Вероника Блейк
Доминик (20)

Глава 19

— Знам, че идеята беше моя, миси, но се боя, че не бе от най-сполучливите!

Доминик повдигна нетърпеливо очи и направи изразителна гримаса.

— Всичко ще бъде наред, Хенри — каза тя и се усмихна. Вече две седмици те се срещаха почти всеки ден и Доминик бе започнала да свиква с присъствието му — всъщност тя вече го възприемаше като добър приятел. Напоследък той бе започнал да я нарича с гальовното „миси“, което също бе знак за по-голяма близост.

— Между другото — добави тя, ако нещо ми потрябва, знам, че ти си наблизо.

— Една-две мили са голямо разстояние по тези земи, миси — Хенри още веднъж се огледа към бараката. Откакто бе довел тук Доминик, тя работеше така усилено, както никога не бе виждал жена да работи. Хенри не можеше да познае старата барака на Джек. Най-забележителното подобрение обаче бе по отношение на миризмата. Още първия ден, когато бяха дошли, Хенри запали голям огън до поточето, прекосяващо парцела. В този огън Доминик хвърли колекцията от боклуци, развалени храни и даже чаршафи и завивки, които вече не можеха да бъдат спасени от мръсотията. Преди да потеглят от Даусън, Хенри се бе погрижил да снабди Доминик с почти всичко, от което можеше да има нужда — всичко, с изключение на мъж, който да я закриля. Тя разполагаше с дърва за горене, с храна и с една пушка „Райфел“ за всеки случай. Хенри й купи нови ленени чаршафи, съдове за храна и даже такива „луксозни предмети“, като покривка за маса и пердета за прозорци. Хенри си представяше как щеше да бъде поразен Джек, ако по някакъв начин можеше да зърне това място сега.

Първоначално Доминик бе водила дълги спорове с Хенри по въпроса за парите. Накрая той успя да я убеди, че парите, с които й купуваше всички тези неща, бяха от златото, което той бе изкопал от мястото на Джек, когато му бе помагал — така че това всъщност бяха нейни пари. За краткото време, откакто я познаваше, Хенри бе разбрал, че тя бе горда и независима. Той знаеше, че ако й каже, че е използвал свои пари за покупките, тя никога повече не би приела помощта му.

Поради упоритостта, с която тя преследваше взетото решение, Хенри най-накрая бе отстъпил и я бе оставил да работи на парцела на Джек, докато той самият продължаваше да работи на своя парцел. Предната седмица той й бе преподал основите на златотърсаческия занаят. След няколко дни, прекарани в работа на потока, Хенри вече вярваше, че тя ще се признае за победена и ще поиска да се завърне в Даусън Сити. Той обаче постепенно се бе убедил, че тя не се боеше от тежката работа и не се гнусеше да прекарва деня си, шляпайки в калта. Въпреки че никак не му се искаше да го признае, Хенри не можеше да отрече факта, че Доминик бе жена, способна да работи занаята на златотърсача. Въпреки това на него все пак му се струваше нередно да остави това малко галско момиче съвсем само в пущинака.

— Мисля, че трябва да преразгледаме това решение — каза той, правейки последен опит да я убеди.

— Няма да се върна в града, Хенри! — Явно бе твърдо решена да остане. Огледа едностайната барака, която беше неин дом сега. Откакто се нанесе тук, бе прекарала много дни в чистене и търкане, докато не започна да й се струва, че вече не усеща пръстите си. Джек Скрогинс явно не бе от хората, които държаха на чистотата. Вътрешността на бараката така силно миришеше на гнило, че на нея й се струваше, че ще повърне, преди да успее да почисти всичко от мръсотията. Даже и сега, след всичките й усилия, вътре все още се усещаше леко кисела миризма на спарено, с която бяха пропити мебелите и дървените стени. Надяваше се, че след още едно пълно почистване тази миризма щеше да изчезне окончателно. Изпита чувство на силно облекчение, докато почистваше бараката на Джек Скрогинс. Това, което виждаше, бе достатъчно, за да разбера, че никога не би могла да бъде щастлива с този мъж. Разбира се, благодарение на Коул Хоукинс тя така или иначе не можеше да бъде щастлива с никой мъж отсега нататък.

Хенри отпусна уморено ръце, сякаш се признаваше за победен. Тя беше толкова твърдоглава, колкото и красива. Имаше чувството, че може да говори, докато пресипне, без това да има някакъв ефект.

— Е добре — въздъхна той. — Запомни ли как да използваш пушката? — Тя кимна енергично с глава. — Внимавай с тези шлюзове. Нали помниш, че не трябва да отваряш на никого, след като се стъмни? — Той забеляза снизходителния израз на лицето й. Въпреки това не можа да се сдържи и добави: — И ако наоколо се навъртат някакви непознати…

— Не трябва да им давам да разберат, че съм сама тук — каза тя нетърпеливо, пристъпи крачка напред и започна шеговито да го побутва към вратата. — Всичко ще бъде наред, Хенри. — Той продължаваше да клати глава, докато тя го изтикваше през вратата.

— Всички тези диви животни, скитници и тъй нататък — просто не знам как да те оставя тук!

— В този район има редовен полицейски патрул — напомни му тя.

— И все пак, ако ти се случи нещо, никога няма да мога да си простя, че ти дадох тази идея.

Доминик погледна към него и срещна разтревожения му поглед. Бе разбрала вече, че Хенри е безценен приятел — той бе искрен и винаги готов да се притече на помощ. За разлика от Коул Хоукинс, мъж като Хенри никога не би излъгал една жена, за да я използва за собствените си егоистични интереси и след това да я изостави, без дори да се замисли. Раздразнението й от него премина и тя му се усмихна с нежност, вглеждайки се в обветреното му лице.

— Аз ще бъда добре и… благодаря, Хенри. За всичко.

Хенри я погледна мълчаливо. Тонът, с който му говореше, нежният израз на лицето й — всичко това накара сърцето му да забие силно от вълнение. Повече от всеки друг път му се прииска да я целуне. Но знаеше, че тя щеше да се дръпне с отвращение, ако той направеше подобен глупав опит. Затова се обърна настрана, прочисти гърлото си и с усилие прогони от съзнанието си глупавите идеи, които го бяха споходили.

— Ще тръгвам тогава — каза той примирено. На излизане хвърли поглед към небето. Щеше да се стъмни, докато успееше да се върне в бараката си. Отново погледна Доминик. Нейните очи също бяха вдигнати нагоре към чистото синьо небе. Лицето й имаше странно отсъстващо израз, а очите й бяха тъжни. Той се запита дали все пак не е започнала да чувства страх от самотата. — Сигурна ли си?… — започна отново той.

— Господи! — възкликна тя. — Да, сигурна съм. А ти по-добре вече да тръгваш. Време е да си гледаш своята работа — въпреки че гледаше към Хенри, закачливата усмивка на Коул се появи пред очите й. Тя не само мислеше за него твърде често, но и току-що бе използвала неговия начин на изразяване. Щеше ли някога да се отърси от спомена за него? Беше ли той сега някъде далече в океана, загледан в същото небе, измислеше ли за нея?

Хенри отново забеляза същия странен израз на лицето на Доминик. Той гореше от желание да я попита за какво си мислеше в моментите, когато очите й придобиваха такъв меланхоличен вид, а долната й устна леко потрепваше, сякаш си припомняше за целувката на отдавна изгубен любовник. Каквото и да си мислеше, изглежда, бе нещо много тъжно. Освен това бе забелязал, че тези тъжни мисли доста често я спохождаха. „Някой ден — си каза Хенри — непременно ще я попитам за миналото й.“ Сега обаче трябваше да тръгва.

Доминик изпрати Хенри до коня му. Не искаше да му признае, че това, че оставаше сама тук, съвсем не й бе така безразлично. За пръв път през живота си тя оставаше сама — наистина сама — и трябваше да разчита изцяло на себе си. Но тя се нуждаеше именно от това и искаше да разполага с това време, за да подреди чувствата си и да помисли как щеше да живее по-нататък. Имаше много важни решения, които трябваше да вземе, и тя се радваше, че около нея нямаше никой, който да и влияе — или да я изкушава. Отново си спомни за Парадайс Стрийт и този спомен я накара да потръпне въпреки топлината на меката юнска вечер. Никога нямаше да изпадне дотам, че да гледа на това ужасно място като на единствена възможност, която й оставаше, никога!

Още веднъж погледна Хенри, докато се качваше на коня си, и топло чувство смени ужаса, който изпитваше при този спомен. Досещаше се, че Хенри бе купил всички тези неща за нея със собствените си пари, а не с парите, които уж имал от златото на Джек. Знаеше, че нещата, които бе купил, й бяха нужни, затова се бе отказала да спори с него. Но тя бе решила, че веднага щом находището на Джек започнеше да дава достатъчно злато, щеше да му се изплати за всичко. Застанала до коня му, Доминик вдигна глава и погледна към Хенри. Очите му, изпълнени с доброта, я гледаха отгоре.

— Сбогом, мосю Хенри — каза тя с усмивка.

Той кимна и остана загледан за миг в нея, след което подкара коня си по тесния път.

Доминик не остана навън, за да чака, докато той се изгуби от поглед. Влезе обратно в бараката и седна на леглото. Гледана отвътре, едната стена изглеждаше доста по-ниска от срещуположната. Покривът бе поставен накриво и даже единият от прозорците бе под ъгъл спрямо пода. Вратата не беше твърде солидна и, както и цялата постройка, бе наклонена на една страна. Единственото предимство на тази барака беше нейното местоположение. Много подобни бараки, които Доминик бе виждала, нямаха около себе си нищо друго, освен кал и някоя и друга пейка. Бараката на Джек бе построена сред малка смърчова горичка. Рекичката, наречена Елдорадо Крийк, течеше наблизо и дори дълбоките дупки, които Джек бе прокопал в хълма, търсейки злато, не можеха да нарушат красотата на това място.

Илюзията й, че всички търсачи на злато бяха много богати, се бе разсеяла много бързо, след като се установи върху парцела, наречен от Джек Скрогинс „Елдорадо 12“. Хенри й беше казал, че след като бе работил около година в златната си мина, Джек бе изкопал само толкова злато, което едва покриваше ежедневните му нужди, заедно с нейния билет от Сан Франциско. Доминик не се остави да бъде обезкуражена от това — тя продължаваше да вярва, че ще изкопае достатъчно злато, за да върне парите на Хенри и да замине от Юкон, преди да настъпи зимата.

Преди да затвори вратата на бараката, Доминик хвърли поглед към покритите с гори склонове наоколо. Хенри й бе казал, че Джек бе изчезнал някъде там, по тия хълмове. Усети студени тръпки да я побиват, когато за пореден път се запита какво ли се бе случило с него. Изпитваше странно чувство, щом си спомнеше за Джек Скрогинс. Той бе смятал да я доведе тук, след като се оженят, но сега на Доминик й се струваше, че това място криеше нещо зловещо. Слънцето вече бе започнало да се скрива зад планинските върхове и тя се почувства още по-притеснена от факта, че бе така незащитена тук. Въпреки че имаше много неща, от които се опасяваше, най-големият й страх бе възможната среща с някоя друга гризли като онази, с която Коул се бе преборил.

С тази мисъл тя започна да се изкачва по лекия наклон, който водеше към бараката. В следващия момент чу шум някъде наблизо, който накара сърцето й да прескочи. Тя се обърна към мястото, откъдето идваше звукът, очаквайки да види огромна гризли с ужасни жълти зъби да идва към нея откъм потока. Вместо това видя само един лос, който минаваше под върбите. Тя се засмя и продължи пътя си. Далечен вълчи вой разцепи унило тишината. Студена тръпка полази по гърба на Доминик. Тя побърза да влезе в бараката и веднага заключи вратата. Запали малката газена лампа и спусна капака на прозореца. На края на капака бе закован пирон и от него висеше връв, която трябваше да се усуче около друг гвоздей, забит в рамката на прозореца. Това самоделно заключване съвсем не й вдъхваше чувство на сигурност през нощта. Една гризли можеше да отнесе целия прозорец — а даже и вратата — с един удар на огромните си лапи.

Тя грабна пушката, която й бе оставил Хенри. През последните седмици бяха ходили няколко пъти до потока и той й бе преподавал уроци по стрелба. Веднъж тя даже бе уцелила една от празните бутилки, които Хенри й поставяше като мишена. Хенри й бе казал да не се колебае да използва пушката, ако се почувства застрашена. Трудно й бе да си представи, че можеше да насочи пушка към друго човешко същество. След сблъсъка на Коул с мечката обаче тя знаеше, че не би се поколебала да стреля, ако някой, когото обичаше, бе застрашен. Някой, когото обичаше… да, тя все още обичаше Коул… може би дори още повече сега. Понякога тя го мразеше също така страстно, че я бе изоставил.

Сватбите на спътничките й само бяха подсилили чувствата й. Знаеше, че й бе съдено пак да види Коул, най-малкото, за да му каже, какъв негодник се бе оказал, че я бе накарал да повярва, че ще се върне при нея във Форт Юкон. Бе толкова мъчително да живее в неизвестност относно причините, които го бяха накарали да я заблуди, както и за причините, заради които бе решил да си тръгне, и това бавно я влудяваше. Някой ден, някъде, тя щеше да срещне Коул Хоукинс. Дано и той да съзнаваше това!

Тя хвърли поглед около себе си. Ставаше все по-тъмно. Сега тази барака бе нейният дом, но в нея имаше още много вещи, които принадлежаха на Джек, и това я караше да се чувства неудобно. Малък нож висеше в ножницата си на стената близо до печката. Това й напомни за по-големия, който висеше на кръста на Коул. След това тя си помисли за белега, който бе видяла на лицето му. Той й бе казал, че един ден ще й разкаже как го е получил. Може би сега, след срещата с гризлито, той щеше да има още един на ръката. Коул щеше да има нова история за разказване… история с тъжен край.

Не беше редно да бъде тук, в бараката на Джек, и да мисли непрекъснато за Коул. Още по-зле й ставаше от факта, че дълбоко в себе си тя бе благодарна, че Джек го нямаше. Лошото предчувствие отново я споходи. Тя си каза, че трябваше да се отърси от всички тези чувства на вина, преди те съвсем да я побъркат.

Един койот изджавка навън, последван скоро от цял хор негови събратя. Тънките им гласове се различаваха от протяжния вой на вълците. Доминик притисна пушката към себе си. Тя пресече стаята, скочи в леглото и се пъхна под завивките направо с дрехите. Даже и ботушите останаха на краката й.

Последва една дълга и безсънна нощ. Тя чуваше — или си представяше, че чува — хиляди звуци. На сутринта представляваше кълбо от нерви и решението да остане тук вече не й се виждаше тъй разумно, както преди. Каза си, че след време ще свикне и че не бива да се страхува толкова. Но след деня, прекаран във влага и кал край потока, тя вече нямаше особени илюзии. Напълно изтощена, следващата нощ тя спа, без да чува нито звук. На следващата сутрин, когато се бе събудила, цялото й тяло бе ужасно вдървено и тя се чувстваше по-уморена, отколкото преди съня. След като едва бе успяла да се измъкне от леглото обаче, по-късно сутринта тя откри първото си късче злато.

Парчето, колкото средно голям камък, почти убягна на уморения й поглед. Покрито с кал, то изглеждаше също като всички останали камъчета. След като пусна водата през шлюза обаче, Доминик ненадейно зърна жълтия блясък. Трепет на възбуда премина през тялото й, докато протягаше разранената си и мръсна ръка, за да го вземе. Ръцете й трепереха, когато го вдигна и го поднесе към очите си. Всепобеждаваща надежда я обхвана изцяло… сега вече знаеше, че ще постигне целта си да напусне Юкон — и да види отново Коул Хоукинс!