Вероника Блейк
Доминик (24)

Глава 23

— Един момент, моля — извика Доминик, след като някой почука на вратата на стаята й. Тя завърза колана на новата си домашна роба. Чувстваше се виновна при мисълта за какво бе изразходвала последните си пари. Парчетата самородно злато, намерени на Елдорадо 12, й бяха помогнали да купи розовата копринена роба, която носеше в момента, няколко други рокли — една, от които щеше да носи на сватбата си утре — и още няколко необходими неща, за които преди не бе искала и да мисли.

Доминик пое дълбоко въздух, преди да отвори вратата. Бе сигурна, че щеше да види или Хенри, или Ади и Франк. В момента тя не бе готова да се срещне с никого от тях. Предната вечер, след като Доминик бе съобщила на семейство Дулин за предстоящата й женитба с Хенри, Ади й бе казала, че двамата имали да обсъдят нещо с нея именно днес. Доминик не можеше да си представи какво би могло да бъде това, но усещаше, че може би щяха да се опитат да я убедят да се откаже от брака с Хенри. Ади продължаваше да се безпокои за чувствата, които Доминик все още изпитваше към Коул. Но Доминик знаеше, че бе взела правилно решение. Последното нещо, от което се нуждаеше сега, бе Франк и Ади да й напомнят за причините, поради които тя не трябваше да сключва този брак.

В момента, в който Доминик завърташе дръжката на вратата, друга мисъл премина през ума й: ако майка й стоеше от другата страна? Това бе малко вероятно. Откакто бе видяла майка си на Парадайс Стрийт, Доминик бе избягвала да се появява в този район на града. Освен това Бриджит изглеждаше прекалено заета, за да се занимава с нея. Толкова много мъже посещаваха Даусън Сити напоследък, че бе твърде вероятно заетостта й да продължи и техните пътища никога да не се пресекат.

— Мис Лавал?

Доминик кимна леко на непознатия, който стоеше пред вратата. Знаеше, че мъжът бе служещ в хотела и че той не бе нито един от хората, които бе очаквала, затова замълча в очакване.

— Имате посетител, който ви чака долу във фоайето — каза мъжът. Той се поклони любезно и тръгна по коридора.

— Кой е той? — попита тя с отсъстващ вид.

Мъжът спря и се обърна към нея. Погледът му се плъзна по розовата домашна роба и след това се върна на лицето й. Лека усмивка се появи на устните му:

— Не са ми казали нищо, мис Лавал.

В очите на мъжа се четеше намек, на който Доминик не желаеше да обърне внимание. Тя се скри зад вратата.

— Кажете, че ще бъда долу след малко — тя започна да затваря вратата, но в този момент неочаквана мисъл я връхлетя. — Посетителят мъж ли е? — извика тя. Той кимна, продължавайки да се усмихва, без да проявява желание да си тръгне този път.

— Коул — прошепна тя и бързо затвори вратата, без да обръща внимание на мъжа. Изразът на лицето му я накара да завърти резето. От този момент нататък тя вече не бе в състояние да действа разумно. Сърцето й биеше неравномерно, цялото й тяло се тресеше от възбуда. „Коул!“ — извика тя няколко пъти, докато се въртеше объркано из стаята. Коул се бе върнал при нея! Той щеше да я спаси от този брак без любов и щеше да й попречи да тръгне по стъпките на майка си. Той щеше завинаги да я отведе от това ужасно място!

Тя се хвърли към гардероба и грабна дрехата, която трябваше да носи на сватбата си. Роклята бе от бледосин сатен с дълбоко деколте във формата на сърце, с бухнали ръкави до лактите и богато плисирана пола. Дрехата бе подходяща само за най-тържествени случаи, но Доминик искаше да изглежда най-добре в момента, когато Коул щеше да я види. След като успя да закопчае дребните перлени копчета отзад на гърба, тя забърза към огледалото. Косата й бе вързана по обичайния начин на кок на тила. Тя изхвърли фибите от косата си и остави дългите плитки да се спуснат на гърба й. Бързо оформи с четката няколко кичура, грабна ги и ги преметна на една страна. На шкафчето лежеше гребен от черупка на костенурка. Природата го бе оцветила с чудновати нюанси на бледозелено, слонова кост и мъгляво синьо. Тя го взе и прикрепи с него косата, която бе отделила. Когато отдръпна ръката си, косата й се спусна на меки вълни зад едното рамо, захваната от гребена. От другата страна гъстите кичури се виеха отпред над бузата й и стигаха до деколтето.

Доминик се отдръпна, за да види по-добре отражението си. Тя не осъзнаваше колко красива изглеждаше в действителност. Здравословният начин на живот, който бе водила през последните няколко седмици, бе придал сияещ вид на лицето й. Бе стройна, кожата й имаше златист загар от слънцето, бледото й лице бе съвършено, абаносовочерната й коса блестеше като коприна, а сините й очи искряха с най-дълбокия сапфирен цвят. Тя грабна бледосиния ефирен шал, в комплект с роклята, бързо отключи вратата и слезе по стълбите долу във фоайето. В съзнанието й се блъскаха объркани спомени от времето, прекарано с Коул. Чудеше се дали да му каже за детето.

Фоайето на „Златния хотел“ не бе тъй елегантно, колкото онова на „Феървю“, където Доминик бе отседнала преди, когато за пръв път бе пристигнала в Даусън Сити. Но стаите му бяха добре обзаведени и цената бе наполовина по-ниска от тази във „Феървю“. Доминик трескаво огледа залата. Както във всяко заведение в Даусън Сити, и тук бе пълно с хора. Но тя знаеше, че Коул се виждаше отдалече даже и сред тълпата. Той бе по-висок от повечето мъже и облеклото му се отличаваше от онова на обикновените златотърсачи, които идваха в Даусън Сити. Доминик не виждаше човек, който дори слабо да й напомня за снажния капитан. Радостта й започна да преминава в уплаха. Нима се бе уморил да чака и си бе тръгнал? Тя погледна към вратата. Може би бе излязъл да поеме глътка свеж въздух? Тя докосна лицето си с ръка. Бе покрито с пот, дрехата също сякаш лепнеше върху тялото й. Помисли си, че във фоайето бе необичайно топло тази вечер — може би Коул бе излязъл навън.

Без да се бави повече, тя се спусна към вратата. Когато излезе навън обаче, разбра, че предположението й едва ли бе правилно. Студеният северен вятър свистеше из улиците, ръмеше ситен дъжд. Потрепервайки, Доминик се уви по-плътно в лекия шал. Вятърът развяваше дългата й разпусната коса, докато тя оглеждаше пустите улици. Сърцето й продължаваше лудо да бие, но сега повече от страх, отколкото от възбуда.

— Извинявай, ти ли си Доминик Лавал?

Доминик се обърна бързо към мъжа, който я бе заговорил.

— Коул! — извика тя. Усмивката, която отново бе огряла нейното лице, замръзна на устните й. Пред нея стоеше непознат мъж, който изглеждаше ужасно с мръсното си палто и стара шапка с широка периферия, цялата на мазни петна. Сплъстена червена брада покриваше по-голямата част от лицето му, което му придаваше вид на диво животно.

— Ти си, нали? — той се изкикоти и пристъпи напред, провлачвайки единия си крак. Погледът му нахално се разходи по тялото й. Той отново провлачи крак. — Онзи златен прах бе добре похарчен — да, сирено!

— Кой… кой сте вие? — прошепна Доминик. Тя преглътна мъчително. Тялото й бе изтръпнало. Тя вече знаеше отговора на въпроса си, преди той да проговори.

— Кой ли? Джек — Джек Скрогинс, твоят бъдещ съпруг! — усмивката му ставаше все по-широка. Черни дупки се виждаха на мястото на някои от зъбите му, а останалите бяха пожълтели и нащърбени.

Доминик го гледаше с широко отворени очи. Погледът й сякаш не можеше да се отдели от зъбите му — те й напомняха за зъбите на мечката гризли. Насила отмести очи от гротескната картина, която представляваше устата му. Дългата му сплъстена брада и мустаци с нещо също й напомняха за мечката. Изплашеният й поглед се спря на очите му. Те бяха сиви — с по-тъмен оттенък от тези на Коул, но все пак сиви без съмнение! Тя стисна очи и тръсна глава — молейки се на ум всичко това да се окаже само едни кошмар… ужасен, невъобразим кошмар. Тя се молеше да вдигне клепачи, за да погледне отново в сиви очи, но не в тези на Джек, а в омайващите очи на Коул. Но когато отново отвори очи, кошмарът оставаше действителност.

— Ти май си изненадана — нали всички мислеха, че съм умрял и край. Но аз просто бях по хълмовете горе, зад бараката, да търся нова златна жила. Та намерих доста добра, наистина — Джек се захили. — Щом слязох в града, първо се отбих там, където правят проби — казаха ми, че имам злато за двайсет хиляди долара, а там, откъдето идвам, има още много. Казаха ми, че съм открил ново Елдорадо! — той се наведе напред, усмихнат до уши. — Пък ти тук си ме чакала да се върна, нали, сладурче? — той направи крачка назад, огледа я още веднъж от глава до пети и леко подсвирна.

Вятърът също свиреше глухо. Доминик се задъхваше. Тя искаше да каже, че той греши, че тя не бе жената, за която я мислеше Джек, но не можеше да промълви нито дума. Очите й сякаш не можеха да се откъснат от лицето му. Тези сиви очи! Очите му бяха сиви. Ако трябваше да се омъжи за него, щеше да прекара остатъка от живота си, гледайки сиви очи, които не бяха на Коул. Да се омъжи за него? Господи! В каква каша се бе забъркала сега?

Джек се засмя, после облиза устните си с език.

— Харесвам онези, френските думички — той прекара мръсната си длан по устата си. — Да, сирено, обзалагам се, ще ме научиш и мен на онези засукани думички не след дълго — той отново облиза устните си, след това алчно млясна.

Доминик помисли за момент, че ще припадне. Почти й се искаше това да се случи. Може би след това щеше да се свести и най-после да разбере, че всичко е било само кошмар.

— Аз… аз имам нужда от малко време да… — прошепна тя несвързано. Нужно й бе време, за да избяга далеч от това място, далеч от този ужасен мъж.

Джек енергично закима с глава, от което провисналата периферия на шапката му се метна няколко пъти нагоре-надолу над веждите му.

— Знам, трябва да се приготвиш за сватбата ни — той погледна надолу към дрехите си и почеса рунтавата си брада, от което парчета кал и остатъци от храна се разхвърчаха на различни страни. — Май и аз трябва да се пооправя. Той се наведе напред и се ухили отново до уши. — Разбира се, можем да прескочим сватбата и да започнем направо медения месец — добави той.

Доминик отстъпи назад, ужасена от мисълта за каквато и да е близост с този мъж, още по-малко да бъде в едно легло с него.

— Господи! — прошепна тя още веднъж. Тя забеляза пламъчето в очите на Джек, за значението на което трудно можеше да има някакви съмнения. Стомахът й се бе стегнал, цялото й тяло се бе вдървило. Тя отстъпи, препъвайки се, още няколко крачки назад. Студеният вятър развяваше роклята й, но тя не обръщаше внимание на това.

— Трябва да се срещна с мои познати сега, господине — извика тя — скоро ще се върна! — тя се завъртя и започна бързо да се отдалечава от него — все пак не достатъчно бързо, защото трябваше да внимава и да стъпва по дъските, разхвърляни по улицата — в противен случай щеше да затъне в калта. След като бе изминала неголямо разстояние, тя събра смелост и се обърна, за да погледне назад. Джек все още стоеше пред хотела и я гледаше похотливо. Когато забеляза, че тя се обръща, той й помаха и намигна многозначително.

Паниката отново я обхвана. Тя се обърна и тръгна напред по тясната пътека, сякаш наистина отиваше на определено място. Всъщност бягаше, без да знае къде. Това нямаше значение — си каза тя, — стига да бъде колкото се може по-далеч от Джек Скрогинс. Когато стигна до края на дългата улица, тя спря и погледна отново към „Златния хотел“. Джек вече не се виждаше. „Може би той бе само плод на въображението ми“ — си помисли тя отчаяно. Не, явно съдбата й бе такава. Тя се облегна на сградата, до която се бе спряла, и пое дълбоко въздух. Вятърът вече я пронизваше до кости, а тънкият й шал съвсем не бе надеждна защита.

Усещаше сатенената си рокля като парче лед, допряно до кожата й.

Какво щеше да прави сега? Трябваше да намери Ади и Франк, или поне Хенри. Но тя бе побягнала като луда точно в обратната посока на хотела, където бяха хората, от които най-много имаше нужда. Сега Джек бе там, а тя стоеше навън на ледения вятър, без ни най-малка представа какво щеше да прави отсега нататък. Само в едно бе сигурна — дори не можеше и да си помисли да се омъжи за Джек Скрогинс. Ако той настояваше да изпълни своята част от споразумението, тя щеше да му изплати парите, които бе изразходвал за пристигането й тук. Щеше да направи всичко, за да му върне тези пари. Въпреки че не искаше да злоупотребява с добрината на Франк и Ади, Доминик бе готова в този случай да им поиска пари. Ако не можеха да й дадат такъв заем, тя би поискала от Хенри. Ако Хенри откажеше да й помогне — което можеше да стане, както тя си мислеше, тъй като те бяха приятели с Джек, — тогава щеше да й се наложи сама да спечели тези пари. Много нови предприятия се отваряха ежедневно в Даусън — може би щеше да се намери работа за нея някъде.

Тежката кесия със злато, която пияният златотърсач бе дал на майка й, отново се появи пред очите й. Тя се опита да се отърси от този образ, но напразно. Полусъзнателно се отдръпна от сградата, на която се бе подпряла, и тръгна по пешеходната пътека в посока на страничната улица, която водеше към Парадайс Стрийт. Казваше си, че трябва веднага да спре и да се върне в хотела, преди да е твърде късно. Имаше приятели, които щяха да й помогнат. Нямаше да й се наложи да прибягва към средства, за които по-късно можеше да съжалява през целия си живот. Но нещо по-силно от самата нея я караше да продължава да върви в тази посока.