Марин Найденов
Грешката на боговете е, че грешат (1)

I

Старо правило е, че сложните неща обикновено започват по най-безобидния начин и винаги без да ги очакваш. Така стана и сега.

През една мрачна зимна вечер, разярен от домашната си менажерия, слязох в мазето да се успокоя със скритата там бутилка кайсиева ракия. Еликсир, който препоръчвам на всеки простосмъртен.

Докато се ровех из кашоните, за да достигна до Еликсира, сепна ме металическо щракане. Вдигнах вече наистина вбесен глава. Не защото ме свариха на местопрестъплението, а от това, че човек никъде не можеше да намери спокойствие от досадници.

За мое изумление стената срещу вратата светеше силно, сякаш зад нея имаше мощен прожектор. Затворих инстинктивно очи със светкавичната мисъл за извънземни същества. Но това, което ставаше, беше много по-сложно.

Когато ги отворих, мазето липсваше. Вместо него, в краката ми лежеше постлан с дребни камъни път. В такова положение човек много не мисли, а действа по инстинкт. Направих две несигурни крачки и поех бавно. Защо да бързам, като нямах представа къде ме канят да отида.

Пътят живописно се извиваше през нещо като равнина и доста умело се свираше под полите на близката двувърха планина. С пътищата винаги е така — намират начин да се опрат до нечии поли или под тях, С това си чудновато свойство малко приличат на хората…

Бях изтръгнат от съзерцанието от грубо топуркане. Извъртях се не прекалено бързо, за да не си помислят, че съм се уплашил. На няколко крачки зад мен унило чаткаше копита крилат Пегас.

— А, здрасти! — без всякакво предисловие изрече крилатият кон. — Да си виждал трева — искам да кажа, по-хубава от тази?

— Н-не… не съм — слисах се аз. Не ми се беше случвало кон, макар и крилат, да говори с човешки глас. — Всъщност… не, видях! На Земята има колкото и каквато искате трева…

— На Земята! — Пегасът не беше кой знае колко очарован от моята отзивчивост. — Само не Земята! Тя е кошмарна планета. Всеки се старае да ме възседне и да се задържи с всевъзможни средства върху мен, сякаш само за това ставам — да бъда язден. Рядко някой разбира за какво точно служа… На пръсти се броят тези, които са го разбрали… В никакъв случай Земята! По-добре е да гладувам тук, отколкото всеки да ме пришпорва накъдето си иска…

След тези, малко непонятни за мен думи, конят най-невъзпитано ме изостави, за да отиде в средата на една от дъхавите морави в страни, където наведе глава и с отчаяние загледа на вид свежата, но втръснала му се вече трева.

Позяпах малко умърлушения Пегас и продължих пътя си.

— Чакат те! — примирително изцвили Пегасът зад мен.

Обърнах се, готов да задам въпрос, но той повече не ме удостои с вниманието си. Завъртя задница, люлеейки невъзмутимо дългата си опашка, като че с това ми казваше да не му досаждам повече.

Нямаше как да не послушам въображението си. Рядко съм се проявявал като натрапник. Последния път ми струваше една женитба. Тръгнах отново.

След горе-долу една цигара време безмълвието на очарователната пасторална гледка (само това сравнение ми идва на ум) беше нарушено от нов, по моя преценка отрицателен, елемент — Човекът.

Личността — доста по-висока от мен, физически добре развита — стоеше вдясно от пътя, пред нещо като статив и унесено го съзерцаваше.

Тъй като още от дете съм си любопитен, промъкнах се крадешком зад гърба му и надникнах.

Това, което видях, ме смая. Личността рисуваше! И то така, че направо се втрещих. Вместо четка, както е прието, държеше широка лопатка, под чиято заострена и блестяща повърхност струяха напълно смислени и разбираеми образи.

Не ми остана време да се удивлявам.

— Какво сте зяпнали? — неприязнено ме изгледа художникът.

— Красиво е… — намерих сили да отговоря.

— Нали за това го правя — презрително измърмори той и се намръщи. — Вие ли сте онзи?

— Сигурно — За разлика от художественото му майсторство, нямаше особено богат речник. — Но ако ми обясните точно за кого става дума, има вероятност да ви разкажа цялата си биография, за да уточним нещата.

— Сега това е без значение! — отвърна художникът и сгъна статива. Направи го за част от секундата. — Качвайте се там!

Завъртях предпазливо глава — дано зърна какво той подразбира под „там“. И като не видях нищо, отново го загледах. С учудване.

Той вдигна пренебрежително рамене и тръгна обратно по пътя, където, полускрит от дърветата, във въздуха се клатушкаше плосък апарат.

Без да промълвим и дума, качихме се в апарата и… и не знам! Имах чувството, че не успях да мигна, когато спряхме.

— Слизайте! — подхвърли моят неприветлив водач.

— Как?

Питах с пълно право. Не виждах как мога да отворя плътния непрозрачен купол, покрил ни по времето на пътуването.

Художникът ме изгледа с доста красноречив поглед — нещо средно между „До тука ми дойде от идиоти!“ и една малко по-особена фраза и се пресегна. Вратата…, тоест не мога да твърдя със сигурност какво беше, изсумтя и… бях изхвърлен в средата на голямо помещение, пред масивно бюро, зад което някаква грамадна брадата и космата фигура внимателно ме разглеждаше със сивите си леко скосени очи.

— Значи това сте вие!? — избоботи с безразличие фигурата и стана. Май имаше над два метра и нещо. Беше облечена с тънка, прилепнала към тялото материя, под която изпъкваха силно развити мускули. Брадата и дългата коса скриваха лицето й, но още с първия поглед бях наясно, че това пред мен, е огромно копие на хуманоид, без да е човек.

— Значи това сте вие! — повтори Херкулесът, като продължаваше да ме фиксира с очи.

— По всичко личи, че съм аз — отговорих.

Трябваше нещо да кажа. Физиката му бе респектираща.

— Представях си образа ви малко по-иначе…

— Може би с крила, нож в едната ръка, огнестрелно оръжие в другата, а под мишницата две ядрени бомби?

Просеше си го. Освен това имам вродена неприязън към гигантите от този вид. Принципът е ясен — фигура за сметка на мозък. И той не ми се стори кой знае колко умен, особено като най-неприлично се изкикоти на моите думи.

— Чудесно! — почти с патос изрече косматия Херкулес. — Но преди да се срещнете с останалите, минете покрай… (името не успях да схвана). Ще му бъде интересно да ви види.

— Покрай кого да мина? — запитах предпазливо. Животът ми бе омръзнал от луди, та и тук. Дано наистина не съм попаднал в лудница.

— Съвсем се обърках! Извинете! Бях забравил…

Докато се наканя да питам какво точно е забравил, около ушите ми духна лек вятър, последван от доста осезателно съприкосновение на краката ми с нещо твърдо, което се оказа обикновен под.

— Искрено се радвам да ви видя! — стресна ме нечий глас.

Обърнах се да видя кой се радва толкова искрено. Притежателят на гласа беше също така космат и брадат и вероятно горе-долу толкова луд, колкото предишния.

— Ще работите с Холмс, Поаро, Марлоу и галактичен инспектор Еърт…

— С кого ще работя? — запитах кротко.

Ако съм в лудница, то с лудите по друг начин не може да се разговаря.

— Не съм луд! И не искам другите да ме смятат за луд! — като ехо се обади онзи.

— Не съм казал такова нещо.

— Но си го помислихте!

Замълчах. От благоразумие. Нямах намерение да ставам боксова круша за огромните му юмруци — всеки тежеше не по-малко от воденичен камък.

— Самият вие носите белезите на лудостта. Чета в мозъка Ви като в отворена книга.

— Не ви отива да се ровите в чуждо съзнание — възпротивих се вяло.

— Беше необходимо. Проверка на способностите ви. Трябва да ви кажа, че съм разочарован.

„Не по-малко от мен“, помислих си аз.

— Повече от вас! — прекъсна безочливо мисълта ми косматата грамада.

Загледах се тъпо над главата му, като непрекъснато си повтарях, че не трябва да мисля.

— Вие и не мислите. Но не виждам смисъла съвсем да престанете — заядливо изрече брадатата мутра. — И без това мисълта ви не е много блестяща.

— Благодаря, че ми отворихте очите! — изръмжах. — Лично аз смятам, че е добра за мен.

Обикновено съм невъзмутим като паметник, но този все пак успя да ме ядоса.

— Вие се ядосвате!?

В сивите очи на грамадата проблесна нещо като любопитство.

— След малко ще направя опит и да хапя! — предупредих го.

Нищо, че бе купчина от мускули и моите един и седемдесет и пет се нанасяха над два пъти в него.

— Учудващо е просто несъответствието между умствените ви способности и славата, която ви съпровожда. И е малко странно. Вървете!

Изпревари ме и изчезна. Тъкмо щях да му отвърна така, както един странен, умствено изостанал човек, би направил. Всяко предизвикателство си имаше граници.

На неговото място стоеше нова фигура. Беше по-висок от мен симпатяга, около четиридесетгодишен, доста пъргав и як за годините си. За тези неща имам набито око. Косматите грамади, въпреки приликата, нямаха вид на истински хора, но този имаше, заедно с останалите човешки недостатъци. Укротих се.

— Името ви… — поде с приятен глас симпатягата.

— Името ми няма значение! Къде се намирам?

— Изключително остроумен отговор! — развесели се той.

— Имам един въпрос, извинете?

Погледна ме отнесено, но кимна в съгласие.

— Случайно да съм попаднал в лудница? — постарах се гласът ми да прозвучи равнодушно.

И успях. Симпатягата не показа, че е усетил моето безпокойство.

— Не може да се каже точно лудница. По-скоро някъде си…

— Сега е мой ред да ви кажа, че и вие също давате изключително остроумни отговори! Намирам за много приятно да си „някъде си“ — изгледах го злъчно. Май отново трябваше да запретвам ръкави и да споря с доводите на умствено изостанал човек. С този поне можех.

— Ще свикнете — ухили се симпатягата. — Казвам се Филип Марлоу. Тъй като ще работим заедно, можете да ми казвате само Фил…

— Как се казвате!?

— Марлоу. Да нямате нещо против името ми?

— Не, нямам… — отвърнах леко поуплашен. Само това ми липсваше, да попадна в средата на литературни герои. Оставаше да пристигне граф Монте Кристо или дон Кихот и всичко щеше да бъде наред.

— Сигурно наистина ме смятате за луд? — весело ме изгледа творението на Чандлър.

— Имах нещастието да го направя един път — отвърнах предпазливо. Не бих се учудил ако тук всички са телепати.

— Имали сте неприятна среща, нали? — смени погледа си с въпросителен Марлоу или каквото беше там.

Не беше време сега да размишлявам доколко е възможна материализацията на литературни герои.

— Цели три. Без да смятам тази с крилатия Пегас. Да си призная, не съм очарован особено.

— Обратното щеше да е по-учудващо. Те са такива… Като дойде Холмс, ще ви обясни.

— Холмс?!

— Мислех, че го познавате! — изненада се Чандлъровият герой.

— Е, да… Срещнахме се през 1889 година. Беше зает с изключително труден случай, мисля, Баскервилското куче, и затова не успя да ме покани на Бейкър стрийт, за което, предполагам, искрено съжалява.

— Не ми ли вярвате? — огорчи се Марлоу. Едва сега ми се наби в очите, че беше облечен в доста старомоден костюм.

— Не е задължително, нали? — отвърнах смело.

Смелостта ми идваше от мярналата се в главата ми мисъл, че литературни призраци не могат да съществуват в моя компютърен свят, а само обикновени хора. Мое мнение, разбира се. Светът е достатъчно странен.

— Ваша воля… А, ето ги, идват!

Лесно е да се каже „идват“, но аз специално трудно мога да възприема такъв начин на пристигане. Героят на Дойл се появи като Фата Моргана, от нищото. Беше невероятна гледка. Следваха го още двама: плешив, мустакат, смешен дребосък и по-висок от Марлоу, гъвкав като пипало на октопод мъж.

— Инспектор Вонедиан? Здравейте! — съзря ме Холмс и невъзмутимо ми протегна ръка.

Стиснах я не без опасение. Страхувах се ръката ми да не премине през неговата. Не се случи нищо подобно. Ръката му бе студена и човешка.

— Запознайте се — мосю Поаро, мистър галактичен инспектор Еърт — продължи спокойно Холмс. — С мистър Марлоу, надявам се, сте се запознали.

— Приличаше по-скоро на ръмжене. Изглежда внуците ни страдат от липса на почит към дедите си — усмихна се Марлоу.

— Да не излизаме извън границите на приличието, господа! Помислете как трябва да се отнасяме към бъдещите поколения! Във всеки случай така не бива… — каза Поаро, помагайки си с енергично клатене на глава.

Това „бъдещите поколения“ май бях аз, но се засегна Еърт.

— Отнасяйте се към нас като към съвременници, така ще ви е по-лесно! — гласът му излизаше някъде откъм гърдите, което ме учуди. — Не е наложително да усложняваме вътрешновидовите отношения.

Колкото за „вътрешновидовите отношения“ не бях много наясно, но си замълчах. Останалите също.

— Да оставим тези приказки за по-добри времена, съгласни ли сте? — каза Холмс. — Нека да помислим защо сме тук… На вас също ли не обясниха, инспектор Вонедиан?

— Не, разбира се! Но се постараха да ми покажат какво нищожество съм.

— И вас ли ви поканиха така, мон ами? — попита състрадателно Поаро. — Аз направо се изплаших. Не бях предполагал, че така неофициално ще бъда поканен в ада.

— И скучно. Официално и скучно. Хермес още в началото те кара да съжаляваш, че си се родил човек — каза Марлоу.

— Хермес?!

— Наричаме художника Хермес — поясни той. — Митологичният е служел да пренася пощата на боговете, а този им превозва детективи.

Засмях се сдържано.

— Първият гигант е Хефест-Вулкан. Клати се, сякаш малко понакуцва, ако сте забелязали. А вторият е Зевс-Юпитер. Така ги различаваме по-лесно.

— Време е да попитам дали знаете кои са те?

Зададох въпроса напосоки. Още не бях в състояние да се ориентирам в джунглата на собствените си възприятия.

— Вас това не ви интересува! — отвърна ми гласът на Зевс-Юпитер. — Вече си мислех, че никога няма да свършите със запознаването.

— Мислили сте… — Не се доизказах, но и така беше ясно, че преди не бях забелязал подобно свойство у него.

Зевсът ме изгледа миролюбиво.

Отместих крак, за да застана по-стабилно. Миролюбието винаги ме е карало да съм нащрек. От опит знаех, че нищо хубаво няма да последва.

— Мосю Вонедиан, приятелю мой! Моля Ви да оставим човека да изплаче болката си. Ще имаме време за подобни разговори — напрегнато ме успокои Поаро.

Беше усетил, че настръхнах.

Послушах го. Нямаше как. Тъй като Зевсът не ми обърна повече внимание.

— Вярвам, че не сте ни повикали, за да се любувате на представителите на човешката гениалност? — подхвана направо Холмс, като внимателно претегляше гигантската му фигура с очи.

— Освен това, бих искал да се споразумеем за цената. Както знаете, взимам по двадесет и пет долара на ден, плюс разходите — обади се съвсем не на място Марлоу.

Дали се шегуваше с онзи американски хумор, често пъти неразбираем за останалите националности, не знам, но също го гледаше под око.

— Цената е една планета — отговори Зевсът и ни поогледа, за да види впечатлението от думите си.

Остана вероятно разочарован. Гледахме го неразбиращо и мълчахме.

— Една планета ли казахте? — за да се увери, попита Еърт.

Тялото му изведнъж придоби опасната гъвкавост на хищник. Почти физически го усетих. Малко късно, но забелязах, че на гърдите му виси някакъв уред. Приличаше на говорител.

— Казано по-точно — една планетна система — благоволи да уточни косматата грамада.

— С която ще направим плах опит да изиграем един сносен билярд! — подхвърли отново Марлоу. Ставаше досаден. Опасявах се Зевсът да не му го докаже.

— Съдбата на тази планетна система е във вашите ръце! — не обърна внимание на думите му Зевсът.

— Ще Ви помолим за малко разяснения, мистър? — леденият глас на Холмс ни отрезви. — Всички ние сме свикнали да се занимаваме с човешки съдби, а не с планети.

— На ваше разположение, мистър Холмс, са десет милиарда човешки съдби… Засега са десет милиарда…

Зевсът не се доизказа и това ме накара да изкарам на бял свят най-отвратителната си черта — любопитството.

— Как да разбираме думите ви? — запитах малко рязко.

Боях се, че няма да ми отговори.

— В буквалния смисъл. В планетната система умират човешки същества. Ако вие не откриете причините за тяхната смърт, то скоро за тях ще остане само споменът.

— Това е чисто научен проблем! — изрекох още по-рязко. — Ние искаме да знаем защо сте ни довели тук?

— Доведени сме, за да подушим следите на смъртта, Вонедиан! — каза замислено Марлоу. — Не го ли разбирате?

Сега разбирах.

— Липсва ни комисарят Мегре и ще бъдем пълен комплект от следови кучета! — казах злъчно.

— Той ви чака на главната планета — не усети иронията Зевсът. — Пожела първо да се запознае с обстановката…

Млъкнах не толкова от кроткия му тон, колкото от новата вест. Бях изненадан.

— Ще ни дадете ли подробни обяснения? — наруши мълчанието Еърт.

Стоеше напрегнат като струна на лък. И четиримата го почувствувахме, без да се смята, разбира се, косматата грамада. Едва ли беше способен на такива тънки емоционални усещания.