Нора Робъртс
Присъда в смъртта (6)

Шеста глава

Иан Макнаб влезе в общото помещение на Централното полицейско управление, като се стараеше да остане незабелязан — трудна задача за мъж с плитка до кръста, издокаран с тесен оранжев панталон.

Намерил бе оправдание да бъде тук. Неколцина детективи бяха поискали съдействието му за събиране на информация за свидетелите по случая с убийството на Коли.

Имаше и друга причина за посещението му — младата жена, която седеше в тясната си кабинка в дъното на помещението и прилежно се занимаваше с документацията.

„Божичко, колко е сладка, като се вживява в работата си!“ — помисли си той. Осъзнаваше, че се е хванал на въдицата и не беше особено щастлив, тъй като доскоро възнамеряваше да спи с колкото е възможно повече жени. Иан Макнаб харесваше всякакви жени и намираше по нещо хубаво дори в най-неугледните представителки на нежния пол.

Ала когато в живота му се появи Пийбоди, която рядко се разделяше с прилежно изгладената си униформа и с грозните униформени обувки, той забрави намеренията си.

Смущаваше го фактът, че тя не беше влюбена до уши в него, макар да беше успял да я вкара в леглото си и се бе любил с нея на пода, в асансьора и къде ли още не.

С раздразнение бе принуден да признае, че е обсебен от полицай Дилия Пийбоди.

Влезе в мъничкото помещение, седна на ръба на бюрото й и престорено нехайно подхвърли:

— Здрасти, хубавице. Как върви работата?

— Защо не си на работното си място? — попита тя, без да вдигне поглед от папката, която преглеждаше. — Пак ли си скъсал синджира и си избягал?

— В нашия отдел със служителите се отнасят като с нормални хора… за разлика от твоите шефове. Как работиш в тази клетка?

— Експедитивно. Чупката, Макнаб. Много съм заета.

— Сигурно се занимаваш с материалите по убийството на Коли. Колегите само за това говорят. Бедният, не е заслужил подобна смърт.

Пийбоди долови печална нотка в гласа му и учудено вдигна очи. Забеляза, че в погледа му се чете не само тъга, но и гняв.

— Имаш право. Бъди сигурен, че ще заловим мръсника, който го е убил. Далас проучва всяка вероятност, нищо не й убягва.

— Няма по-добра от нея. Детективите ни помолиха за съдействие. Всички от нашия отдел — от Фийни до обикновения служител — са се включили в разследването.

Пийбоди подигравателно го изгледа:

— Само ти правиш изключение.

— Изпратиха ме тук с молба за допълнителна информация. Бъди по-щедра, Пийбоди. Не ме отпращай с празни ръце.

— Още не разполагам със сведения, които ще ви бъдат от полза. Слушай, ще ти доверя нещо, но да си остане между нас. — Тя се огледа и зашепна: — Нямам представа какво е намислила Далас. Отказа да ми съобщи къде отива, не пожела да я придружа. Преди пет минути се обади и съобщи, че ще доведат четирима задържани, които са обвинени в какво ли не, включително в притежаване на забранени от закона оръжия. Нареди ми незабавно да събера информация за тях, щяла да бъде в управлението след около половин час.

— Какво откри за арестуваните?

— Че и четиримата са „гостували“ в затворите в цялата страна. Осъждани са за тежки престъпления, най-вече за въоръжени нападения, както и за изнудване. — Тя говореше толкова тихо, че Макнаб се приведе към нея, за да я чува и усети свежия аромат на шампоан. — Но най-интересното е, че са хора на Макс Рикер.

Той едва сподави изуменото си възклицание и също зашепна:

— Мислиш ли, че Рикер е наредил да убият Коли?

— Нямам представа. Но знам, че Коли е бил в отряда със специално предназначение, който през есента подпомогна арестуването на наркотрафиканта. Научих го, след като се запознах с материалите по случая и със записките, водени по време на съдебния процес. Но Коли е бил дребна риба, дори не е бил призован за свидетел. Разбира се, делото набързо е било прекратено. Питам се как Далас е успяла да арестува четирима от „горилите“ на Рикер.

— Предчувствам, че е попаднала на вярна следа.

— Можеш да съобщиш на колегите си за задържаните, но не споменавай, че са хора на Макс Рикер. Не искам историята да се разчуе, преди да научим повече подробности.

— Ще си държа езика зад зъбите, но само ако получа поощрение. Ще се отбиеш ли у дома довечера?

— Не зная докога Далас ще ме задържи тук — отговори Пийбоди и си помисли, че й е все по-трудно да устои на закачливата му усмивка. — Може би ще дойда.

— В такъв случай двамата с теб ще… — Той й прошепна, че е измислил нова поза. Надяваше се, че е възбудил любопитството й. Изведнъж скочи на крака и възкликна: — Божичко, командирът идва!

— Успокой топката — подигравателно подхвърли Пийбоди, но и тя стана.

Уитни и друг път беше посещавал общото помещение, но това се случваше доста рядко.

— Майчице, приближава се към нас! — изсъска Макнаб, а Пийбоди едва се сдържа да не изопне куртката си.

Уитни спря пред миниатюрното помещение и се втренчи в младежа:

— Детектив, да не са те прехвърлили на работа тук?

— Не, сър. Отделът за електронна обработка на информацията работи съвместно с отдел „Убийства“ по разследването на убийството на детектив Тадж Коли. Вярваме, че сътрудничеството ни ще помогне за бързото залавяне на престъпника.

„Бива го — възхитено си каза Пийбоди. — Винаги знае как да се измъкне.“

— В такъв случай побързай да се върнеш на работното си място и да продължиш сътрудничеството, вместо да пречиш на полицай Пийбоди.

„Този път обаче не му се размина“ — помисли си тя. Макнаб понечи да козирува, но се отказа, сетне изчезна яко дим.

— Полицай, събра ли информацията относно четиримата задържани, които вече са в ареста? — попита командирът.

„Вече са в ареста! Брей, лейтенантът пипа бързо!“ — каза си Пийбоди и побърза да отговори:

— Да, сър.

— Подготви разпечатка.

Тя даде съответната команда на компютъра и добави:

— Изпратих копия до компютрите на лейтенант Далас — портативния в колата й и онзи в канцеларията й.

Уитни промърмори нещо и зачете разпечатката. Когато Ив влезе в помещението, той вдигна поглед и нареди:

— Лейтенант, да отидем в канцеларията ти!

Пийбоди потръпна от ледения му тон, но смело пристъпи напред, готова да последва началничката си. Въздъхна с облекчение, когато Ив й направи знак да остане на работното си място. Разтревожено си помисли, че ще пламне буен огън и не се знае кой ще пострада.

— Сър! — Ив отвори вратата, изчака Уитни да влезе в малката канцелария, сетне го последва. Без да губи нито секунда, командирът се нахвърли върху нея:

— Лейтенант, очаквам да обясниш защо си си позволила да разпитваш Макс Рикер, който живее в друг щат и не е под нашата юрисдикция. Защо не си споделила с никого намеренията си, нито си поискала разрешение от висшестоящите?

— Сър, като провеждащ разследването не съм длъжна да искам разрешение за разпит на свидетел или заподозрян. Освен това имам право да действам в район под чужда юрисдикция, ако това е в интерес на разследването.

— Може би имаш право да упражняваш тормоз над цивилни в друг щат.

Ив потисна гнева си и спокойно попита:

— Върху кого съм упражнявала тормоз, сър?

— Обади ми се един от адвокатите на Рикер, който се е свързал и с началника на полицията. Заплашва, че ще съди теб и този отдел, задето сте упражнили тормоз върху клиента му и сте нападнали и задържали четирима служители на Рикер.

— Нима? Наистина е изплашен — промълви тя. — Не предполагах, че толкова ще го засегна. Сър, длъжна съм да ви уведомя, че предварително се свързах с Рикер и той се съгласи да ме приеме. — Извади от чекмеджето запечатан диск и продължи: — Ето запис на предварителния ни разговор по видеотелефона, както и на разпита, който проведох в дома му. Ще се убедите, че го запознах с неговите права и задължения пред шестимата му адвокати, които присъстваха посредством холограф. — Извади още един диск от чантата си. — Записът е направен с неговото съгласие. Този човек блъфира. Извинете, че ви го казвам, сър, но е заблудил и вас.

— Така и предположих. — Уитни взе двата диска. — Но не забравяй, че се забъркваш в опасна игра, като обвиняваш Рикер в убийство на полицай. Постарай се по-бързо да откриеш доказателства за вината му, иначе последствията ще бъдат неприятни за теб.

— Длъжна съм да разследвам всички възможности. Върша си работата, нищо повече.

— Нима към служебните ти задължения спада да поставяш в опасност живота на невинни хора, като устройваш автомобилно състезание по магистралата и предизвикваш катастрофа на две коли?

Само прекаленото уважение, които Ив изпитваше към командира, й попречи да избухне. Въпреки че й идваше да отговори троснато, с пресилено спокойствие обясни:

— Докато шофирах по магистралата, забелязах, че ме следят две коли. Помъчих се да се изплъзна, но автомобилите упорито ме преследваха, като превишиха разрешената скорост. С цел да не пострадат невинни граждани, отбих от магистралата и продължих по второстепенно шосе, по което не се движеха превозни средства. Преследвачите ускориха с очевидното намерение да ме настигнат и да препречат пътя ми. В този момент преминахме междущатската граница. Обадих се за подкрепление и реших да прекратя преследването в тази гъстонаселена местност. Включих сирените и направих обратен завой, при което двата автомобила излязоха от платното.

— Лейтенант!

— Сър, позволете да довърша рапорта за инцидента. — Вътрешно тя кипеше от гняв, но не се издаваше.

— Добре, лейтенант. Довърши рапорта си.

— Показах на преследвачите полицейската си значка и им заповядах да излязат от колите. В този момент единият направи подозрително движение към вътрешния си джоб, където, както по-късно се установи, носеше оръжие. Произведох предупредителен изстрел, който счупи фара на единия автомобил. Пристигнаха двете патрулни коли и с помощта на униформените колеги четиримата преследвачи бяха задържани. По време на обиска, който в подобни случаи е разрешен, открихме неголеми количества наркотици, забранени оръжия, подозрителни инструменти и две метални тръби, пълни с пясък, което ги превръща в опасно оръжие. Наредих на униформените да докарат задържаните в централното полицейско управление, за да им бъдат предявени обвинения по различни параграфи, обадих се на сътрудничката ми да провери досиетата им и се върнах с намерението да напиша рапорта си и да разпитам арестуваните.

Ив говореше отчетливо и спокойно, изражението й оставаше непроницаемо. Отново отвори чантата си и извади още два диска:

— Представям ви пълен запис на случилото се, заснет от записващото устройство в колата ми, а по време на ареста от миникамерата, която е прикрепена на ревера ми. Ще се уверите, че стриктно съм спазвала процедурата и не съм нарушила правилника.

Командирът прибра дисковете в джоба си и леко се усмихна:

— Поздравявам те. Справила си се отлично.

Ив знаеше, че е настъпил моментът да превключи на друга скорост, и то гладко, но изрече „Благодаря, сър“ толкова троснато, че Уитни повдигна вежди:

— Май се сърдиш, задето те подложих на разпит, а?

— Да, сър.

— Имаш основание. — Той докосна дисковете в джоба си и се приближи до малкия прозорец. — Надявах се, че си действала според правилника, но не бях сигурен, че си го сторила. Освен това ще бъдеш разпитана и от адвокатите на Рикер, ето защо исках да проверя дали ще издържиш. Както винаги беше на висота, Далас.

— Разговорът с никакъв адвокат…

— Сигурен съм. — Уитни въздъхна, загледа се през прозорчето и се запита как Ив работи в тази мизерна канцелария. — Очакваш ли да ти се извиня, лейтенант?

— Не. Не, сър.

— Добре. — Той се обърна към нея. Изражението му беше сурово и непреклонно. — По принцип командирът не се извинява на подчинените си. Но смятам, че заслужаваш похвала, задето съвестно си изпълнила задълженията си. Нещо повече, смятам, че с разпита на Рикер си поставила в неудобно положение отдела.

— Мисля, че смъртта на един полицай е достатъчен повод за неудобство, сър…

— Не ме иронизирай, лейтенант! — грубо я прекъсна той. — Не подценявай и личното ми отношение към убийството на детектив Коли. Ако Рикер е замесен, повече от теб искам да си получи заслуженото. Да, повече! А сега ми обясни защо е изпратил хората си да те преследват, след като се е съгласил да отговори на въпросите ти.

— Защото го вбесих.

— Разкажи ми какво се случи, лейтенант. — Уитни се огледа. — Да му се не види, в тази дупка няма къде да седнеш!

Ив безмълвно му посочи разнебитения стол зад бюрото. Той се втренчи в него, сетне избухна в смях, а напрежението, което тегнеше в стаята, като по чудо се стопи.

— Подиграваш ли се с мен? Ако седна на тази жалка мебел, след миг ще се озова на пода. Не те разбирам, Далас. Защо не се преместиш в по-голям кабинет, а се мъчиш в тази дупка?

— Тук ми харесва. Ако разполагам с по-просторно помещение, ще се наложи да го обзаведа с повече столове, дори с маса, а колегите ще започнат да се отбиват и да ми губят времето с разговори.

Уитни тежко въздъхна:

— Ако знаеш колко си патя от това… Хайде, почерпи госта си с прекрасното кафе, с което те глези Рурк.

Тя се приближи до автоготвача и го програмира да приготви две чаши силно кафе, после се обърна към командира:

— Сър, моля ви да проведем… неофициален разговор.

— Налей ми чаша кафе и говори ако щеш цял час. Господи, какъв аромат!

Ив се усмихна, като си спомни първия път, когато беше пила истинско кафе, не соев заместител, какъвто се предлагаше на пазара. Още тогава си беше казала, че ще се омъжи за човека, който й осигурява божествената напитка.

И тъй като продължаваше да е лудо влюбена в съпруга си, реши изцяло да се довери на Уитни:

— Рурк сподели с мен, че преди време е имал общи делови интереси с Рикер. Прекъснал е сътрудничеството си с него преди повече от десет години. Наркотрафикантът още не му е простил за „измяната“. Желанието му е да уязви Рурк… дори чрез мен, ако има възможност. По време на разговора ни използвах моя съпруг като примамка, за да предизвикам раздразнението на Рикер. Блъфът успя. Любезният домакин няколко пъти загуби самообладание. Ако продължа да го настъпвам по мазола, той съвсем ще се побърка.

— Много ли му се иска да отмъсти на Рурк?

— Така мисля. Но най-много го вбесява страхът му от съпруга ми. Всъщност той не осъзнава, че се страхува, въобразява си, че е подтикван от омразата. Изпратил е онези кретени да ме преследват, защото действията му са били импулсивни и не са били продиктувани от здравия разум. Прекалено е умен, за да нареди на четирима глупаци да ме преследват, след като знае, че ще ги свържем с него. Издал е нареждането, защото е изгубил самообладание, после сигурно е съжалил за прибързаността си. Искал е да ми даде урок, защото му се надсмях. Защото съм съпруга на Рурк и отгоре на всичко ченге, което си позволявала му се подиграва.

— Тук нещо не се връзва. Извадила си го от равновесие… да, така е, но той можеше да ти причини нещо неприятно, преди да напуснеш дома му.

— Не е искал да осквернява гнезденцето си. Решил е да рискува и спокойно можеше да спечели. Ако съумеем да развържем езика на някого от задържаните, ще имаме основание да арестуваме Рикер и да го попритиснем.

— Езиците на тези горили не се развързват лесно.

— Мисля, че ще успеем. Най-голямото ми желание е да тикна Рикер в затвора. Хваща ме яд, като си помисля как се е изплъзнал от ръцете на правосъдието. Внимателно проучих рапортите на колегите от специалния отдел, както и записките, водени по време на съдебния процес. Имах усещането, че чета учебник, нищо не е било пропуснато. После започнали провалите. Изчезнали важни веществени доказателства, както и важен свидетел, за когото се предполага, че е под защита на специалната програма, някакъв чиновник от прокуратурата уж несъзнателно укрил самопризнанията на един от наркотрафикантите… Малки пропуски, пролуки, които все повече се разширявали и Рикер се е измъкнал.

— Съгласен съм. Повече от всички искам да го видя зад решетките. Но нямаме никакви доказателства, че той е поръчал убийството на Коли. Не проумявам защо подозренията ти са насочени именно към него.

— Опитвам се да намеря доказателства — промълви тя. Засега не й се искаше да споменава за разговора си с Уебстър, за намеците му.

— Далас, не желая Рикер да стане обект на личното ти отмъщение.

— Това няма да се случи, сър. Позволете ми да продължа проучванията.

— Не се бъркам в начина, по който водиш разследването. Но бъди предпазлива. Ако Рикер е заповядал да убият Коли, едва ли ще се поколебае да стори същото и с теб. Дори да не ти е имал зъб досега, след днешния случай със сигурност те е взел на мушка.

— Ако продължа да го дразня, рано или късно ще допусне грешка. А аз няма да сгреша.

 

 

Срещата с адвокатите на задържаните беше доста неприятна. Според Ив това бяха долни типове, издокарани с костюми от по пет хиляди долара. Знаеха всички мръсни номера, но нямаше как да заобиколят факта, че инцидентът е документиран на видеозапис.

— Видеозапис! — презрително промърмори главният мошеник на име Канарди и пренебрежително махна с ръка, а Ив неволно забеляза колко съвършен е маникюрът му. — Дискетите са у вас. Не можете да докажете, че записите не са монтаж, целящ злепоставянето на моя клиент.

— Ще отговорите ли защо вашият клиент шофираше едва ли не залепен за задницата на колата ми по целия път от Кънектикът до Ню Йорк?

— Шофирането по магистрала не е незаконно, лейтенант.

Тя посочи разпечатката и продължи, сякаш не беше чула хапливата му забележка:

— Какво ще кажете за притежаването на забранени оръжия?

— Клиентът ми твърди, че сте подхвърлили оръжията в колите.

Ив погледна клиента — сто и трийсет килограмов мъжага с рамене, широки като гардероб, и физиономия, която би могла да допадне само на майка му, и то ако е много късогледа. До този момент исполинът не беше проговорил.

— Ласкаете ме, господин адвокат, но не притежавам сръчността на илюзионист. Значи вашият довереник, който, изглежда, е онемял, твърди, че случайно съм имала в полицейската кола четири самозареждащи се ръчни лазерни оръжия и две огнехвъргачки с голям обсег, като съм се надявала да срещна невинен цивилен и да му устроя капан само защото не ми се е понравила физиономията му.

— Клиентът ми не знае какви са били мотивите ви.

— Вашият клиент е боклук и това не е първото му прегрешение. Лежал е в затвора за побой, за незаконно притежаване на оръжие, за нападение, при което е причинил смъртта на жертвата. Не защитавате невинен младеж, Канарди. Обещавам ви, че този път на клиента ви няма да му се размине. Предполагам, че ще прекара поне двайсет и пет години в междупланетна наказателна колония без право на помилване. Никога не си предприемал пътуване в космоса, нали, приятелю? — Тя широко се усмихна. — В сравнение със затвора на космическата станция килиите в тукашните затвори изглеждат като апартаменти в луксозен хотел.

— Очаквахме, че ще окажете натиск — обади се адвокатът. — Клиентът ми няма какво повече да каже.

— Вярно, че досега говори като латерна. Хей, приятел, нима си съгласен Рикер да те жертва, за да спаси кожата си? Мислиш ли, че му пука дали ще гниеш двайсет и пет години зад решетките?

— Лейтенант Далас! — намеси се Канарди, но Ив продължи да говори, без да откъсва поглед от лицето на задържания. Видя как в очите му се промъква страх.

— Нямам ти зъб, Луис. Ако искаш да се спасиш, бъди откровен с мен. Кой ти нареди да ме преследваш? Кажи ми името му и ще се отървеш по-леко.

— Край на разпита! — отсече Канарди и се изправи.

— Какво ще кажеш, Луис? Искаш ли да приключим разпита? Искаш ли да подпишеш присъдата си? Толкова ли щедро ти плаща твоят шеф, че да се съгласиш да прекараш следващите двайсет и пет години в малка килия с тесен нар и да бъдеш под денонощно наблюдение? Повярвай, камерите ще те следят дори когато пикаеш. В онзи затвор няма излишен лукс, Луис. Не обръщай внимание на приказките на политиците, че затворниците се превъзпитават в местата за лишаване от свобода. Изпращат ги там, за да бъдат наказани, приятелю.

— Не отговаряйте, господин Луис — отново се намеси адвокатът. — Разговорът ни приключи, лейтенант. Настоявам клиентът ми да упражни правото си да даде показания в съда.

— Разбира се. — Ив стана. — Жестоко се лъжеш Луис, ако си мислиш, че този лъжец със скъп костюм те защитава.

— Не разговарям с ченгета и с фусти — изломоти Луис и се ухили, ала Ив отново видя страха в очите му.

— Значи няма никаква надежда да контактуваш с мен. — Тя повика полицая от охраната и му нареди: — Заведи този боклук в килията му. Приятни сънища, Луис. — Запъти се към вратата, но се обърна и подхвърли: — Не ти пожелавам лека нощ, Канарди. Чувала съм, че акулите не спят.

Ив тръгна по коридора и влезе в залата за наблюдение, откъдето Уитни и Пийбоди бяха наблюдавали разпита.

— Делото срещу четиримата ще се гледа утре сутринта в девет — предупреди я командирът. — Канарди и колегите му упражниха натиск върху съдията за предварителен разпит на обвиняемите.

— Няма страшно, все пак нашите момчета ще нощуват в ареста. Отново ще притисна Луис. Предлагам той последен да влезе в съдебната зала, за да имам повече време да го обработя. Сигурна съм, че ще се огъне.

— Съгласен съм. Позволи ми един въпрос, лейтенант, посещавала ли си извънпланетен превъзпитателен център?

— Не, но съм чувала, че условията там са ужасни.

— Направо са кошмарни. Навярно и Луис е чувал страховитите истории. Съветвам те утре сутринта да продължиш в същия дух. А сега се прибери вкъщи и се постарай да поспиш.

— Ако бях на мястото на задържания — каза Пийбоди, когато остана насаме с началничката си, — досега щях да издам и майчиното си мляко. Наистина ли могат да го изпратят за двайсет и пет години в наказателна колония?

— Разбира се. Най-сурово наказание очаква всеки, който създава неприятности на ченге. Луис също го знае и цяла нощ ще мисли по въпроса. Искам те тук в шест и половина. Ще го подхвана рано-рано, а ти само ще наблюдаваш отстрани със сурово изражение.

— Много обичам да се преструвам на безсърдечна. У дома ли си отивате? — добави тя. Знаеше, че много често началничката й я отпраща и остава на работното си място.

— Да, прибирам се право вкъщи. Жадувам да се изкъпя след контакта си с тези боклуци. Искам те тук в шест и половина, Пийбоди.

— Слушам, лейтенант.

 

 

Ив не беше вечеряла и с раздразнение установи, че неизвестният крадец на шоколадчета е открил и новото й скривалище. Тя примирено въздъхна и отхапа от ябълката, която някой беше забравил в хладилника.

Все пак успя да залъже глада си дотолкова, че когато се прибра у дома, жадуваше повече за горещ душ, отколкото за храна. Изпита известно разочарование, тъй като Съмърсет не изникна като призрак във фоайето и я лиши от удоволствието да се заяде с него.

Докато тичаше нагоре по стъпалата, реши първо да се изкъпе, а после да потърси Рурк. Трябваше й време да реши дали да сподели с него всичко, което й се беше случило през деня. Хрумна й, че най-успешния подход към запазване на брачната хармония е да не споменава за срещата си с Рикер.

Влезе в спалнята и първото, което видя, беше голямата кошница с цветя. Едва ли можеше да остане незабелязана, след като беше в средата на помещението, а ароматът на цветята беше толкова силен, че я задуши. След миг видя, че изпод кошницата стърчат дълги, кльощави крака в черен панталон.

„Съмърсет! — помисли си. — Горещият душ засега се отлага.“

— За мен ли са? — провикна се престорено сърдечно. — Божичко, не биваше да го правиш. Ако не овладееш страстта си към мен, Рурк ще изрита оттук кльощавия ти задник и ще ме направи най-щастливата жена на света.

— Както обикновено чувството ви за хумор е доста странно — каза някой, който говореше с едва доловим славянски акцент. — Безвкусният и крещящ букет току-що беше донесен от куриер.

— Внимавай, ще настъпиш Галахад! — извика тя, но за нейна изненада икономът се размина на косъм с котарака и постави кошницата върху голямата маса във всекидневната.

Галахад грациозно се покатери на плота, помириса цветята, сетне скочи обратно на пода и отърка глава в крачола на Съмърсет.

— Букетът е за вас — заяви икономът и тъй като Ив го наблюдаваше, не се наведе да погали котарака. — Донесох го дотук, поставете го, където желаете.

— Кой е изпратил кошницата? Подобен подарък не е в стила на Рурк.

— Разбира се, той е човек с изискан вкус — презрително изсумтя Съмърсет и с отвращение се втренчи в цветята. — Може би някой от престъпниците, с които дружите, е решил да ви подкупи.

— Нищо чудно! — тросна се тя, взе картичката, прикрепена към кошницата, разгърна я и възкликна толкова гневно, че Галахад потърси убежище между краката на иконома. — Ах, този мръсник Рикер!

— Макс Рикер ли? — попита Съмърсет и очите му проблеснаха като заострени парчета лед, които причиняват сериозни наранявания. — Защо ви изпраща цветя?

— За да ме нервира — замислено отвърна тя, сетне сърцето й се сви от тревога. — А може би иска да подразни Рурк. Веднага изхвърли цветята. Изгори ги, натъпчи ги в боклукомелачката. Побързай! И не казвай нито дума на Рурк!

Съмърсет подозрително я изгледа. Знаеше, че си е поставила за цел да не го моли за услуга, а сега търсеше помощта му. Изпита лошо предчувствие и побърза да попита:

— Откъде познавате Рикер?

— Заподозрян е в престъпление. Престани да ме разпитваш и изнеси кошницата. Къде е Рурк?

— В кабинета си. Покажете ми картичката. Заплашва ли ви този мошеник?

— Букетът е примамка — нетърпеливо обясни тя. — Рикер се надява Рурк да се хване в капана. Хайде, не се бави, вземи асансьора. — Ив смачка картичката в шепата си. — Моля те, побързай!

Съмърсет разочаровано въздъхна, взе кошницата и се запъти към асансьора, но преди да се качи, се обърна и каза:

— Внимавайте с този човек. Много е опасен.

Ив изчака вратите да се затворят, разгърна смачканата картичка и отново прочете написаното: „Нямах възможност да целуна булката“.

— Ще ти дам възможност да ме целунеш — промълви тя и накъса на парченца картичката. — Когато за пръв път се срещнем в ада! — Отиде в банята, хвърли късчетата хартия в тоалетната и пусна водата, което я поуспокои. Съблече се, като остави дрехите си на пода, остави кобура с оръжието върху плота и влезе в душкабината. Нареди водната струя да бъде с пълна мощност, а температурата на водата трийсет и пет градуса. Застана под душа с надеждата да се стопли, да прогони вледеняващото предчувствие, което беше изпитала при вида на цветята. Най-важното в момента бе да обмисли тактиката, която на сутринта да приложи към Луис.

Почувства се малко по-добре. Спря душа, приглади косата си, обърна се и извика:

— Господи! Господи, как се изплаших! Рурк, знаеш как мразя да ме изненадваш по този начин.

— Да, зная. — Той плъзна встрани вратата на кабинката за изсушаване, защото Ив я предпочиташе пред по-бавната процедура на подсушаване с хавлиена кърпа, после отиде да донесе халата на съпругата си. Ала когато Ив излезе от кабината, той не й го подаде, а попита:

— Кой те е подредил така?

— Моля?

— Имаш синини по рамото.

— Така ли? — Ив си спомни как проблеснаха очите на Рикер, когато заострените му нокти се забиха в плътта й. — Имаш право. Сигурно съм се ударила, но не съм обърнала внимание. — Протегна ръка за дрехата, а когато той отказа да й я подаде, възкликна: — Престани! Омръзнаха ми перверзните ти игрички!

Обикновено подобни забележки го караха да се усмихне. Стомахът на Ив се сви, като забеляза непреклонното изражение на съпруга си.

— Не ме заблуждавай, лейтенант. Някой жестоко е стиснал ръката ти. Кой е той? Какво се е случило?

— Май забравяш, че съм ченге. — Тя се престори на ядосана и сграбчи халата си. — Това означава, че ежедневно имам работа с какви ли не грубияни… Вечерял ли си? Гладна съм като вълк.

Рурк й позволи да се върне в спалнята и да поръча на автоготвача любимото й ястие, после попита:

— Къде са цветята?

„Да му се не види“ — помисли си тя, но невинно попита:

— Какви цветя?

— Грамадната кошница, която куриерът донесе преди малко.

— Нямам представа за какво говориш. Току-що се прибрах и… Хей!

Рурк я хвана за рамото и я обърна така рязко, че тя едва не прехапа езика си. Вкамени се, като видя гневния поглед на съпруга си.

— Не ме лъжи! Никога не ме лъжи! — извика той.

— Престани — прошепна Ив и внезапно осъзна, че макар да стискаше раменете й, Рурк не й причиняваше болка и внимаваше да не докосне болното място. — Твоите приятели непрекъснато изпращат букети. Пусни ме. Гладна съм.

— Готов съм да ти простя почти всичко, Ив, но няма да търпя да ме гледаш в очите и да ме лъжеш! Виждам на рамото ти синини, които липсваха сутринта. Видях и как Съмърсет хвърля цветята в контейнера за смет, след като си беше направил труда да ги донесе тук. Не отричай, още усещам миризмата им. Защо го накара да ги изхвърли? От какво се страхуваш?

— От нищо!

— Тогава ми отговори от кого се боиш. Кой те е изплашил?

— Ти. — Ив знаеше, че постъпва с него несправедливо, дори жестоко. Изпита омраза към себе си, когато лицето му стана безизразно и той прекалено учтиво промълви:

— Моля да ме извиниш.

Сърцето й се сви. Изтръпваше, когато Рурк говореше с такъв леден тон, който я плашеше повече, отколкото ако й беше изкрещял. Не издържа, когато той й обърна гръб и понечи да се отдалечи. Изтича след него и го хвана за рамото:

— Рурк! Рурк, не се сърди. Извинявай, не исках да те обидя.

— Остави ме на спокойствие. Имам много работа.

— Не ме отблъсквай! Моля те, не мога да го понеса! — Прекара пръсти през косата си и притисна длани към пулсиращите си слепоочия. — Не знам как да ти го съобщя. Каквото и да кажа, ще се ядосаш. — Тя се тръшна на канапето и отчаяно се втренчи в стената.

— Предпочитам да науча истината — промълви Рурк.

— Добре. Но първо ми обещай нещо.

— Какво?

— О, престани да стърчиш като че си глътнал бастун. Седни, ако обичаш.

— Предпочитам да остана прав. — Той замислено я огледа и внезапно проумя какво се е случило. — Посетила си Рикер, нали?

— Хей, да не си медиум — възкликна тя, сетне скочи на крака и отново се спусна след съпруга си. — Почакай! Къде отиваш? Нали обеща да не ми се сърдиш?

— Не съм ти обещал нищо.

Ив го настигна в коридора и за миг се поколеба дали с ловка хватка да го свали на пода. После реши да се възползва от единствената му слабост. Прегърна го и прошепна:

— Моля те.

— Не понасям мисълта, че този тип те е докоснал!

— Рурк! Погледни ме, Рурк. — Тя обгърна с длани лицето му. Погледът му подсказваше, че е готов да извърши убийство. — Предизвиках го с определена цел и успях да го извадя от равновесие. Цветята са предизвикателство към теб. Навярно си въобразява, че ще хукнеш да му отмъщаваш.

— Защо мислиш, че няма да сторя точно това?

— Защото те моля да не го правиш. Защото залавянето на Рикер е мое задължение и ако изиграя картите си правилно, ще изпълня дълга си.

— Понякога искаш от мен прекалено много…

— Зная. Зная и това, че ще намериш начин да отмъстиш на Рикер. Но не бива да го правиш, не бива да се приравняваш с него. Вече си различен от предишния Рурк.

— Нима? — сопна се той, но първият пристъп на заслепяваща ярост беше преминал.

— Да. Днес имах възможност да се запозная с този човек и да направя сравнение между двама ви. Нямаш нищо общо с него. Абсолютно нищо.

— Можех да бъда като Рикер…

— Но не си — прекъсна го Ив и облекчено въздъхна. Кризата беше преминала. — Ела да седнем и ще ти разкажа всичко — от игла до конец.

Рурк повдигна брадичката й, погледна я в очите и намръщено промълви:

— Никога повече не ме лъжи.

— Добре. — Тя стисна китката му и усети как бие пулсът му. — Няма, обещавам.