Пол Дохърти
Имперски убийства (16)

Глава тринадесета

Учи ме сам що да сторя (от враг да получа поука!)…^[1]

Овидий, „Метаморфози“, IV, 428

 

На другата сутрин Клавдия се събуди късно. Звуците и оживлението от кръчмата я извадиха от дълбокия й, разкъсван от кошмари сън. Тя се изми и слезе в градината. Седна и загледа как Попея рови из полозите, докато през цялото време бъбри за най-различни неща. Клавдия не знаеше какво да прави. Сега, когато Граний и Фаустина вече ги нямаше, Полибий беше извънредно зает и непрекъснато се занимаваше с нещо, ругаейки тихичко под нос. Въпреки това той изглеждаше доволен от развоя на събитията. Клавдия се захвана със студеното пилешко месо, което Попея остави пред нея. Пивото беше мътно и раздразни стомаха й, затова тя тихо го изля зад себе си. Можеше ли да се върне в двореца или трябваше да изчака нови заповеди? А и какво беше редно да направи? Домацила бе мъртва. Локуста беше убита. Разбира се, можеше да иде в „Троянският кон“, но се съмняваше, че там ще открие нещо. Кръчмата, както и домът на Домацила, вече бяха разграбени от слугите, да не говорим за стражите, които се тълпяха там като гъст рояк мухи над краве изпражнение.

Клавдия седна на дървената пейка и се загледа в една златиста пойна птичка в сребърната й клетка. Утринният въздух беше свеж. Каза си, че цял ден може да седи тук и да си почива, да остави ужасите и страховете да я напуснат. Чудеше се на появата на Муран предната нощ. Двамата с Парис я съпроводиха до „Магариците“, където започна поредно пиршество и празненство. Полибий, разбира се, не можеше да сдържи езика си. Той разказваше как е било намерено среброто, но всички или знаеха, или поне подозираха, че виновниците са Граний и Фаустина. Клавдия прехапа устни. Какво правеше спотаилият се в сенките Муран? Наистина ли се тревожеше за нея? Или беше виновен за убийството на Домацила и бе отишъл във вилата, за да види резултата от делото си? Разбира се, Парис имаше остро око. След като бе забелязал Муран, гладиаторът вече много трудно можеше да се измъкне.

— Цял ден ли ще стоиш така? — наруши унеса й Полибий.

— Че какво да правя? — отвърна тя.

— Можеш да идеш в грънчарницата. Трябват ми още чаши, няколко кърчага. Океан ще дойде с теб и ще ги донесе тук.

Клавдия стана и нахлузи сандалите си. Океан я чакаше на входа, огромните му като говежди бутове ръце бяха спокойно отпуснати край тялото. Двамата тръгнаха по оживените улици, които рязко контрастираха на спокойствието в градината. Времето беше чудесно и навсякъде се тълпяха хора, които пазаруваха или бяха излезли на чист въздух — амбулантни търговци с магарета, гадатели и разказвачи на приказки, разпънали малките си, бедни шатри. Група наемници от градския гарнизон, блестящи във варварските си доспехи, пристъпваха напето, лакомо поглъщаха с очи момичетата и търсеха с кого да се сбият.

Прекосиха един малък площад. Клавдия едва чуваше какво й бърбори Океан за игрите. Стигнаха до грънчарницата и тя направи покупките си, като се подписа на восъчната табличка от името на чичо си. Грънчарят, човек с безизразно лице, който не изпускаше нищо от очи, щеше да пристигне още преди залез-слънце да поиска парите си и да подпечата сделката с чаша безплатно вино. Тръгнаха обратно, Океан носеше дървената табла, когато от една носилка се подаде ръка и хвана Клавдия за рамото. Тя спря толкова внезапно, че Океан едва не се блъсна в нея. Извърна се, готова да се бори, но позна аметистовия пръстен на Анастасий. Обърна се към спътника си. Бившият гладиатор я зяпаше със смръщени гъсти вежди.

— Върви вкъщи, Океане! Кажи на Полибий, че имам работа.

Ръката пусна рамото й. Носилката тръгна, носена от шестима роби с императорските цветове, облечени в бели туники с пурпурна ивица по средата на гърба. Зад тях пристъпваха двама войници от дворцовата стража. Клавдия знаеше какво да прави. Трябваше да върви след носилката, докато тя спре и Анастасий се покаже да я посрещне. Пътят като че ли нямаше край. Минаха през няколко пазара, където сякаш се беше струпал целият свят. Продължиха по сенчести колонади, където търговци крещяха и хвалеха стоката си — обущари и търговци на лен, продавачи на бронзови съдове и дребни сечива, разносвачи на горещи наденички, момчета, които предлагаха хляб и фурми, жени с подноси с плодове и зеленчуци, писари, предлагащи услугите си на селяни, или готови да напишат няколко думи на нечий син във войската. Навсякъде се носеше оглушителна врява — просяци, търговци на евтини джунджурии, гадатели и продавачи на птици, чирикащи на собствения си неразбираем език. Куцукаха старци, подпрени на тояги. Една млада жена със струпани пред нея зелки оглеждаше толкова лъстиво мъжете, че Клавдия ехидно се запита зеленчука ли продава тя или себе си.

Най-подир носилката на Анастасий навлезе по една уличка и стигна до градината на някаква кръчма. Той слезе и Клавдия го последва. Мястото беше доста по-просторно и по-изискано обзаведено от „Магариците“. Рисунките по стените и пода подсказваха за света на чувствените удоволствия: Бакхус, в единоборство с Меркурий, Венера се готви да лови риба; двама млади сатири танцуваха с кутре, стиснали в дебелите си пръсти огромни гроздове. Кръчмарят зашляпа към тях. Той позна Анастасий, който само щракна с пръсти и мъжът ги отведе по един застлан с плочи коридор в малка, отделена от другите стая.

Клавдия влезе след Анастасий. Той изчака, докато кръчмарят донесе две чаши с разредено вино и глинени съдове с плодове, после със знаци й нареди да седне на стола срещу него. Загледа я тъжно. Клавдия почувства безпокойство. Погледът му беше изпитателен, сякаш свещеникът я виждаше за първи път. Тя се запита какво ли не е наред, но потисна тръпките на страха. Стори й се, че разбира този поглед! Елена и съветниците й бяха обсъдили всички възможности от миналата нощ. Дали не подозираха нея? Спомни си думите на Домацила, както и първото правило, което научи като шпионка: „Не се доверявай на никого!“. В началото, когато Константин още не бе облякъл пурпура, тя беше работила с шпиони, които се опитваха да извадят мед от всяко гърне, мъже и жени, опитващи се да служат на повече от един господар. Лицето й остана спокойно под острия поглед на Анастасий. В края на краищата, как можеше да го обвинява? Тя присъстваше, когато Домацила умря. Беше поднасяла виното.

— Вярваш ли ми? — попита Клавдия със знаци.

Никакъв отговор.

— Ако не ми вярваш — повтори Клавдия, — трябва да ме освободиш.

— Никога няма да те освободят — дойде отговорът на пръстите. — Usque ad mortem: чак до смъртта.

— Трябва да ми вярваш! — настойчиво повтори Клавдия. — Не бива да правиш онова, което убиецът иска!

— Какво е то? — полюбопитства Анастасий.

— Да ни накара да се хванем за гушите, да посее такова недоверие, че да не можем нищо да сторим — като това, което става в момента! — разпалено заяви тя.

Анастасий въздъхна. Този път той артикулира отговора си с устни, като подчертаваше думите със знаци.

— Ние ти вярваме. Но императрицата е объркана. Поискахме съвет от свещеника Силвестър.

Анастасий замълча и се усмихна леко. Клавдия пак се запита дали той знае за отношенията й с този могъщ пратеник на християнската общност.

— Императрицата — продължи той, като сега използваше и двете си ръце, за да общува с Клавдия, — му разказа всичко. Ето какво мисли Силвестър. — Той замълча и очите му се разшириха: — Силвестър мисли, че сикарият е прокълната душа, обладана от ярост и гняв. Той води своя собствена война срещу императрицата.

Клавдия кимна. Беше съгласна с това.

— Освен това той е много изкусен — продължи Анастасий. — Всички тези убийства, да… Той може да получи голяма награда от враговете на императора, но го прави не само заради парите, а и защото това му харесва.

— Защо казваш „той“? — запита Клавдия. — Би могъл да бъде и жена!

Анастасий поклати отрицателно глава.

— Свещеникът Силвестър посочи, че миналата вечер не са виждали никаква жена край Домацила, в това сме сигурни.

— Но отровата би могла да бъде дадена по-рано през деня!

Анастасий пак не се съгласи:

— Затова исках да се срещна с теб. Трупът на Домацила беше внимателно огледан. Самата императрица милостиво се съгласи да се погрижи за погребението. Отровата е извлечена от някакво растение и убива за съвсем кратко време. Много е рядка, донесена е от Сирия.

— Значи, трябва да й е била дадена по време на пиршеството?

Анастасий кимна в знак на съгласие.

— Има и нещо друго. — Той се размърда на стола си. — Силвестър научил от свещеници от Изтока, че Лициний струпва войски по границите си. Сякаш владетелят на Източната империя знае, че нещо трябва да се случи.

Анастасий доизпи чашата си и стана. С едната си ръка стисна рамото на Клавдия, а с другата отново започна да рисува знаци във въздуха.

— Сикарият трябва да бъде подмамен и заловен. Такова е желанието на императора, Клавдия.

Той излезе от стаята. Клавдия го изчака да напусне кръчмата, сетне си тръгна и тя. Вървеше по главните улици, като понякога спираше, за да погледне назад през рамо, докато се успокои, че никой не я следи. Стигна до уличката, която водеше към „Магариците“ и стреснато подскочи, когато от един дюкян изскочи някакъв човек. Беше Парис. Той сложи пръст на устните си и й направи знак да влезе. Лицето му пламтеше, очите светеха.

— Клавдия, мъжът с червения бокал!

— Какво за него? — настойчиво попита тя.

— Мисля, че мога да помогна. Тази вечер ще представяме една пиеса на Есхил. Носят се слухове, че може дори да бъдем повикани в двореца. Ще бъдеш там, нали?

— Защо? — попита Клавдия. — Това какво общо има с мъжа, когото търся?

— Може би той ще бъде там, Клавдия! — протегна ръка Парис. — Бъди моя гостенка довечера! Защо да не вземеш някоя малка роля? Така ще можеш да наблюдаваш публиката.

— Откъде знаеш това? — полюбопитства Клавдия.

— Един човек от нашата трупа е разпознал някакъв войник миналата вечер.

— Някой от императорската гвардия ли?

— Офицер. Носел превръзка на китката, но тя се смъкнала. — Той се ухили: — Сама знаеш колко наблюдателни са актьорите! На моя човек това се сторило странно — този знак се носи от поклонниците на Митра, докато императрицата предпочита да се заобикаля с християни.

Клавдия усети как стомахът й се свива от вълнение.

— Не мога да остана повече тук, Клавдия. Да се срещнем около час след първото представление край гробницата на Квинтилиан на Апиевия път. Знаеш ли къде е?

Клавдия си спомни огромния мраморен саркофаг с гротескни глави по ъглите. Беше на тихо, усамотено място в гробищата, на което влюбени двойки обичаха да си устройват срещи.

— Ще си направим закуска на открито — предложи Парис. Той прочете несигурност в погледа на Клавдия. — Виж какво, ако искаш, вземи със себе си Океан или Муран, не ме интересува, или някоя приятелка. — Парис опипа ключа, висящ от врата му. — Аз ще доведа Мак.

— Кого?

— Актьорът, който го е видял. Той е изплашен.

— Защо?

— Когато нашите актьори се смесиха с публиката, този офицер приближил до Домацила. Разбери ме! — разпери ръце Парис. — Мак е в театъра. И той като мен е изплашен. Ще говори само, ако е колкото може по-далеч от останалите.

Той се обърна, влезе обратно в магазина и доведе оттам дребен тантурест човечец.

— Това е Калист, той е добър готвач и има зорки очи. Бях ли тук с Мак?

Магазинерът кимна.

— Е, разкажи на господарката!

— Той си тръгна уплашен и извика на Парис, че ще говори само, ако е достатъчно далеч от града.

Клавдия кимна:

— Ще бъда там.

— Чудесно! — засмя се Парис и отпрати Калист. — Аз ще донеса храна, а ти ще се погрижиш за виното. — Актьорът вече се канеше да се обърне, но после вдигна ръка до устните си: — О, и оттам ще отидем право в театъра! — Той се усмихна: — Затова искам да облечеш красивата синя туника, тя ти отива.

И си тръгна.

— Ще бъда там! — подвикна след него Клавдия. — Само ми дай малко време!

Парис вдигна ръка в знак на съгласие, а Клавдия се върна в „Магариците“. Океан бе оставил таблата с чашите и кърчазите и се мусеше в един ъгъл. С вдигнати нагоре ръце Полибий се караше на тавана. Клавдия се промъкна край него и се качи в стаичката си. Беше решила да се срещне с Парис и бързо се приготви. Изми се, гримира леко лицето си, взе нови сандали и туниката, която Домацила й беше дала, и ги остави върху леглото. Туниката беше малко изцапана и тя се сети какво й каза Парис. Отвори раклата и извади синята си туника. Попея я беше изпрала и закърпила. Клавдия вече се канеше да я облече, когато изведнъж й стана студено, а стомахът й се сви. Отиде до вратата, заключи я и легна на леглото и цялата се уви с наметката си.

Трябва да беше лежала поне два часа, без да обръща внимание на звуците откъм кухнята. В съзнанието й се тълпяха безброй мисли и образи. Страхът се замени с яд, със студена решителност. Тя трябваше да изпълни дълга си, трябваше да направи всичко, което бе необходимо. Припряно се зае с тоалета си, взе малка кожена торбичка и пусна в нея кама. После взе тоягата си и слезе долу в залата за хранене. Като видя племенницата си, Полибий се накани да я нахока, но един поглед върху решителното лице на Клавдия го отказа от намеренията му.

— Чичо, трябват ми две малки шишета вино, от най-доброто, което имаш. И не ме питай защо. Ще изляза за малко, но искам да те помоля за една услуга. — Изчакай половин час, после ела да се срещнем край гробницата на Квинтилиан на Апиевия път. — Тя стисна ръката на чичо си. — Моля ти се! Моля ти се! Направи го за мен като награда, задето открих златото на Арий! О, и вземи Океан със себе си.

Чичо й отиде в избата и донесе две шишета. Искаше му се да разпита Клавдия, но тя ги грабна от ръцете му и се втурна навън. Закъсняваше, но спря при аптекаря и си купи каквото й трябваше. После, провирайки се между хората като малка мишка, както я наричаше Елена, тя затърча по улиците, излезе от града и тръгна към Апиевия път. Там не беше оживено, повечето от търговците вече бяха в града и щяха да минат няколко часа, преди да привършат работата си. Отклони се от широката улица и се насочи към Града на мъртвите. Измина още половин миля и най-сетне доближи кипарисите, които хвърляха сянка върху гробницата на Квинтилиан. Спря, пооправи се и започна да се промъква напред.

Парис я чакаше. Вече беше разстлал ленено платно на земята и бе извадил кошница с храна. Стана, когато Клавдия приближи, хвана я за ръка и я целуна по двете бузи. Изглеждаше объркан, дори смутен.

— Донесе ли виното?

Клавдия кимна и му подаде малката амфора с бяло вино.

— А ние донесохме чаши! — продължи Парис. — Малки са, но ще свършат работа.

Напълни една и я подаде на Клавдия. Тя я вдигна до устните си и се престори, че отпива.

— Къде е Мак?

— Скоро ще бъде тук.

Тя се засмя:

— Океан също.

— Добре, тогава ще ги изчакаме. Имаше ли проблеми, докато идваше? — попита Парис. — Съжалявам, че времето беше толкова малко.

Клавдия оглеждаше женственото му лице: меката маслинова кожа, високите скули, блестящите очи и черната къдрава коса, която падаше на къдрици по врата му.

— Защо не хапнеш? — покани я той.

— Аз… не съм гладна!

Очите му изпитателно се обърнаха към нея:

— Да не би да е станало нещо?

— Не, не, какво да е станало?

Клавдия приближи до надгробните камъни, някои мраморно бели, други — посивели и напукани. Денят беше облачен, слънцето ту се скриваше, ту се показваше. Какво уединено място бе избрал Парис: идеално за убийство.

— Откъде си? — попита тя.

— Всъщност от Капуа, но доста съм пътувал.

— А родителите ти?

Едва тогава забеляза промяната в изражението му — бягащият поглед, присвитите устни.

— О, те умряха, докато бях малък.

— Как умряха?

Погледът му стана предпазлив.

— Притежаваха малък чифлик, нищо особено, неплодородна земя и малко лозя. Времето беше размирно. Една сутрин отидох да си играя в нивите. Бях сам-самичък. Имаше лек ветрец, който първи донесе към мен ужасната миризма на изгоряло. Денят бе прекрасен, Клавдия, небето беше тъмносиньо и аз видях как към него като мръсен отпечатък от пръст се издига черен облак. Бях съвсем малък, на не повече от четири години, но усетих, че нещо не е наред и затичах натам. Чифликът беше доста усамотен. Войниците, метежници, вече бяха убили баща ми. Къщата гореше и те изнасилиха майка ми, преди да прережат гърлото й. Аз гледах иззад една пристройка.

Парис протегна чашата си и Клавдия пак я напълни.

— Продължих да се крия. В останалото няма нищо необикновено. Тръгнах да прося храна, тогава се появи група пътуващи актьори. Те ме взеха и… — сви рамене той, — оттогава съм това, което съм.

— Уби ли онези хора? — попита Клавдия.

— Какво искаш да кажеш?

— Войниците, които убиха баща ти и изнасилиха майка ти? Разбра ли към кой полк са се числели? Или кой е бил командващият офицер? Откри ли ги, уби ли ги?

Парис се наведе към нея, в очите му имаше удивление:

— Откъде знаеш?

— Просто помислих, че трябва да си ги убил.

Клавдия отвори шишето с червеното вино и напълни чашата му. Парис откъсна една пилешка кълка и започна да я гризе. Клавдия забеляза как бързо пиеше виното си. Тя имаше достатъчно време, нямаше закъде да бърза.

— И ти харесваш синия цвят, нали? — каза тя. Погали туниката си: — Нали ме помоли да я облека.

— Да, да, помолих те.

— А кога си ме виждал в нея преди?

Парис свали чашата си:

— О, Клавдия, не бъди заядлива! Когато претърсвахме „Магариците“ — ухили се той, — аз естествено избрах твоята стая. Погледнах в раклата, където държиш дрехите си.

— Не, тя не беше там! — отвърна Клавдия. — Бях я дала на Попея да я изпере. А тя я занесе в помещението с баните, за да почисти петната.

Протегна се и пак напълни чашата му.

— Какво говориш, Клавдия?

— Два пъти съм обличала тази туника, Парисе! Днес и, колкото и да е странно, когато дойдох тук да се срещна с християнския жрец Силвестър в катакомбите. Добре си спомняш този случай, нали?

Парис започна да става нервен и пак надигна чашата. Клавдия разбра, че опасността е отминала. Беше пил достатъчно. Трябваше още половин час, преди отровата да започне да действа, но очите му вече я гледаха сънливо.

Той поклати глава:

— Не знам за какво говориш.

— Ти си актьорът Парис, но ти си и сикарият — професионален убиец. Съчетаваш двете роли. Ти можеш да се превръщаш и в мъж, и в жена, и в старец, и в младеж, в просяк или в конте, в любител на изкуството или в сериозен учен. Съмнявам се дали знаеш коя е истинската ти роля. Ти имаш вкус към убийството. Внезапно връхлитащата смърт ти носи наслада — продължи Клавдия, — и ти дава усещане за могъщество. Смъртта е твоята професия, задачата, която трябва да изпълниш. Само боговете знаят как те е срещнал Максенций. — Клавдия се размърда върху тревата, земята беше твърда и покрита със ситни камъчета. — Ти се приемаш за някакъв демон на отмъщението. Не би започнал да убиваш заради когото и да е. На теб ти трябва защитата на закона, или поне на онези, които го налагат.

Парис въртеше чашата в ръце и втренчено я гледаше.

— Ти си убил един от противниците на Максенций и така си спечелил доверието му, нали? Разказал си на императора как си го извършил и си му предложил, ако пак има нужда от такива услуги, да влезе във връзка с теб чрез онази вещица Локуста.

— Локуста! — възкликна Парис.

— Да, онази порочна жена, собственичката на „Троянският кон“. Там си получавал и поръчката, и платата си. Вероятно си я накарал да се страхува до безумие от теб. Чудесен живот си имал, Парисе! Трябва да си много богат с цялото онова злато и сребро, което си спечелил и скрил. Но всичко си има своя край, разбира се. Твоята слава растяла, а звездата на Максенций гаснела. Константин и Елена пристигнали от Медиолан. Те сигурно са знаели за теб, или поне императрицата е знаела. Един от шпионите й се промъкнал в града с нова поръчка: Максенций ще загине в сражението и когато това стане, императрица Елена не желае в Рим да има каквато и да е съпротива срещу любимия й син.

— Но Север беше убит от жена! Всички го знаят!

— О, стига, Парисе, с малко коприна, една перука, малко грим и дамски обувки ти можеш да минеш за прилична куртизанка. Север загина и сигурно си се почувствал като единствения петел в кокошарника! Един работодател си отива, но на негово място идва друг.

Парис притисна длан към корема си.

— Но Елена те е използвала, а после поискала да си разчисти сметките с теб. Поканила те на среща във вилата на Домацила. Обаче нашият Парис е хитър като лисица. По някакъв начин, не знам как, ти си убедил някой друг да заеме мястото ти. Вероятно си го подкупил със злато и сребро, казал си му, че няма от какво да се бои. Кой беше той, Парисе? Някой, когото си съблазнил, който е бил готов да направи всичко, за да се сдобие с благоразположението ти? Ти умело се преструваш — не каза ли ти на Йол и Калист, че и на Мак какво да разправят? Те са готови да сторят всичко за Парис! Както и онези бандити, които ни следяха онази вечер, цялата малка драма, поставена отново от талантливия Парис!

— Но ти говореше за Елена?

— А, да, подозренията ти се оказали верни. Мнимият сикарий бил убит от Бур, а окървавеният му труп — захвърлен в Тибър.

Клавдия се наведе напред. По челото на Парис бе избила пот.

— Ще ме оставиш ли да довърша разказа си?

Тя измъкна една кожена торбичка и извади къса кама за намушкване.

— Иначе мога да бягам и да се защищавам, Парисе!

— Тогава довърши разказа си, Клавдия! Това е забавна пиеса!

— Не, Парисе, никак не ти е било забавно на теб, човека, изпълнен с такава арогантност! Бил си обзет от ярост! Как смее някой да заплашва великия Парис, сикария? Онзи, който решава кой да живее и кой да умре? Някаква си императрица от долен произход? Дъщеря на кръчмар? Ти даде урок на Елена и Домацила. На Елена заради заговорите й, на Домацила, защото беше съучастничка на Елена.

— Но аз харесвах тази глупава дебела кучка!

— Ти имаш лице на Адонис, Парисе, но сърцето ти е от студено желязо. Нашият благороден император харесва нежна, благоуханна плът, така започнаха убийствата. Дамите на Домацила бяха лесна плячка. Ти можеш да се преобличаш като богат мъж или като жена, за да ги примамиш на някоя тайна среща, а после да ги убиеш.

Парис потисна прозявката си.

— Единственото, което ме интересува — продължи Клавдия, — е Сабина, убита в императорските покои. Знаем, че при нея е влязла някаква жена: това си бил ти. Но как се справи със стражата?

Парис сънено се усмихна.

— Обзалагам се, че си имал нахалството да напуснеш по същия начин, както си влязъл, но този път незабелязано.

Отново същата усмивка.

— Сабина, разбира се, те е пуснала да влезеш. Помислила е, че те изпраща императорът, или Домацила; убийството й трябва да е станало бързо. И разбира се, нещастната Фортуната. В нея ти още от самото начало си разпознал, както разпозна и в мен, шпионката. Почерпил си я с вино и сте вечеряли заедно. Тя била достатъчно безразсъдна да отиде в „Троянският кон“. Нищо не открила, разбира се. Но когато се връщала у дома си, видяла нещо невероятно. Съмнявам се, че си ходел на срещите си с Локуста облечен, както сега. Веднъж си бил старец, друг път просяк или слуга, понякога дори жена, облечена в благовонна коприна. Точно такъв те е видяла в онази нощ Фортуната. Разпознала те е в носилката, въпреки маската ти.

— Няма закон, скъпа моя — прекъсна я Парис, — който да постановява, че нямам право да се облека като жена и да обикалям града в носилка!

— О, сигурна съм, че Фортуната си е помислила същото, но после това я накарало да се замисли. В края на краищата, тя те видяла в квартал, в какъвто човек навярно рядко може да види благородници. Обзалагам се, че се е запитала дали отиваш в „Троянският кон“, или се връщаш оттам. Разбира се, може да е имало и някои незначителни клюки, които тя да е подочула, може да е имала и инстинктивното усещане, че нещо не е наред. Затова бедната Фортуната трябвало да умре. Арогантен както винаги, ти си искал да дадеш на императрицата урок, да й покажеш, че никой не може да те преследва. Затова си прерязал гърлото на онази нещастна жена и предрешен като касапин или носач, тайно си внесъл трупа й в кланицата зад двореца. Оставил си тялото да виси като предупреждение, както селянинът оставя да висят уловените плъхове, а сетне си се върнал към другите убийства. Като животно, което бавно напредва към тучната паша, ти все повече и повече си се приближавал до двореца.

Парис поклати глава и се подпря с ръце на тревата.

— Бих могъл да те убия! — изпелтечи той.

— Мили ми Парисе, — подигравателно се засмя Клавдия, — не би могъл да убиеш никого! Аз ти дадох две отрови: от едната в бялото вино леко те унася на сън.

— А в червеното?

— О, нещичко, което няма да те убие, освен ако решиш да се движиш рязко — да нападнеш или да скочиш да избягаш.

— Хитра малка кучка!

— Не, Парисе, изплашена малка кучка! Ти ми каза да доведа някого със себе си тук, но знаеше, че няма да го направя. — Клавдия сви рамене: — Но дори и да бях довела някого, той или тя също щеше да умре!

— Ти прие играта. Можех да те убия пред всички.

— Не, Парисе! Не мисля, че би могъл. За теб убийството е това, което е добрата храна за други. Ти обичаш да го обмисляш, да го вкусваш с наслада. Подозирам, че нашата среща би била един приятен следобед с хапване и пийване. Ти щеше да наругаеш Мак, че не идва, но щеше да обещаеш да идем да го потърсим. Междувременно, щеше да ме забавляваш с някаква песен или стихотворение, а сетне, точно когато реша, че е време да тръгнем… — Клавдия остави чашата си на земята: — Щеше да си доставиш удоволствието да ми оставиш малко време, в което да разбера истината. Да осъзная каква изключителна личност си, да призная, че съм била победена и измамена, че ти си по-добрият, по-бързият, по-хитрият. Ти си ловец, Парисе! Ти ходиш на лов за човешки същества. Щеше да ме убиеш и да направиш с мен същото, което и с Фортуната: щеше да ме окачиш на някой клон, може би със забодено на туниката ми проклятие, може би с предупреждение, че още повече си се приближил до императрицата. Щяха да минат дни, преди да се разбере, че ме няма. И кога щеше да нападнеш Елена? Тази нощ? Ти си хитър и жесток, с ледено сърце. Елена или Константин, а може би и двамата щяха да бъдат твоите последни жертви.

— Защо говориш така?

— Ти уби Локуста, защото е дошло времето за сбогуване. Независимо от успехите ти тук, Рим е започнал да ти омръзва. Старата вещица е трябвало да млъкне завинаги, преди да тръгнеш на път. Но накъде? В Никомедия? Да получиш възнаграждението си от Лициний?

— А Домацила? — по нищо не личеше Парис да е уплашен.

Клавдия се запита дали той действително вярва, че е отровен. Актьор до мозъка на костите си, толкова откъснат от реалния свят, Парис навярно мислеше, че всичко това е някаква инсценировка, някакъв сън.

— Домацила е била лесна жертва. Погрижил си се да те поканят, свършил си работата си, а когато всички са мислели, че актьорите се приготвят да си тръгват, си се промъкнал по коридора до стаята й с винен мях, пълен с кръв. Заключените врати не са проблем за теб, нали, Парисе? Навярно носиш със себе си всякакви приспособления, за да получиш достъп до едно или друго място. Ето защо се справи толкова добре с нашето разследване в „Магариците“. Предполагам — присмя се тя, — че ако човек има престъпен ум, той лесно може да преценява постъпките на другите престъпници.

— А ти имаш ли престъпен ум, Клавдия?

— И у мен има нещичко от теб.

— Ако става въпрос за мен — подметна той, — щеше да получиш повече от нещичко!

— Да, защо не? — разпалено потвърди тя. — Кражби, убийства, изнасилвания. Твоята собствена лична война срещу света, а, Парисе? Продължавал си да разиграваш тази ужасна драма, на която си присъствал като дете!

За първи път, откакто се бяха срещнали, Парис изтърва нервите си. Устата му се озъби и той щеше да се хвърли към нея, но Клавдия насочи към лицето му камата си.

— Обещавам ти — прошепна тя, — че разказът ми няма да бъде много дълъг!

— Говорехме за Домацила, нали?

Парис пак се отпусна на тревата с кръстосани крака. Умираш, помисли си Клавдия. Аз те убих, а ти дори не го осъзнаваш.

— Искам да поговорим и за Полибий, за чичо ми; ти си донесъл онези изменнически пергаменти в „Магариците“, както си ги носил и в други кръчми, за да раздухаш пламъка на мълвата в Рим.

— О, я остави това! — потръпна Парис. — Хайде да си говорим за Домацила!

— Чудесно тогава, за Домацила. За твоите актьори и за маските им.