Вероника Блейк
Доминик (19)

Глава 18

— Наистина съжалявам за Джек Скрогинс — каза Ади, докато чакаше Доминик да довърши последните бодове от подгъва на сватбената й рокля. Сватбеният тоалет не се отличаваше с особена екстравагантност — просто една жълта копринена рокля с волан на подгъва, купена от магазина за дрехи в Даусън Сити. Наличието на този магазин неочаквано се оказа приятна изненада за новодошлите младоженки. Магазините тук все още бяха по-малко от баровете, но с развитието на града не бе далеч денят, когато щяха да се появят по-достойни места от баровете и увеселителните заведения.

— Това бе наистина неприятна изненада — промърмори тихо Доминик. Тя се питаше дали трябваше да каже на Ади за намерението си да разработва парцела на Джек. Изпитваше известно чувство на вина от собствения си егоизъм, с който щеше да се възползва от неговото изчезване. Но едновременно с това тя бе решена да намери начин да напусне Юкон. Може би парите, които щеше да спечели от златния залеж, щяха да й помогнат за това.

— Мислила ли си какво ще правиш сега? — попита Ади, докато се оглеждаше в огледалото със спокойна усмивка. Знаеше, че не е красива жена. С петте си фута височина бе по-висока от повечето мъже. Фигурата й беше едра, макар и не дебела, а чертите на лицето й бяха съвсем обикновени. Ади смяташе, че главното й преимущество бе способността й да се труди без отдих. Докато бе в Тексас, тя бе работила наравно със съпруга си върху тяхното парче земя и двамата бяха успели да изградят един добър живот. Онова, за което най-много съжаляваше, когато загуби съпруга си след четиринадесет години брачен живот, бе липсата на деца. След като мъжът й почина от сърдечен удар, тя бе почувствала, че не може да остане в Тексас и да понася празнотата, която той бе оставил след себе си. Ето защо бе продала ранчото и отпътувала за Калифорния. Там бе прочела обявата за мъжете от Аляска, които искаха да си намерят „съпруги по пощата“, и тогава реши да опита.

Ади бавно се завъртя, разглеждайки роклята си в огледалото. Не се съмняваше в правилността на решението си да дойде тук. Въпреки че познаваше Франк Дулин само от няколко дни, тя бе разбрала, че той е добър и изключително трудолюбив човек. Работеше от сутрин до вечер съвсем сам на своя парцел в Рабит Крийк, без да се оплаква. Даже и сега, в деня на сватбата си, той бе решил да прекара сутрешните часове в мината. Бе казал на Ади, че няма смисъл да се пропилява това време, след като щяха да се женят едва следобед.

Поглеждайки към Доминик, Ади повтори въпроса си:

— Какви са плановете ти сега? — Забеляза, че бузите на Доминик се покриха с гъста червенина. Тя отговори с безгрижно повдигане на рамене на въпроса на приятелката си, без обаче да поглежда към нея. — Франк и аз обсъждахме това снощи — добави Ади решително.

— Вие сте говорили за мен? — попита Доминик. Тя погледна към Ади, срещна погледа й, сетне извърна очи встрани.

— Франк има две дървени постройки. Едната от тях е съвсем малка, но може би ще бъде удобна за теб. — Ади я погледна право в лицето. Тя вече бе започнала да опознава това момиче и сега знаеше, че има нещо, което Доминик не казва. — Ти вече си взела някакво решение, нали?

Доминик кимна. Ади бе станала нейна добра приятелка и тя се надяваше, че няма да загуби симпатиите й, ако й каже за намеренията си.

— Реших да разработя парцела на Джек Скрогинс. — Тя чу изненадания възглас на Ади. Изразът на лицето на приятелката й бе повече от скептичен.

— Ти да разработваш златен залеж? — Ади я погледна недоверчиво. Предния ден тя бе прекарала няколко часа на парцела на Франк и беше го наблюдавала как работи. Франк бе провел деня заровен до лакти и колене в кал и вода. Той строеше дълги и тесни дървени улеи — наричаше ги шлюзове. Единият край на всеки улей бе по-тесен от другия, така че можеха да се съединяват един с друг. В тези улеи Франк наливаше вода, която образуваше нещо като бързей, след това хвърляше с лопата пръст и камъни. Водата отнасяше камъните и калта, а по-тежките метали падаха на дъното на шлюзовете, където бях издълбани по-малки каналчета за утаяване на златото. Това бе тежка и мръсна работа. Даже и Франк едва смогваше да я върши. Ади не можеше и да си представи, че Доминик би се заела с подобно нещо.

Доминик завърши последния бод от подгъва на роклята на Ади и я погледна спокойно.

— Трябва да го направя — каза тя със спокоен, но твърд глас. За момент в съзнанието й се появиха бараките, които бе видяла в крайния квартал на Даусън. Схлупените къщи и жените, които живееха в тях, изглеждаха по-зле, от който и да е от бордеите, които бе виждала някога.

— Напротив, можеш да дойдеш да живееш с нас — настоя Ади.

Доминик решително поклати глава:

— Не мога да се възползвам от добротата ти. Трябва сама да изкарвам прехраната си.

Ади въздъхна дълбоко.

— Въпросът е в парите, нали така? Но Франк и аз няма да ти искаме пари, за да живееш в бараката.

Благодарна усмивка се появи върху устните на Доминик. С всеки изминат ден Ади й ставаше все по-близка.

— Трябва да се издържам сама — каза тя и стисна ръката на Ади. — Не искам да остана завинаги в Даусън Сити.

— Ясно — Ади смръщи замислено вежди. — Би могла да вършиш домакинската работа. Ние можем да ти плащаме…

— Не — прекъсна я Доминик. Разбираше, че предложението на Ади е сериозно, но знаеше и друго — Ади и Франк нямаха нужда от допълнителна работна ръка. Освен това, на тях не им трябваше трети човек, които да се мотае из къщата им през медения им месец. Тя видя обезпокоеното и малко обидено изражение върху лицето на Ади и се опита да й обясни. — Разбирам, че искаш да ми помогнеш, и наистина оценявам това — каза тя развълнувано. — Но аз винаги сама съм се грижила за себе си — тя наведе глава и добави, гледайки към пода: — Когато реших да дойда тук, си мислех, че може би Джек Скрогинс ще се грижи за мен. След това бях достатъчно глупава, за да реша, че Коул… — тя не довърши изречението. Не й се искаше да говори за това колко глупави са били всичките й постъпки, свързани с Коул.

— Нищо лошо няма в това от време на време да разчиташ на някого другиго за помощ — Ади също избягваше да говори за Коул Хоукинс. Струваше й се, че с всеки изминал ден Доминик тъгуваше повече за него. Ако Джек Скрогинс беше тук, може би Доминик щеше да преодолее по-лесно мъката от загубата на капитана.

— Защо все пак не дойдеш да поживееш с нас поне известно време?

Доминик се усмихна на Ади и я погледна с благодарност, но поклати отрицателно глава.

— Искам да спечеля достатъчно пари, за да мога да напусна това място, преди да дойде зимата.

— Аз и Франк бихме могли…

— Не, Ади — прекъсна я Доминик.

— Тогава може би ще си намериш някаква работа тук, в Даусън?

Доминик се усмихна и каза с горчивина:

— Забеляза ли какъв богат избор имат жените тук? — Очите им се срещнаха. И двете знаеха, че в този момент си мислят за едно и също.

Ади вдигна глава горделиво.

— Жени като мен и теб никога не биха и помислили да направят нещо непочтено. Винаги има друг начин. — Ади забеляза, че бузите на Доминик отново почервеняха. Доминик се извърна бързо и започна да прибира шивашките си принадлежности в опит да скрие смущението си.

— Това, което ти предлагаме с Франк, не е благотворителност и е по-разумно от идеята да работиш в златната мина — каза Ади. Стори й се, че раменете на Доминик се отпуснаха сякаш примирено. Когато Доминик най-сетне се обърна, изразът на тъга в сините й очи накара сърцето на Ади да се свие.

Доминик си мислеше за майка си и за схлупените бордеи на Парадайс Стрийт. Мислеше също за Коул и за почтения живот, за който бе мечтала. Чувство на страх пропълзя в душата й. От срещата си с него бе разбрала, че и тя бе способна да се поддаде на страстите си. Изпълваше я с ужас мисълта, че и тя би могла да тръгне по стъпките на майка си.

— Трябва да направя това — каза тя и от погледа й, както и от израза на лицето й, се виждаше, че решението й бе окончателно.

Ади въздъхна. Тя знаеше кога трябва да се признае за победена, но недоумяваше защо тази млада жена толкова се страхуваше да приеме нечия помощ.

— Хенри ще бъде ли с теб? — попита тя примирено.

— Той ще ме заведе там и ще ми помогне да се установя — Доминик се надяваше, че лицето й нямаше да издаде страховете, които изпитваше. — Но той си има свой парцел, на който да работи.

Ами мъжете, който се навъртат наоколо и заграбват чужди парцели? — в очите на Ади се четеше безпокойство. — Щом се разчуе, че една жена е останала съвсем сама на парцела си, ти ще бъдеш в голяма опасност.

— Нямам намерение да говоря за това наляво и надясно — отговори Доминик. — Хенри уведоми властите, че аз ще вляза във владение на парцела на Джек. Той помоли полицаите да проверяват как съм всеки път, когато минават оттам. Той самият ще идва колкото се може по-често. — Виждаше, че Ади продължаваше да я гледа скептично. Дълбоко в себе си изпитваше безброй страхове, но в никакъв случай не искаше да признае това открито.

— Но как ще се справиш с работата? Търсенето на злато е тежка работа, Доминик. Струват ли си всички тези жертви? — За момент Ади си спомни как бе помагала на своя съпруг във фермата, година след година. Под изгарящото тексаско слънце тя бе разоравала твърдата като камък земя и работила в полето, докато едва не падаше от умора. Сееше, хранеше добитъка, израждаше малките теленца и вършеше всичко онова, което бе направило живота й там щастлив и охолен. Ади погледна Доминик. Върху лицето на приятелката й се четеше същата отчаяна решителност, която тя самата бе изпитвала в Тексас. Разбра, че с каквито и трудности да се сблъскаше Доминик, тя пак щеше да счита, че си е струвало. Ади се усмихна и протегна ръка на Доминик. — Докато работиш на златната си мина, ще намираш ли време да ни идваш на гости за обяд в неделя?

Доминик стисна ръката на Ади:

— Цяла седмица ще чакам тези неделни обеди. — Странно чувство я обхвана. Преди да дойде в Даусън Сити, тя самата бе мечтала да кани гости за обяд. Дано не й бе съдено да прекара целия си живот, преследвайки тази неосъществима мечта.

Ади погледна часовника върху бюрото. Тя и Доминик бяха прекарали последните няколко дни в хотел „Феървю“ — най-новият и най-хубав хотел в Даусън Сити. Всички пощенски невести бяха настанени в хотела на разноски на градската управа. Изпълненото с трудности пътуване на жените по река Юкон бе описано в петте вестника, които излизаха в Даусън. Вестниците ги възхваляваха като героини заради оцеляването им, както и заради смелостта на онези, които бяха продължили, вместо да се върнат в Калифорния.

— Виж колко е часът! — извика Ади. — Ще закъснея за собствената си сватба!

Доминик хвърли бърз поглед към огледалото, за да провери как изглеждаше. Както и роклята на Ади, нейната собствена рокля бе купена от Франк Дулин. Тя бе в нежен син цвят, почти със същия нюанс като очите й. Моделът бе прост, както и този на Ади — с набор около шията и няколко реда волани на подгъва и около късите бухнали ръкави. Черната й коса бе вързана на конска опашка и украсена с дълга копринена панделка в същия цвят като роклята. Тя спря за момент очи върху отражението си. Кожата й вече се бе възстановила от вятъра, дъжда и ухапванията на комарите, които бяха оставили следи върху лицето й, докато бе вървяла през девствената гора. Въпреки че не бе суетна, Доминик знаеше, че нейната красота можеше да бъде голяма предимство в борбата за съществувание. Засега обаче тя бе само проклятие. Знаеше, че Коул бе привлечен единствено от тази нейна красота, докато бяха заедно в гората, и сега Доминик търпеше последствията.

— Хайде да отиваме да те оженим — каза Доминик с изкуствено весел глас. Тя се надяваше Ади да не забележи усилието, с което поддържаше видимостта на весело настроение. Тя бе изживяла доста трудни моменти през последните дни. Една след друга нейните другарки от пътуването й се омъжваха и тя присъстваше на сватбените им тържества. Даже и сватбата на Силвър бе преминала празнично и весело. Мейнард Хендрикс не жалеше пари за младата си съпруга и гостите се радваха на изобилие от чудесни ястия, цветя, шампанско и музика. Силвър сияеше в брокатената си бяла рокля, която Мейнард бе поръчал за нея още преди да пристигне. Доминик беше там и гледаше тъжно как Силвър се омъжва за един от най-богатите мъже в поречието на Юкон. Опитваше се да не й завижда, но не можеше изцяло да преодолее себе си. Изглеждаше несправедливо, особено като се има пред вид животът, който бе водила Силвър, преди да дойде в Даусън Сити. Доминик си помисли дали нейната собствена съдба не бе наказание за историята й с Коул.

Доминик последва Ади в огромния салон на хотел „Феървю“. Всички сватби на спътничките й бяха проведени в този салон. След сватбата на Франк и Ади оставаха само две двойки, които да бъдат бракосъчетани. И двете сватби бяха предвидени за следния ден. В същия ден Доминик бе планирала да отиде до парцела на Джек.

— Е, мисля, че всичко е готово — каза Ади, преди да прекрачат прага на салона. Тя приглади воланите на горната част на роклята си, после хвана ръката на Доминик и силно я стисна.

Доминик отвърна със същото приятелско ръкостискане. Погледна към Ади и забеляза, че се бе зачервила и в очите й проблясваше радостно оживление. Доминик си помисли, че навярно някаква добра магия закриляше всички младоженки в тая сурова земя и ги правеше да изглеждат по-красиви от всякога. Днес Ади също бе под влиянието на тази разхубавяваща магия.

Франк и свещеникът стояха прави в другия край на залата. От двете им страни се виждаха големи вази, пълни с полски цветя. Франк беше с тъмнокафяв костюм, който лежеше някак неестествено на едрата му фигура. Той изглеждаше нервен и напрегнат, но още щом видя фигурата на Ади в рамката на вратата, очите му блеснаха радостно и той протегна ръце към нея. Тя тръгна към него без колебание.

Докато вървеше след Ади, Доминик си позволи една малка фантазия. Представи си, че тя самата вървеше по пътеката към амвона, за да срещне своя бъдещ съпруг. Мястото, където се развиваше действието на мечтите й обаче, никак не приличаше на този хотел и тази зала. Тя се намираше някъде, където слънцето светеше ярко. Мястото нямаше значение, важното бе да е далеч от поречието на Юкон. Но най-важното бе не къде, а към кого вървеше по пътеката. Тази пътека свършваше там, където започваше предната палуба на кораб. Мъжът, който я чакаше на този кораб, за я вземе със себе си за вечни времена, бе Коул Хоукинс.