Марин Найденов
Грешката на боговете е, че грешат (6)

VI

— Сега, след като заровихме бойната томахавка, да продължим да си играем на следователи. Ако нямате нищо против, разбира се — казах аз, когато се върнахме пред апаратите на Еърт.

Желанието ми предизвика поредица подозрителни погледи.

— На какво ще играем? — Марлоу имаше вид, сякаш не ме беше разбрал.

— На следователи. По твое време не знам как са се наричали, но съм слушал (за малко да изтърся „чел“), че често си се сблъсквал с подобна порода хора.

— Не много често, ала достатъчно, за да ги намразя — подхвърли ми една крива усмивка Марлоу.

Пропуснах покрай ушите си намека. Не исках да си губя времето с празни приказки.

— Кой ще бъде пръв?

Видях Еърт да се надига.

— Вас, Еърт, ще помоля отново да проверите ангелите и дяволите. Интересуват ме възможни особености в живота им.

— Имали смисъл да повтаряме изследванията?

— Всяко повторение има своя смисъл — изрекох с тона на древен атински мъдрец аз.

Не обичах да ми противоречат тъкмо когато имах на ум нещо важно. Още една моя отрицателна черта. Всяко дърво си има чепове, но моите са безбройни.

— Добре, щом желаете… — въпреки апарата усетих, че Еърт се пообиди. Въпрос на въображение, разбира се. Поне естествената човешка реакция трябваше да бъде такава.

— И така, да започваме — изгледах подред намръщените детективи. — Ще ви помоля, докато разговарям с един, другите да излязат.

— Защо? Сега не е ли необходимо да се допълваме един друг? — попита Холмс, тъпчейки лулата си.

Мислих цяла секунда, докато разбера, че е прав. Предстоеше ми да разпитвам детективи, а не престъпници. Имаше разлика. Само дано не забравя за нея. Понякога съм страшно разсеян. Или се правя на разсеян. Не знам точно. Не ми е останало време да си го изясня.

— Съгласен съм. Вие ли ще започнете, Холмс?

— Преди това искам да попитам за нещо инспектор Еърт, позволявате ли?

Еърт остави апаратите и се обърна.

— Какво е то, мистър Холмс? — със смущение зададе въпроса той.

— О, нищо особено! Искам отново да ни обясните как е станало така, че да се срещнат три цивилизации сред необятната Вселена.

Лицето на Холмс не трепна. Ние също. Макар, че поне можехме да възнегодуваме. Разказаха ни го преди няколко часа.

— Няма ли да продължи дълго? — изказа опасенията си Мегре.

— Няма значение. Възможно е да сме пропуснали нещо, което сега може да се окаже твърде важно. Няма да е безполезно! — обърна се към конкурента си по призвание и лула, Холмс.

— Не можете ли да си представите как всички хора напускат Земята? — каза Марлоу.

Не се сдържа, а трябваше. С Холмс трудно се спореше.

— Не мога да си представя. Моето въображение има граници — изрече спокойно Холмс, с което накара Марлоу да си затвори устата.

За разлика от него, Еърт почти двадесет минути не я затвори. От равномерния му глас така ми се приспа, че беше равносилно на подвиг да се съвзема, когато най-после благоволи да свърши.

— Благодаря ви, галактичен инспектор Еърт! — топло каза Холмс. — Да видим сега с какво разполагаме и какво знаем…

Внезапно почувствах, че нищо ново няма да науча. Холмс, Поаро, Марлоу, Мегре… бяха свикнали да ловят престъпници от страниците на романите, по собственото хрумване на техните автори и не без изящество. Бяха приучени (това е точната дума), за да търсят престъпника, да извличат доказателствата срещу него от престъплението… А за това престъпление, което насила ни бяха докарали да разследваме, беше нужна пренастройка на мисленето, обхващане съществуващата действителност по друг начин (в никакъв случай изящно-литературен!), и заключенията на елементарното мислене бяха невалидни. В един друг свят всичко човешко винаги е невалидно…

За да разследва това, което ставаше тук, беше нужно човекът да се нагоди към обстановката, а не тя към мисленето му. Героите на Дойл, Кристи, Чандлър и Сименон не можеха да мислят по друг начин, освен така, както мислеше техния автор. Значи, оставахме само ние с Еърт?

Но и в него не бях много сигурен. Нямаше да се учудя, ако се окажеше, че е по-късно литературно творение, с всички произтичащи от времето на издаването му особености. Оставах аз, като единствен жив криминалист…

Откритието ме разтърси и изпълни с опасения. Познавах се. Бях в състояние така да объркам тези три свята, че после щеше да им е необходимо най-малко хилядолетие, за да се съвземат… Неочаквано друга гениална догадка ороси сгърчения ми от собственото си състояние на ужас мозък.

Отворих уста да прекъсна Мегре и както винаги бях избрал най-неподходящия момент. Вратата се открехна и в рамката й се изпъчи Хермес.

— Тук ли сте? — без изненада каза той и направо избърза да премине на въпроса. — Идвам да ви кажа, че в (използва дума, съставена от деветдесет и девет процента от родната ми азбука. Трудно ми е да я повторя.) е настъпило непредвидено усложнение. Времето ви за разследване се ограничава до десет часа.

Погледнах часовника си. Бяхме загубили два часа да се правим на следотърсачи, на следователи и на оратори.

— Кажи там на твоите, че сме готови. Чакаме да ни повикат — изрекох колкото може по-скромно аз. Не беше прилично да се самоизтъквам.

Думите ми предизвикаха лавина от погледи. Бях благодарен, че не е истинска. Но беше по-опасна. Можеше да ме отвлече към други вселени, с истински дяволи и ангели.

— Готови ли сте? — Стори ми се, че гласът на Хермес прозвуча подигравателно.

— Това да не ви учудва? — не му останах длъжен аз.

Май с него и останалите псевдобогове само така трябваше да се разговаря. Другият начин още в началото ми бе убягнал.

— Вие сте успели да намерите причините?! — продължи да пита Хермес.

Освен, че стана приказлив, лицето му придоби доста глуповато изражение. Даже срамно ми стана.

— Представете си, да! Или не можете да си го представите? За малко по-интелигентен ви смятах! — иронията ми беше с влакови композиции, но си го заслужаваше. Не обичам гласно да изразяват недоверието си към мен. Много е елементарно.

Не отговори. Вероятно не успя да намери нужните думи из бедния си речник. Но затова пък премина към действие.

Усетих, че летя. Не бях сам. Летяхме всички, както си седяхме. Неприятна картина, но започнах да свиквам. Друго отношение към простосмъртни едва ли можеше да се очаква. Захвърлиха ни като чували върху някакъв прозрачен под. Изругах примирително. И с това се свикваше. Но не успях да свикна с циничната усмивка, с която ме наблюдаваше Зевсът.

У мен нещо заклокочи и скочих на крака. Зевсът също се изправи, но преди да стане, се постара да изтрие усмивката от устата си. Направи го много навреме. Малко ми оставаше да избухна. От всичко най-ненавиждам да ми се подиграват, без да има защо.

— Предадоха ни, че сте се справили с разследването. Вярно ли е това? — запита невинно той.

Разбира се, оставих го без отговор. Първо трябваше да се овладея.

— Е? Няма ли да отговорите?

Рязко се обърнах, за да се сдържа. Холмс го гледаше не по-малко ядосан от мен, а Еърт — направо предизвикателно. Не погледнах останалите. Но подобна липса на елементарна култура е недопустима за всички човешки времена, така че не вярвам и те да са останали по-назад.

Кой знае защо, това ме успокои. Поне дотам, че да се стегна. С некултурни хора се справям успешно, да ме пазят боговете от културните. По-нататък бе лесно. Никога не оставям колата си в калта. Това е въпрос на чест, а сега най-вече борбата е за нея. Трябваше да защитаваме честта на Човечеството.

— И гласът на боговете изгърмя. В празно пространство, разбира се… — изрекох презрително аз и се усмихнах на Зевса.

— Не е ли възможно да говорим спокойно? Разговорът взема обрат на заяждане! — влезе в незавидната роля на катализатор Хефест-Вулкан. Изглеждаше истински разтревожен. — Знаем, че не ни обичате, но ви моля да говорим като разумни същества!

— Нима не виждате, че говорим напълно разумно? — престорено се учудих аз. Жалко — той не осъзна, че му се подигравам открито. — А случайно да знаете защо не ви обичам?

— Само предполагаме защо…

Ухилих му се дивашки. Предположенията са винаги малко далеч от истината. От личен опит го знаех.

— Дължа да ви кажа истината. При мен понятията мразя и обичам са малко объркани. Аз мога само да ненавиждам. Казвам го, за да не се заблуждавате. Не желая, плюс това, да останете с лошо впечатление от мен.

— То е едно и също! — като ехо се обади Хермес. Не сполучи да ме стресне, но успя да ми обърне внимание. Не върху себе си, разбира се, а върху петимата индивиди, стоящи зад него.

Виждах ги за първи път, но имах неприятното чувство, че добре ги познавам. Ако не отдавна, то скоро ги бях срещал някъде.

Усмивката ми сигурно е заприличала на сатанинска. Ликувах, подобно на глупак, зърнал щастието си, бягало дълги години от него, да не би случайно да го срещне. Бяха ми довели на крака най-важната улика.

— Преди да ви разкажа нещо, което ще помогне чувствата ни на ненавист да станат взаимни, бих задал един въпрос. Каква е функцията на лилавата сграда?

— Не сме ви извикали да задоволяваме вашето любопитство! — намеси се грубо Зевсът.

Щях да се учудя, ако не го направеше. Бях му любимец.

— Добре осъзнавам защо съм повикан, бъдете спокоен. Сградата интересува повече вас, отколкото мен.

— Не можете ли да говорите без загадки, Вонедиан? — попита Холмс търпеливо.

Гласът му ме накара да се разколебая. Изразих една гримаса на досада. Не мина. Брадати и небрадати богове, детективи, напрегнато ме следяха с очи. Обърнах нова страница с нова интонация. Бащински покровителствена, същата, която преди няколко часа Еърт се опитваше да ми пробута. Владеех я по-добре от него.

— Бихте ли ми помогнали, Еърт?

— Стига да мога, Вонедиан. Искате да продължа изследванията ли?

— Този път не — пратих му една усмивка, за да го успокоя. Нищо не излезе. Стоеше напрегнал и тяло, и мисли. — Умеете да разказвате хубаво, това имам предвид. Ако можете, разкажете отново същото, което разказахте на Холмс.

Еърт ме изгледа смаяно, но ми гласува доверие и се подчини на молбата ми. Разказваше сбито и най-същественото, така че не ни отне много време.

— Всичко е точно така, нали? — обърнах се към Хефест-Вулкан, след като Еърт свърши.

Беше ми малко по-симпатичен. Имаше характер.

— Има подробности, които нямат значение — каза важно той.

Усмихнах му се зловещо.

— Освен една подробност, която е най-важната. Не ми казахте какво вършите в лилавата сграда. Нищо. Ще ви я кажа аз. Само се постарайте да не ме прекъсвате…

Последва мълчание, което спокойно можеше да мине и за съгласие. Погледнах часовника си. Бяхме загубили тридесет минути за уточняване на взаимоотношенията. Време беше да изплюя камъчето. За разлика от боговете, простосмъртните винаги трябваше да бързат, иначе нямаше да им остане време за живот.

— За смъртта на разумните същества от двете цивилизации сте виновни вие — посочих просташки с пръст Зевса и Хефест-Вулкан.

Нямаше нужда да се правя на възпитан. Вече бях доказал обратното.

— Какво?! — ревнаха в един глас брадатите грамади.

— Казах да не ме прекъсвате!

Ставах все по-рязък и груб, но нямаше друг начин да ги накарам да слушат спокойно.

Млъкнаха. Бяха изумени. Детективите също. Поех по-уверено по трънливия път на словото.

— Когато ни обяснявахте случая, вие — посочих, но не просташки, Зевса (просто не знаех как да се обърна към него) — казахте, че сякаш случайно някаква неизвестна сила си отмъщавала за прекомерното струпване на разумни същества на едно място… Няма такива неизвестни сили и никога не е имало. Неизвестните сили съществуват само в съзнанието на разумните същества.

Поех си дълбоко дъх.

— Не може да има голяма разлика между разновидностите на Хомо Сапиенс. Независимо от средата на съществуване, начина и посоките на развитие, разумните същества психически трябва да си приличат. Разбира се, напълно възможно е да има някои особености, но те едва ли имат значение в случая.

Погледнах слушателите си и се разочаровах от вида Сапиенс във всичките му разновидности. Израженията на лицата им бяха отчайващо недоумяващи. Почти физически усетих как атмосферата се гърчи от усилията им да схванат за какво говоря. Не можеха. Особено брадатите носители на божествените имена.

— Да си призная, трудно бих се досетил и аз, ако не бяха Холмс и Еърт…

— Още тогава разбрах, Вонедиан! Без причина се развълнувахте, дори, кой знае защо, се постарахте да го скриете от мен — прекъсна ме Холмс.

— Не съм се съмнявал, че ще го разберете, Холмс. Просто не е във вашия стил. Но това беше структурата. Еърт добави останалото. „Човешките престъпления могат да бъдат разгадани само от човек“ — тази мисъл, Еърт, беше онова малко камъче, което, вместо да обърне колата на моите мисли, ги насочи по правилния път…

Неволно спрях. Съвестта ми реши, че и е време да се разбунтува. В неподходящ момент, според мен. Късно го правеше. Не можех да спра. Истината не можеше да бъде спряна.

— На родната ми планета, се разказва приказката за грозното пате… Не знам дали ви се е случвало да я прочетете?

Не изчаках да потвърдят или отрекат. Времето неумолимо припкаше по пътя си.

— В тази приказка общо взето се говори за едно пате, ненавиждано от всички заради неговата уродливост, което след време се превръща във великолепен лебед…

Нямам намерение да ви я преразказвам. Искам да ви изтъкна поуката — „Не е нещастие да се родиш сред патици, стига само да се излюпиш от лебедово яйце“. Мисля, точно съм я запомнил, сякаш съм знаел, че ще ми потрябва.

Ще си направя труда обаче да я перифразирам по мой вкус — „Нещастие е да се родиш патица, когато откриеш, че на света има и лебеди…“

Млъкнах, за да премине новата вълна от изненада по брадатите мутри на Зевса и Хефест-Вулкан. Дори Хермес загуби вечно невъзмутимия си вид.

Хвърлих им една усмивка, която можеше да мине и за окуражаваща и продължих:

— Живели във Вселената две разновидности на патицата — и двете грозни, невзрачни, уродливи, но посвоему красиви. По някаква съдбовна случайност, едната разновидност изгубила гнездото си. А другата и помогнала да не загине, като я приютила в своето гнездо. Грозните патици винаги сами си помагат. Друг би се уплашил от външния им вид…

Двете разновидности на патицата дълго време живели добре и щастливо заедно — до тогава, докато по нова прищявка на съдбата в общото им гнездо не кацнал великолепен лебед.

Погледнах към детективите. Започваха да разбират. Естествено, Еърт беше пръв, но се двоумеше. Напразно. Трябваше да ми вярва. Рядко грешах в преценките си, особено за хората. Иначе нямаше да съм толкова известен.

— Всяка създадена от природата комбинация Разумът възприема като съвършена, защото просто не съществува друго същество, с което да направи сравнение. След срещата си с прекрасния лебед, разновидностите на грозната патица имало с какво да сравняват своя идеал за съвършенство и хармония. Съпоставен до този на лебеда, той изглеждал много блед и смешен…

Престанах да алегоризирам истината. Вече не беше необходимо. Разбраха ме и литературните ми колега, и грамадите с имена на богове.

— Психологическият ефект при среща на едно същество от един свят с друго от друг, е непредсказуем. Винаги е така.

„Странната смърт“ започнала скоро след вашето кацане в общото за двете разновидности гнездо. „Странната смърт“ започва в даден град веднага след като вие се появите. Обяснението не е трудно.

Разновидностите на патицата изведнъж се сблъскват с истинската красота и съвършенство. Друго е да имат мъглива представа как биха изглеждали красотата и съвършенството, съвсем друго е като го видят със собствените си очи. Тогава граденото с хилядолетия се сгромолясва с трясък в една бездна, откъдето излизане няма. Разумът не може да помогне. Прекалено студен и суетен е да го направи. Но и да можеше, и той е безпомощен.

Несъзнателният стремеж към съвършенство и красота е по-силен, много по-силен от него. За индивида остава само съзерцанието или смъртта. За предпочитане е смъртта. Съзерцанието засилва болката по недостижимото…

— Не намеквате ли за самоубийства, Вонедиан? — замислено попита Еърт.

Бях му благодарен, че се обади. Не знаех как да продължа.

— Нещо повече от самоубийства, Еърт! Самоубийства с цел. — Вниманието на трите цивилизации било заангажирано с откриването на възможните причини за „Странната смърт“, но нито една не се потрудила да проучи предпоставките. А те са чисто човешки.

Обърнах се към Зевса и Хефест-Вулкан.

— Това е първата ви грешка. Не казвам, че е само ваша. Далеч съм от тази мисъл, разбира се. Тя е обща. И не е било възможно да бъде избегната или предсказана, защото не сте се познавали добре. Незнанието, донякъде, ви извинява. Но нищо не е в състояние да извини втората ви грешка. Тя е само ваша. Доказателствата са налице.

Кимнах с глава по посоката на стоящите зад Хермес индивиди. Те не трепнаха. Мина ми през ум, че само привилегированите ме разбираха. Но и така беше добре. От новоизлюпени богове всичко можеше да се очаква.

— Грешката ви идва оттам, че лебедът не може да позволи пред неговите очи да загинат две от разновидностите на Разума. Видът, като пяло, изглежда е доста рядък из Вселената…

Зевсът потвърди несъзнателно с брада. Бях го сразил както Давид Голиат, само че с думи. Друг път щеше да се замисли, преди да започне да се заяжда със земен човек.

— В лилавата сграда, чрез не знам какви хитроумни съоръжения, вие изковавате главната причина за смъртта на грозните патици. Стараете се по примера на земните си съименници, да поправите грешките на природата и по свой образ и подобие създавате един приказен образ, за да смени онзи, изграждания от хилядолетия от самостоятелно развиващите се цивилизации. Мислили сте, че така им помагате — напротив, по този начин вие ги унищожавате.

Патицата среща лебеда, слага го на пиедестал, а самата тя ляга в подножието му и умира с усмивка, защото знае, че ще бъде пресъздадена в един мечтан от нея вид. Не е лебед, но поне прилича на лебед.

Тази грешка сте могли да избегнете, ако поне малко бяхте обърнали внимание как ви гледат „ангелите“ и „дяволите“ (дадохме им такива имена, понеже вие решихте да останат анонимни), когато ви срещнат — ТЕ ВИ БОГОТВОРЯТ. Можехте да я избегнете, но не го направихте. Какво го интересува лебедът, че грозната патица е влюбена в него и го боготвори? Той лети прекалено високо, за да вижда как живеят простосмъртните по земята.

Защо аз постоянно се заяждам с вас? Сметнали сте, че това ми е в кръвта. Така е, с него съм известен. Но в случая е чиста демагогия. Нямаше да ви го призная, но се налага.

Заяждам се с вас поради същата причина, погубила самочувствието на „ангелите“ и „дяволите“ и накарала ги да се самоунищожават.

Човешкият род също е подчинен на властващите над Разума закони за красота и съвършенство, но за разлика от тях, него винаги го е спасявала една особеност — човешката недоверчивост.

И не само тя. Човекът все още не е наясно какво точно трябва да подразбира под красота и съвършенство — дали само човешката красота, или красотата и съвършенството на света, в който живее, или тази, която сам си създава.

Аз ви приех като хора — съвършени, изящни, красиви, но хора, с които мога да се заяждам заради собственото си самочувствие, а „ангелите“ и „дяволите“ — най-малкото като богове. Но и боговете грешат. Грешката на боговете е, че грешат. Простосмъртните нямат това право…