Вероника Блейк
Доминик (9)

Глава 8

Утрото не премина според предвижданията на Доминик. Те мълчаливо изядоха закуската, оправиха багажа си и напуснаха бараката. Доминик се обърна, за да види за последен път недодяланата постройка, и очите й се напълниха със сълзи. Бе сигурна, че едва ли някога щеше да преживее една толкова прекрасна и необикновена нощ като предишната. Помъчи се да запечата картината на грубите дървени стени, сгушени под клоните на високите арктически смърчове. Хармонията между бараката и заобикалящата я природа бе необикновена. Вътрешно бе убедена, че няма да забрави и най-малката подробност от това вълшебно място и пламенната нощ на диви страсти, споделени между нея и Коул.

— Доминик? — извика я Коул и я откъсна от унеса. — Да не си забравила нещо вътре? — Той още не й бе казал за мечите следи, защото сметна, че е излишно да я тревожи допълнително. Колкото по-бързо се отдалечаха от това място, толкова по-сигурен щеше да бъде. Освен това се надяваше много скоро да излязат от територията на гризлито.

Доминик потисна сълзите и поклати глава:

— Не, нищо не съм забравила. — Тя се помъчи да се усмихне и откъсна очи от бараката. После се завтече към Коул, който вдигна глава, за да разгледа небето.

По него се рееха няколко малки облачета, но влажният студен въздух продължаваше да ги обгръща в ледената си пелена. По земята само тук-там имаше малки локви, така че можеха да се придвижват по-лесно. Когато наближи пладне, слънцето напече по-силно. Коул добре познаваше лятото в Юкон. Тогава се редуваха проливни дъждове и периоди на тежка горещина, през която се вдигаха огромни облаци от комари кръвопийци, нападащи всичко живо, което мърдаше или дишаше. Когато денят започна да преваля, последните му опасения се потвърдиха.

— Какво е това? — попита Доминик, докато изкачваха малък хребет, а погледът й падна върху една тясна, лишена от дървета клисура.

Коул спря и присви очи.

— По дяволите! — процеди той. После остро си пое дъх и добави: — Това, момичето ми, е нещо много по-опасно и от най-голямото гризли по тези места.

Изпълнена с лоши предчувствия, Доминик погледна към черния облак, който висеше във въздуха над сечището.

— Но какво…

— Арктически комари — натърти Коул. Той потупа сака си. — Вътре имам едно предпазно мазило, което взех от кораба. Когато слънцето напече, тези малки демони винаги са готови за атака.

Доминик тихо извика, докато наблюдаваше как точно пред очите й облакът постепенно започна да се раздува. Тя избърса струйката пот от челото си и усети, че започва да се задушава от горещина, навлечена в дебелите си дрехи, които бяха започнали да лепнат по запотеното й тяло. Тя вдигна ръце и понечи да свали шапката си.

Не сваляй нищо от себе си — нареди Коул и започна да рови в торбата. — След малко ще имаш нужда от всичките парцали върху себе си и дори от още толкова.

— Ужасно е топло — изхленчи тя, но той я отряза:

— По-добре да ти е горещо, отколкото да усещаш жилото на тези негодници. — Сивите му очи излъчваха няма заплаха, когато Доминик понечи да протестира. Тя замълча. — Ето — каза Коул, когато откри това, което търсеше. В ръката си държеше желязна кутийка със свинска мас. — Разтрий мазилото по дрехите и по всички оголени части на тялото! — После погледна към клисурата и добави: — Побързай!

Усетила напрежение в гласа му, въпреки силната горещина Доминик бе обхваната от ледени тръпки. С треперещи ръце тя свали капака на кутийката. В ноздрите й нахлу задушлива миризма. Тя се закашля и веднага затвори капака.

— Вътре има креолин — каза Коул и измъкна кутийката от ръката й. Той махна капака, сбърчи нос от острата миризма, но се насили да гребне с пълна шепа от сместа. После, без да губи време, размаза гъстата мазнина върху палтото на Доминик. Когато тя понечи да се отдръпне, той я настигна и добави: — Чувал съм разкази за животни, подивели от ухапванията на тези насекоми. — Тя се закова на място и го изгледа изпод периферията на шапката си. Като се убеди, че бе приковал вниманието й, той назидателно продължи: — Дори и гризлитата се страхуват от тях — и посочи с глава към огромния рояк.

Доминик проследи погледа му. Тя неволно извика. Жужащият тъмен облак се насочваше право към тях. Тя сграбчи кутията и започна трескаво да нанася задушливата смес по дрехите, лицето и ръцете си.

Коул се мажеше и премисляше възможностите им за изход от ситуацията. Никак не му се искаше да се отдалечава от реката. От собствен опит знаеше, че комарите се въдеха по ниските и предимно влажни части. Мислите му бяха прекъснати от внезапната атака на първите разярени насекоми. Те връхлетяха отгоре му като ударна вълна и въпреки че Коул беше подготвен, той отвори уста, за да си поеме дъх, зашеметен от силното течение. После бързо я затвори, но бе твърде късно. Вдишвайки, той бе погълнал немалко комари. Помъчи де са изплюе колкото можа, но страхът, че може да нагълта още, го принуди да погълне остатъка. После потисна желанието си да повърне и потърси Доминик.

Шокът от атаката на комарите я бе накарал да застине, забравила за всякакво движение. Когато чувството й за самосъхранение надделя, тя отчаяно започна да маха с ръце, опитвайки се да отблъсне задушаващия я облак. Също както Коул, и за голям свой ужас, тя откри, че виковете й вкараха гадините в устата й. Като се задъхваше и кашляше, тя се опитваше да изплюе насекомите и в същото време хаотично размахваше ръце.

Решението на Коул да напуснат долината последва мигновено. Той сграбчи Доминик за ръката и я повлече далеч от реката. Въпреки че преплиташе крака и често се препъваше, тя бързо се окопити и застана до него. Тръгнаха с бърза крачка, като се отказаха да тичат. Горещината и тежките дрехи ги бяха омаломощили. Двамата напредваха, като избягваха да говорят. Насекомите ги последваха, кръжейки около главите им, и напираха да влязат в устата им всеки път, когато се мъчеха да си поемат дъх. Въпреки маста и креолина, ПО дрехите им полепнаха цели рояци от досадните насекоми. От време на време тънките им жестоки жила пробиваха дебелите пластове на дрехите и се впиваха в кожата, за да се насмучат с кръв.

След известно време Доминик престана да обръща внимание на болезнените убождания. Тя се опитваше да не мисли, че вече бе полудяла.

Когато навлязоха в боровите гори в подножието на планината, Коул преустанови за малко трескавото бягство и отново извади кутията с мас. Двамата мълчаливо се намазаха отново с оскъдната защита. За известно време комарите ги оставиха на мира. Но щом Коул започна да влачи Доминик навътре в гъстата гора, те отново зажужаха около главите им. Коул вървеше напосоки, но пътят му упорито водеше все по-нагоре към гъстите борови гори. Единствената му цел бе да се спасят от тези кръвопийци. Беше чувал, че по високите части, където духаха силни ветрове, комарите бяха рядкост, и искрено се надяваше това да се окаже вярно.

Доминик имаше чувството, ще всеки момент ще падне. Но ако се опитаха да спрат дори само за миг, комарите щяха да ги довършат. Надеждата, че може би щяха да се изплъзнат, бе единственото, което я крепеше. Най-накрая, след известно време, което й се стори цяла вечност, слънцето започна да залязва, въздухът застудя и като по чудо комарите преустановиха набезите си.

— Тук ще прекараме нощта — обяви Коул, когато насекомите изчезнаха. Той нервно се огледа наоколо. Около тях се издигаха високите стволове на арктическите борове. Те бяха единственият растителен вид по тези места и се отличаваха с тънки стебла и хилава корона. Но Коул не се интересуваше от това дали имаха клони или не, той просто се радваше, че най-сетне бяха оставени на спокойствие. — Никога няма да разбера как е възможно някой да иска да живее по тези проклети места — промърмори той, докато сваляше шапката си. По страните му се стекоха струйки пот, които той рязко обърса с ръкавицата си. После пусна торбата на земята и подпря пушката до нея. Ръката и рамото му бяха изтръпнали от тежестта й, но той знаеше, че се нуждаеха от всичко в нея.

Доминик спря до него и също свали шапката. Прохладният нежен ветрец погали запотеното й лице. Имаше чувството, че се бяха добрали до райските врати. Дрехите й лепнеха. Грубата тъкан на ризата и вълнените панталони бе прежулила кожата й. Мислено подкрепи Коул в мнението му относно това място, но бе твърде уморена, за да го каже на глас.

— Добре ли си? — попита Коул и за миг загърби грижите си, за да й помогне да свали тежкото палто. Лицето й бе зачервено и подпухнало от ухапванията на комарите. Той си помисли, че преди да легнат да спят, трябваше отново да се намажат с мехлема.

Доминик едва намери сили да кимне. Знаеше, че бе жива, защото смъртта едва ли можеше да бъде толкова окаяна. Тя си представи вана, пълна с благоуханна вода, чисти дрехи и пухено легло. После тихо простена. Ръцете на Коул я подхванаха отзад. Тя се опря до силното му тяло, виждайки в него единствената си опора. Подпряната му на главата й брадичка тежеше като олово. Тя имаше чувството, че я прониза силна болка, която премина като острие на нож през тялото й и подкоси краката й.

— Най-добре е да си починем — тихо каза Коул. Той видя, че тя съвсем бе отпаднала. Притесни се да не се разболее, защото тук, насред голямото нищо, той едва ли можеше да я спаси. После с нежелание я пусна и потърси торбата си, откъдето измъкна завивките им и ги постла под близкото дърво.

Докато Коул приготвяше постелята, Доминик така и не помръдна. Гледаше към него с невиждащ поглед. Лицето й бе пребледняло и тя изглеждаше като изпаднала в транс.

— Какво ще кажеш да похапнем? — попита той. Тя отрицателно поклати глава. Коул сериозно се разтревожи. — Трябва да хапнеш нещо, за да възстановиш силите си. — Тя отново поклати глава.

— Прекалено съм уморена, за да ям — отвърна Доминик. Гласът й издаде изтощението, обхванало тялото й. Замаяното й съзнание се раздираше от рационални и ирационални съждения. Силно желаеше да каже на Коул колко го обича. С всяка изминала минута, прекарана заедно с него, чувствата й ставаха все по-силни. За краткото време, през което бяха заедно, те бяха познали висините на страстта и дълбините на трагедията. Преживяното я бе заредило с чувства, които нямаше да я напуснат, докато беше жива. Искаше да разбере какво чувства Коул и дали двамата щяха да останат заедно, след като това изпитание приключеше. Единствено искрицата здрав разум, останала в съзнанието й, я възпираше да не залива точно сега Коул с подобни въпроси.

— Ела тук, момиче — каза Коул, а в гласа му прозвуча строгост, която хората от екипажа му добре познаваха. — Няма да споря с теб. Сега ще те намажа, а после ще хапнеш малко! — Тя учудено вдигна глава, заинтригувана от променения му глас. В очите й проблесна гневна искрица, която бе повече за предпочитане в сравнение с отчаяния й вид преди малко.

— Какво казахте, monsieur? — отвърна Доминик. Тя беше твърде уморена и емоционално изтощена, за да му позволи да й говори като на малко дете. Гневът й се засили. Вирна глава, сложи ръце на кръста и предизвикателно впери очи в него.

Коул се усмихна широко.

— Признавам, че си те бива. Да знаеш как ме притесни преди малко. — Той пристъпи към нея, но далечният вой на един самотен вълк смрази кръвта му и той се закова на място.

Доминик обви раменете си с ръце и потрепери.

— Какъв отчаян звук.

Коул се насили да забрави за вълка и се приближи към Доминик.

— Хайде да вечеряме. Можеш да избираш между консерва с боб и бисквити. — После спря достатъчно близко, за да може да се наведе и да я целуне.

Доминик вдигна глава, водена от намерението да продължи започнатия разговор. Но когато видя зачервените, възпалени следи от ухапванията по лицето му, тя се отказа от намеренията си. Инстинктивно вдигна ръка и опипа лицето си. Очите й се разшириха и тя изохка. Едва сега усети колко много я бяха изпохапали. Лицето й пламна, прободено от хиляди невидими иглички.

— Mon Dieu! — дрезгаво промълви тя и започна яростно да се чеше.

— Вълшебният мехлем на Лутър ще те облекчи — каза Коул. — Не ги разчесвай, защото ще ти останат белези. — Той забеляза, че очите й бегло се спряха върху стария му белег. Тя отвърна глава и безропотно му позволи да свали ръцете й долу. Коул усети, че страните му пламнаха. Никога не бе обръщал внимание на белега си, но сега се запита дали в очите на Доминик не изглеждаше прекалено грозен и отблъскващ. После си каза, че това няма значение, защото когато стигнат в Даусън Сити, тя повече нямаше да го погледне. Тази мисъл само засили болката от белега и мъката, разкъсваща сърцето му.

— Нека аз първо да те намажа — предложи Доминик. Тя бе видяла острата болка, преминала по лицето му, на фона на която, собствените й притеснения изглеждаха незначителни.

Коул усети как по тялото му премина гореща вълна. Той се запита защо вече бе станал неспособен да сдържа или да скрива вълнението си. После се дръпна, пусна ръката й и се обърна.

— Ще взема мехлема — дрезгаво каза той и отиде да го извади заедно с храната за вечеря. Като тръгваха, той взе храна за три дни, защото смяташе, че за това време щяха да се доберат до форта. Вече преваляше вторият от тях, и сега, в откритата планина и далеч от реката, Коул не знаеше дали нямаше да изчерпат провизиите си, преди да стигнат до целта. Без пътеводната нишка на реката Коул се съмняваше дали изобщо някога щяха да намерят форта. В клоните на дърветата повя хладен планински вятър, но не успя да потуши пораженческото настроение, обхванало душата му.

— Дай ми това — каза Доминик и взе мехлема от ръцете му. Тя видя, че след като бе оставил обратно торбата на земята, той се разтресе от студ, а на лицето му се появи някакво отнесено изражение. Коул премига няколко пъти, чувайки гласа й, а после я погледна.

— Седни тук — нареди му тя, посочвайки към завивките до дървото. Стори й се, че по лицето му пробяга искрица смущение.

— Хайде да се намажем едновременно — предложи той и се помъчи да отхвърли притесненията си относно местоположението им. Утре отново можеше да започне да се притеснява.

Те седнаха с кръстосани крака един срещу друг и лекичко размазаха мехлема по лицата си. Нощта ги бе обгърнала с тъмното си було, така че Доминик не можеше повече да вижда сивите му очи. Тя обаче усещаше нежния му допир, който успокояваше раните от ухапванията. Побърза да му отвърне със същото. Долната част на лицето му бе покрито от гъсто наболата брада. Доминик пипаше внимателно с връхчетата на пръстите си, като се стараеше острите косъмчета да не ожулят възпалените й длани.

— Готова ли си да хапнеш нещо? — попита Коул, когато двамата приключиха със санитарните грижи. Той я чу да въздъхва и се учуди, когато тя се притисна до него, прегръщайки го през кръста. Той я взе в прегръдките си. После се облегна на дървото и изпъна крака, за да я прихване по-удобно.

— Искам да поговорим — каза Доминик. Тя чуваше как бие сърцето му. Равномерният му ритъм я успокояваше и тя усети, че клепачите й натежаха.

— За какво? — Коул се опита да бъде сериозен, но главата му гъмжеше от трескави мисли. Имаше да й казва толкова неща…

— За теб и… мен.

Гласът й беше много тих, но Коул разбра. Осъзна, че мислите й кръжаха около същата тема като неговите и внезапно бе обзет от паника. Нещо го стегна под лъжичката.

— К… какво за нас? — успя да промълви той.

Изтощението на Доминик много скоро надделя над съпротивата й да остане будна. Отчаяно искаше да говори с него, но усети, че постепенно започва да пропада в някаква огромна бездна.

— За Даусън… — думите се откъснаха от натежалия й език и се стопиха.

Коул усети как тялото й се отпусна, а дишането й стана равномерно. Последните й думи продължаваха да кънтят в главата му. Какво ли искаше да му каже за Даусън Сити? Коул въздъхна дълбоко. Възелът в стомаха му се затегна. Той изпита силното желание да я събуди и да я попита какво имаше да му казва. Но веднага след това бе завладян от собствените си тревоги. Мислите му се върнаха назад към дните, когато бе капитан на истински кораб. Тогава имаше пари, власт и самоуважение. Можеше да постави целия свят в краката на Доминик. А сега не можеше да й предложи нищо. Докато не си възвърнеше поне една малка част от изгубеното, как изобщо можеше да й говори за любов? Тя поне имаше някакво осигурено бъдеще в Даусън Сити.

Коул затвори очи, но не можа да заспи. Ръката му галеше гърба на Доминик. От нея се носеше миризма на мас и креолин, но Коул не й обръщаше внимание. По време на дългата нощ той мислеше само за две неща: за това колко много я обича, и за това колко щеше да страда, когато трябваше да й каже сбогом.