Марин Найденов
Грешката на боговете е, че грешат (3)

III

Събуди ме гласът на Зевса.

— Всички вас чакат, Вонедиан! Събудете се!

Не го послушах, разбира се. Насилват ли ме да направя нещо, върша точно обратното. Измъкнах се елегантно от лапите на съня и едва тогава отворих очи. През същото време, поради липса на друго занимание, Зевсът хулеше Вселената до девето коляно. И то тази, която си бе дала труда да създаде мен. Сигурно тя нямаше прилика с неговата.

Преспокойно се настаних в средството за придвижване, и този път пилотирано от момчето за всичко — Хермес. Седнах до Мегре, който кимна одобрително и извади лулата. Реших да го последвам с цигара. Носех ги в джоба на панталона, но до сега не бях се сетил за тях.

— Никакво пушене! — веднага ни предупреди Хермес.

Хефест-Вулкан до него незабавно потвърди с глава. От ляво, Зевсът продължаваше да бълва змии с очи, плюс останалите ужаси на Вселената, които за щастие не познавах. Не му обърнах кой знае какво внимание. Свикнал съм да ме гледат по този начин. Иначе нямаше да съм наясно как да се държа. Сега знаех. Направих се, че не се отнася до мен.

Шестимата седяхме отзад наблъскани като сардели в консерва. Хермес, за назидание, а може би в стремежа си да настигне избягалия си речник, подгони така апарата, че се заклатушкахме. Видях Поаро да позеленява. Онези май ни бяха моделирали или там както се казва, с всичките ни недостатъци. Добре, че пристигнахме, в противен случай щяхме да сме с един по-малко.

Хермес, без да прави физиономии на досада, отвори пролука в обгърналия ни при движението непрозрачен купол.

— По дяволите! — изръмжа Мегре до мен.

На негово място щях да добавя — по дяволите, дяволите! Защото съществата, които виждахме, не се различаваха от тях. Само, дето нямаха рога и опашки. Всичко друго — копита, зъби, външен вид, си беше на мястото.

Това донякъде ме успокои. Почти дотам, че да се престраша и да се изхлузя от апарата, за да зяпна отново от изненада.

Сред дяволите прелитаха или се придвижваха пеша бели крилати човешки фигури…

Принадлежах към един народ, който е бил езичник и в езичеството, което ми помогна да се съвзема пръв. Захвърлих настрана ужасите на ада и рая и се заоглеждах. Намирахме се на нещо като площад, с някакво безформено подобие на паметник в средата, който гъмжеше от „дяволи“ и „ангели“. Не забелязах други средства за придвижване освен апарата на Хермес.

Около площада се издигаха сгради от неизвестни, поне за мен, архитектурни типове. Долу в тях, се виждаха различни видове магазини или там както ги наричаха посвоему. Земята бе застлана с мека непотъваща настилка, заобикаляща особено почтително паметника. Точно на границата между изкуствената материя и кръга от изсъхналата земя около него, лежеше тялото на дявол.

В началото го помислих за пиян, но веднага си спомних, че това състояние е присъщо най-вече за хората и се втренчих подозрително.

— Първият труп — подхрани подозренията ми с информация Хефест-Вулкан.

Всички настръхнахме и пристъпихме към трупа. На пет метра от него спряхме и… всеки според метода си на действие, се зае да го оглежда.

От страна на размотаващите се по площада ангели и дяволи бяхме удостоени с горе-долу толкова внимание, колкото обръщаха на паметника.

Всъщност не изпитвахме кой знае каква нужда, защото все повече и повече се задълбочавахме в ролята си на следови кучета, точно това, което се искаше от нас.

Холмс стоеше до трупа и зорко оглеждаше земята около него. Според мен напразно. Малко неща имаше за гледане. Поаро, застанал от другата страна, стрелкаше с очи ту трупа, ту паметника, сякаш се надяваше те да му отговорят.

Трупът лежеше по очи, с изпъната дясна ръка и леко сгънати крака. Другата му ръка бе затисната отдолу. Това беше най-същественото. Починалият не беше се гордял с особено висок ръст. Още преди ми направи впечатление, че освен фантастичната си уродливост, и ангели, и дяволи, имаха почти един ръст. Средният не надвишаваше метър и четиридесет.

По гърба на трупа не се виждаха рани. Марлоу приближи и спокойно го обърна. Същото важеше и за гърдите. По лицето на „дявола“ бе застинала сатанинска усмивка, която накара Мегре да изсумти в лулата си, а Марлоу малко да отстъпи. Аз, да не остана по-назад, се задавих в дима на цигарата си. Само Еърт продължи да го гледа невъзмутимо.

— Следи няма… — каза Холмс. Гласът му непривично трепна. — Изглежда мистериозно.

— Погрижили сме се и за това — изгърмя Хефест-Вулкан зад нас.

Обърнахме се. Двойката гиганти стоеше чинно на разстояние от нас и ни гледаха, ако не с обожание, то поне с уважение.

— Погрижили сте се да няма следи ли? — равнодушно попита Марлоу.

Зевсът го изгледа раздразнено и направи движение към кръста си. Помислих, че още секунда и ще последва нов труп, този на Марлоу, но се оказа съвсем друго.

От апарата на Хермес изскочи еднометров паяк и като любезно даде път на няколко пешеходци, дотопурка до трупа и се зае с някакви неразбираеми манипулации около него.

— Кибернетичен организъм! — посочи с очи паяка Еърт.

За наш срам ние го гледахме изумено и мислено го сравнявахме с паяка на страха у себе си. Май беше по-малък.

— От най-висок клас. Конструиран е специално за такива случаи — отговори Хефест-Вулкан. — В него е събрана цялата земна наука криминалистика. След обработката, интересуващите ви факти ще бъдат предадени незабавно.

— А къде е живял, с какво се е занимавал? — без да си дава труда да вади лулата от устата си, подхвърли Мегре.

— Всички данни — натърти Хефест-Вулкан, — ще ви бъдат предадени!

Марлоу го изгледа недоверчиво. И аз не му вярвах, но нямаше какво да се прави. Не вървеше да му го изтърся направо. Щеше да изглежда като заяждане.

— Да се отместим встрани, да не пречим, приятели — тъжно каза Поаро. — Нека машината си върши работата. Да не я смущаваме.

— Засягате ли се? — попита веднага Зевсът.

Стори ми се, че е изненадан.

— Напротив. Просто ми е интересно как една машина ще замени действието на сивите клетки — енергично поклати яйцевидната си глава Поаро. Личеше му обаче, че е страшно огорчен. Не обичам огорчени детективи. Ставаха скучни. Но поне тук нямаше опасност да се огорчаваме дълго и да скучаем.

Не бяха изминали две пълни минути и машината-паяк зажужа и спря да се лута. Във въздуха се появи нещо като екран и на него по не знам какъв си начин се проектира човекът-дявол. Разхождаше се безцелно из площада. Разходката му продължи малко. Спря, залитна, закрепи се някак върху лявото си копито и изведнъж рухна като подкосен на земята.

Извърнах глава. Шляещите се ангели и дяволи продължаваха да не дават признаци, че ги интересува какво става. На друго място, в такъв момент, зад нас щеше да има цяла тълпа. А тези само стрелкаха срамежливо и възхитено Хефест-Вулкан и Зевса. Не беше трудно да си обясня защо. Сигурно им изглеждаха по-страшни от техните дяволи, ако ги имаха, разбира се.

От паяка се разнесоха къси звуци. Хефест-Вулкан се нагърби с ролята на преводач.

— Загиналият е тридесет и шест годишен, пилот на самолет. Женен. Две деца. Живее в областта… извън града…

Последва името му. Не по-малко от десетина съгласни букви.

— … (името с десет букви), е прекрасен човек, баща, съпруг…

Пълна характеристика, от която обърнах внимание само на това, че е имал доста приятели.

— … По трупа не са открити рани. Няма симптоми на болестно състояние. Следи от органични и неорганични отровни препарати също не са открити…

Толкова. Сякаш сами не го виждахме. Останалото се постарах да пропусна покрай ушите си. Готвех се да задам, когато паяка свърши, няколко въпроса, но Марлоу ме изпревари.

— Според машината ви излиза, че този тук не трябва да е мъртъв. Поне аз така го разбирам, но виждам обратното. Как ще го обясните?

— Машината предава само фактите. За вас остават заключенията — напомни му ролята Хефест-Вулкан.

Прозвуча невъзпитано.

— Някакви прояви в миналото му? — дойде най-сетне моят ред.

— Никакви — намеси се Зевсът. Изглежда умираше да разговаря с мен. — В двете звездни системи практически не са извършвани престъпления, поне такива, каквито вие разбирате, от векове.

Думите му ни накараха да се въздържим от въпроси. Ставаше все по-неразбираемо. Трудно можехме да се ориентираме.

— Но по дяволите! — избухна Поаро. — Нещо все пак трябва да има! Не може да има труп, а да няма причина!

— Именно причината трябва да откриете вие! — натякна му безочливо Зевсът. — Затова сте и извикани!

— След като сте ни повикали да разследваме престъпление, ние ще се постараем да разкрием причините — каза Холмс и погледна джобния си часовник. — А дали ще успеем, това бъдещето ще покаже. Остават ни още осемнадесет часа.