Марин Найденов
Грешката на боговете е, че грешат (7)

VII

Почувствах, че летя. Боговете продължиха да грешат. Не ме оставиха да попитам поне за ролята на крилатия Пегас в тази объркана история. И най-вече, дали Марлоу си е получил неговите двадесет и пет долара. Според мен, трябваше да ги получи. Свършихме им доста от черната работа.

По-нататък беше лесно. Зевсът и останалите щяха да престанат да се правят на богове. Вярно, хиляди патици ще загинат, докато го разберат, но Разумът щеше да запази ятото. Логично е. Току-така не загива една цивилизация…

Като светкавица прелетях покрай дремещия в очакване на смел и дръзновен ездач Пегас.

— Чакат те! — намери начин да ме предупреди той.

Летенето се засили, след което така рязко се забави, че стомахът ми изяви непочтителното желание да изскочи през устата.

Много навреме се проснах на пода на мазето. Тъкмо да разбера, че наистина ме чакаха. По вратата се сипеха неистови удари, които не ме стреснаха особено. Първо трябваше да се съвзема от преживяното.

Отново затропаха. Налагаше се да стана и да отворя. Навън опасенията на съпругата ми се бореха с подозрението да не би в яда си да съм протегнал изморени ръце към полата на друга жена. Нямаше да се учудя, ако поради тази причина не бяха повикани куп съседи за помощ и най-вече за свидетели. Всеки момент някой от тях, по-як и също толкова умен, щеше да щурмува като разярен бизон вратата, което не биваше да допускам. Прекалено много държах на Еликсира на простосмъртните, за да си позволя да го загубя така глупаво.