава и вечерният ветрец носеше прохлада.

— Когато започна да говориш — промърмори Руфин, — запитах се какво трябва да направя. Да се хвърля на меча си? Да изпия отрова? Или да побягна у дома и да прережа вените си в топла вана? У теб ли са? Колко ще струват? Какво искаш?

Клавдия отвори торбата си и подаде документите, които бе взела от ковчежето на Парис.

— Това са оригиналите и аз не искам нищо.

Руфин в почуда я погледна. После присви очи и прехапа ъгълчето на устните си.

— Е, когато казах, че си забележителна млада жена, аз те ласкаех. Сега наистина го мисля. Всеки освен теб иска нещо.

Руфин извади малка кама изпод туниката си, сряза пергамента и грижливо накълца всички документи на малки парченца. После отиде при един мангал, изваден навън не да топли, а да възнася на вълни аромата от уханните смоли, размесени с въглените. Като използва тогата си, банкерът вдигна капака и пъхна парчетата вътре. Намести капака обратно и се загледа как пламъците превръщат доказателствата в пухеста пепел, сетне бавно се върна и внимателно огледа земята да не е изпуснал нещо. После седна до Клавдия.

— Бих могъл да си тръгна и да кажа, че това никога не е ставало — прошепна той, — но ти заслужаваш повече. Изплашен съм, Клавдия! Аз съм банкер и подкрепям Константин. Но освен това съм и мъж с жена, деца, родственици. Беше ли в Рим през последните дни на Максенций? Това бе един непрекъснат кошмар. Не мога да си спомня дори дали слънцето светеше; приличаше на вечна нощ. — Въздъхна: — Навсякъде бъкаше от шпиони и доносници, Максенций вилнееше. Север се опитваше да намери пари за войската. Сърцето ми беше и сега е с Константин, и все пак не смеех да напусна Рим. Ако аз бях избягал, други щяха да умрат. Съкровището ми щеше да бъде заграбено и прахосано. Не, не е съвсем вярно. Банкерът в мен също говореше. Инвестираш в едно начинание, но не затваряш никоя врата. Север дойде да се срещнем. Съуправителят на Максенций беше подла лисица. Искаше от мен писмо, полица със задължение да дам пари, за да се бори с този, както го наричаше, узурпатор Константин. Нямах избор. Жена ми седеше с пребледняло лице, децата се бяха скупчили край нея. Приготвих писмото и го подпечатах. Давах гаранции, че ще доставя пари на Максенций.

— И даде ли му пари?

— Не, разбира се, не съм давал. Но нали разбираш…

— Не, не разбирам… — прекъсна го Клавдия. — Константин щеше да разбере едно такова писмо, дадено с изнуда. Сигурно нямаше да си първият, принуден да подпише подобен парцал.

Руфин обърна очи към мангала сякаш да провери, дали всичко е унищожено.

— Така си мислех и аз. Когато Константин потегли към Рим, можех да му разкажа всичко. Той щеше да избухне в смях, да ме тупне по рамото и да заповяда да донеса вино. Разбира се, взех нещата в ръцете си. Когато Максенций се отправи да се сражава и Север избяга във вилата на Домацила, организирах хора, които да претърсят императорските архиви. Върнах си писмото и изгорих и него, и полицата. Мислех, че с това работата е приключила. — Той сви устни: — После чух, че Север бил убит от някаква жена. Не помислих нищо, а една нощ някой пъхна парче пергамент в ръката ми. Беше намек за полицата, която бях подписал. Заповядваха ми да ида в градините на моята вила, в малката част с овощните дървета край задната стена. Трябваше да бъда сам, невъоръжен и да не нося нищо друго, освен фенер.

— Сикарият ли? — предположи Клавдия.

— Да, сикарият. Беше маскиран, имаше качулка и ме чакаше. Заяви, че имал препис от писмото и полицата ми. Изсмях му се. Вече се канех да извикам пазачите, когато в светлината на фенера той ми показа печата. Беше на Север. Съуправителят на Максенций имаше порочна душа. В действителност аз не бях сътрудничил с него, но той бе написал писмо, подписано и подпечатано от името на Максенций, в което благодареше за подкрепата и за хилядите сребърни и златни монети, които уж съм изсипал в хазната им. Не разбираш ли какво значеше това, Клавдия?

— Но ти не си ги дал, нали? — остро запита Клавдия. — Не можеше ли да отвориш счетоводните си книги?

Руфин отметна глава и се изсмя.

— Клавдия, Клавдия, аз мога да напиша счетоводни книги, които изглеждат точни, но не са по-верни от легендите за боговете. В дните преди битката при Милвийския мост аз теглех сребро и злато и го движех като фигури по шахматна дъска.

— Значи, това беше отмъщението на Север?

— Да. Той ми пишеше като на съучастник. Вярно, писмото можеше да не бъде решаващо доказателство за моето предателство. — Той се усмихна: — Но кога един император е имал нужда от доказателства? Най-малкото, което можех да очаквам, беше конфискация на имуществото ми и изгнание. О, отначало Константин щеше да ме успокои, но съмнението щеше да продължава да гложди душата му.

— И сикарият се беше снабдил с това писмо, така ли?

— Очевидно. След убийството на Север, той бе заграбил онази част от архива, която цезарят държал при себе си. Намерил писмото и разбрал, че ще му бъде полезно. Даде ми извънредно точни инструкции. Аз трябваше да убедя императора да се забавлява с дамите на Домацила. Също така трябваше да снабдя сикария с пропуск от императорската канцелария.

— И с какво друго?

— Със списък на императорските шпиони. Или писмото на Север щеше да попадне в ръцете на Константин. Нямах друг избор, освен да се съглася. Срещнахме се отново и аз му дадох онова, което искаше. Настоях с това да се сложи край, но сикарият само се изсмя. Каза, че първо ще получи отмъщението си и тогава ще се махне. Попитах го какво иска да каже, но той само ми се надсмя. Когато бе извършено първото убийство, започнах да се досещам какво става.

— А досещаше ли се, че Парис може да е замесен?

— Сикарият отправи едно искане: ако императорът реши да присъства на приема на Домацила, аз да я убедя да наеме трупата на Зосина. Никога не съм предполагал, че сикарият е Парис. — Той изтри потта от челото си: — Беше лесно. Направих всичко, за да не се разбере, че имам пръст в тази работа. Няколко думи с Бес, намек, кимване — и управителят на двореца се съгласи, разбира се. В края на краищата главният актьор на Зосина, Парис, беше включен в проскрипционните списъци на покойния Максенций, затова трупата се ползваше с благоразположението на Константин. — Той се обърна погледна открито Клавдия в очите. — Нямах никакъв изход — прошепна. — Нищо не можех да направя. След като ми показа писмото, след като веднъж се бях съгласил да сътруднича… — Руфин замълча. — И така, какво искаш, Клавдия?

— Трябва ми един мъж с червен бокал, татуиран на китката.

Тя погледна към двореца. Силвестър стоеше на прага.

— Искам един мъж с червен бокал, татуиран на китката на ръката — повтори тя, — да умре така, както умираше брат ми, а той го гледаше. Ти разполагаш с огромно богатство, нали?

Руфин кимна:

— Тогава на теб вече ти е платено.

— Какво! — възкликна Клавдия.

Руфин горчиво се засмя:

— Императрицата не ти ли каза? Този мъж без съмнение е войник, офицер. Имаше и други такива, провинили се в нападения срещу момичета от предградията и прислужнички.

Клавдия потисна гнева си.

— Не се тревожи! — успокои я Руфин. — Императрицата вероятно ще ти каже, когато му дойде времето и когато сама реши.

— Има ли нещо друго?

— О, да, Клавдия, има. Този човек вероятно принадлежи към една кохорта на Шести илирийски полк, разположен в Далмация. Имаме доклади за подобни убийства и изнасилвания и сред местните момичета там.

— Трябва да ида там! — заяви Клавдия.

Руфин й протегна ръката си:

— Договорихме ли се, Клавдия? Нали сме приятели и съюзници?

Тя стисна ръката му:

— Приятели и съюзници!

— Ще обърна небето и земята — заяви Руфин, като ставаше, — но ще върна тази кохорта в Рим. Аз получих живота си; ти ще получиш смъртта на този човек. — Погледна през рамо и също видя Силвестър. — О, — обърна се той пак към Клавдия, — и внимавай с този човек.

Клавдия объркана го погледна.

— Никога не забравяй — тържествено продължи Руфин, — кое е по-важно в голямата схема на нещата. Едно мишле, макар и умно, или душите на императрицата и нейния син?