Вероника Блейк
Доминик (23)

Глава 22

— Не смятам, че трябва да излизаш точно сега — каза Ади с неодобрителен тон. Тя стоеше пред Доминик със скръстени ръце и я гледаше загрижено.

— Не искам никой друг да прави това вместо мен — отвърна Доминик решително. — Всичко ли е готово?

Ади кимна и се намръщи още повече.

— Навън вали — каза тя. Доминик се усмихна:

— Вали вече от седмица насам и ако съдя по онова, което чувам от всеки, прекарал малко повече време в Клондайк, тук дъждът може да продължи седмици наред. След това пък ще завали сняг — и така до безкрайност.

Ади отпусна ръце, примирявайки се с неизбежното. Знаеше, че всичките й протести бяха напразни. Доминик бе решила сама да погребе детето си. Ади разбираше чувствата й, но се безпокоеше, че Доминик не бе укрепнала достатъчно, за да излиза навън в това влажно и студено време. Та тя за малко не бе умряла от инфекцията след помятането. Твърде рано бе за нея да джапа в калта навън. Но знаейки, че бе безсмислено да продължава да спори, Ади послушно изпрати Доминик до вратата.

Когато Доминик излезе, изгледът, който се откри пред очите й, я изненада. Само за една седмица цялата зеленина бе изчезнала. Далечната тундра бе кафява и безрадостна на вид, а склоновете на планината, които обграждаха колибата й, бяха обагрени в есенни, златни и червени цветове. Далечните планински върхове оставаха покрити с бели снежни шапки през цялата година, но сега вече и върховете на по-близките хълмове бяха покрити със сняг. Лека мъгла покриваше пейзажа и се чуваше свистенето на студения северен вятър. Доминик силно потрепери.

— Не трябва да се излагаш на риска да премръзнеш сега — я предупреди Ади. — Все още си твърде слаба.

— Аз съм добре — благодарение на теб — каза Доминик. — Не зная как ще ти се отплатя, но ако някога се нуждаеш от нещо…

Ади вдигна ръка с предупредителен жест.

— Приятелките не трябва да се безпокоят за това как биха могли да се отплатят една на друга — я прекъсна тя. Очите им се срещнаха за миг. През последните няколко дни те бяха станали много близки, но все още имаше неща, които не можеха да споделят. След време тя също щеше да се нуждае от помощта на Доминик и когато настъпеше подходящ момент, щеше да й каже за това. Сега обаче, поради скорошната загуба, която Доминик бе претърпяла, Ади искаше да изчака.

Доминик знаеше, че Ади бе права. Но тя все пак бе убедена, че приятелката й заслужаваше да получи медал за всичко, което бе сторила за нея. Когато Хенри бе отишъл да я повика, Ади без колебание бе изоставила всичко, включително и съпруга си и бе дошла да се грижи за нея. В началото Доминик се боеше да й каже за бременността си, защото това щеше да бъде недвусмислено доказателство за случилото се между нея и Коул. Но Ади се държа толкова мило и с разбиране, че Доминик нито за миг не бе почувствала осъждане от нейна страна.

Студеният вятър удари в лицето на Доминик и спря дъха й. Тя почувства как студът я пронизваше до кости. Времето сякаш бе подходящо за безрадостната задача, която трябваше да изпълни. Тя взе вързопчето, което Ади бе увила в чист брашнен чувал, и тръгна към задната част на колибата. Малко преди това Ади бе изкопала там малка дупка под едно смърчово дърво. Доминик сложи чувала заедно със съдържанието му в тази дупка. С помощта на Ади тя запълни дупката с кал и работата бе свършена за няколко минути. Доминик застана за момент пред малкия гроб с наведена глава и ръце, сключени като за молитва. Не бе сигурна за какво трябваше да помоли Бог при тези обстоятелства, но изрече на ум една молитва за детето, което никога нямаше да види. След като свърши, тя се помоли за Коул. Помоли се за това, където и да беше той в този момент, да мисли за нея от време на време и да си спомня за любовта, която бяха споделили в девствените простори на Юкон.

— Хайде да се връщаме! Цялата си мокра — каза Ади. Тя хвана Доминик за ръката и нетърпеливо я дръпна. Въпреки че се тревожеше за Доминик, тя имаше и собствени причини да се пази от лошото време. За нейна голяма радост и изненада бе открила, че носи в себе си детето на Франк. След всички години, прекарани с предишния й съпруг, тя се страхуваше, че не бе способна да има деца. Сега обаче миналото вече не я интересуваше. Тъй като бе бременна от Франк, тя се радваше на това чудо. След време щеше да каже на Доминик. Ади също така имаше намерение да убеди най-после Доминик да дойде да живее при тях. Може би сега Доминик все пак щеше да разбере, че не можеше да остане цяла зима сама на това място.

— Франк се връща днес — каза Ади, докато изтръскваха наметалата си от дъжда. След като ги окачиха в преддверието, двете жени побързаха да влязат в бараката. Температурата навън бе спаднала и по всяка вероятност не след дълго щеше да завали сняг. По това време на годината снегът вероятно нямаше да се задържи дълго по ниските места на планината, но той напомняше, че зимата бе вече на път.

— Искам да си отидеш вкъщи при съпруга ти — каза Доминик решително. — Аз вече съм добре благодарение на теб — тя се усмихна уморено на Ади, прекоси малката стая и седна на леглото. Краткото излизане я бе изтощило и отново се чувстваше слаба. Струваше й се невероятно, че се бе разболяла така сериозно поради помятане на толкова ранен стадий на бременността. Но Ади не се учудваше. Даже й бе казала, че за жената понякога бе по-тежко да пометне, отколкото да роди. Раждането бе нещо, за което женското тяло имаше време да се подготви, докато помятането представляваше неочаквано сътресение за цялата й физика.

Ади подаде на Доминик димяща чаша кафе. Тя забеляза бледността на лицето й.

— Не можеш да останеш тук сама! Настоявам да дойдеш у нас — каза тя. — Доминик започна отрицателно да клати глава, но Ади не я остави да говори. Тя застана пред нея с ръце на кръста и продължи: — Аз не те моля. Казвам ти, че трябва да дойдеш, и няма повече да спорим по този въпрос. Когато Франк се върне от парцела, ще живеем тримата заедно.

Изненадана от властния тон на Ади, Доминик я гледаше мълчаливо. Демонстрацията на авторитет от страна на приятелката й малко я забавляваше, но едновременно с това загрижеността на Ади й се струваше трогателна.

Знаеше, че щеше да мине известно време, преди да бъде в състояние пак да работи в мината, и реши, че няма смисъл да спори с Ади точно сега. По-късно, когато възстановеше силите си, щеше да се върне на Елдорадо 12 и отново да копае дотогава, докато не изтръгне от земята достатъчно злато, за да замине оттук.

— Е, изглежда, няма смисъл да споря с теб.

— Наистина няма смисъл — прекъсна я Ади. Тя спря за малко, учудена от това, че Доминик тъй бързо се бе съгласила, сетне се усмихна. Внезапно смени темета: — Не е ли прекрасен човек този Хенри Фармър? Не мога да повярвам, че никога не е бил женен досега. Колко жалко! — тя погледна към Доминик, добавяйки: — Не мислиш ли, че е жалко, че такъв добър мъж като Хенри никога не се е женил?

Доминик сви рамене.

— Предполагам, че той си има причини — каза тя. „Аз също никога няма да се омъжа“ — си помисли тя, виждайки мимолетния образ на Коул да минава пред очите й. Неочаквано почувства, че сълзите, които не бе изплакала, когато бе хвърлила малкото вързопче в дупката, както и онези, които бе сдържала, когато Коул я бе изоставил, изобщо всички сълзи, които тя трябваше да изплаче, сега напираха в очите й. Ридания разтърсиха крехкото й тяло. Ади я прегърна и тя плака, докато не й останаха повече сълзи.

След това, прекалено изтощена и неспособна да мисли за причините за това неочаквано избухване, Доминик се отпусна на леглото в безпаметен сън. Събуди се няколко часа по-късно от влизането на Франк Дулин. Чувстваше се даже още повече лишена от всякаква енергия, отколкото преди да заспи. Но с усилие на волята тя се измъкна от леглото и стана на крака. Ади вече бе успяла да опакова всичко, което можеше да се натъпче в каруцата на Франк. Явно тя не смяташе, че Доминик можеше някога да се завърне тук.

— Готова ли сте, лейди? — попита Франк, докосвайки учтиво края на шапката си. Той помогна и на двете да се качат в каруцата, след това самият се качи и седна до жена си. Ади му бе казала, че Доминик страда от някаква инфекция, но не бе обяснила точно каква и той не бе я разпитвал. За него това нямаше значение. За краткото време, което бе познавал своята „невяста по пощата“, той истински се бе влюбил в нея. Щом искаше да помогне на тази млада жена, Франк щеше да я подкрепи в това начинание.

Доминик мълчеше през повечето време по пътя към къщата на семейство Дулин, въпреки че Франк и Ади положиха всички усилия да я включат в разговора. Тя не се чувстваше съвсем удобно от това, че се намесва в съвместния им живот на младоженци, но знаеше, че нямаше друга възможност, освен тази. Възможностите й, изглежда, изчезваха една по една с всеки изминал ден.

 

По време на краткото лято на Юкон нощите бяха нещо средно между светлина и мрак. В края на август обаче нощем отново започна да става тъмно. Доминик бе чула от тукашните жители, че през дългите зимни месеци полумракът щеше да продължава двадесет и четири часа на ден. Мисълта да се събужда всяка сутрин, за да види едно небе без слънчева светлина, не бе никак приятна за Доминик. С всеки изминал ден обаче тя все повече се боеше, че щеше да й се наложи да остане тук и през зимата. Страхът от това я караше да изпълнява прилежно указанията на Ади: хранеше се редовно, лягаше си рано и избягваше да се преуморява. Не след дълго Доминик бе вече по-здрава, отколкото когато и да било през живота си.

През последните няколко седмици Хенри Фармър редовно посещаваше семейство Дулин. Ади прилагаше всички усилия, за да ги събере с Доминик. Тя нямаше трудности с Хенри, който й бе признал, че бе влюбен в Доминик почти от първия миг, в който я бе срещнал. Ади смяташе, че притесненията му, че само се залъгва с налудничави старчески мечти, бяха чиста глупост. Сега Ади съсредоточаваше усилията си върху Доминик.

— Мисля, че вие с Хенри се разбирате добре. Държите се един към друг така, сякаш се познавате много отдавна — подхвърляше Ади, докато Доминик закопчаваше роклята, която пробваше в момента. Бяха пристигнали в Даусън рано сутринта. Франк и Хенри отидоха да купуват стоки, необходими за работата на парцелите, докато Ади бе настояла Доминик да я придружи до магазина за дрехи. Доминик се бе съгласила с неохота. Тя искаше да отиде с мъжете, за да купи някои неща за Елдорадо 12 с малкото парченца самородно злато, които бе намерила преди помятането.

— Искам да кажа, той е много по-възрастен от теб — продължи Ади, — но това не трябва да има значение за една жена, щом мъжът се отнася добре с нея.

Доминик сви рамене с безразличие. Тя бе водила същия разговор с Ади вече неведнъж и знаеше какви бяха намеренията на приятелката й. Въпреки че много пъти й беше казвала, че за нея Хенри бе само много добър приятел, Ади продължаваше да се опитва да превърне отношенията им в нещо повече.

— Тази рокля е прекалено голяма за теб, Ади — каза тя, след като закопча последното копче на талията й. — Виждаш ли колко свободно стои на талията?

Ади се засмя нервно:

— Мисля, че ще ми трябва малко по-голяма от тази.

— Но за какво ти е… — странният израз на лицето на Ади накара Доминик да млъкне. Очите й за момент срещнаха нейните. Тя усети, че Ади имаше нещо да й казва, и се надяваше, че няма да е свързано с Хенри. Ади не можеше да й каже нищо, което да промени мнението й за идеята да се ожени за Хенри, нито пък да намали решимостта й да се върне на Елдорадо 12 след няколко дни, когато семейство Дулин щяха да напуснат Даусън Сити.

— Ади, ако това е за Хенри… — започна тя.

Ади поклати отрицателно глава. Доминик сви рамене в недоумение, но преди да може да каже каквото и да било, Ади започна да говори:

— Трябва да ти кажа нещо — нещо, което може да те разстрои. Но независимо от всичко се надявам, че ще споделиш щастието ми.

Доминик продължаваше я гледа учудено. Тъй като очакваше приятелката й да каже нещо за Хенри, следващите й думи я завариха напълно неподготвена.

— Ще имам дете, Доминик! — Лъчезарна усмивка освети лицето на Ади. Тя повече не можеше да сдържа радостта си и сега, когато знаеше вече със сигурност, че е бременна, тя искаше да съобщи новината на целия свят. Все пак искаше да бъде тактична към чувствата на Доминик, затова бързо изтри усмивката от лицето си и добави: — Отдавна се досещах за това… Разбира се, може би не е време да ти го казвам сега…

— Напротив! — прекъсна я Доминик. — Много съм щастлива заради те& и Франк — каза тя. Това не беше лъжа и тя се учудваше как Ади можеше да си помисли, че ще бъде толкова егоистична да не се радва, ако приятелката й имаше нещо, което бе загубила тя. — Господи! — промълви тя задъхано. — Това е истинско чудо, нали? — тя си спомни, че Ади й беше казвала колко много бе искала да има деца от първия си мъж. Доминик си помисли, че навярно на Ади й е било много трудно да скрива от нея тази вълнуваща новина. Червенина заля бузите й. Тя се наведе и прегърна Ади. Не искаше Ади да види чувството на срам и вина, изписани върху лицето й. Преди да се отдръпне от прегръдките на приятелката си, Доминик обеща сама на себе си, че никога вече нямаше да натоварва другите със собствените си проблеми.

— Благодаря ти — каза Ади. — Знам, че ти е трудно да го приемеш, след като изгуби твоето дете, и като знам чувствата ти към капитана… — Ади забеляза, че лицето на Доминик пламна, а след това побледня внезапно. Не бяха говорили за Коул, откакто бе пометнала детето му, и Ади се надяваше, че чувствата към него бяха започнали да избледняват. Доминик не гледаше към нея, но Ади можеше да види неканената любов все още да блести в сините й очи. Дълбока тъга засенчи щастието на Ади.

— Аз съм тази, която трябва да бъде благодарна — каза Доминик. Тя се насили да погледне отново Ади. В очите на приятелката си тя виждаше собственото си неясно отражение — също както можеше да види в самата Ади отражение на онова, което тя искаше да стане един ден. Но първо трябваше да се научи да не поставя собствените си нужди и желания пред тези на останалите. — И едни ден ще ти докажа колко високо оценявам всичко, което ти направи за мен, Ади! Обещавам, че ще го направя!

Очите на Ади се навлажниха. Тя виждаше страданието на Доминик.

— Не искам нищо от теб, Доминик. Искам само да бъдеш щастлива. Затова… — тя пое дълбоко въздух и продължи — аз няма повече да те убеждавам за Хенри — тя видя, че през очите на Доминик преминава израз на изненада, последван незабавно от израз на облекчение. Ади изпита чувство на вина и отговорност. — Трябва да ти кажа нещо — каза Ади виновно. Тя въздъхна притеснено.

Доминик изпита чувството, че не искаше да чуе онова, което Ади искаше да й каже.

— Искам да поговорим за бебето ти — каза тя бързо, опитвайки се да смени темата. Тя се замисли. — Да видим… трябва да се роди през пролетта. Права ли съм? — тя потисна моментния спомен за това, че нейното бебе също щеше да се роди през ранната пролет.

— Хенри смята да поиска ръката ти тази вечер. Затова дойдохме днес в Даусън.

Доминик отвори уста, но не каза нищо. Думите на Ади отекваха в обърканото й съзнание. Ади въздъхна.

— Точно сега той купува цветя — тя вдигна очи към небето, мислейки си за ролята, която самата тя бе изиграла в този сценарий. В действителност целият план беше по нейна идея, което я караше сега да се чувства още по-виновна. — Хенри искаше да те изненада. Едва сега разбрах, че това не е добра идея — нито за Хенри, нито за теб.

Доминик все още бе объркана и не знаеше какво да каже.

— Ти си направила това с най-добри намерения — опита се да успокои приятелката си тя.

Ади тръсна глава отрицателно:

— Аз се намесих в нещо, което не беше моя работа. Не спори с мен! — каза Ади, когато забеляза, че Доминик се опитваше да каже нещо в нейна защита. — Убедих бедния стар Хенри да събере кураж и да ти поиска ръката, домъкнах и двама ви тук, в Даусън Сити, само с тази цел! Мислех си, че с моя помощ той ще съумее да направи предложението си така добре, че ти няма да можеш да му откажеш. С всички тънкости, нали разбираш? — Ади вдигна ръце към лицето си. — Даже му казах да падне на едно коляно, когато те поиска. — Ади наведе глава и каза задъхано: — Съжалявам!

— Недей да бъдеш толкова строга към себе си! Ти си мислела, че вършиш нещо добро за Хенри и за мен — възрази й слабо Доминик.

Ади сви рамене.

— Преди действително мислех така… преди да разбера, колко много все още обичаш Коул Хоукинс — тя погледна в очите на Доминик. — Това е толкова явно, че не мога да повярвам как не съм го забелязвала. Затова… — гласът на Ади се пречупи — не мога да те оставя да нараниш Хенри или себе си. Тя постави ръката си на рамото на Доминик, добавяйки: — Сега разбирам, че ти се нуждаеш от повече време за възстановяване: душевно, не само физическо.

Доминик погледна към пода, сякаш обмисляше думите на Ади. Вярно бе, че тя се нуждаеше от време, за да преодолее загубата на детето си, но времето нямаше да й помогне да забрави Коул. Животът бе спрял за нея, когато той я бе напуснал, макар Доминик да знаеше, че имаше пред себе си още много време да живее. Но какъв щеше да бъде този живот? Тя не можеше да остане завинаги с Ади и Франк, нито пък — мислейки логично — можеше да остане завинаги на парцела на Джек. За да замине от Юкон, й трябваха пари — много пари. Малкото количество злато, което можеше да се добие засега от Елдорадо 12, стигаше само за покриването на ежедневни нужди. Преди два дни „Екселсиор“ бе акостирал на пристанището на Даусън с нов товар от пътници и стоки за зимата. След една седмица корабът потегляше обратно за Сан Франциско и това щеше да бъде последната възможност за нея да тръгне оттук, преди корабоплаването в Берингово море да спре поради зимните ледове, които представляваха опасност за океанските кораби. Доминик се чувстваше като в капан, по-отчаяна от когато да било.

— Наистина оценявам добрите ти намерения, Ади — каза тя с тежка въздишка, като вдигна глава и погледна приятелката си. По възраст Ади почти можеше да й бъде майка. Въпреки това тя без съмнение бе най-близката приятелка, когато Доминик някога бе имала. Тя би искала да направи нещата, които Ади искаше за нея, само за да я зарадва, но сега просто трябваше да се махне оттук.

— Искам да се разходя малко по брега на реката и да подредя мислите си — Доминик протегна ръка и стисна нежно ръката на Ади. — Ще се видим по-късно в хотела и ще отпразнуваме добрата ти новина.

Ади само кимна в отговор, без да казва нищо. Сърцето й се късаше от мъка за Доминик. Тя също я възприемаше вече като своя най-добра приятелка и бе готова на всичко, само и само тя да получи щастието, което заслужаваше. Може би все още нещо можеше да се направи за това, си помисли Ади, докато бързаше да прибере купените рокли, за да отиде и намери Франк. Имаше нещо важно, което трябваше да обсъди с него.

 

Доминик вървеше без определена цел по крайбрежната улица. Видът на „Екселсиор“, които бе хвърлил котва недалеч от брега, не спомагаше за доброто й настроение. Тя отчаяно искаше да бъде на борда на кораба, когато той щеше да отплава след седмица, но нямаше никакви изгледи това да стане. Над главата й се чу тътенът на далечна гръмотевица и мразовит повей проникна през дрехите й. В другите части на страната лятото едва започваше да преминава в ранна есен. Но тук, в Клондайк, лятото отлиташе почти незабелязано.

Доминик уморено въздъхна и продължи да гледа към „Екселсиор“. Помисли си дали Коул сега се намира на борда на подобен кораб. Ако това бе така, тя знаеше, че корабът му навярно бе хвърлил котва в някое слънчево южно пристанище или плаваше в тропиците, където лятото никога не свършваше. Тя потръпна и една сълза се търкулна от очите й, след това потече надолу по бузата й. С усилие обърна гръб на кораба. Вятърът отвя сълзата от лицето й, преди да стигне до брадичката, и тя ядосано изтри очи. Достатъчно сълзи бе проляла за този мъж. Сега бе време за ново начало.

Тръгна обратно към главната улица. Страничната улица, по която вървеше, минаваше над редицата полуразрушени бордеи и носеше названието Парадайс Стрийт. Странно любопитство накара Доминик да се доближи до улицата и да погледне надолу към двата неравни реда дървени бараки. Големи дъски бяха нахвърляни безразборно, за да могат посетителите на района да вървят, без да затъват в гъстата кал. Даже и в този късен следобед там цареше оживено движение.

Когато бяха влезли с Ади в магазина за дрехи, Доминик бе дочула как две от малкото порядъчни жени в Даусън Сити си шепнеха за новата партида проститутки и танцьорки, докарани от „Екселсиор“. Тя си помисли за майка си и за това колко глупава й се бе сторила идеята на дъщеря й да дойде чак тук, за да си търси съпруг. Доминик не бе обърнала сериозно внимание на цветистите изрази на Бриджит. Сега обаче й се искаше да се бе вслушала в съветите на майка си и да не предприема това пътуване към Юкон.

Един явно пиян златотърсач излезе, клатушкайки се, от една от бараките към средата на улицата. От мястото, където стоеше, Доминик не можеше да види жената с него, докато пияният не я измъкна през вратата, за да я притисне до себе си. Тя все още не можеше да я види ясно, тъй като двамата бяха слели устните си в продължителна целувка. Когато се отдръпнаха един от друг, вниманието на Доминик бе привлечено от голямата кесия, която златотърсачът извадки от джоба си. Тя присви очи, опитвайки се да види по-добре кесията. Това, което видя, я накара да почувства слабост в коленете си. Такива кесии се използваха за златен прах или парченца самородно злато. На Елдорадо 12 тя не бе успяла да напълни една такава кесия дори наполовина след два месеца тежък труд. Тази жена получаваше пълна кесия само за един час… Е — помисли си Доминик, — може би това, което правеше жената, би могло също да се нарече работа.

Тя почувства как я обхващаше ярост. Животът бе толкова несправедлив към нея. Споменът за Коул премина през съзнанието й — нежният допир на ръцете му, устните му, всичко, което бе свързано с него. Тя се опита отново да насочи вниманието си към двойката долу. За това, че бе накарала един мъж да се почувства обичан — даже и за кратко време, — жената бе получила повече, отколкото Доминик можеше да спечели за шест месеца убийствен труд. Едно моментно и странно усещане изникна отнякъде в нея и това чувство бе колкото неочаквано, толкова и внушаващо страх. Вече не бе така ядосана, сега изпитваше по-скоро завист. Може би… може би все пак… тя имаше и друга възможност? В момента, когато тази невероятна мисъл премина през съзнанието на Доминик, погледът й се вдигна към лицето на жената и тя застина.

— Майко! — извика Доминик, не вярвайки на очите си.

Знаеше, че майка й не можеше да я види, но без да мисли за нищо, бързо се обърна и се втурна да бяга колкото се може по-далеч от Парадайс Стрийт — и от майка си. Не искаше да знае защо и как Бриджит се бе оказала тук, в Даусън Сити. Знаеше само, че трябва да избяга от греховните помисли, които я преследваха, да изтръгне завинаги порочното влияние на майка си от своя живот. Сега обаче, когато майка й бе избрала от всички възможни други места да бъде именно тук, на Юкон, Доминик се боеше, че това щеше да се окаже невъзможно!

Доминик спря да тича едва когато стигна до хотела, където бяха отседнали. Без да се бави, тя тръгна бързо към стаята на Франк и Ади. Започна силно да думка по вратата с юмрук, но вътре нямаше никой. Имаше нужда да поговори с Ади, да бъде с тях двамата, за да си припомни какви бяха истинските й цели: почтен живот, дом и семейство. Докато стоеше сама в коридора на хотела, Доминик почувства, че я обхваща паника. Ами ако никога не успееше да се освободи от порочната си наследственост? Ако тази наследственост бе така дълбоко вкоренена, че единствената възможност, която й оставаше, бе да се отдаде на изкушението и порока?

Сърцето й биеше лудо в гърдите, а страховете й нарастваха с всяка изминала минута. Струваше й се, че ако незабавно не намери Ади, някаква невидима сила щеше да я отведе отново на Парадайс Стрийт. Съвсем ясно виждаше в съзнанието си зачервеното лице на майка си, подутите й от целувки устни, доволният израз на лицето й, и — най-вече — тежката кесия със злато, която бе получила за кратката си среща с пияния златотърсач. Доминик отново почувства световъртеж, устните й пресъхнаха, пулсът й се ускори. Тя се завъртя бързо, обхваната от все по-нарастваща паника.

— Какво не е наред, миси? — попита Хенри загрижено.

Доминик впери очи в него, без да продума. Новият костюм, който бе облякъл, подчертаваше стройната му слаба фигура. Побеляващата му коса бе сресана назад и откриваше високото чело. Даже и бляскавите ботуши на краката му бяха нови. Той стоеше пред нея с огромен букет от рози в едната си ръка и със загрижен израз на леко сбръчканото си лице.

— Х-Хенри! — каза Доминик задъхано. — Вси-всич-ко е наред — погледът й се плъзна към цветята, сетне се върна отново на лицето му.

Разтревоженият му израз постепенно изчезна и на негово място се появи нервна усмивка.

— Франк и Ади ли търсиш? — попита той. После пристъпи по-близо до нея и се вгледа в очите й.

Доминик отметна глава и погледна нагоре към него. Бадемовите му очи излъчваха същата доброта, която бе забелязала, когато го срещна за пръв път. Бавно кимна с глава. Безброй мисли препускаха в ума й в този момент и нито една от тях не изглеждаше разумна.

Хенри също кимна с глава, без да е сигурен защо го прави. Странното й държание го накара да се почувства още по-неловко. Помисли си за цялата подготовка, която Ади бе организирала, и колко глупаво бе от страна на стар човек като него да си помисли, че това би повлияло с нещо отговора й. За да задоволи глупавия си старчески мозък, реши той, трябваше да свърши колкото се може по-скоро с този налудничав театър и да получи отрицателния отговор, който заслужаваше.

Той неочаквано се отпусна на едно коляно на пода, сграбчи ръката на Доминик по начина, по който Ади го бе инструктирала.

— Миси? Доминик… Аз… аз знам, че съм само един старец, но съм честен човек. Мината ми дава достатъчно злато, за да ти осигуря приличен дом. И предполагам, че което се опитвам да те попитам, е… ще се омъжиш ли за мен?

Доминик слушаше с отворена уста думите, които Хенри изричаше с пресипнал от напрежение глас. Въпреки че Ади я бе предупредила за онова, което бе подготвила, тя все пак бе изненадана от реалността на неговото предложение за женитба и от момента, който бе избрал за това. Тук, в коридора на „Златния хотел“, множество свидетели можеха да наблюдават предложението му. Доминик почувства гореща вълна, която премина през цялото й тяло и накара лицето й да пламне. Безброй мисли преминаваха през съзнанието й. Всички мечти, които бе имала, сякаш се отдалечаваха все повече от нея. Коул си бе отишъл, детето, което бяха създали, бе умряло. Намерението й да се омъжи за Джек Скрогинс — богатия авантюрист, какъвто си го бе представяла, също не се бе осъществило. Сега тя бе открила майка си на Парадайс Стрийт и се боеше, че нейното влияние я преследва навсякъде. Само преди няколко минути тя си бе представяла възможността да печели пари по много по-лесен начин — този, по който го правеше майка й, вместо да прекарва времето си в изнурителен труд на Елдорадо 12.

Продължаваше да гледа надолу към Хенри, докато всички тези мисли се въртяха в главата й. Всичко, което наистина искаше, бе да води почтен живот и тя действително имаше още една възможност — и по-добре да я използва! — си каза тя, чувствайки, как сърцето й се разбива на малки парченца. Тя погледна в дълбоките очи на Хенри и видя в тях собственото си отражение. Красивото, мъжествено лице на Коул Хоукинс изплува пред замъгления й от сълзи поглед само за миг, преди да прогони образа му — този път завинаги!

— Да, Хенри, ще се омъжа за теб — каза тя решително и без сянка на съмнение в гласа.