Марин Найденов
Грешката на боговете е, че грешат (4)

IV

Върнаха ни в съвкупността от улици, стилове и времена, определени ни от съименниците на боговете за почивка и размисъл.

Прибрахме се мълчаливо по крепостите си и всеки от нас се зае да размества гънките на мозъка си, за да се захванат, както Поаро обичаше да казва, сивите клетки на работа.

Може да изглежда просташко от моя страна, но счетох за най-разумно да се изтегна обратно в леглото. Предпочитам да лежа, отколкото да се разхождам из стаята. Правил съм го не един път и нито веднъж не ми е помогнало особено — само подобряваше храносмилането ми. От друга страна беше рано за угризенията на съвестта. Оставаха почти седемнадесет часа, през които щях да се сетя и за тях.

Събудих се от дискретно драскане зад вратата. Станах да отворя и неволно отстъпих назад. От прага хем умолително, хем настоятелно, ме гледаше паякът-машина. Цяла секунда премислях какво да го правя, после се отместих и го пуснах да влезе — нищо чудно да се окажеше полезна вещ.

Следващите няколко минути седях на леглото и смучех цигара. В интерес на истината не мога да твърдя, че мислех — напротив, зяпах паяка как се разхожда от ъгъл до ъгъл, сякаш нервиран от моето бездействие.

Станах, прозях се невъзпитано (от което паякът замря неподвижно. Въобрази си вероятно, че на всичкото отгоре притежавам и машинноканибалски навици.), и реших да направя един апашки рейд. Казано на литературен език — да се поразходя, за да създам впечатление, че не бездействам.

Докато слизах към изхода, си мислех при кого най-напред да отида и напълно правилно реших, че ще бъде глупаво от моя стряха, ако не почета пръв героя на Конан Дойл. Прекосих улицата, не без вълнение се изкачих по прочутите стълби на 221-б и почуках на вратата. Нямаше как да я объркам, беше единствена.

В отговор ми изръмжаха нещо, което можеше да мине за „да“ и „влезте“, ако не и за двете заедно.

Натиснах с трепет дръжката — щях да вляза в самата светая светих на криминалистиката (литературната, ако някой претендира за точност) — което от само себе си беше повече от вълнуващо.

Вратата се отвори леко и в носа ме блъсна отвратителната миризма на пърлени на бавен огън лисичи опашки. В стаята бе така задимено, че трябваше да напрегна очи, за да забележа Холмс.

Той полулежеше в някакво кресло и пушеше. Погледът му лениво се рееше из димната стреса, без съмнение с благородното намерение на всяка цена да измъкне отговорът на загадката от нея. Въпреки поносимата температура отвън, в камината огънят се мъчеше в безумна агония за кислород, но гореше.

— А, Вонедиан? Здравейте! — сепна ме язвителният глас на Холмс. — Виждам, че сте спали добре!

— Почти добре — отговорих, без да обръщам внимание на неговата проницателност, призната не само от Уотсън, но от всички читатели. — Извинете ме! Не може ли малко да отворим прозореца? Тук не се диша от дима на лулата ви!

— Боя се, че ще останете огорчен, Вонедиан! Опитах се да го отворя. Безуспешно. Не се отваря.

Продължих да държа на своето. Имаше опасност в следствието да се появи нов труп — моят, загинал от задушаване с тютюнев дим. Такава смърт не ме блазнеше особено.

— Моля, опитайте като желаете — гласът на Холмс стана безизразен.

Не беше срещал друг път толкова упорит индивид.

Моята упоритост често ми е създавала неприятности. Направих крачка към близкия до мен прозорец и металическо щракане — силно и предупредително — спря насилствените ми намерения. Димът почти мигновено бе изсмукан от невидими апарати.

— Май е по-добре така! — овладях неволното си трепване аз.

Холмс не даде признаци, че ме е чул. Продължаваше да съзерцава пространството с немигащи очи.

— Вас ви мъчи нещо? — попита след минута той.

— Мъчат ме паяци. От онзи вид, дето видяхме на площада. Дойде неканен на гости. Разбира се, пуснах го — отвърнах кратко и заразглеждах обстановката.

Артър Конан Дойл добре я е описал, така че няма защо да плагиатствам. Ако имаше някакви изменения, не вярвах точно пък аз да ги забележа.

— Паяци ли? — повтори Холмс сепнато. — Като онзи?

Проследих погледа му. Зад вратата, свил крака под себе си, клечеше моят паяк.

— Не разбирам как е успял да се вмъкне?! — учудих се с основание аз.

Добре си спомнях, че бях го оставил отвън.

— Този е моят — усмихна се леко Холмс. — Вашият в момента е зад вратата. Ако искате го поканете и седнете където ви е удобно…

Беше невъзпитано да не го послушам. Пуснах паяка и седнах срещу Холмс.

— Не сте дошли само да се оплачете от паяка си, нали?

Въпросът беше нещо подобно на „хайде, изплюйте камъчето“. Реших, че няма да е лошо преди това да се направя на разсеян.

— Дойдох да си поиграя на доктор Уотсън. С ваше разрешение, разбира се.

Холмс се усмихна отново.

— Повече ви е нужно насърчение или нещо от този род. Така че не се опитвайте да играете ролята на Уотсън. От вас би могло да излезе велик мистификатор, но съвсем посредствен артист.

Засегнах се. Досега си мислех, че бих конкурирал успешно ако не Делон, то поне Фернандел, а той от един път ми отряза илюзиите. Не беше прав, но преглътнах думите му като горчив хап, подаден от любим човек.

— Всъщност, ако искате да бъда искрен, дойдох да ви запитам какво мислите за това убийство. Не намирате ли, че е твърде мистериозно?

— Загадъчно да, но мистериозно е силно казано. В убийствата няма мистерия. Имаме престъпление, без да е останала видима следа от престъпника, това е най-точното определение. Само че престъпление без следа, съгласете се, и по ваше време, е пълна безсмислица. Следователно следа има, но ние не можем да я забележим. Това мога да ви кажа. Под слънцето рядко се случват нови неща. Всичко безкрайно се повтаря.

— Забравяте, че това слънце не е нашето — постарах се уточнението да не прозвучи като забележка.

Изглежда успях.

— Не съм забравил. Мотивите на престъпника трябва да са едни и същи, независимо на кое слънце живее.

Простих му объркването. На звездите никой не живее.

— Използувах паяка, за да проуча някои неща — нали за това са ни ги изпратили. Мисля, че долавям нещичко, но още не съм сигурен какво е то. Възможно е следата да се окаже лъжлива.

Не го попитах какво долавя. Беше невъзможно да показвам пред него невежеството си. Холмс си придаде безгрижен вид.

— Кълна се във всички земни богове, че няма да отмина решението на тази загадка. Загадъчното винаги ме е привличало…

Заприлича ми на чиста хвалба, но се сдържах и го пропуснах покрай ушите си. Уотсън го нямаше да се впусне в дитирамби по адрес на метода на Холмс, така че на него нищо друго не му оставаше, освен сам да се заеме с тази работа.

— Жалко, че не са се сетили за цигулката ми! Така ми се ще да посвиря! — каза Холмс тъжно, което ме накара да застана нащрек.

Само това оставаше сега. Отново тъжни детективи. Той стана.

— Вие също, надявам се, сте стигнали до някаква следа? В противен случай едва ли бихте си позволили да се разхождате.

Предположението бе логично, но твърде далеч от истината.

— До никаква следа не съм се добрал. Правя опити да осъзная в какво са ни забъркали — отговорих уклончиво.

Холмс ми хвърли един изпитателен поглед, който мъжествено отбих в кафявата доброжелателност на очите си.

— Според мен, в нищо лошо. — Холмс разпали отново лулата си и направи няколко бързи крачки. — Искат само да им помогнем в разследването.

— Никак не ми прилича на помощ! — скептично отговорих.

— Защо мислите така? Имаме труп, следователно има и престъпление. — Холмс бе на път да се учуди, но не го направи.

— Ами ако е неизвестна болест, самоубийство или кой знае какво?

Въпросът ми бе чисто риторичен, но той разбра обратното.

— Мислите, че онзи човек е държал да се самоубие точно в центъра на площада? — каза Холмс и продължи назидателно — Психиката на убиеца понякога е несъвместима с човешката логика. Вие го знаете добре. Имате опит, както разбирам.

— Не знам вече как да го използувам — признах дори за мен неочаквано.

Усетих, че Холмс поиска да каже нещо, но се въздържа. Можех да се досетя какво е — по-добре беше да престана да се оплаквам и да си гледам работата. Все пак несъзнателно ми бе подхвърлил нещичко, над което си заслужаваше човек да си поблъска главата.

— Рано е да се отчайвате! — каза Холмс меко.

Острият му поглед пробягна по лицето ми.

Станах да си ходя. Не обичам да ме изследват като под микроскоп, особено когато имаше за какво. Взех си довиждане с Холмс и излязох на улицата, където с право се запитах в коя посока да отнеса тялото си. Желанието ми да обикалям именитите си предшественици се беше изпарило. Насила се правех на глупак, без да имаше нужда.

Заозъртах се в стремежа си дано забележа нещо, с което да разсея надигащото се у мен недоволство, но улицата беше все така пуста, както преди. Паякът изтопурка до мен. Извъртях се и му хвърлих един зверски поглед, без да си давам сметка, че мога да го уплаша. Така и стана. Отдалечи се на цели пет метра.

Автоматично запалих цигара, пъхнах ръце в джобовете на панталона си и потеглих. Преди да съм извървял двеста-триста метра излязох извън „града“. Беше неочаквано, но го приех като факт. Не беше време за умуване. В далечината се издигаше лилавият мастодонт и някак от само себе си, без излишно да натоварвам ума си със „за“ и „против“, краката ми сами ме понесоха натам.

Още с първия по-близък поглед се разочаровах — сградата не беше нищо особено. Всъщност, казвам го от чисто човешка злоба. Не бях срещал през дългата си практика подобна глупост и тъкмо това му беше особеното. Съоръжение, строено с единствената цел да учудва зяпащите го и да ги затрупва със стотици въпроси и предположения, ето какво беше.

Докато го разглеждах, разбира се, и аз не останах по-назад. През главата ми се изредиха поне двеста хипотези, които една след друга се сгромолясваха като несъстоятелни. За да задоволя напълно любопитството си, обиколих го четири пъти и на петия… се сблъсках със Зевса.

— Какво търсите тук? — веднага запита той, стреснат не по-малко от мен от неочакваната ни среща.

Имам удивителната способност да не губя самообладание. Въпрос на тренинг.

— Чели ли сте приказката за бурените? Където не ги сееш, там поникват! — озъбих се на тона му аз.

— Не съм. Но вие нямате работа тук — настоя на своето косматата пародия на древногръцкото божество.

— Да не би да е забранено да се разхождам в тази посока?

От малък съм на мнение, че най-добрата защита е да се задават въпроси. Изпробвал съм го не един път и винаги с успех.

— Тук не е място за разходки! — Зевсът изведнъж доби вида на побеснял от яд таралеж.

Оставаше и брадата му да настръхне и приликата щеше да е пълна. Но и така му отиваше.

— А защо? — подех с възможно най-любезния си тон. В същия миг отговорът ми бе сервиран с прелестно изящество.

В грапавата стена на сградата се откри широк отвор, от който излязоха Хефест-Вулкан, Хермес и още една личност. И тримата нямаха вид да са прекарали приятно вътре.

Последва непредаваема с думи игра с очи между Зевса и останалите, която ме озадачи и накара наистина да се почувствувам не на мястото си. Но не до там, разбира се, че да взема да си тръгна. Напротив, заразглеждах най-нахално новата личност.

Приличаше малко на Хермес. Носеше същото облекло и също нямаше брада…

Това за брадата направо ме сряза ниско долу, в стомаха. Мислено изругах. От срещи със заядливи богове и литературни герои, не ми бе останало време да забележа, че за разлика от Зевса и Хефест-Вулкан, Хермес не носеше брада. Безспорно това го издигаше в очите ми, беше осъзнал, че грижите около нея не си струват труда. Но имаше и нещо друго.

— Още ли сте тук? — изръмжа недружелюбно Зевсът, с което ме стресна. Не го очаквах. Въпреки това му изпратих една мефистофелска усмивка.

— А къде да бъда?

— Докато се пъхате където не ви е работа, в града са станали още четири… (за малко да каже убийства, но се осъзна) четири случая на смърт.

— Да не би да искате да отида и като Христос да ги съживя с докосване с пръст? — разширих усмивката си аз.

Сигурно приличах на идиот. Признавам си го. Но Зевсът отново започна да ми лази по нервите.

Неочаквано Хефест-Вулкан издаде някакъв хълцукащ звук. Извъртях се рязко към него.

— Мислите ли, че е много възпитано да се смеете?

Изглежда съм вложил достатъчно красноречие в погледа си, защото хълцукането престана.

— Не съм имал такова намерение. В момента това е недопустимо — сериозно отвърна той. Но на мен ми прозвуча като чисто оправдание. — Защо се заяждате с нас?

Вече се гневях. Малко ми оставаше да направя някоя глупост.

— Защото не започнах пръв!

Продължих за беснея вътрешно. Външно не биваше да го показвам. Винаги пречи.

— И защото някои се опитаха да ме изгонят, сякаш съм случаен минувач. Би трябвало да са наясно, че само когато аз пожелая, ще си отида. Дори да си послужат със сила, пак няма да постигнат своето.

Подсилих ефекта от думите си с един прям поглед към Зевса. Ако имаше силата да убива, моментално щеше да го просне по очи. Едва след толкова години практика, сега ми ставаха ясни подбудите за убийствата. Ето как ставаха. Всичко започваше от един поглед.

— Няма ли да бъде най-добре да отидем на площада? — прозвуча невъзмутимият глас на Хермес.

Накара ме приятно да се изненадам. Беше най-дългото изречение, изговорено досега от него. Обърнах се да му го кажа, то той предвидливо реши да изчезне заедно със спътника си.

Зевсът и Хефест-Вулкан побързаха да го последват, така че останах насаме със злобата си, което никак не е приятно. Изругах така, че ако лилавата сграда имаше уши, веднага щеше да ги запуши. Тъй като нямаше, само потрепера страхливо.

— Дай ми картина от площада! — излаях към паяка аз.

И той трепна, но се подчини на свистящите в гласа ми звуци. Телата бяха разделени по равно — две на ангели, две на дяволи. Първият труп лежеше до паметника, останалите — не повече на десет метра от него. Жителите на този град все се изхитряваха да умират близо до паметника. Сякаш ги привличаше като магнит.

Близо до местопроизшествието, в плътна група, стояха Хермес и другите божествени изчадия. Малко по-близо, над един от труповете, бяха се навели Холмс, Поаро, Мегре и Марлоу. Оглеждаха го най-внимателно, а до тях паякът (един?) ловеше с антените си бледите следи на смъртта.

Беше мила картинка наистина. Цветът на литературната криминалистика в действие.

Вяло заследих именитите си колеги и с учудване установих, че Еърт липсва. А това означаваше, че и той като мен, бе решил да не присъствува на подобен фарс…

Послушах още малко разговорите (Зевсът припяваше нещо, а Хефест-Вулкан му пригласяше) и заповядах на паяка да се изключи, което той направи не без удоволствие. След това потропа с шестте си крака и ме напусна. Прав му път. Никога не съм обичал паяците.

Повъртях се ръмжейки още няколко минути около лилавото чудовище и бавно поех към града. Зевсът се лъжеше, ако мислеше, че повече няма да ме види тук. Оставащите петнадесет часа щях да се разхождам само на това място и никъде другаде, напук на боговете…