Вероника Блейк
Доминик (30)

Глава 29

През следващите няколко дни на Доминик й се струваше, че тя самата бе станала за Коул онова, когато той някога бе представлявал за Сузана Роуланд. Доминик установи обаче, че ролята на негова наложница съвсем не й бе неприятна. Времето бе лошо и Берингово море ставаше все по-опасно за корабите. Лоцманът на кораба трябваше да съсредоточи цялото си внимание, за да може да избегне огромните айсберги, които се виждаха по цялата водна повърхност. Постоянното люлеене на кораба и плискането на вълните в бордовете му всяваха страх у Доминик. Тя отказваше да напусне каютата на Коул, защото това бе единственото място, където се чувстваше поне донякъде в безопасност. Той излизаше само когато чувстваше, че това бе абсолютно необходимо, и се връщаше веднага щом бе възможно. Отново и отново те се отдаваха на любовта си — понякога по цели часове. Доминик се учудваше как тази дейност никога не омръзваше нито на нея, нито на него. Безпокоеше я фактът, че самата тя много често бе инициаторът за това. Неведнъж Коул се бе връщал в каютата с поднос, пълен с храна, но Доминик го бе подтиквала да пренебрегне храната и да обърне внимание на това, което тя му предлагаше. Изглежда, в нещо поне винаги щеше да върви по стъпките на майка си, си мислеше тя.

— Ще бъдем в Даусън късно следобед — каза Коул, натъпквайки края на ризата в панталоните си. Той погледна към леглото, където още си почиваше Доминик. Розовият ореол на тяхното неотдавнашно любене сякаш още витаеше над лицето и тялото й. Когато забеляза погледът му да се плъзва по хълмчетата на гърдите й, а след това и по-надолу, Доминик стана стеснителна и се скри под одеялото до шия.

— Няма да напускам кораба — каза тя твърдо. Брадичката й стърчеше упорито над одеялото. Видя въпросителния му поглед, но се надяваше, че той нямаше да продължи да я разпитва за причините на нежеланието й да слезе на брега. Даже и вероятността да попадне на Джек Скрогинс да бе малка, тя не искаше да рискува. Не искаше да вижда и майка си, след като бяха изказали чувствата си една към друга на сбогуване, когато бе тръгнала с „Екселсиор“ преди няколко дни. Ади, напротив, бе човекът, когото би се радвала да види. Копнееше да й каже какво се бе случило за краткото време, откакто бе напуснала Даусън. Знаеше, че Ади щеше да се изненада, като научи, че отново е в Даусън Сити — заедно с Коул. Но в момента Ади и Франк трябваше да са напуснали Даусън и да са вече на парцела си. Твърде много време щеше да й отнеме пътуването до Елдорадо Крийк и това щеше да увеличи вероятността да срещне Джек. Доминик се бе примирила с факта, че нямаше да може да види Ади при това пътуване.

— Ще те заведа на вечеря във „Феървю“ и ще ти поръчам най-големия стек, който сервират там — каза — Коул със закачлив тон. — Можем да останем там през нощта — дяволита усмивка се появи на устните му. Сребристи искри проблясваха в сивите му очи. — Там има вани, които са достатъчно големи за двама, и…

— Знам — прекъсна го Доминик. — Била съм във „Феървю“ — добави сухо тя. — Нали каза, че мога да не напускам кораба.

Коул смръщи вежди, продължавайки да я гледа. Нещо лошо, наистина много лошо, й се бе случило по време на пребиваването в Даусън и Коул започваше да мисли, че това бе нещо, за което той трябваше да знае.

— От какво си уплашена? — попита той направо. Тя избягваше погледа му и той разбра, че ако не продължи да настоява, нямаше да получи отговор.

— Нещо свързано с майка ти?

Доминик въздъхна и поклати отрицателно глава. Долната й устна леко трепереше.

— Ти си уплашена, че ще я срещнеш и всеки в Даусън ще знае, че тя е твоя майка.

— Не ме интересува какво ще си помисли всеки в Даусън — отговори Доминик. Тя седна на леглото и хвърли предизвикателен поглед към Коул. Можеше цял ден да я измъчва, но тя нямаше да му каже, защо се страхуваше да слезе в града.

Коул продължаваше да я гледа втренчено. Нежеланието й да говори започваше да го дразни. След това изведнъж нещо проблесна като светкавица в мозъка му. Може би тя наистина бе изплашена от някой друг, не от майка си.

— Златотърсачът — каза той тихо и видя трепването й. — Това е — златотърсачът!

Доминик се опита да прикрие неудобството, което изпитваше.

— Господи! — каза тя. — Държиш се наистина странно. Защо не започнеш да разтоварваш кораба, за да можем да отпътуваме от това ужасно място веднъж завинаги? — Тя се опита да се усмихне съблазнително. — Аз ще пазя топло леглото за тебе.

Опитът й да го заблуди го ядоса още повече, но заедно с това той изпитваше и чувство на страх.

— Какво ти направи той? Нещо толкова ужасно, че да не можеш да кажеш даже на мен ли? — опитът й да изобрази отрицание на лицето си му каза повече, отколкото той искаше да знае. Прегърна я и погледна в очите й. Имаше нещо в тях — нещо толкова дълбоко скрито, че й причиняваше болка даже и сега. Яростта, която изпита в този момент, го накара да забрави всичко останало, макар да виждаше, че тя се страхуваше от неговия гняв. — През цялото време, когато бях далеч от тебе, се страхувах, че може да ти се е случило нещо лошо. Ако нещо наистина се е случило — ако този златотърсач те е наранил по някакъв начин, трябва да зная това!

От гняв очите му бяха станали по-тъмни. В този момент цветът им бе почти като на Джек Скрогинс. Тя се опитваше да разбере причината за внезапното му раздразнение, но й бе трудно да си обясни защо реагираше толкова силно.

— Джек не ме е наранил, Коул. Ти си този, който ме нарани — тя видя, как гневният израз на лицето му се смени със страдалческо изражение. — Извинявай — добави тя, — не исках да кажа, че…

— Вярно е — каза Коул. Той свали ръце от раменете й и наведе глава. Когато погледна отново в очите й, разбра, че се опитваше да прехвърли на някой друг вината за болката, която сам й бе причинил. — Аз съм този, който трябва да се извини — каза той, след това добави: — Вероятно трябва да бъда благодарен, че не ти се е наложило да страдаш повече, отколкото си изстрадала досега. Искам да кажа… — очите му отново срещнаха нейните — когато те оставих във Форт Юкон, имах налудничавата мисъл, че може да си бременна от мен. Не знам как влезе тази мисъл в главата ми, но наистина бях убеден в това, докато не те видях в Сейнт Майкъл. Благодаря на Бога, че това не е било вярно — Коул видя, как кръвта се оттегли от лицето й. За момент си помисли, че тя щеше да припадне.

— Ти… ти си мислил, че може да съм бременна? — каза Доминик, задъхвайки се. Как бе могла да се заблуждава, че можеше да обича един мъж, който бе способен да напусне жената, за която е мислил, че носи детето му? — И все пак ме изостави? — Френският акцент така силно се чувстваше в гласа й, че той едва разбираше думите, които тя изричаше.

Коул разбра, че бе казал най-лошото възможно нещо и че не можеше да върне думите си назад. Можеше единствено да опита да я накара да разбере.

— Мислех, че ще искаш да се омъжиш за злато търсача, и аз… аз реших, че той навярно щеше да се погрижи добре за детето… — Грешка! Изразът на лицето й му каза, че отново бе казал не онова, което трябваше. Спомни си за реакцията на Лутър, когато му бе казал същото. Защо не си бе спомнил за това по-рано, преди да изтърси това глупаво обяснение за втори път?

— Ти… ти си мислел, че… — прошепна Доминик. Тя почувства, че пред очите й притъмнява и тъпа болка свива сърцето й. Докато се мъчеше да овладее безбройните си мисли, в съзнанието й се появи образът на Джек Скрогинс. Това, че Коул я бе напуснал, защото бе сметнал, че тя и детето й са могли да бъдат по-добре с него, бе нещо, което тя не можеше да си представи. Нямаше значение, че Коул не знаеше какво представляваше Джек. Всичко, което имаше значение за нея, бе фактът, че Коул я бе напуснал, въпреки че бе смятал, че тя е бременна от него.

Коул сви безпомощно рамене. Той мразеше себе си в този момент и ако съдеше по израза на лицето й, Доминик изпитваше същото към него.

— Смятах, че постъпвам добре — каза той.

— Добре за кого? За мен и детето ни? Или добре за теб? — гласът й показваше същото презрение, което блестеше в очите й.

Той отново сви рамене.

— Не бях прав. Извинявай — беше му трудно да каже това отново и той се надяваше извинението да разведри атмосферата, но това не стана.

— Извинявай? Господи! — Доминик хвърли одеялото и профуча покрай Коул. Гола, тя отиде до стола, където бяха струпани дрехите й през последните няколко дни, грабна зимното си долно бельо и започна бързо да надява крачолите. Да остане още дори и едни миг в тази стая с този мъж бе непоносимо.

Коул разбираше гнева и, но му се струваше, че тя прекалява с реакцията си. Той стана от леглото и отиде при нея. Тя бързо закопчаваше фланелената си риза.

— Не мислиш ли, че реакцията ти е прекалена? — попита той.

Доминик не му отговори. Тя беше прекалено ядосана, за да говори, а и последното нещо, което искаше, бе Коул да я види да плаче. Грабна високите си черни ботуши и започна да ги обува. Когато се изправи, Коул я хвана за раменете и я обърна към себе си. Тя гледаше надолу към гърдите му, отказвайки да срещне погледа му, и се взираше в мястото, където трябваше да бъде сърцето му, питайки се дали там нямаше празна дупка в действителност.

— Хайде, жено! — каза Коул. Той отново бе раздразнен от поведението й по този въпрос. Опита се да повдигне брадичката й с ръка, но тя продължаваше упорито да се бори и извърна глава настрани. — Казах извинявай. Казах ти, че бях готов да се върна и да поправя стореното. Това е единствената причина, поради която тръгнах отново към това проклето място. Сега можех да плавам далече на юг в Тихия океан. Но не, по дяволите! Аз се върнах заради тази мисъл, която не ми даваше покой — за теб и детето — той замислено погледна към корема й, добавяйки: — Но след като това не е станало в действителност, защо трябва да се караме за нещо, което не се е случило?

— Мислех, че се връщаш, за да ме предупредиш за майка ми — каза тя рязко. Отчаяно искаше да заплаче, но не трябваше да му доставя сега удоволствието да види колко дълбоко я бе засегнал отново.

Коул изсумтя недоволно.

— Да — и за това също. Но главната причина беше, че трябваше да изпълня задълженията си — мимолетният образ на бременната жена в Сан Франциско премина през съзнанието му. Той си спомни как се бе почувствал, когато мисълта, че Доминик можеше да бъде бременна от него, се бе появила в съзнанието му. Даже и сега усещаше странен копнеж. Чудеше се дали, след като толкова много се бяха любили през последните няколко дни, не бе възможно тя вече да носи дете от него.

— Но все пак си мислеше, че ще бъде по-добре, ако се омъжа за Джек Скрогинс? — попита тя с недоверие. Неговите егоистични обяснения и извинения само наливаха масло в огъня. Той чу язвителния й смях. — По-добре да бях мъртва — добави тя. — Тръсна глава, за да прогони отвращаващата мисъл за възможността да бъде омъжена за Джек, и отново си помисли за странните оправдания на Коул. — Ами ако се бях омъжила за него, тогава какво? Какво щеше да направиш тогава, господине? Просто щеше да пристигнеш в Даусън Сити и да кажеш на Джек да се маха? Наистина ли мислиш, че имаш право да си играеш с моя живот? — яростта й се усилваше, докато думите изскачаха една след друга от устата й. — Но вие бяхте прав за едно, господине. Аз никога не съм и мислела, че ще се радвам за това, че загубих нашето дете, но сега благодаря на Бога, че вече няма дете, за което да се тревожим — тя метна палтото на раменете си, добавяйки през зъби: — Не мога да повярвам, че ти направи всичко това, Коул, и точно сега не мисля, че някога ще мога да ти простя!

Коул я гледаше безмълвно, докато тя му обърна гръб и излезе от каютата. Думите й още висяха във въздуха. Коул едва сега осъзнаваше значението на това, което току-що бе казала. Обзелото го вцепенение го прикова на място за още няколко минути. Какво искаше да каже с това, че бе изгубила тяхното дете? Коул сви юмруци. Цялото му тяло пламтеше в трескав огън и съжаление изпълни сърцето му. Той знаеше — винаги бе знаел, — че тя бе бременна от него, когато я остави във Форт Юкон. Сега разбираше и защо изглеждаше тъй тъжна и с празен поглед, когато я бе срещнал в Сейнт Майкъл. „Колко ли е страдала, когато е изгубила детето? — се запита той и мъчителна болка проряза гърдите му. — И какво искаше да каже с това, че е по-добре да е мъртва?“ Ярост се примеси с мъка. Нима Джек Скрогинс бе направил нещо, което бе довело до загубата на детето? Той трябваше да знае — и трябваше да я убеди да му прости.

Коул грабна ботушите си и ги нахлузи на краката. След това взе шапката и палтото от закачалката и слагайки ги по пътя, се втурна навън към долната палуба. Тревожният му поглед се стрелна към мостика, който водеше към пристана. Екипажът бе зает с разтоварването на стоката от „Кораба на свободата“. Доминик не се виждаше никъде.