Пол Дохърти
Имперски убийства (13)

Глава десета

Сега прогони грижите си с вино.

Хораций, „Оди“, I, 7

Когато се здрачи и запалиха светилниците, „Магариците“ се изпълни с хора, прииждащи направо от игрите. Муран, разбира се, бе героят на деня. Той седеше като Цезар в най-хубавото кресло, с лавров венец около челото и гирлянда бели цветя на врата. Януария го бе посрещнала с радостни писъци и възклицания. Полибий отвори бъчвата с най-доброто си фалернско вино, както сам обяви и приветства Муран като героя на игрите. Всички обсъждаха майсторството му, а Попея търчеше нагоре-надолу да поднася риба, задушена змиорка и други деликатеси от кухнята.

Във всеобщата възбуда някой младеж скачаше на крака и се опитваше да покаже как бяха разменяли удари гладиаторите. Прегърнал през рамо Фаустина, Граний вземаше дейно участие в гощавката и хвалебствените пеани^[1]. Пристигна и Парис с напомадена и накъдрена коса. Беше облечен в туника от скъпа розова коприна, която предизвика възторжените охкания на дамите. Лицето му беше гримирано, дори ноктите му бяха боядисани в тон с цвета на възхитителната туника. Той ловко се промъкна през пируващите до Клавдия.

— Victor eternus^[2] — прошепна той. — Защо всички момичета харесват гладиатори, Клавдия?

В гласа му нямаше злоба, светлите му очи палаво блестяха. Клавдия погледна към Муран, който седеше срещу нея. От време на време той улавяше погледа й и печално му отвръщаше. Не бе споменавал инцидента под амфитеатъра, въпреки че от изражението на Полибий тя бе отгатнала, че чичо й вече знае и е силно разтревожен.

Единственият облак над празненството беше пристигането на вигилите. Те нахълтаха с викове, че търсят Полибий, а после го изведоха навън. Клавдия се извини и също излезе. Облечени в кожени брони и полички, с колани с мечове около кръста, те бяха избутали чичо й надолу по тясната уличка и го бяха заобиколили. Командирът им, дребен набит мъж с оредяваща коса и грозно сбръчкано лице, тъкмо бе вдигнал пред лицето му ръката си с разперени пръсти.

— Пет дни, Полибий! Имаш пет дни да предадеш среброто на Арий. Нас не ни е грижа за убиеца!

— Ами ако не мога? — попита в отговор Полибий.

— Ще затворим кръчмата ти, докато не платиш висока глоба!

Полибий пристъпи напред:

— Значи, осъден съм, каквото и да сторя? Единственото, което искаш, са парите, нали така? Парите на Арий и моите. Каквото и да стане, все нещичко от тях ще залепне за дебелите ти, мръсни пръсти!

— Какво става тук? — намеси се Клавдия.

Стражът се обърна, огледа я и се изсмя:

— Върви и си избърши задника! Или аз ще го направя!

Полибий се хвърли към него, но стражът го отблъсна.

— Остави племенницата ми!

— Племенница, така ли? Племенница или изгора? — изсмя се на собствената си шега нахалникът. — Можеш да платиш или в брой, или в стока.

— А аз мога да ида в двореца! — тихо изрече Клавдия.

— Веднага ли?

Стражът рязко се обърна и доближи лице до нейното, дъхът му миришеше на спарен лук.

— И какво ще направиш тогава, малката? Ще доведеш някой легион ли?

— Не, няма! — спокойно отвърна Клавдия. — Ще помоля да ме приеме божествената Августа или нейният секретар, жрецът Анастасий.

Очите на офицера смутено блеснаха. Каква беше тази кръчмарска прислужница? Откъде знаеше името на личния секретар на императрицата? Обезпокоеният му поглед се стрелна зад гърба на Клавдия. Тя се обърна — Океан и Муран стояха в началото на уличката.

— Струва ми се, че трябва да си вървите! — предложи Клавдия.

Началникът на вигилите отстъпи назад.

— Ще си вървим. — Той вдигна ръка, очите му не изпускаха Клавдия. — Но след пет дни ще се върнем! — После щракна с пръсти: — Хайде, момчета!

Стражите си тръгнаха. С кръстосани на гърдите ръце Полибий се облегна на една стена.

— Всичко наред ли е, господарю? — обади се Океан.

— Да, да! — раздразнено отвърна Полибий. — Връщай се в кръчмата и наглеждай клиентите. Клавдия, ела тук!

Полибий се настани по-удобно на една тясна издатина в основата на стената.

— Какво е станало днес в Колизея?

— Някаква глупава шега! — отговори Клавдия. — Стори ми се, че видях мъжа с пурпурния бокал на китката. Сглупих, слязох долу, една клетка не беше заключена. Знаеш останалото.

— Благодари на боговете, че Муран е бил там! — прошепна Полибий. — Но какво правиш ти, Клавдия? Уж работиш в двореца като прислужничка, а стоиш тук и говориш, сякаш ония, дето носят пурпура, са ти първи приятели!

Клавдия се наведе и целуна чичо си по бузата.

— Много добре знаеш каква съм и защо го правя. Защо задаваш въпроси? Всъщност, и аз искам да те питам нещо — продължи тя. — Какво знаеш за един убиец, наричан „сикария“?

— Че кой не е чувал за него? — възкликна Полибий. — Особено след смъртта на Север. И все пак не знам нищичко друго, Клавдия, нито ти ще успееш да научиш. Повече ме тревожат онези тъпи стражи и убийството, което не могат да разкрият.

— Мислих си за това! — Клавдия се настани удобно до него и сложи ръце на коленете си. — Попея и Океан могат да наглеждат кръчмата. Чичо, разкажи ми какво точно се случи!

— Арий пристигна тук, остави кончето си в конюшнята и качи горе дисагите.

— Както винаги ли се държеше?

— Да.

— Но защо ще носи онези листове пергамент? — запита Клавдия.

— Не знам. Мислех, че е търговец на вино.

— Продължавай! — настоя тя.

— Граний го заведе в стаята, настани го, попита го дали иска нещо. Разбира се, този дърт кисел мръсник Арий му казал да си ходи. Граний излязъл в коридора. Фаустина била горе на площадката на стълбището. И двамата го чули как завъртял ключа и сложил резетата. И повече не си подал носа навън, жалкият мизерник! Когато разбихме вратата. Арий беше вътре с прерязано гърло, а среброто го нямаше.

— Но ти не ми казваш цялата истина, нали, чичо?

Полибий започна да хапе устните си.

— Онези пергаменти, чичо. Не ги е донесъл Арий, нали?

Полибий нервно се покашля.

— Ако Арий ги беше донесъл — продължи Клавдия, — щеше да ги скрие по-грижливо, на някое тайно място. Мили ми чичо, подозирам, че ти пак си оплескал нещо, права ли съм? Мога да си представя какво е станало. В една тъмна нощ са те повикали в тази уличка, където въртиш повечето от истинската си търговия. Някой — мъж, жена или момче, не знам точно, стоял в тъмното. Той ти направил обичайното предложение. Ще се погрижиш ли няколко от тези листчета да бъдат разлепени из квартала? Правил си го и преди, нали така, за този или онзи политик. Защо да отказваш сега? Колко ти предложи?

— Два сребърника — изръмжа Полибий. — Два сребърника без никакви въпроси. Да ги поставя, където мисля, че е най-подходящо. Взех ги — беше два дни, преди Арий да дойде. Не му мислих много, преди да ги занеса в стаята си и да ги прочета. Предположих, че са обичайния боклук. Подкрепи този или онзи! Или защо цената на хляба се вдига? Или защо стражите са толкова подкупни!

— Но видя, че този път е по-различно?

— Разбира се, че видях! Всички знаят за убитите куртизанки, за знаците по лицата им, а разказът за видението на императора преди битката при Милвийския мост се слави като голямо чудо. Не знаех какво да правя. Когато Арий беше убит, си казах: каква чудесна възможност е това! Пъхнах ги под дюшека и помислих: „Нека обвинят дъртия мошеник!“ Политиката е едно, предателството и убийството — съвсем друго.

— А кой беше човекът, който донесе пергаментите?

— О, Клавдия, не знам! Обиколи Рим, питай всеки ханджия. Нас винаги ни търсят за такива работи.

— Чичо, кажи ми истината. Никой не дава току-тъй два сребърника!

— Не, права си! Човекът се върна, разбира се. Не знам кой беше в действителност. Пак отидох на онази уличка. „Какво стана с пергаментите ми, Полибий?“. Казах му, че е убит един търговец. Изплашил съм се, когато стражите дошли, и съм ги изгорил. Който и да беше този човек, стоеше си там, потънал дълбоко в сянката. Аз се оправдавах. Казах му, че нямам никаква вина; ако стражите ги бяха намерили…

— Тогава какво каза или направи нощният посетител?

— Нищо. Предложих да му върна двата сребърника. „Не, не“, отказа той. — „Задръж ги, Полибий, но следващия път…“ — не довърши думите си и си тръгна.

— Не е трябвало да се съгласяваш! — укори го Клавдия. — Чичо, някой ден ще излезеш да се разходиш из уличката и ще те пипнат или стражите, или някой дворцов шпионин.

— Е, ако стане това — отвърна Полибий, — ще ида и ще намеря моята племенница, която си има приказка с големците.

Клавдия извърна глава. От кръчмата долиташе гласът на Муран, който имитираше някаква придворна дама на игрите.

— Колко тежаха монетите, които Арий носеше?

— Доста.

— Значи, човек трудно би могъл да ги разнася из кръчмата?

Полибий се изсмя:

— Както добре знаеш, Клавдия, има един звук, при който в „Магариците“ веднага настъпва тишина, и това е звънът на парички. Защо, накъде биеш?

— Ами ако ти кажа, че парите са още в кръчмата? — предположи Клавдия. Обърна се и хвана Полибий за ръката: — И преди да започнем нашето разследване, мили чичо, искам честната ти дума, че не ти си убил Арий!

— Не съм го убил! — Тонът му беше равен и той ясно подчертаваше всяка дума.

— Добре тогава, ела с мен.

— Какво мислиш да правиш?

— Ще идем в залата за хранене, ще спрем пиршеството и най-обстойно ще претърсим твоята гостилница.

Дори при оскъдната светлина Клавдия забеляза безпокойството на Полибий.

— Навсякъде, освен стаята ти! — добави тя.

Отчетливо чу как Полибий въздъхва с облекчение.

— Нищо няма да намериш!

— Вероятно си прав, но когато се оплачеш на императора от вигилите, ще можеш с чисто сърце да кажеш, че си сторил всичко, което е по силите на един човек.

Полибий вече нямаше нужда да бъде подканян. Двамата се върнаха в „Магариците“ и той докосна за късмет фалическия символ над входа. Вътре всички бяха струпани край масата на Муран, който сега той имитираше едно придворно конте: префърцунената му походка, начинът, по който кършеше китки и оглеждаше хората наоколо изпод вежди, предизвикваха изблици смях. Всички бяха пияни. Носът на Океан беше яркочервен, а Януария едва се държеше на краката си.

— Престанете! — изкрещя Полибий.

Муран скочи на крака и се поклони. Полибий махна на Океан, който даде знак, че всички трябва да млъкнат.

— Имам куп неприятности със стражите! — започна гостилничарят.

Думите му бяха посрещнати с дюдюкане и подигравки.

— Затова желая да им покажа как стават работите при мен. Искам всички да се разделите на групички и да претърсите гостилницата от покрива до избата за среброто на Арий. Градината също! Единственото място, където няма да влизате, е моята стая.

— Защо? — извика някой. — Там ли са скрити парите?

Разнесоха се още смехове и протести, но Полибий беше уважаван гостилничар и когато им предложи награда, всички, пияни или не, се съгласиха да помагат. Застанала в сянката, Клавдия внимателно наблюдаваше лицата им. След връщането си от срещата със Силвестър тя надълго и нашироко бе премислила проблема на чичо си. Сега безмълвно се засмя. Беше доволна. Решението, което бе намерила, беше най-правилното.

Под ръководството на Полибий отнесоха всички гърнета и кърчази. Много посетители, дори Стоика Симон, приеха това като игра, в която всички щяха да участват. Започна блъскане и бутане. Януария извика, че ще търси само с Муран. Парис се опита да подмами Клавдия.

— Може да се гушкаме! — прошепна той. — Долу в избата!

Клавдия се изчерви и отрицателно поклати глава. С потрепващи клепачи Попея се притисна в Парис:

— Винаги можеш да дойдеш в тъмното с мен!

Парис тръгна доволен след нея, без да обръща внимание на гневно блесналия поглед на Полибий. Клавдия седна до една маса и се заслуша в звуците: смехове и крясъци от градината, трополене по стълбите. От избата отекваше кикот. Мислите й се върнаха към мрачното помещение под Колизея: приближаващият се към нея лъв, заключената врата, вонята на зверовете, играещите пламъци на факлата. Какво щеше да се случи, ако бе загинала там? Огледа залата за хранене и за миг се замисли какво ли щеше да бъде, ако не работеше в двореца. Видя една лавица над тезгяха, където Полибий на видно място бе поставил дървен войник, любимата играчка на Феликс. Той щеше да остане там, докато тя не си отмъстеше, докато душата на мъртвия й брат не намереше справедливост.

Вечерта напредваше. Полибий и Океан наложиха порядък в играта. Стана ясно, че никой няма да яде или пие, докато претърсването не свърши. Парис и Попея отидоха в градината. Винаги, когато намираха нещо, което гостилничарят и любовницата му бяха изгубили от години, се разнасяха нови викове и възклицания, дори при случайно открита монета или вещ, принадлежала на отдавна забравен клиент. Клавдия продължаваше да седи на мястото си, настръхнала в очакване. От това, което й бе известно, всеки от клиентите на Полибий би могъл да бъде шпионин или доносник, работещ за някой друг. А сикарият? Възможно ли беше да се е промъкнал тук, за да потърси възможност за някое злодейство? Часовете минаваха. Клавдия вече беше принудена да слуша стонове и разочаровани въздишки. Някои от клиентите се умориха и си тръгнаха, но изведнъж, малко преди полунощ, от градината се разнесе триумфален вик и Попея изпищя:

— Ето ги! Ето ги!

Клавдия скочи. Парис, с Муран зад гърба си, влетя в залата за хранене, понесъл във всяка ръка по една издута, подрънкваща торба с монети. Той победоносно се усмихна на Клавдия и остави трофея си на масата. По стъпалата изтърча Полибий. Всички се стълпиха наоколо. Полибий клекна и огледа печатите на връвта, завързана отзад на торбите.

— На дъртия Арий са! — възкликна той. — Той използваше същите за бъчвите с вино и амфорите! Къде ги намерихте?

— В една от делвите за вода на птиците! — обясни Попея. — Представяш ли си, Полибий…

Гостилничарят кимна. Клавдия приближи към тях.

— В коя точно? — попита тя.

— В другия край на градината… — възбудено отвърна Попея. — Има шест глинени делви, вкопани в земята, дълбоки около метър.

— Но ти не можеш да бръкнеш толкова надълбоко! — настоя Клавдия.

— Никой не е бъркал! — усмихна се Парис. — Премного интелигентен съм за такова нещо! Муран взе един прът и започна да рови с него. Казах на останалите да замълчат за малко. Чух подрънкването на монети и ето! — Той зае театрална поза с една ръка на гърдите и отметната назад глава. — Готова си да ни обвиниш, мен или Муран, нали! — превзето се усмихна той. — Но нас и двамата изобщо ни е нямало тук, когато миризливият дърт Арий е умрял! И преди съм бил в кръчмата, но… — палаво намигна той на Клавдия, — само заради винцето! А сега съм тук заради компанията.

— Няма да отворя торбите! — заяви Полибий. — Ще ги заключа и после лично ще ги отнеса на управителя на хазната.

— Остава обаче един проблем! — обади се Муран.

— Между другото, никой ли няма да ни благодари? — възкликна Парис.

Той притвори очи, изду устни и протегна врат към Клавдия. Тя бегло го целуна по устните. Актьорът отвори очи и театрално ги завъртя.

— О, тази женска неблагодарност!

— Това е всичко, което ще получиш от нея! — потупа Полибий Парис по рамото. — Но всеки път, когато дойдете тук, ти и Муран ще имате безплатно чаша фалернско, като започнем от сега!

— Ти каза, че има и друг проблем! — обърна се Клавдия към Муран, който стоеше отзад и сякаш оставяше актьорът да се наслаждава на славата.

— Знаеш, че има, сладурче! — глезено проточи думите си Парис. — Когато милият ти чичо върне среброто, властите ще кажат, че онзи, който ги е откраднал и е убил Арий, вероятно работи тук.

— Не е задължително! — сряза го Клавдия. — Убийците може по някакъв начин да са се промъкнали в стаята на Арий, да са отмъкнали парите и са ги скрили в глинената делва. Щели са по-късно да се върнат за тях.

— Ако наистина го мислиш, значи изобщо не мислиш! — обади се Стоика Симон. — А сега стига, намерихме парите. Къде е наградата ни, Полибий?

Въпреки късния час и умората, слугите и клиентите поискаха възнаграждението си. Попея се върна в кухнята, а Полибий донесе още вино. Заключиха вратите, пуснаха капаците на прозорците и всички се разположиха удобно. Полибий се разтревожи, че може да останат цяла нощ, но изтощението и изпитото вино скоро си казаха думата. Един по един всички, включително Парис и Муран, те се сбогуваха и се измъкнаха в нощта. Клавдия се качи в стаичката си и изми ръцете и лицето си. Извади своята най-хубава синя туника, още раздрана и със следи от преследването в катакомбите.

— Сложила съм я само веднъж! — промърмори тя. — Навярно носи беда…

Разгледа я и се запита дали Попея не може да я поправи. Чу, че Полибий я вика. Остави туниката пред стаята на Попея и слезе долу.

— Никой не зададе никакви въпроси! — възкликна Полибий.

— Какви въпроси, мили чичо? — премигна Клавдия с подигравателна невинност.

— Не ми се прави на наивна! Откъде знаеше, че парите са тук?

— Ами защото убийците са тук, мили ми чичо!

— Убийците ли?

— Ти сам каза, чичо, че само някой луд може да излезе с дрънчащата торба с пари оттук. Е, къде другаде биха могли да ги скрият?

— Кои? — ядно попита Полибий.

— О, онези, които са ги откраднали. Те живеят, работят, ядат и спят тук. Значи, не могат да ги скрият никъде другаде. Ако ги бяха занесли при някой банкер или златар, щяха да възникнат подозрения. Защо тогава да не ги скрият в птичия двор на Попея? Никой не ходи там. Малцина ще се сетят да бръкнат в дълбоките делви за вода.

— Кои са те?

— Повикай долу Граний и Фаустина! — предложи тя.

Чичо й се подчини. След малко Граний влезе в кухнята, а Фаустина, с пребледняло лице, се мъкнеше зад него и гризеше ноктите си.

— Разочаровани ли сте? — попита Клавдия, когато двамата седнаха срещу нея.

— Защо трябва да бъдем разочаровани?

Граний опитваше да запази хладнокръвие, но гласът му трепереше. Той облиза устни и се вторачи към входа, сякаш очакваше оттам да нахлуят войници.

— Много добре знаеш защо! — заяви Клавдия. — Но ние няма да кажем нищо на вигилите — е, поне не веднага. Арий беше търговец на вино. Отишъл в околностите да събере вземанията си, после се върнал в града. Идвал в „Магариците“ всеки месец по едно и също време и винаги правел едно и също. Наемал стая, измивал се, натъпквал си корема и нареждал да му доведат момиче. Разбира се, оставал в стаята си със спуснати капаци, като държал скъпоценното си сребро колкото е възможно по-близо до себе си. Противен дъртак, нали така? И вие, такава мила двойка, сте решили да го убиете.

— Та как бихме могли? — прекъсна я Граний. — Той заключваше вратата и пускаше резетата веднага, щом влезеше вътре!

— Е, нека ви предложа — отговори Клавдия, — да се качим горе и да огледаме тези ключалки и резета. Но тях вече ги няма, нали? Имали сте достатъчно време, за да премахнете всяко доказателство.

— Какво искаш да кажеш? — извика Фаустина. — За какво говориш изобщо? Парите се намериха!

— Както и убийците! — допълни Клавдия. — Днес бях в Колизея. Не мога да приема това, което видях там; това е ужасен начин да умре човек, пък бил той и убиец.

Капризно извитите устни на Фаустина се разтрепериха.

— Ще ви кажа какво се е случило! — продължи Клавдия. — Резетата са били разхлабени, така, че когато вратата се блъсне, да изглежда, сякаш е била разбита.

— А заключалката? — попита Полибий.

— Чичо, ключалките, които купуваш, са евтини. Отворът за ключа е широк. Изобщо не е трудно да се вкара малка желязна пръчка с изкривени краища, която може да отвори бравата, дори ключът да е на мястото си.

— Нямаш никакви доказателства за това! — Очите на Граний бяха пълни с ярост — не толкова, че е бил хванат, колкото че губи тъй ловко откраднатата плячка.

— Чуй ме сега! — сряза го Клавдия. — Ще ти кажа как е станало всичко! Арий пристига. Качва се в стаята си. Ти отиваш с него. Затваряш веднага вратата и докато той е гърбом, бързо прерязваш гърлото му и слагаш тялото на леглото. Сетне взимаш среброто, като вероятно го скриваш в нещо, което си носел, гърне, кош или торба. Арий умира бързо. Всичко свършва за минути. Слагаш резетата, но ги разхлабваш, като ги подготвяш за момента, когато вратата ще бъде отворена със сила. Капаците на прозорците са затворени, а прозорците имат и решетки. Излизаш от стаята. Съучастничката ти Фаустина чака горе на стълбището. Възможно е да носи голяма делва или гърне, каквито в кръчмата има много. Ти бързо пъхаш парите там. Фаустина се обръща и слиза по стълбите. Сега тя те пази, като препречва пътя на всеки, който може да поиска да се качи горе. През това време ти вкарваш специално подготвената метална пръчка в ключалката и я завърташ. Сега Арий е заключен в стаята си. Няма тайни входове, зад капаците има решетка и за страничния наблюдател вратата е заключена и резето е пуснато.

— Но всички знаеха — възрази Полибий, — че вратата е била заключена, а резетата сложени. Хората го чуха! — Той замълча. — О, разбира се — съгласи се той след малко, — единствените, които са чули, са Граний и Фаустина.

— Което е много хитроумно, мили чичо. Точно това ме заинтригува от самото начало. През целия ден и цялата нощ чуваме как се затварят врати из кръчмата. Аз не мога точно да си спомня дали една врата е била заключена или зарезена, но тези двамата бяха съвсем сигурни. Разбира се, никой не го е приел за странно. Първо, Арий винаги заключва стаята си, винаги слага резетата и не пуска никого вътре.

— Второ, когато се качихме горе — я прекъсна Полибий, — ние заварихме точно това. — Приближи и сграбчи Граний за рамото: — И ти беше там, нали? Помогна ми да разбия вратата. Помня как викаше откъде да започнем. Отначало опитахме отгоре, но ти каза да наблегнем в средата.

— Когато си разбил вратата — обясни Клавдия, — заключалката е била счупена и е изглеждало, сякаш резетата са насилени, въпреки че, както казах, те внимателно са били подготвени отпреди. Истинското доказателство за убийството е било грижливо премахнато. Истината ли казвам, Фаустина?

Кръчмарската слугиня вече трепереше, кършеше пръсти, устните й безмълвно помръдваха.

— Логиката е съвсем проста — продължи Клавдия. — Първо, никой не е влизал вътре, освен теб, Граний. Реших, че присъствието на Фаустина горе на площадката на стълбите по същото време, когато и ти си излязъл, е удивително съвпадение. Още по-удивително е как вие толкова ясно можехте да си спомните, че бравата е била заключена, а резетата сложени на място. Граний е играл специална роля при разбиването на вратата. А относно среброто? — Тя сви рамене. — Ти ми каза, че мислиш да напуснеш „Магариците“. Защо тогава да не скриеш среброто някъде по-надълбоко, в мръсната делва за вода в другия край на градината? То не би било на сигурно място в стаята ти, нямало е как да го занесеш на някой златар или банкер. Възнамерявал си да го държиш в делвата до деня, когато си тръгнеш. Щяхте да напуснете Рим като просяци, но да пристигнете в някой друг град като доста заможни хора.

— Какво мислиш да правиш? — трескаво запита Граний.

— Да ти окажа милост! — заяви Клавдия. — Или поне чичо ще бъде милостив към теб. Сега ще съберете вещите си и още преди зазоряване ще напуснете кръчмата. Чичо ще каже само, че е намерил среброто; вигилите могат да заподозрат нещо заради изчезването ви, но — усмихна се Клавдия, — дотогава вие ще бъдете на мили далеч оттук, нали така?