Ъруин Шоу
Просяк, крадец (23)

10

Благодарение на рекламния агент на фестивала Гретхен бе станала известна като режисьорката, чийто първи филм е сред избраните да представят американското кино в Кан, и затова, когато самолетът кацна на летището в Ница, там вече я чакаха фоторепортьори. Те снимаха Гретхен как слиза от самолета, как минава през митницата, а след това как поздравява Били и Рудолф. Като целуна Били и силно го прегърна, тя почти се разплака и прошепна:

— Толкова време…

Били се смути от изблиците на майчински чувства пред шумните светкавици на апаратите и се освободи внимателно, но решително от прегръдката на майка си.

— Мамо, нека отложим сцената със семейната среща за по-късно — каза той. Идеята, че вестниците ще разпространят негова снимка, на която той се задушава в родителските обятия, не му допадаше, независимо че рекламната кампания го изискваше.

Гретхен отстъпи назад и Били видя, че на лицето й вече е изписан добре познатият студен израз със сбити устни.

— Били, бих искала да те представя на мистър Донъли — обърна се тя официално към него. — Той е художникът на нашия филм.

Били се ръкува с червенобрадия млад мъж.

— Приятно ми е да се запозная с вас, сър — каза Били. Поредният, помисли си. Тя никога няма да се откаже. Докато си пробиваха път през групата хора, струпали се на изхода на митническата зала, той забеляза колко покровителствено и собственически мъжът е хванал майка му за ръката. Беше си намислил да се държи сърдечно и дружелюбно с нея при първата им среща след толкова дълга раздяла, но като я видя, красива както винаги, с елегантен син костюм за път, придружена от кавалер, който демонстративно изпълнява задълженията си и не изглежда много по-стар от самия него, той се подразни.

После го досрамя, че е допуснал да се ядоса. В края на краищата майка му беше зряла жена и не му влизаше в работата какво прави тя през свободното си време или как подбира партньорите си. Крачейки до нея към специално изпратената кола, той стисна с обич ръката й, за да заглади впечатлението от думите си за семейната среща. Гретхен изненадано го погледна и широко се усмихна.

— Очакват ни две страхотни седмици — каза тя.

— Надявам се. Нямам търпение да видя филма — отвърна Били.

— Предсказанията са добри. Хората, които вече са го гледали, го харесват много.

— Не само го харесват много — намеси се Рудолф. — Луди са по него! Вече получих предложение за стопроцентова печалба от моя дял, но го отхвърлих.

— Верният ми брат — весело каза Гретхен. — Влага там, където го тегли сърцето. Руди — намръщи се тя, — не ми изглеждаш добре. Сякаш не си спал седмици наред. Какво има?

— Нищо — засмя се неловко Рудолф. — Може би стоя до късно в казиното.

— И печелиш ли?

— Както винаги — отговори той.

Докато носачът и шофьорът слагаха куфарите в колата, Гретхен каза:

— Малко съм разочарована.

— Защо? — попита Рудолф.

— Надявах се, че Уесли също ще дойде да ме посрещне.

Рудолф и Били се спогледаха.

— Той не е ли отседнал с вас в хотела? — попита Гретхен.

— Не — отвърна Рудолф.

— Но нали е в Кан? След премиерата на филма вестниците и телевизията ще се нахвърлят да вземат интервюта от него. Той би трябвало да се държи като актьор, дори да не смята, че е актьор.

— Гретхен, не знаем къде е — внимателно каза Рудолф. — За последен път сме го видели в Сен Тропе, но след това изчезна.

— Случило ли се е нещо?

— Ние поне не знаем да се е случило нещо — излъга Рудолф. — Не се тревожи, сигурен съм, че ще се появи.

— Дано се появи, защото иначе ще трябва да пусна обява, че се търси изчезнало момче — каза тя и влезе с Донъли в колата.

При толкова багаж в колата оказа се, че за Рудолф няма място. Двамата с Били тръгнаха към пежото, което Били бе оставил на паркинга.

— Най-добре е да измислим някаква история за Уесли, която да й разкажем — започна Рудолф, като влязоха в пежото.

— Този път ти я измисли — отвърна Били, докато изкарваше колата от паркинга. — Последната история, която аз измислих, за малко не ми струва живота.

— Може би ще се появи, като види снимката на Гретхен във вестниците — предположи Рудолф. — Много я обикна, докато снимаха филма.

— Знам. Той ми каза. И въпреки това не храня голяма надежда. Единственото, което го вълнува тия дни, е как да намери оня югославянин. — Били се обърна и погледна любопитно Рудолф. — Нещо ново на твоя фронт?

— След няколко дни ще знам.

— И още ли не искаш да ми кажеш?

— Не — решително отговори Рудолф. — И недей да подпитваш.

В продължение на минута след това Били насочи цялото си внимание към шофирането. По случай пристигането на майка си беше поръчал да измият колата и се бе облякъл чисто и спретнато. Съжаляваше, че отсъствието на Уесли помрачи това събитие.

— Надявам се, че където и да е и каквото и да прави, няма да провали този велик момент в живота на майка ми — изрече той. — Тя изглеждаше в много добро настроение на летището.

— Освен когато ти направи неуместната забележка за семейната среща — отвърна кисело Рудолф.

— Направих я по силата на навика.

— Ами отучи се от тоя навик!

— Ще се опитам — обеща Били. — Във всеки случай, за твое сведение, аз се реабилитирах, докато отивахме към колата.

— Мислиш си, че е безчувствена — продължи Рудолф. — Но искам да ти кажа, че не е така. Особено по отношение на тебе.

— Казах, че ще опитам — усмихна се Били. — Изглежда красива, нали?

— Много.

Били пак извърна глава и погледна Рудолф.

— Какво има между нея и Донъли?

— Не знам да има нещо — рязко отвърна Рудолф. — Двамата работиха заедно много добре, сега той е мой съдружник. Недей да подпитваш и по този въпрос.

— Просто се интересувах — каза Били. — Естествена синовна загриженост за майчиното благополучие. Що за човек е той?

— Възможно най-добрият. Талантлив, амбициозен, честен, има проблем с пиенето.

— Би трябвало да е свикнала с това, след като е живяла с баща ми — заяви Били. — Имам предвид проблема с пиенето.

— Тя покани и баща ти да дойде. Но той каза, че имал нова работа и не можел да напусне Чикаго. Изглежда, най-сетне се е стегнал.

— Аз не бих разчитал на това. Но поне е направил нещо полезно за сина си.

— И какво е то?

— Отказа ме от пиенето — засмя се Били. — Слушай, имам идея. Не за баща ми или за майка ми, а за Уесли.

— И каква е тя?

— Нали знаеш, че полицията събира формулярите, които попълваш, когато се настаняваш в хотел…

— Да.

— Мисля, че Уесли не познава никого в Кан, при когото да отиде — заговори сериозно Били, — затова най-вероятно е отседнал в някой хотел в града. Можем да поискаме информация от полицията. В края на краищата той играе във филма и можем да обясним, че го търсим за снимки, интервюта и така нататък.

— Можем, но няма да го направим — възпротиви се Рудолф. — Колкото по-малко се интересува полицията от Уесли, толкова по-добре за всички нас.

— Просто ми хрумна тази идея.

— Ще трябва сами да го намерим. Ще се повъртим из пристанището, ще обиколим нощните заведения, въобще ще си отваряме очите — каза Рудолф. — Междувременно можеш да обясниш на майка си, че той се притеснява от всякакви реклами, преди филмът да бъде показан, страхува се, че не играе добре и че хората ще му се смеят, и затова предпочита да го няма, ако наистина се окаже така…

— Мислиш ли, че ще повярва? — усъмни се Били.

— Може би. Тя знае, че той е странно момче. Вероятно ще каже, че от него точно такова нещо може да се очаква.

— Изненадан съм, че нито ти се е обадил, нито е дошъл да те види — каза Били.

— Бях почти сигурен, че така ще направи — отговори Рудолф. — Защото знае, че никога няма да получи от мен онова, което търси.

— Пистолетът още ли е при теб? — попита Били.

— Да.

— Хващам се на бас, че си единственият човек на този фестивал, който държи в хотелската си стая пистолет със заглушител — изсмя се отново Били.

— С удоволствие бих се отказал от тази чест — отвърна мрачно Рудолф.

Когато минаха с колата по Кроазет, Рудолф видя сред афишите, рекламиращи филмите през следващите две седмици, и афиш за „Комедия на реставрацията“, на който с големи букви бе изписано името на Гретхен.

— Майка ти сигурно много се е зарадвала, като го е видяла — отбеляза Рудолф.

— Не ми стигат всичките тревоги, които ми създава — каза шеговито Били, — ами сега трябва и да се чудя как да се държа като син на прочута жена. Какво да отговоря, ако ме попитат как се чувствам?

— Отговори, че се чувстваш прекрасно.

— Още един въпрос, мистър Абът — продължи Били. — Смятате ли, че сте били пренебрегван от майка си в името на нейната кариера? Отговор: Ами да, само десетина-петнайсет години.

— Освен с мен, с никой друг няма да се шегуваш така. Разбра ли? — остро попита Рудолф.

— Да, сър. Това беше просто една закачка…

— Пък и още не е станала прочута — продължи вуйчо му. — В Кан може да си известен един ден и неизвестен на другия. На майка ти й предстои сериозно изпитание и трябва да се държим много внимателно с нея.

— Тя би могла да разчита на мен като на здрава опора — заяви Били. — Просто не ще може да познае вятърничавия си син и ще ме гледа в почуда!

— Може и да не пиеш като баща си, Били — каза Рудолф, — но, изглежда, си наследил от него неспособността да накараш хората да ти повярват, че приемаш нещата на сериозно.

— Защитна мярка — весело отвърна Били, — предадена от баща на син, която служи за прикриване на дълбоко скритата, тръпнеща, нежна душа.

— Показвай я от време на време. Нищо няма да й стане — каза Рудолф.

Във фоайето на хотела Рудолф попита търсил ли го е някой. Никой не го беше търсил.

В един ъгъл на фоайето журналисти и фотографи бяха наобиколили Гретхен. Големите звезди още не бяха пристигнали в Кан и рекламният агент на „Комедия на реставрацията“ се възползваше от това. Рудолф видя, че Гретхен е спокойна, говори гладко и се усмихва.

Тя ги забеляза и им даде знак да отидат при нея, но Били поклати глава.

— Аз излизам — каза той на Рудолф. — Ще пообиколя пристанището да видя къде е нашето изгубено ангелче. Предай на майка ми, че я обичам, но трябва да изпълня важно поръчение.

Рудолф отиде при Гретхен и тя го представи като свой брат и спонсор на филма. Не попита къде е отишъл Били. Когато въпросите понамаляха и един фотограф поиска да снима Гретхен заедно с Рудолф, той я попита къде е Донъли.

— Хайде познай — отговори тя, усмихвайки му се пред фотографа.

Рудолф отиде на бара и намери Донъли мрачно приведен над чаша уиски.

— Как е, забавляваме ли се добре на прочутия весел фестивал? — попита Рудолф.

— Противно — намръщи се Донъли. — Не трябваше да идвам.

— Защо? — изненада се Рудолф.

— Онова момче, нейният син Били, ме погледна толкова злобно на летището…

— Въобразяваш си.

— Точно това не си го въобразявам. Страхувам се, че ще направи черен живота на майка си заради мен. Ревнува ли, или…?

— Нищо подобно — отвърна Рудолф. — Може би се тревожи, че си много по-млад от нея и един ден тя ще страда.

— Той ли ти каза?

— Не — призна Рудолф. — Нищо не ми е казал.

— Тя ми разказа за него. — Донъли изпразни чашата си и даде знак да му донесат нова. — Още от малък бил невъзможен.

— Мисля, че е обърнал нова страница, поне така ми довери.

— Уверявам те, че на летището в Ница не беше обърнал никаква нова страница… А къде е другото момче, Уесли? Според Гретхен двамата заедно трябвало да дойдат в Кан от Испания.

— Тук някъде е — каза неопределено Рудолф.

— Къде някъде? — настоятелно попита Донъли. — Нямаше го, когато пристигнахме, а трябваше да бъде тук след всичко, което Гретхен направи за него. — Той отпи жадно от втората чаша. — Бас държа, че този неин син има нещо общо с тая работа.

— Не се невротизирай от един поглед на летището — посъветва го Рудолф. — Гарантирам ти, че всичко ще бъде наред.

— Дано да бъде — каза Донъли. — Ако това момче провали следващите две седмици на майка си, ще му счупя врата. Предай му го! Можеш да му предадеш също, че съм предложил на майка му да се омъжи за мен.

— Тя какво каза?

— Разсмя се.

— Поздравявам те.

— Толкова съм луд по нея, че всичко друго ми е в мъгла — заяви мрачно Донъли.

— Нямаше да ти е в такава мъгла, ако се откажеше от това — Рудолф леко почука с чашата по бара.

— И ти ли ще ми опяваш?

— Предполагам, че Гретхен ти е споменала нещо по този въпрос между другото.

— Точно така. Обещах й, че ако се омъжи за мен, ще мина изцяло на вино.

— И тя какво каза?

— Разсмя се.

— Е, приятно прекарване в Кан — пожела му Рудолф.

— Ще бъде приятно само ако на Гретхен й е приятно — отвърна Донъли и добави: — Между другото в деня, преди да заминем от Ню Йорк, се обади адвокатът и каза, че имало шанс въпросът с Кънектикът да се уреди до края на годината.

— Всичко се нарежда, както го искаме, момче — отвърна Рудолф. — Затова се откажи от този мрачен ирландски поглед.

— На Лазурния бряг изгрява една келтска звезда — усмихна се Донъли. — Но аз съзирам демони в галския здрач. Няма значение, друже…

С успокояващ приятелски жест Рудолф потупа Донъли по ръката и излезе от бара. Видя, че пресконференцията е завършила, но рекламният агент все още се въртеше там и събираше някакви печатни материали. Беше американец, казваше се Симпсън и работеше в Париж за различни филмови компании.

— Как мина? — попита го Рудолф.

— Добре — отговори мъжът. — Успя да очарова тия момчета. Гледах филма на една прожекция в Париж и мисля, че ще спечели награда.

Рудолф кимна, макар да знаеше, че няма рекламен агент, който още в самото начало би обявил, че филмът му е неуспешен.

— Бих искал да положите специални усилия да се разпространи снимката на Уесли Джордан — започна Рудолф.

— Няма проблем — отговори мъжът. — Вече се е разчуло, че е страхотен. Снимката му в никакъв случай няма да навреди.

— Запилял се е тук някъде, а пък аз искам хората да го разпознаят, за да го използваме в рекламната кампания преди прожекцията на филма.

— Готово — каза рекламният агент. — Той и на мен ще ми трябва.

— Благодаря — каза Рудолф и се качи в стаята си. Чантата стоеше на стола, където я бе оставил. Нагласи шифъра на ключалката и я отвори. Пистолетът все още беше там. Какво грозно нещо, помисли си той, като затвори чантата и пак я заключи. Установи, че по десет пъти на ден проверява съдържанието й.

Влезе в банята и взе две хапчета. Откакто бе пристигнал в Париж, се чувстваше нервен и за първи път в живота си получаваше тик, който се изразяваше в потрепване на десния клепач. Опитваше се да го прикрие пред хората, като си търкаше окото, сякаш нещо бе влязло в него. Хапчетата му помагаха по за час-два.

Когато се върна в стаята, телефонът звънеше. Вдигна слушалката и чу женски глас:

— Мистър Рудолф Джордах, моля.

— На телефона — каза той.

— Вие не ме познавате. Аз съм приятелка на Уесли. Казвам се Алис Ларкин — обясни жената.

— О, да — каза Рудолф. — Уесли ми е говорил за вас. Откъде се обаждате?

— От Ню Йорк. Уесли при вас ли е? — попита Алис.

— Не.

— Знаете ли къде мога да го намеря?

— Мисля, че не.

— Той трябваше да ми се обади миналата седмица — каза Алис. — Уреждах си отпуската, за да дойда в Кан за няколко дни. Мисля, че ще мога да дойда. Утре ще разбера окончателно и бих искала да знам дали той все още иска да ме види.

— Струва ми се, че трябва да изчакате, преди да вземете някакво решение — каза Рудолф. — Да ви кажа честно, Уесли изчезна. Ако се появи, ще му предам да ви се обади.

— Случило ли му се е нещо? — разтревожи се Алис.

— Не знам да му се е случило нещо — внимателно отвърна Рудолф. — Макар че е трудно да се каже. В много отношения той е непредсказуем.

— Точно такъв е. — Сега гласът на момичето прозвуча ядосано. — Но ако го видите, предайте му, че му желая успех във всичко.

— Ще му предам — каза Рудолф и бавно затвори телефона. Дано хапчетата подействат по-бързо, помисли си той. Безумието на Уесли го изтощаваше… Като го видя, каза си той, ще взема да му дам тоя проклет пистолет и ще се оттегля от цялата тази история. Отиде до прозореца и загледа спокойното, синьо море и хората, излезли на разходка по Кроазет, за да се насладят на слънчевия ден под знамената, които се развяваха празнично от топлия ветрец. За миг изпита завист към всички тези хора долу, на широкия булевард, само защото не беше на тяхно място.

 

 

Били се върна в стаята си привечер. Цял следобед бе обикалял старото пристанище, оглежда яхтите, наднича в барове и ресторанти. Но Уесли го нямаше на никоя яхта, в никой бар или ресторант. Поиска да го свържат със стаята на майка му, но телефонистката му съобщи, че тя не отговаря на телефонни обаждания. Сигурно е в кревата с брадатия си приятел, каза си Били. Най-добре беше да не мисли за това.

Съблече се и си взе душ. Беше обикалял в жегата цял ден и сега блаженстваше под острите като иглички студени струи, без да мисли за нищо, наслаждавайки се на приятното изтръпване на кожата.

Като излезе от душа, чу, че на вратата се почука. Уви една хавлиена кърпа през кръста си и оставяйки мокри следи по килима, отиде да отвори. На прага стоеше усмихната Моника, облечена с една от красивите памучни рокли, които носеше в Испания.

— Мили боже — извика той.

— Виждам, че си облечен за гости — каза тя. — Може ли да вляза?

Той огледа коридора, за да види дали Моника е сама.

— Не се тревожи, това е светско посещение — обяви тя. — Сама съм. — Мина покрай него и той затвори вратата. — Я виж ти, как само се издигаме. Това изобщо не може да се сравнява с Брюксел. — Тя огледа просторната, красиво мебелирана стая. — Капитализмът добре ти подхожда, малкия.

— Как ме намери? — попита Били, без да обръща внимание на забележката й за Брюксел.

— Лесно — отвърна тя. — Този път си беше оставил адреса.

— Никога вече не трябва да го правя — каза той. — Какво искаш? — Чувстваше се глупаво, застанал насред стаята, целият мокър, едва успял да си увие една хавлиената кърпа.

— Исках просто да ти кажа здравей. — Тя седна, кръстоса крака и му се усмихна. — Имаш ли нещо против, ако запаля цигара.

— Какво ще направиш, ако кажа, че имам?

— Ще си я запаля. — Тя се разсмя, извади цигара от чантата си, но не я запали.

— Ще отида да се облека — каза Били. — Не съм свикнал да забавлявам гол непознати дами. — И се запъти към банята, където бе оставил панталоните и ризата си.

Моника пусна цигарата, протегна се и го хвана за ръката.

— Няма нужда. Не съм съвсем непозната. Освен това колкото по-малко си облечен, толкова по-добре изглеждаш. — Тя придвижи ръката си надолу и я обви около краката му. После отметна глава назад и го погледна. — Целуни ме.

Той се опита да се освободи, но тя го държеше здраво.

— Какво си намислила този път? — рязко попита той, макар че усети познатото напрежение в слабините.

— Същото, каквото и по-рано — засмя се Моника.

— В Испания не беше същото — отвърна той, проклинайки се за внезапно обзелата го възбуда, която не можеше да прикрие.

— В Испания имах други грижи — каза тя. — И, ако си спомняш, не бях сама. Сега съм сама, във ваканция, и е пак същото, както по-рано. Нали ти казах веднъж, че оргазмът е рядкост в средите на Новата левица. В това отношение няма промяна. — С рязко движение тя мушна ръка под хавлиената кърпа и отново се засмя. — Както виждам, и тук няма промяна. — Погали го нежно, движейки ловко ръката си.

— О, божичко, нека поне да легнем в леглото — каза той, сигурен, че накрая ще съжалява за тези думи.

— С това намерение дойдох и аз — изправи се Моника. Целунаха се. — Липсваше ми — прошепна тя. — Изчакай само да се съблека.

Той легна на широкото легло, все още с хавлиената кърпа около кръста си, и я загледа как съблича през главата си красивата рокля. Моника не носеше сутиен и като видя прекрасните й малки гърди, Били потръпна от удоволствие. Затвори очи. За последен път, дявол да го вземе, каза си. Майка му вероятно правеше същото един етаж над него. Каквато майката, такъв и синът. Галавечер на семейството. Чу как Моника пристъпва боса към леглото, как изщрака ключът, като гаси лампата. Отметна хавлиената кърпа. С тиха въздишка тя легна при него и той обви с ръце тялото й.

Малко по-късно лежеше по гръб в топлия мрак, протегнал едната си ръка под шията на Моника, а тя, сгушена до него, бе сложила глава на рамото му, преметнала крак през гърдите му.

— Колко е прекрасно — въздъхна той. — По-прекрасно от това не може. Дай боже винаги да е така.

— Винаги — повтори Моника. — И винаги си оставяй адреса.

— Добре — каза той, макар да не беше сигурен в обещанието си. Толкова много бе изпатил с Моника, че единственото място, където се чувстваше спокоен с нея, беше леглото. — А твоят адрес какъв е сега?

— Какво те интересува?

— Може случайно да минавам край хотела ти и да ме обземе непреодолимо желание — отвърна той.

— Ще се виждаме тук, когато мен ме обземе непреодолимо желание — заяви тя. — Не искам да ме виждат с теб. А ти мене ще ме виждаш достатъчно често. Но само в тази стая.

— По дяволите. — Той измъкна ръката си изпод шията й и се изправи. — Защо винаги ти трябва да решаваш?

— Аз така действам — отговори тя.

— Действам. Не ми харесва тази дума — каза той.

— Трябва да свикваш, малкия — отвърна Моника и също се изправи. Затърси пакета с цигари, който бе оставила на нощното шкафче, запали цигара и малкото пламъче на кибритената клечка освети лицето и очите й.

— Доколкото си спомням, каза, че си във ваканция — обади се Били.

— Ваканциите не са безкрайни.

— Ако не ми кажеш къде мога да те намеря, това е краят — заяви ядосано той.

— Ще те видя тук утре по същото време — отговори тя, всмуквайки от цигарата.

— Кучка.

— Твоят речник винаги ме е забавлявал. — Моника стана от леглото и започна да се облича. Пламъчето от цигарата й беше единствената светлина в тъмната стая. — Между другото днес следобед видях братовчед ти, който излизаше от един хотел. Нали се сещаш, момчето, с което играеше тенис.

— Така ли? Кой ти каза, че ми е братовчед? — попита Били.

— Проверих в „Кой кой е“.

— Духовита си, както обикновено. Кой е хотелът?

Моника се поколеба и попита:

— Не сте ли заедно?

— Не. Кой е хотелът? Ние трябва да го намерим.

— Кои „ние“?

— Какво значение има това за теб? — Били се опита да не повишава тон.

— Никога не се знае какво значение може да има за мен. Кои „ние“?

— Забрави за това.

— Всъщност не си спомням името на хотела — додаде Моника.

— Лъжеш.

— Може би — засмя се тя. — Но ако утре вечер си тук и си послушен, може и да си го спомня.

— Говори ли с него?

— Не. Аз проявявам интерес към друг член на семейството.

— Господи, как само умееш да усложняваш секса — ядоса се Били.

— Секса? Едно време използваше думата любов — напомни тя.

— Едно време — мрачно повтори Били.

— Прави, каквото искаш, малкия — каза безгрижно Моника. — Поне засега. И един последен комплимент — в леглото си по-добър, отколкото на тенис корта.

— Благодаря.

— Pour rien — за нищо, както казват французите. — Тя хвърли цигарата, върна се при леглото, наведе се и докосна с устни члена му. — Лека нощ, малкия, трябва да вървя.

Вратата зад нея се затвори, но Били остана да лежи, облегнат на възглавниците, вперил поглед в тъмния таван. Още един проблем. Трябваше да реши да каже или да не каже на Рудолф, че същия ден Уесли е бил забелязан да излиза от един хотел в Кан, чието име не знае, но може би ще го разбере утре. Това обаче означаваше, че ще трябва да обясни откъде знае и защо трябва да чака до утре. А не можеше да обясни нещо, без да спомене за Моника. Това пък означаваше, че ще трябва да му разкаже за нея. Той ядосано врътна глава на възглавницата. Вуйчо му си имаше достатъчно грижи и без Моника.

Телефонът иззвъня. Рудолф се обаждаше да му каже, че след половин час всички ще се срещнат долу в бара преди вечеря. След като затвори телефона, Били влезе в банята да си вземе пак душ. Не искаше да мирише като човек, който идва от оргия. Интересно дали и майка ми на горния етаж си взема душ, помисли си той.