Марин Найденов
Грешката на боговете е, че грешат (2)

II

Ще предам накратко разказаното от Зевса, защото въпреки голямата му глава и предполагаемото количество мозък в нея, аз се придържам към предишното си размишление по повод олигофренията при Херкулесите от този вид. Зевсът започна с някакво мъгляво описание и ако не беше Еърт, да го прекъсне и направо да му каже да говори по-ясно, сигурно съвсем щеше да се заплете в блатото на словото. От нас никой не посмя. Понякога доброто възпитание е голяма грешка.

Преди двеста години в системата… (няма да пресъздавам подробностите — обещах го тържествено. Освен това са достатъчно отегчителни.), главната звезда ненадейно пожелала да покапризничи. Казано на разбираем език, гласяла се да направи малка рокада със собствените си планети. За целта обаче трябвало да избухне като Нова, след това да се свие, и ако нейният космически бог й разреши, отново да роди планети, този път такива, каквито биха й харесали на нея.

Историята сигурно би останала незабелязана, както обикновено става из Вселената, ако на една от планетите й случайно не се бил зародил Животът.

Възможно било капризите на звездата да не бъдат забелязани и от него, но той от своя страна взел, че измъдрил Разума. Неговите носители били доста умни и подразбрали как стоят нещата. Започнали да търсят начини за спасение. Но до усилието на мисъл и мускули не се стигнало…

Тук Зевсът несвързано се зае да обяснява нещо, после стовари мисълта си на съвсем друго място — мястото, където ние трябваше да проявим способностите на жалките си сиви клетки.

И отново бяхме отрупани с лавина от подробности, които ни звучаха като език на непознато африканско племе. Усещаш интонацията, разбираш, че се говори, но не схващаш смисъла на казаното, от което физиономията ти добива неприятния вид на слисан и съмняващ се дори в себе си нещастник.

Това се отнасяше за нас четиримата. Забелязах, че Еърт слуша внимателно, разумно и напрегнато, за разлика от… Не, нямам намерение да злословя, но ми се стори, че Холмс позадряма. Простих му веднага. Беше по-стар от нас, ако не по години, то поне по издание. Но все пак не биваше да го прави. Лошият пример винаги влияе отрицателно. Крадешком се прозях.

Доста време измина преди Зевсът да заговори по същество.

Някъде наблизо до капризната звезда, в друга планетна система, животът също надигнал глава и пак проявил удивителна неизобретателност — и той създал разум. Последиците проличали скоро. За пет — седем хиляди години носителите му успели да преодолеят състоянието си на страх от всичко, да се наситят на благата, които собствената им планета предлагала и да хукнат да завладяват други. А по-късно и звезди. При това тръбели театрално из Галактиката какво са и какво се очаква да станат…

Как и по какъв начин се е стигнало до взаимните връзки, уверения за помощ и братските потупвания по рамената, Зевсът сметна за по-разумно да не ни го обяснява. Но ние не настояхме. Щяхме да преживеем и без тези обяснения.

В резултат на потупванията (вероятно придружени от гигантски дози лицемерие и хитрост. Не мога иначе да мисля. Рожба съм на своя век!), станало така, че онези от капризната звезда се вдигнали и заедно с насекомите си отишли на гости на другите. Споразумението било гостуването да не продължава дълго, а до тогава, докато не си намерят подходяща планета за заселване.

Някъде по това време се намесила цивилизацията на Зевса.

Той не каза как е станало, но беше близко до ума, че намесата е следствие от крясъците из Вселената. Електромагнитните, или там каквито и да са вълни, са лишени от дискретност. Винаги се намира някой, който да подслушва.

Скоро след срещата на двете цивилизации с третата, катастрофата започнала. Без симптоми или предупреждения. Сякаш неизвестна сила си отмъщавала за струпването на такова количество разумни същества на едно място.

Веднага били направени опити тя да бъде ограничена, но успехът бил краткотраен. Епидемията на странна смърт обхващала бавно пренаселената планетна система. Разбира се, нито една от трите цивилизации не изпаднала в паника. Двете продължили да загиват, а трите заедно мислели. И когато мисълта се оказала безсилна да открие тайнствения причинител, решили да предприемат нещо съвсем друго.

Цивилизацията на Зевса знаела за съществуването на Земята, нейните проблеми, начина на развитие на цивилизацията и още много известни и неизвестни неща. Смятали да поискат помощ от нея.

Най-неочаквано на някого му хрумнало, че съвсем няма да бъде лошо, ако преди да се свържат с цивилизацията, да използуват без позволение някои от изявените нейни представители. Наказуемо по всички земни закони деяние. Но можели да си го позволят. Човечеството дори не предполагало, че съществуват.

За тази цел били изобретени и построени специални апарати, но усилията им да доведат тук хора, с чиято помощ става регулирането на част от взаимоотношенията на Земята, се провалили. Прехвърлянето ни успяло едва на третия път и то за ограничено време — приблизително двадесет и четири часа земно време…

Не слушах повече. Марлоу се оказа прав в пророчеството си. Бяха ни определили ролите на следови кучета, с всички произтичащи от тях последици.

Случайно зърнах очите на Поаро. Сияеха в зелена светлина. Холмс гледаше строго и отнесено из празнотата на пространството, а Марлоу нервно хапеше долната си устна. Само по лицето на Еърт не се забелязваше проява на каквито и да били чувства. По моето също, предполагам, само дето се превивах вътрешно от смях. Излизаше, че глупаци съществуват не само на Земята, а и из безкрайната Вселена. Особено глупаци, вярващи в съществуването на всичко, написано на хартия…

— Двадесет и четири часа? Не ви ли се струват много? — попита не без сарказъм Марлоу.

— Ще се наложи да напрегнете всичките си сили и възможности. На този етап е невъзможно да са повече — отби атаката в глупостта си Зевсът.

— А не ви ли е минало през ума, че може и да не успеем? — запита строго Холмс.

— Никой от вас шестимата не е свикнал да губи! — възрази с детинско доверие Зевсът, с което ме вбеси.

Разбирам доверчивост и вяра, но сляпа вяра и доверчивост, клонящи към идиотизъм, не разбирах. Едно мислещо същество, за каквото Зевсът претендираше, че е, трябваше да знае и разграничава докъде се простират границите на вярата и докъде на мисълта.

— Шестима?! — учуди се Еърт.

— Долу ви чака комисарят Мегре — напомни му Зевсът. — А сега е време и за вас…

Не успях да мигна и бях отнесен. Изглежда решиха, че определеното ни време за аудиенция е изтекло. Напрегнах очи, за да различа поне нещо от преливащите наоколо образи, но си останах само с усилието.

Най-точното определение — пльоснаха ни в края на огромно поле, където в позата на паметник на велик мъдрец ни чакаше Хермес.

— Ставайте! — подкани ни той.

Чух как Поаро с пъшкане се надига от синьо-зелената трева и нещо мърмори на френски. Не разбирам този език, но не беше трудно да се досетя по интонацията, че напълно съзнателно ругае. Имаше защо. С нас се отнасяха като с вещи.

— Да вървим! — поде Хермес.

Набързо установих целостта на костите си. Не можеше да има счупвания. За какво им бяха контузени детективи, трябва да са си направили сметката.

На около половин километър издигаше снага нещо като град — макар това да беше чисто субективна преценка от моя страна. Виждаха се блестящи куполи и някакви други непознати съоръжения.

Хермес не тръгна направо към „града“, а пое успоредно с него. Вървеше с бързи крачки. Кретахме бавничко подире му и го предизвиквахме да ни подканва презрително със златистите си очи.

Стори ми се, че извървяхме много път, преди да спрем пред една сграда, боядисана по някакви странни канони на красотата в крещящ лилав цвят. На нейния фон се открояваше, и то ярко, ниска, набита, но широка колкото старинен скрин фигура, облечена в пардесю с кадифена яка и бомбе на главата. Фигурата предизвикателно държеше ръце в джобовете на пардесюто и ни гледаше грубовато, но сърдечно.

Хермес разсеяно се отдалечи вдясно и зарея поглед към лилавия ужас.

Мълчанието се проточи, взе да понамирисва на страх. Не познавахме човека пред нас, но бяхме поне единодушни, че беше именно човек. Дори на мен ми се стори, че прилича малко на Жан Габен.

— Казвам се Мегре — доби най-сетне дар слово застрашителната фигура и протегна ръка да поздрави Поаро — най-близкия до нея. — Ще ми бъде приятно да се запознаем, щом заедно ще работим…

Беше нелепа картинка. Под лъчите на синьо-зелено, чуждо и непознато слънце, правехме опити да си останем културни. Отстрани можеше да изглежда доста тъжно.

— Не съм чувал за вас — задържа моята ръка Мегре.

Усмихнах се.

— Затова пък аз съм (за малко да кажа чел) слушал много за Вас. И това ми стига да Ви познавам, макар и не лично.

От упор Мегре ми хвърли дълъг, тежък поглед. Не зная дали ме разбра, но пусна ръката ми и спря пред Еърт. Приличаха на жираф и носорог.

— И на вас мога да кажа същото! — изрече не без известно учудване Мегре.

— И аз ще повторя думите на Вонедиан! — отвърна спокойно Еърт, докато се ръкуваха.

— Приятели, нека да отдадем дължимото на нашия чичероне — намеси се Поаро, тъй като имахме намерение да проведем разговор. — Струва ми се нетърпелив.

Непредпазливото изказване му струваше един изпепеляващ поглед от страна на приближилия се Хермес.

— Продължаваме!

— Преди това мога ли да попитам нещо? — проточи Марлоу.

— Не можете! — кисело отсече пощальона на боговете.

Горкият нямаше представа с кого си има работа. Американците от четиридесетте години не са имали навика да се стряскат от отрицателни отговори.

— И все пак. Каква е тази сграда?

— Сграда — натърти Хермес.

Сега и на американците трябваше да им стане ясно, че и древногръцките герои не са падали по долу от тях.

Но в този момент и на шестимата ни стана ясно, че най-добре беше да запитаме самата сграда за отговор, отколкото да се мъчим да изтръгнем нещо от него.

С мълчанието си му дадохме повод отново да ни подкани да тръгваме. Послушахме го. Холмс вървеше до мен. Безгрижният му вид ме дразнеше. Сякаш не се намираше на незнайно разстояние от Земята, а се разхождаше из Хайд парк.

Пред нас крачеха Еърт и Марлоу. Марлоу следваше примера на Мегре. Беше пъхнал ръце дълбоко в джобовете на широкия си панталон. С кройката на костюма си приличаше на гангстер от стар филм. Именно стар; сега гангстерите ходят във фракове.

За разлика от преди, този път направо се насочихме към „града“ и спряхме пред първите му съоръжения. От едно от тях изскочи Хефест-Вулкан.

— Пълен комплект! Браво! Дано успеете! — възкликна той възторжено. Изглежда му доставяше удоволствие да ни вижда. Но пак не забелязах да куца. Дали Марлоу не си въобразяваше?

— В какъв смисъл „дано успеете“? — предразполагащо попитах.

Глава нямаше да ме заболи от малко дипломация. Винаги съм вършел обратното.

— В смисъл, че преди вас имаше много други, които не успяха — получих незабавно отговор.

Изгледах го не без подозрение. Кой казваше истината — Зевсът или Хефест-Вулкан? Шестото чувство ми подсказваше, че последния.

— Искате да кажете, че не сме първите? — обля го със зеленината на погледа си Поаро.

Изглеждаше искрено възмутен.

— Нито пък последните, ако не успеете. — Вторият отговор бе по-точен, но и по-неприятен.

Поаро вдигна учудено вежди и замълча. Аз продължих.

— Сигурно с нетърпение чакате да се втурнем по следата? — казах, все едно нищо не сме чули.

Така трябваше. Кой знае какви намерения имаха, щом още от началото ни лъжеха. Хефест-Вулкан се усмихна в брадата си.

— Рано е да се говори за следа. Този град е един от незасегнатите. Според нашите изчисления началото на тайнствената смърт се очаква не по-късно от четири часа, смятано от настоящия миг. Ще имаме грижата да ви повикаме, а до тогава, ако искате, можете да си починете. Из града обаче, не можете да се разхождате.

Нямаше начин да не се спогледаме. Не за забраната. Не ни се понравиха думите му за изчисляването на смъртта. Не е приятно, че и времето на смъртта може да се изчислява.

Когато се окопитихме, брадатата грамада беше изчезнала. Не ни оставаше нищо друго, освен да се огледаме предпазливо. Пощальонът на боговете също се бе изпарил. Но и обстановката около нас се беше изменила. Стояхме като гаврошовци в средата на широка, наполовина покрита с павета, наполовина с нещо като асфалт улица.

— Довиждане, господа! — неочаквано се обади Холмс. — Ако не ме лъже паметта, онази къща там е 221-б. Винаги можете да ме потърсите в нея.

Холмс спокойно се отдалечи и влезе в къщата. На външен вид наистина приличаше на небезизвестната сграда на Бейкър стрийт.

Почти веднага след него, Поаро промърмори, но така, че да го чуем, че съседната сграда удивително прилича на хотела, в който последния път бил отседнал.

Съвсем скоро на улицата останахме аз и Еърт. Известните детективи бяха се скрили в крепостите си, за да смелят на спокойствие събраните зрънца истина. Бутафорията на домакините се оказа напълно успешна. Нищо, че бяха объркали стиловете. Сивото вещество в главите на детективите вече се намираше в движение.

— Аз ще бъда отсреща — каза Еърт и посочи с глава една невзрачна псевдокъща.

Погледах след него, докато не влезе, повъртях се малко в себе си, за да преглътна изоставянето си на произвола на съдбата и се насочих направо към входа пред мен. Зданието приличаше на хотел, а когато съм в командировка — това ми хрумна изведнъж — не избирах къде да подслоня глава.

Вътре чувството ми за хотел не ме напусна. Изкачих се по имитиращи мрамор стъпала и бутнах първата врата вляво. Стаята ми се стори уютна и най-вече разполагаше с легло, на което седнах не без удоволствие. Няколко мига седях, а после реших, че няма да е лошо да размислям легнал, тоест в любимото ми положение, а от там до прегръдките на съня съвсем не е далеч. Неусетно съм заспал.