Пол Дохърти
Имперски убийства (15)

Глава дванадесета

Фортуна покровителства храбрите.

Теренций, „Формион“, I, 203

Муран чакаше в помещението на вратаря. Стражите на портата най-настоятелно го бяха поканили да влезе в малката им стаичка, настлана с плочи, черпеха го с вино и обсъждаха с него най-красивите моменти от игрите предния ден. Муран се притесняваше, но любезно им отговаряше. Беше се подстригал, обръснал и носеше обикновена туника, която стигаше до под коленете му. По ръцете и врата още имаше синини от победния си бой, под очите му тъмнееха сенки и по всичко личеше, че след голямото снощно пиене е спал лошо. Все пак най-накрая той успя да се измъкне от непрекъснатите въпроси и отведе Клавдия навън, на покритата с дребни камъчета пътека.

— Можеш да се възползваш от храстите! — подвикна един от войниците. — Само не се отдалечавай много! Имаме извънредно строги нареждания!

Муран и Клавдия седнаха на тревата в сянката на един лавър.

— На Януария това няма да й е приятно — започна Клавдия. Откъсна едно диво цвете и му го подаде. — Ще тръгнат клюки.

Муран не беше в настроение да се шегува.

— Защо толкова бързо изчезна? — попита той. — В един момент си в гостилницата и заповядваш да я претърсим заради нещо си. Парите се намират. На другата сутрин разбирам, че Граний и Фаустина са заминали, а ти си се измъкнала като крадец в нощта.

— Защо, липсвах ли ти? — попита бързо Клавдия.

Муран намръщено я погледна.

— Защото ти ми липсваше! — подчерта Клавдия. — О, престани да се мусиш, Муране! Съвсем не ти подхожда! Ти си хубавец, но трябва да се усмихваш. И гледай към цветята, да не разсейваш стражите. Хайде — закачи го тя, — забелязах как имитираш снощи, имаш чувство за хумор, можеш да бъдеш по-непринуден. Януария го знае.

Муран мачкаше стеблото на едно цвете.

— Харесвам Януария, обаче… — продума той.

— Вече така ще те наричам! — закачи го тя. — Сенатор Обаче, обаче…

Клавдия усещаше леко съчувствие към притеснението на Муран, но й беше приятно да го дразни.

— Да не си хлътнал по мен, Муране?

— Ще ми се да те познавах по-добре.

— И аз искам да те познавам по-добре, Муране.

Той вдигна глава, очите му я гледаха внимателно.

— Какво искаш да кажеш?

— За кого работиш?

— Аз съм гладиатор. Знаеш го. Убивам хора на арената. Ако продължавам да убивам, ще стана богат, но един ден може да допусна грешка и това ще бъде краят ми.

— За императора ли работиш?

Муран се изсмя:

— Искаш да кажеш — като шпионин?

— Къде живееш?

— В казармите с останалите.

— Сега вече лъжеш.

— Да… — призна той. — Имам малка таванска стаичка на улицата на майсторите на благовония. Плащам наем. Това е мястото, където отивам, когато искам да съм сам.

— Или с Фортуната? — заинтересува се Клавдия.

— Вече ти казах, сестра ми беше странна, затова съм тук. Не знам в какво е била замесена, но наистина ме помоли да я заведа в „Троянският кон“. О, между другото, чу ли новината? Локуста е мъртва.

— Да, целият град вече го знае. Но ние говорехме за Фортуната…

— Отидохме в „Троянският кон“. Както ти казах, седяхме там, хапвахме и пиехме. Фортуната беше нащрек и постоянно се оглеждаше насам-натам. Ако беше сама, бандитите на Локуста сигурно щяха да я разпитат, но те ме познават и я оставиха на мира. Нищо не се случи. Излязохме от кръчмата и тръгнахме по една странична улица. Когато стигнахме до кръстовището, двама мулетари се биеха. Нали знаеш как става? Шибаха се с камшиците си. Бяха прекатурили една скара и готвачът вече се канеше да се присъедини към схватката. — Муран погледна към цветето. — Наоколо имаше още хора, които викаха и спореха кой е виновен. Пристигнаха стражите и набързо си свършиха работата. Заловиха и един избягал роб. Сложиха железен обръч около врата му и точно тогава това се случи. Сигурен съм, че то беше единственото по-необичайно.

— Кое, Муране?

— Беше полумрак, навън имаше луди глави, които си търсеха забавление, богати граждани и благородни дами отиваха на угощения. Успяхме да се измъкнем от бъркотията и вече прекосявахме площада, когато минахме край носилката на някаква богата жена — Муран махна с ръка: — Завеската беше полуотворена и отвътре лъхаше на благовония. Видях гримирано лице, сребърна тиара. Но Фортуната успя да види повече. Поиска да се върне, но тълпата се блъскаше силно и носилката изчезна. Когато стигнахме до другия край на площада, Фортуната само поклати глава. „Не мога да повярвам!“, прошепна тя. „Просто не мога да повярвам!“

— Каза ли какво не може да повярва?

Муран отрицателно поклати глава.

— Бях пийнал, обаче съм сигурен, че Фортуната беше превъзбудена, макар да не разбирам точно от какво — той крадешком погледна Клавдия: — Може да е заради жената в носилката или заради някой от носачите. Тогава — Муран пъхна цветето в кожената превръзка на китката си, — не помислих нищо освен, че сестра ми е видяла нещо, свързано с някаква пикантна история или скандал — благородна матрона, която отива при любовника си или нещо от този род — той направи гримаса: — Снощи се сетих. Затова реших да дойда и да ти го кажа.

— Защо пък ще трябва да го казваш тъкмо на мен? — тихо попита тя.

— Знаеш много добре! — отвърна Муран. — Мислиш всички ни за глупаци, така ли, Клавдия? Полибий знае с какво се занимаваш. Правиш се на прислужничка в двореца, а търсиш онзи мъж с червения бокал на китката. Когато снощи стражите отново дойдоха да тормозят Полибий, щом ти се показа, набързо се изметоха. Аз също имам приятели сред стражите. Виждали са те в части на двореца, където едно момиче от прислугата не може да припари.

Клавдия се наведе напред и притисна устните му с пръст.

— Ние сме това, което сме, Муране, или което животът ни направи.

— Ще се върнеш ли в „Магариците“? — попита той.

— Когато свърша.

— Имаш ли нужда от помощ? Искам да кажа…

Клавдия поклати глава. Муран изпитателно я наблюдаваше.

— И кога ще свърши всичко това, Клавдия?

Тя се изправи и отръска полепналите по туниката й стръкчета трева.

— Ще свърши, когато заловя мъжа с червения бокал на китката, Муране, и когато гладиаторът Муран престане да излиза на арената.

Клавдия го целуна по челото и преди той да успее да я спре, побягна през тревата и се скри във вилата.

Загрижеността на Муран я трогваше. Беше притеснена. Лицето й гореше от смущение. Прииска й се да се върне и да поговори още малко с него, но реши да бъде предпазлива. Муран бе нещо повече от това, което твърдеше, че е. Като се върна в стаята си, Клавдия си наплиска лицето с вода и бавно го избърса с кърпата. До нея приглушено достигаха звуците от вилата: тропотът и виковете на прислугата. Приготовленията за тазвечерното пиршество бяха в разгара си. На вратата й се почука и Парис пъхна глава в стаята. На челото му бяха закрепени рога на сатир и беше боядисал лицето си в черно. Клавдия избухна в смях.

— Какво правиш тук?

Той влезе и затвори вратата зад себе си.

— Днес е нощта на нощите, Клавдия! — Потри ръце, сетне зае театрална поза: — Аз съм призован — започна да декламира надуто, — да играя пред императора. — Скръсти ръце и завъртя очи към небето: — Кой знае какво ще ми донесе това? — продължи той с фалцет. Посочи към леглото: — Изморена ли си? Не искаш ли да полегнеш?

— Не бъди безсрамен! — рязко произнесе Клавдия, но й беше трудно да се разсърди на този пъстър паун, който се правеше на мъж.

— Парисе! Парисе! Къде си?

— Домацила ме вика! — поклони се надуто Парис. Вече беше при вратата, когато се обърна: — Ако се изморя, може ли да се върна и да полегна с теб?

Видя камата на стола и разкриви лице:

— Така ли ще ме очакваш, Клавдия?

— Парисе!

Гласът на Домацила бе преминал в крясък.

— Ще се върна!

Актьорът й изпрати въздушна целувка и изчезна през вратата. Клавдия отиде и заключи след него. Вече се канеше да се съблече и измие, когато пак се почука. На прага стоеше една от слугините на Домацила, старица със зачервено лице и жълто боядисани коси.

— Домацила каза, че ти ще прислужваш на императора тази вечер. Да не вземеш да разлееш виното му!

— Добре, оценявам доверието! — подигравателно подхвърли Клавдия.

— И ще трябва да облечеш това.

Жената остави на леглото дълга туника по гръцка мода, морскозелена на цвят, поръбена със златни конци, която се закопчаваше със сребърна тока; до нея положи и чифт блестящи сандали.

— Може да използваш баните! — извика тя толкова силно, че Клавдия се запита да не е глуха. После, без да дочака отговор, излезе.

— Сега вече ще си позволя малко покой и тишина! — зарече се Клавдия.

Отново заключи вратата. Легна на леглото, обърна се на една страна и сви колене. Муран продължаваше да я озадачава. Замисли се върху думите му. Гладиаторът и сестра му излезли от „Троянският кон“ и тръгнали през площада. Фортуната видяла някого в носилка, жена, която познавала. Била много заинтригувана, което означава, че не е очаквала да види тази жена там. Коя би могла да бъде? Императрица Елена? Домацила? Или някоя от дамите й?

Клавдия се унесе, а когато се събуди, разбра, че е спала поне два часа. Дневната горещина бе преминала, а водният часовник в коридора показваше, че наближава времето на пиршеството. Тя се изми и преоблече в дрехата, изпратена й от Домацила. Сандалите й ставаха, макар кожата да беше нова, и тя леко затегна връзките. Малко шишенце с розова вода, примесена с други благовония, лежеше на масата и тя натри с нея ръцете и лицето си. После седна със затворени очи и се съсредоточи. Не биваше да забравя коя е: предпочитана прислужница в дома на Домацила, но нищо повече. Припомни си какво я учеше Анастасий — да не показва с нищо, че е близка с някого от императорското домакинство. Да не се изтъква, а да се държи така, както се полага на прислужничка, която налива вино на императора, нищо повече.

Клавдия излезе от стаята си и бързо тръгна към атрия. Мраморната зала за пиршества беше просторна и разкошно обзаведена. На пода имаше големи мозайки, изобразяващи легендата за Херкулес и особено любовните му похождения. Фрески и рисунки с подобен сюжет покриваха стените. Лежанките бяха разположени във формата на подкова. Пред тях грижливо бяха подредени малки масички, вече отрупани със скъпоценни купи и блюда от съкровищницата на Домацила. Ложето, на което щяха да се разположат императорът и майка му, беше драпирано с пурпур и поръбено със злато. Алабастрово кълбо, пълно със скъпо благовонно масло, беше поставено над малък светилник. В далечния край на залата музиканти настройваха флейти, лютни и лири. Под зоркото око на Домацила прислужници бързаха насам-натам, а въздухът бе напоен със сладкия мирис на подправки от кухнята.

Главната грижа на Домацила беше импровизираната сцена в единия край на залата. Зад широк подиум от прикрепени един за друг дървени блокове се издигаше богато украсен декор, на чийто фон щяха да играят актьорите. Облечени в златисти и тъмночервени одежди, с високи перуки и скрити зад маски лица, те се бутаха наоколо и докато за последно уточняваха подробности от представлението, създаваха допълнителна бъркотия. Бяха донесли машини, с които да имитират гръмотевици, и светилници, подредени така, че да хвърлят потрепващи сенки. Всички викаха един към друг, а над всички изпъкваше Парис, който даваше нареждания и гласът му се мяташе между ядни избухвания и захаросани молби. Домацила съзря Клавдия и й махна с ръка да приближи. Домакинята беше преобразена, с красиво гримирано лице и подредени с помощта на благовонно масло черни коси. Бе облечена в ухаеща на благовония копринена роба с цвят на слонова кост. По пръстите, китките, раменете и врата й проблясваха скъпоценности. Тя примига с изкуствените си ресници и се усмихна едва забележимо.

— Опитвам се да не избухна в сълзи, да не се разкрещя или да не се разкикотя — прошепна тя. — Гримът ми още не е изсъхнал и не искам да се напука. Сега слушай, Клавдия, всичко, което трябва да правиш, е да внимаваш чашата на императора да бъде винаги пълна. Неговият личен прислужник и робът, който опитва виното, ще я вдигат, а ти ще я пълниш. За нищо на света не бива да напълниш чаша и да я подадеш на някой от гостите ми, без да бъде изпробвана. Същото се отнася и до храната. Е, вечерта ще бъде приятна…

Спря насред изречението, дочула далечния зов на тръбите.

— О, слава на боговете! Слава на боговете! Императорът е пристигнал! — изпищя тя. С размахани във въздуха ръце Домацила отплава нататък, поклащайки се.

В залата за пиршества пристъпи икономът й. Той грубо заповяда на Парис и актьорите му „да се измитат и да чакат да ги повикат“. В последни приготовления разположиха кошници със сладкиши, запалиха още лампи и издърпаха назад някои лежанки. Слуги подредиха бокал и и кърчази. В кухнята главният готвач размахваше черпака накъдето му видят очите, подготвяйки се за триумфалното поднасяне на готовите ястия. Откъм коридора се разнесоха викове и заповеди. Клавдия се почувства като на театралната сцена точно в мига, когато пиесата трябва да започне. Рязко настъпила тишина изведнъж замени цялата гълчава. В коридора прозвуча тропотът на маршируващи крака. Членове на императорската гвардия под командването на един млад трибун^[1], застанаха покрай стените. Влязоха Константин и майка му, следвани от жриците весталки и други, които Клавдия познаваше: Бес, Крис, Анастасий и християнският жрец Силвестър, чието смутено изражение показваше, че не се чувства на мястото си. Руфин предвождаше малка групичка от придворни фаворити. Икономи поведоха гостите към местата им. Домацила увенча главата на Константин със сребърен лавров венец, после постави такъв и на главата на императрица Елена. Константин подхвърли някаква шега и напрежението изведнъж спадна. Вдигнаха наздравици в чест на императора, на майка му, за победата при Милвийския мост и, разбира се, за игрите. Константин се обърна към Елена и бързо й заговори — знак, че пирът можеше да започне.

Клавдия забеляза как специалните роби отпиваха от всяка чаша вино и опитваха всяко от поднесените блюда. Икономи проверяваха качеството на ястията, като с малък нож отрязваха късче от храната, вкусваха го, после предаваха блюдото нататък. Когато й заповядаха, Клавдия напълни чашата на императора с вино. Майка му го смушка и той направи знак на слугата да добави вода.

— Божественият Август знае, че трябва да се държи на висота! — прошепна един иконом.

Клавдия потърси сред гостите Силвестър, който мълчаливо се хранеше. Той само веднъж бе отвърнал на погледа й и леко бе помръднал устни в знак, че я е познал. Елена също й беше смигнала, докато вървеше зад сина си, но останалите не й обръщаха внимание.

Вечерята беше благопристойна, не като пиянските войнишки сборища на императора. Домацила седеше до Анастасий и кокетният й смях отекваше в помещението. Лицето й бе порозовяло, влажно от пот, от нетърпението да доставя удоволствие. Видимо беше извънредно поласкана заради това височайше внимание. Повечето от разговорите се въртяха около игрите или около плановете на императора за настъпващото лято.

Клавдия внимателно наблюдаваше гостите. Не беше доловила нищо подозрително и си каза, че само някой луд би направил опит за убийство тук. Духът на пиршеството беше приятелски, но войниците стояха в сенките, а наоколо обикаляха и други дворцови служители. Нищо не бе оставено на случайността. Готвачите на Домацила бяха надминали себе си: блюда с диви прасета, калкан, тлъсти пилета, свински вимета, последвани от ябълки и други плодове, раци, стриди и охлюви. Вечерята напредваше. Смеховете и разговорите ставаха все по-оживени. Появиха се сирийски момичета и заизвиваха телата си в сладострастен танц. Константин скочи на крака и въодушевено започна да им ръкопляска. После видя, че Силвестър го наблюдава, закашля се и веднага седна сред сподавения смях на останалите гости.

Появиха се жонгльори и гълтачи на огън. Смениха виното, този път с бяло, изстудено, току-що извадено от избите на Домацила. Откриха сцената и в залата нахлуха Парис и актьорите му с пъстрите си одежди и маски. Парис носеше маската на Херкулес, той направи дълбок поклон и представлението започна. Не беше обикновена пиеса, а по-скоро поредица различни митологични сцени: Тиест изяжда децата си, Едип убива баща си, Херкулес убива някакъв митологичен звяр; свадата между Ромул и Рем. На представлението липсваше театрално майсторство, но, водени от Парис, актьорите възпяваха болките и яростта си в звучни, емоционални речитативи. Сцените бързо следваха една след друга, а сетне представлението премина в шумен фарс с палячовци и популярни герои от пантомимата.

Клавдия разпозна някои от образите, които беше играла, докато бродеше из Италия с театралната трупа. Там беше Пат, нелеп стар дърдорко, всеки момент готов да погне момичетата; там беше и Мак, нищожно човече, което винаги лесно можеш да направиш на глупак. След като тези герои се оттеглиха, представлението продължи с разкази за отвлечени от пирати новородени деца, за момичета, съблазнени от роботърговци, за сводници и банкери, войници и паразити^[2], скъперници и прахосници. Кривенето на актьорите караше Константин да се смее високо и си личеше, че този вид театър му доставя огромно удоволствие. От време навреме дори трябваше да го възпират да ръкопляска. А понякога той издърпваше кесията си от иконома и объркваше представлението, като хвърляше на сцената сребърни монети.

Парис надмина себе си, особено със сатиричното подражание на едно конте, което се разхожда из Форума. Към етюда се присъединиха и палячовци. После, напълно в разрез с възцарилото се настроение, трупата представи последните дни на Максенций в Рим: тревогите на стария император, брожението сред неговите съветници. Константин непрекъснато ръкопляскаше и викаше актьорите да доближават все повече, за да не пропусне и дума. Дворцовият управител започна видимо да се безпокои. В един момент, когато Парис лежеше на сцената с огромна маска, покриваща лицето му, актьорите се смесиха с гостите. Те отмъкваха от храната им и пиеха от чашите им според осветената от времето традиция, която им разрешаваше да подиграват публиката, да я правят за посмешище и никой да не ги укорява за това. На лежанката на Константин седнаха момичета, едно дори обгърна врата му с ръце и страстно го целуваше в устата. Двама млади мъже с маски и плащове се настаниха до Домацила. Актьорите непрекъснато се движеха. Гостите също станаха и се смесиха с тях, докато Парис не скочи върху един стол и не плесна с ръце. Цялата трупа се събра край него и се поклони на императора в знак, че представлението е свършило.

Константин беше много доволен. Хвърли към тях още пари, актьорите се поклониха за последен път и изчезнаха зад паравана. Пиршеството продължи. В най-добро разположение на духа, Константин с клатушкане се изправи и вдигна наздравица за Домацила. Тлъстата сводница също се изправи и започна да благодари на императора с превзети, цветисти фрази. После внезапно млъкна. Чашата се изплъзна от ръката й и тя се сви, сякаш някой я беше ударил в корема. Клавдия гледаше ужасена. По лицето на Домацила се изписа безкрайно страдание, тя отваряше и затваряше уста. После се свлече на колене и започна да повръща. Императорът скочи на крака и се втурна към нея, но тя вече се гърчеше в агония. Краката и ръцете й се мятаха и прекатуриха една масичка.

Повикаха лекаря на императора. Клавдия си проправи път напред. Много от гостите се отдръпнаха, все още неразбирайки какво става. По устните на Домацила изби светла пяна. Лицето й замръзна, тялото се тресеше, тя се задушаваше. Лекарят пъхна пръст в гърлото й и се опита да разбере дали нещо не я е задавило. Сетне отпусна ръка. Главата на Домацила се килна на една страна. Трибунът започна да дава заповеди, войници се втурнаха да затворят вратите и портите. Положиха мокрия от пот труп на домакинята на една лежанка. Лицето й бе придобило бледозеленикав оттенък, устните изглеждаха почервени, косата беше разчорлена. Лекарят опипа врата й.

— Удар ли е? — попита Елена.

Лекарят отвори устата на Домацила.

— Забелязах го и преди — промърмори той. — Езикът е почернял. Божествена Августа, мисля, че тази жена е била отровена.

Падайки, Домацила бе преобърнала една от масите, но не своята. По заповед на дворцовия управител Бес лекарят отнесе сребърното блюдо и бокала в другия край на залата и внимателно ги огледа. Доведоха един роб, трибунът опря върха на меча си о врата му и принуди разтреперания от ужас мъж да пие от виното и да яде от храната. Клавдия забеляза, че Силвестър остана на мястото си и единственото движение, което направи, беше кръстният знак. Той се канеше да протестира срещу онова, което принуждаваха роба да направи, но Клавдия с очи го предупреди да не се бърка. В края на краищата намесата й се оказа ненужна. Лекарят отнесе блюдото и бокала.

— Какво? — Константин пак се беше отпуснал върху лежанката си.

— Ако господарката Домацила е била отровена — заяви лекарят, — не е било от нещо, което е яла или пила тук. Храната не е отровена. Във виното също няма отрова.

— И нищо чудно! — намеси се Елена. — Опитваха всичко, и храната, и питиетата.

— Да не е си е взела нещо от непроверено блюдо? — обади се Руфин.

Анастастий, който седеше от дясната страна на Домацила, поклати отрицателно глава, като направи знак с ръце към императрицата. Бес също го потвърди, а трибунът, хладнокръвен млад човек, подчерта, че е наблюдавал масите от момента, когато припадъкът на Домацила е започнал.

— Защо? — попита го някой.

— За да съм сигурен, че нищо не е преместено! — беше спокойният отговор.

— А актьорите от трупата? — сети се Бес.

— Те не са се хранили с нас! — отвърна императрицата.

— Някои отрови действат след часове — обясни лекарят. — Други след няколко секунди. Господарката Домацила може да е яла или пила нещо преди пирът да започне.

— Каква е отровата? — запита Елена.

— Августа, колко пера има в крилото на лебеда? Рим е пълен с отрови и отровители.

Елена, която беше яла и пила съвсем малко, нареди твърдо:

— Вдигнете тялото и го отнесете в стаята й!

— А актьорите?

— Какво може да се докаже? — остро реагира императрицата. — Ако ги разпитаме, само ще направим смъртта на Домацила публично достояние. — Тя седна до сина си и заповяда: — Трибуне, помещението да се изпразни! Е, приятели, както виждате, пиршеството свърши!

Тя направи знак с ръка на Руфин, Крис и Бес да останат. Като се обърна на лежанката, Елена гневно изгледа Клавдия.

— И ти, момиче! Синът ми и аз искаме вино!

Клавдия очакваше да покани и Анастасий, но императрицата стана, повика го при себе си и тихо зашепна. Свещеникът бързо излезе. Залата се опразни, заключиха вратите.

— С какво разполагаме? С какво разполагаме? — запита полугласно, сякаш на себе си Елена.

Руфин се канеше да отговори, когато някой започна да блъска по вратата. Бес отиде да отговори, но се върна развълнуван.

— Божествена Августа, струва ми се, че най-добре ще е да дойдеш!

Те излязоха от залата и ескортирани от войници, тръгнаха по коридорите към стаята на Домацила. Тялото й бе положено на леглото под тънко прозрачно наметало. Клавдия, на която Елена заповяда да върви до нея, ужасена се огледа. Завивките и стените бяха потънали в кръв.

— Някой е донесъл мях с кръв и е го разплискал! — прошепна Руфин.

Беше пребледнял. Клавдия забеляза как по челото му се стичат капки пот.

— Това е прекалено! — добави той с ужасен шепот.

— Божествена Августа, виж! — Бес посочи стената непосредствено до входа. По нея с разкривени кървави букви бе изписано: IN HOC SIGNO VINCES.

— Искам всички да бъдат арестувани! — дрезгаво заповяда Константин. — Искам всички, които са били тук тази вечер — актьори, слуги, да бъдат откарани в подземията на двореца!

— Не ставай глупав! — изсъска Елена. — Убиецът би харесал точно това — масовите арести!

Константин кимна.

— Да извикат стражата! — прошепна той. — Да се махаме от това ужасно място!

Императорът и майка му, заедно със скупчените край тях придворни припряно напуснаха вилата. Още не бяха се отдалечили от имението, когато плячкосването започна. Слугите и дори самите куртизанки, които узнаха, че господарката им е мъртва, започнаха да грабят. Застанала в галерията, Клавдия чуваше звуците от разбито стъкло, виковете и крясъците. Отиде да разбере дали актьорите още са тук, но й казаха, че са били съпроводени до портата от военен ескорт. Тя се върна в стаята си, заключи вратата и пусна резетата. Едва когато запали светилника разбра, че тук също бе идвал някой. На стената до леглото й бяха надраскани думите IN HOC SIGNO VINCES. Убиецът й изпращаше предупреждение. Тази вечер беше Домацила, утре можеше да е тя или императрицата, или синът й.

— Не мога да остана тук! — прошепна Клавдия.

Взе грубия войнишки плащ, който винаги използваше, събра вещите си в него, грабна тоягата, надвеси се през прозореца и скочи леко в градината. Побягна приведена и спря под едно дърво, уплашена, че пазачите и кучетата им може да я открият. Но вече никой не спазваше заповеди. Вратарите, онези наети от Домацила главорези, също се бяха втурнали във вилата и грабеха наред с другите.

Клавдия остана да се крие известно време и опита да събере мислите си. Съмняваше се Домацила да е била отровена преди пиршеството. Изглеждаше в добро здраве, но тогава как се бе случило това? Храната и виното й не бяха отровени. Може би с храна, предложена й от гост? Беше ли пила от чужда чаша? Или я бяха уболи с игла, намазана с отрова? Беше ли напускала залата, за да се облекчи? Или, както бе обичайно, за да повърне? Клавдия си пое дъх и поклати глава. Внимателно беше наблюдавала актьорите и гостите. Не бе забелязала нищо подозрително. Вдигна вързопа и тоягата си и бързо тръгна към портата. Вървеше към тясната морава, която щеше да я отведе към пътя навън, когато чу зад себе си някакъв звук. От тъмнината пристъпи Парис.

— Какво става, Клавдия?

— Домацила е мъртва. Някой дори обвини теб и актьорите ти.

Парис приближи. Лицето му още беше гримирано.

— О, не сме били ние! Аз изобщо не съм напускал сцената, а защо им е и на другите да тровят тази нещастна кучка? — Той постави ръка върху рамото на Клавдия. — Хайде, хайде, ти поне няма от какво да се боиш!

Направи знак с глава.

Клавдия се обърна. Към нея пристъпваше Муран, който досега бе стоял зад редица лаврови дръвчета.

— Ти какво правиш тук? — попита тя.

— Не знам… — заекна той. — Дойдох само…

— Няма значение! — раздразнено се обади Парис. — Ние тримата си имаме „Магариците“. Полибий ни дължи по чаша вино.