Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD(2009 г.)

Издание:

М. Дж. Финдли. Грешката на боговете е, че грешат

Издателство „Литера Прима“, София, 1992

Преводач: Марио Георгиев

Художник: Биляна Господинова

ISBN 954-8163-03-9

История

  1. —Добавяне

V

Докато има хора, дотогава ще има и престъпления. Не знам кой го е казал, но е бил прав без съмнение. У човека най-трудно се променя съзнанието… че е Човек. Проста наглед истина, но струваща на Човечеството милиони жертви. А още колко ще струва, това никой не може да предвиди.

Според моите наблюдения, работата, за която ни бяха извикали (най-точно — взели на заем), ставаше все по-заплетена. Три цивилизации, коя от коя по-напреднала в най-различни области на Знанието и… престъпление, приемащо чудовищни размери. Звучеше абсурдно. Поне толкова, че да спра напъна си да мисля, да укротя бунта на „сивите си клетки“ и да се понеса с цялата си сила на долните си крайници към Еърт.

Беше най-доброто решение. От всички нас, Еърт беше най-близо до това, което ставаше, отколкото ние — неговите прадеди. Една истина несъзнателно предъвквана от мен до сега. Бях я потискал само от страх да не се изложа, но тя надви човешкото ми тщеславие и ме постави в шах. Какво означава моят страх пред бъдещата смърт на хиляди?

Еърт седеше в някакво подобие на стол и напрегнато гледаше заелите четири стени апарати.

— Здравейте, галактичен инспектор Еърт!

Поздравлението ми прозвуча отчайващо страхливо. Винаги съм мразел апаратите. Нищо човешко няма в тях.

— Само Еърт, ако обичате. Останалото е звание и практически тук няма покритие на съдържанието си — изрече спокойно Еърт.

Замълчах. Гласът от гърдите му прозвуча твърде категорично, макар че апаратът едва ли умееше да предава интонациите.

— Как се ориентирате в тези електронни дебри? — подех, колкото да не мълча. Имах други планове.

— Въпрос на навик. Още от детската си години съм съпътствуван от апарати. Но по принцип рядко се занимавам с тях. Не е моя работа. За такива като мен остават само умозаключенията.

— Не се отличавате много от нас! — промърморих.

— Неправилно се изразихте. Между нас не могат да се правят сравнения. Вие изследвате аномалиите на човешката психика при познати за вас обстоятелства, а при мен е съвършено обратното. Аз се боря с човешкото „аз“ в неприсъща за него среда. Понякога извън обществото и в съвсем непригодни за живот места.

— Преди малко казах „умозаключения“ — боя се, че и аз се изразих неправилно. Точното определение е — „предположения на базата на всичко известно на човека за човека“.

— Често грешите, предполагам?

— Не отричам. Когато имаме работа с човешко престъпление не може да се разчита на апаратите. Те служат да се провери възможността за престъпление на средата към човека, но не и обратното. Грешката на човешкото съзнание може да бъде доловена единствено от друг човек…

Нещо прещрака в гънките на мозъка ми. Догадката вероятно осезателно е изменила лицето ми, защото Еърт спря и озадачено ме изгледа.

Постарах се да придобия безкрайно тъп вид. Физиономия, за която някога баба казваше, че съм гледал като теле патица. А по-късно жена ми и приятелите ми разправяха, че съм приличал на абориген, който за пръв път вижда мисионер. Усеща смътно, че е човек, но не може да разбере със сигурност дали става за ядене.

— Какво точно искате да узнаете? — попита направо Еърт.

Нито за миг не се усъмних, че ще се досети за какво идвам, но не и за останалото. Не се е родил още този, който би разбрал какви мисли се търкалят под черната ми коса. Ако ще да е и свръхтелепат.

— Грубо казано — всичко. Не знам от къде да започна разследването. Не разбирам какво става тук и няма кого да попитам. Боговете не влизат в сметката, разбира се.

— Ако ви кажа, преди да уточните въпроса си, че всичко е точно така, както ни го разказаха, какво ще си помислите?

— С пълно право ще се нарека глупак. И няма да съм далеч от истината — признах патетично аз.

Еърт се усмихна на самопризнанието ми. Усмивката му беше учудващо добродушна за строгото му аскетично лице.

— Често ли изпадате в такива откровения? — попита той.

Изглежда бе свикнал да вижда къде по-лоши неща от изпаднал в безизходица криминалист.

— Колкото разглезените артисти — постарах се да се измъкна от пряк отговор аз.

Щеше ли да ми повярва, ако му кажех, че ми е за пръв път? Не, разбира се!

— С една дума — никога! Личи ви! — каза Еърт, с което ме пообиди.

Твърде бързо ме бе разкрил. На някои хора им трябваха години.

— На пръв поглед много неща си личат, но не всички са верни — направих опит да се защитя аз.

Както винаги нескопосано. Повече ме биваше да защитавам другите.

Еърт отново се усмихна. Бащински. Което ме раздразни. Не съм свикнал да се отнасят към мен като с дете. Дори когато бях малък.

— И така, питайте! — Еърт стана на крака. Направи го с такова изящество, че ме възхити.

Беше мой ред да се ухиля. По хулигански — нагло.

— След малко, когато ни дойдат гостите.

В отговор на учудения поглед на Еърт, вратата бавно се отвори и на прага застана Поаро. Като ме видя понечи да се върне, но реши правилно, че вече е късно и пристъпи напред.

Захилих му се приятелски. Идваше за същото, за каквото и аз.

— Добър ден, макар и да не съм сигурен дали е ден! — каза Поаро, като преди това подозрително ме стрелна с очи.

Направих се, че разглеждам един от близките апарати. Еърт възпитано отговори на поздрава му, и той се настани в едно от креслата.

Мълчахме. Всеки чакаше другия да започне пръв. Вътрешно ми бе неловко, но външно бях надянал маската на индиански вожд при разговор с бели.

Поаро не издържа. Всяко от косъмчетата по яйцевидната му глава издаваше недоволство и неприсъща за него плахост.

— Бих желал да ви запитам за някои неща, инспектор Еърт?

Гъста червенина заля лицето на великия детектив, а зелените му очи блеснаха като на котарак в посока на моята скромна личност. Усмихнах му се, сега подкупващо. Прав беше да ме ненавижда. Не притежавах съобразителност да си тръгна, за да не ставам свидетел на падението му.

— А не бихте ли почакали да се съберем всички? Набързо получих още един поглед.

— Не искате да кажете, че сте ме очаквали?

Поаро кипеше от искрено негодувание и ярост. Заприлича ми на разярена дива котка. Оставаше само да започне да фучи.

— Не, в никакъв случай. Предполагахме, че ще дойдете. Проблемът не може да бъде решен от сам човек — навреме се намеси Еърт, като преди това също си направи труда да ме облее с погледа си.

Добре, че бях свикнал да ме гледат така, иначе съществуваше опасност да се превърна в пара. Приех ангелски вид и зачаках. Не много дълго.

На вратата се почука плахо и с отварянето си пропусна масивната фигура на Мегре. Тежкият му поглед ни измери подред, сетне без покана се настани до мен и заразпалва лулата си. Еърт също седна, като от време на време ме поглеждаше. Мълчах като египетски сфинкс.

— Предполагам, Марлоу и Холмс няма да се бавят дълго! — казах горе-долу след около две минути.

Трябваше да се обадя. Ставахме прекалено умислени, а съм чувал, че не било на хубаво. Никога не можеш да предвидиш последствията.

В отговор получих три възмутени погледа. Приех ги като в реда на нещата.

Малко след моето пророчество, приблизително като рецидивист от средна величина, се вмъкна Марлоу. Не очакваше да ни намери тук и остана неприятно изненадан. Но се примири със съдбата си и под око погледна сияещата ми физиономия.

Сияех не за друго, а защото изведнъж си помислих, че с моите качества успешно можех да заменя Делфийския оракул, ако, разбира се, ми се отдадеше възможност да се върна в миналото.

Накрая се появи величествената фигура на Холмс. За разлика от Марлоу не бе забравил доброто си възпитание — поздрави и съвсем естествено се настани в предложеното му от Еърт кресло.

— Кой ще започне пръв? — запитах. Вътрешно се бях ужасил от пророческите си възможности.

Наистина никой от четиримата не бе достигнал до някакво смислено заключение. В противен случай едва ли щяха да търсят помощ от Еърт. Имаха твърде високо мнение за собствените си способности, за да го направят.

— Най-старият! — подхвърли Марлоу и ми прати една гаменска усмивка.

Изгледах го строго. Само аз имах правото да се правя на идиот. На другите не им отиваше на литературното реноме.

— Не трябва да искате това от нас, Вонедиан! — каза Холмс. — Моят дедуктивен метод взе застрашително да се поклаща. Аз съм безсилен, да си призная. Честно. Случаят е сложен и като че ли, не е лъжица за нашите уста, за съжаление. Започнете по-добре вие, Еърт. Вие знаете нещата повече от всички нас.

Холмс извади лулата си и бавно започна да я пълни. Гледахме го като хипнотизирани. Признанието му ни обърка.

— Нещо повече — обади се Поаро в негова подкрепа — случаят не позволява да се намерят стабилни точки. Всичко е така… така объркано, че „сивите клетки“ са прави да се молят за повече обяснения. Ще ни ги дадете ли, Еърт? Дошли сме за това.

— Почти всички! — побързах да уточня аз, защото внезапно ми хрумна свръхгениално решение. — Имам едно предложение.

Съобразих да спрем и да си разделим лилавото чудовище поравно, за да можем спокойно да го наблюдаваме. Тъкмо навреме.

Въздухът около сградата затрептя. Вътре нещо забоботи, след което боботенето премина в дразнещо ухото свистене. Май започваше. Не смеех дори на себе си да призная какво. Черта, която просто ненавиждах понякога. Но какво да се прави, не съм идеален.

С мъка потиснах надигащите се в мозъка ми урагани и отново се заех да играя ролята на орел — разбира се, без перата и опашката, само с погледа си. Долових движение вляво. Еърт несръчно ми правеше знаци, в смисъл какво става. Отговорих му, с взет на заем от маймуните жест, да чака. Дали ме разбра, не знам, но се постара да не досажда повече.

Не се наложи да си играем дълго с търпението си. Чу се режещ ушите ни звук и откъм града към нас се понесе искряща светлинна лента. Лентата позабави малко движението си пред сградата, колкото да ни покаже, че не е нищо друго освен модерната таратайка на Хермес, начело с него, и влетя вътре през зейналия неочаквано под носа ми отвор.

Не се отдръпнах, което ми правеше чест. Напротив, ако бях осъзнал веднага какво става, щях да направя всичко възможно да се вмъкна и аз. Но както винаги, пропуснах момента. В живота ми често имаше подобни пропуски, така че бях се научил да не съжалявам напразно. По-полезно е за здравето.

Стигаше ми и това, което видях. Събрах детективите, почаках още малко и се върнах обратно.

За разлика от недоумяващите ми партньори имах вид на триумфатор. Най-жалкото беше само, че не влизах в Рим, а в някакво неизвестно градче, на още по-неизвестна планета, но и това все пак беше нещо. По-добре градче, отколкото никъде.