Вероника Блейк
Доминик (18)

Глава 17

С оживеното си пристанище, пълно с кораби от различни части на света, Даусън Сити бе един от най-известните градове в тази част от страната. Наричаха го Северният Париж.

Но когато Доминик стъпи на брега и нагази до глезени в калта на крайбрежната улица, името, което й дойде на ум, съвсем не бе така благозвучно. Градът, започнал съществуването си от две години насам, бе построен върху малко по-стабилен терен от иначе блатистите земи наоколо. Дъски и греди бяха нахвърляни в калта, за да може да се стъпва по тях.

Улиците не бяха оградени със злато, както гласеше мълвата в останалите части на страната. Вместо това от двете страни на дългата четири мили главна улица се издигаха грубо построени дървени складове и барове. Хълмовете на града бяха покрити с всевъзможни палатки, дървени колиби се издигаха направо до палатките. На всяко незастроено парче земя кипеше работа. Новите постройки изглеждаха по-стабилни — много от тях бяха доста големи, — предназначени за хотели или други големи търговски предприятия.

Градът се разрастваше бързо — жителите му бяха вече към 50 000 и понякога на човек му се струваше, че цялото това население се бе изсипало на главната улица. Жителите на това северно селище живееха според моралните норми на поречието на Юкон: „Прави на другите това, което искаш да правят на теб“. За разлика от повечето нови градове Даусън Сити не бе тъй груб и отблъскващ по отношение на нравите, както някога първите градове в Калифорния и Колорадо. Местната конна полиция държеше здраво юздите, и хората, който се допускаха в поречието на Юкон, не можеха да си позволят да правят всичко, което пожелаят. На онези, които нарушаваха спокойствието, им се показваше „син картон“ — което бе равносилно на еднопосочен билет за напускане на града.

— Значи това е раят! — каза Силвър Бел саркастично. Тя разглеждаше с неудоволствие невзрачните постройки наоколо. — А, ето ги и нашите благородни рицари — добави тя с още по-силно отвращение в гласа.

Доминик се обърна и погледна в посоката, в която сочеше Силвър. Група мъже се бяха скупчили в края на улицата. Техните току-що избръснати лица и неспокойни погледи даваха да се разбере, че това бяха мъжете, за които те бяха дошли дотук. Доминик приложи върховни усилия, за да преодолее желанието да им обърне гръб и да хукне обратно към кораба. Усещаше гадене в стомаха и световъртеж, и за момент бе сигурна, че ще припадне. Преглъщайки с труд, тя пое дълбоко въздух и си каза, че не й остава нищо друго, освен да посрещне с вдигната глава онзи, който скоро щеше да й стане съпруг. Но образът на Коул Хоукинс я преследваше на всяка крачка.

— Добре ли си? — попита я Ади, заставайки до нея. Тя бе забелязала бледността на момичето и беше сигурна за какво — и за кого — си мислеше отново в този момент.

Доминик погледна към нея, кимна и, но не направи усилие да каже каквото и да било. Струваше й се, че ще й прилошее, ако се опита да отвори уста. Пред очите й лицата на мъжете изглеждаха размазани в едно голямо петно. Доминик се опита да не спира погледа си върху някое определено лице. Тя не се чувстваше готова да погледне в очите който и да е друг мъж, нито да му позволи да я докосне, да я целува или да прави каквото и да било от онова, което Коул бе правил с нея. В този момент й се струваше, че не би могла даже да разговаря с друг мъж, освен с него.

Мъжете се приближиха към жените, неловко пристъпяйки. Някои от тях носеха цветя или завити в плат пакети. Когато Доминик успя да фокусира погледа си върху лицата им, й се стори смешно колко много си приличаха на външен вид. Почти всички бяха с гъсти черни бради. Бяха облечени с нови дрехи, които също си приличаха, тъй като в местните магазини нямаше голям избор. Даже и изразът на лицата им, широко отворените очи, с които гледаха жените, изглеждаха еднакви. За нейно учудване те се държаха така, сякаш се бояха от предстоящата среща.

Докато групите на мъжете и жените се приближаваха една към друга, напрежението сякаш се усилваше. Най-накрая, изправени лице в лице, те бяха принудени да нарушат мълчанието. След вълна от банални поздрави обаче всички отново се смълчаха, докато накрая все пак един от мъжете пое инициативата:

— Предполагам, една от госпожиците е моята бъдеща булка — той се вглеждаше в групата пред него.

Доминик усети ново присвиване на стомаха. Тя чувстваше, че не бе в състояние да удържи на думата си към своя бъдещ съпруг. Ако Ади не бе стиснала ръката й успокояващо, бе сигурна, че този път щеше да се обърне и да побегне.

— Мери Ричардс — извика той. Напрегнатият му поглед се вглеждаше във всяко лице.

Отново последва мълчание. Лицето на мъжа ставаше все по-мрачно. Тогава Силвър Бел обяви:

— Тя се върна в Калифорния, след като бяхме затънали в калта. Десет от нас се върнаха, та си мисля, че десетина от вас ще трябва да прекарат още няколко самотни нощи — тя постави ръце върху широките си бедра и вдигна предизвикателно русата си глава.

— Е, кой от вас, приятелчета, е Мейнард Хендрикс? — тя присви очи, пристъпи няколко крачки напред и се спря точно пред мъжа, който бе говорил преди нея. Той погледна към нея, преглътна така, че изпъкналата му адамова ябълка се задвижи нагоре-надолу, после поклати отрицателно глава и погледна назад към останалите мъже.

Силвър проследи погледа му. Мъжете бавно започнаха да се разделят, като един от тях остана на празното място в центъра. Той се усмихна неуверено на Силвър, при което гъста червенина заля лицето му. След това тръгна с колеблива крачка към нея, подавайки ръката си със слабо движение.

— А-аз с-съм Мейнард Хендрикс — заекна той и спря на половината път от нея. Погледът му сякаш бе прикован върху лицето й като че ли се боеше да погледне надолу към сладострастната гънка, която излизаше навън от дълбоко изрязаното й деколте и се виждаше изпод разтворения дъждобран.

Силвър не беше стеснителна. Тя пристъпи към Мейнард и го погледна право в очите. Те бяха почти еднакви на ръст, но Силвър явно бе доста по-тежка от него, тъй като той изглеждаше слаб като скелет. Тя смело го огледа от глава до пети, отстъпи една крачка назад и отново го разгледа внимателно. Чифт очила с телени рамки се мъдреха на ръба на носа му, рядка руса брада обрамчваше слабото му лице. Дългата до раменете коса със същия цвят бе сресана назад и откриваше високото му чело.

— Е, кажи сега, имаш ли го-о-лям… — тя спря. Мълчанието бе непреодолимо. Силвър се усмихна съблазнително, преди да продължи — златен залеж?

— Тридесет и трети номер има добив от милион и половина досега — каза Мейнард задъхано. Въпреки ниската температура капчици пот бяха избили на върха на носа му и над тънките му вежди.

Силвър се засмя. Тя погледна през рамо към другите жени и им намигна.

— Е, момичета, мисля, че намерих моя човек — тя се завъртя и сграбчи Мейнард за ръката.

Той я погледна стреснато. Още веднъж гъста червенина заля лицето му.

— Хайде, покажи ми златния си залеж — каза тя заповеднически.

Мейнард я погледна за момент с широко отворени очи, изразяващи нещо близко до ужас. След това хвърли поглед към другите мъже, сякаш за помощ. Но помощ не идваше отникъде. Силвър го дърпаше за ръка, принуждавайки го да вземе решение. Погледът му се спусна към бюста й и той преглътна с труд. После очите му се вдигнаха и срещнаха нейните. Той преглътна още веднъж и най-сетне й протегна смачканите цветя. Силвър ги взе без колебание, след това го хвана под ръка и тръгна с него без повече коментари.

Няколко минути никой друг не направи опит да каже нещо. Всички бяха наблюдавали мълчаливо и с недоверие как първата пощенска булка бе отведена от странния й младоженец. Скоро след това обаче много от мъжете започнаха да извикват имената на своите невести. Някои си тръгнаха разочаровани, защото очакваните от тях съпруги се бяха оказали измежду онези, които бяха тръгнали за Калифорния.

Ади стисна ръката на Доминик, когато чу как един висок едър мъж с посивяла коса извика името й. Неговото име бе Франк Дулин и Доминик си помисли, че той идеално подхождаше на Ади. Още щом погледнаха един към друг, бе явно, че никой от двамата не бе разочарован. Доминик прегърна Ади, преди тя да тръгне с бъдещия си съпруг.

— Надявам се и ти да имаш също такъв късмет като мен — прошепна Ади, преди да се разделят.

Доминик кимна и се огледа към намаляващата група мъже. Тя изпита чувството, че потъва в още по-хладно разочарование при вида на онези, които бяха останали: набор от брадати субекти и един сравнително добре изглеждащ мъж с големи мустаци. „Разбира се — си помисли тя с горчивина, — той не е и наполовина така привлекателен като Коул!“ Мъка изпълни сърцето й, но след това почувства гняв. Трябваше непрекъснато да си припомня, че никога повече нямаше да види Коул. Тя отново погледна към мустакатия мъж. Той току-що бе повикал по име бъдещата си съпруга — и това не бе Доминик.

— Обещай ми, че ще ни дойдеш на гости — каза Ади, зачервена от вълнение. Тя се обърна, за да погледне отново към Франк, и широка усмивка се изписа на лицето й. Той й подаде малкото пакетче, което носеше, и след това й предложи ръката си. Ади взе подаръка и пъхна своята ръка в неговата. Те тръгнаха, преди Доминик да успее да обещае каквото и да било.

Поемайки си дълбоко въздух, Доминик се обърна отново към последните двама мъже. Забеляза, че още две жени, освен нея очакваха да бъдат повикани от бъдещите си съпрузи. Един от мъжете — изключително нисък, с широки рамене и гъста кафява брада, я гледаше с интерес.

— Джек Скрогинс? — запита тя. Мъжът поклати отрицателно глава и повдигна рамене.

— Сара Джейн Уолтър? — отвърна той въпросително. Лицето му изрази разочарование, когато Доминик поклати глава. Даже когато Сара Джейн пристъпи напред, мъжът продължаваше да гледа Доминик. Сара Джейн, бивша танцьорка в бар, идваща от Сиатъл, й хвърли убийствен поглед. Доминик бързо погледна встрани.

Последният мъж също не беше Джек Скрогинс. След като и другата жена беше повикана, Доминик почувства, че я обхваща паника. Тя бе останала сама, докато всички други бързаха да започнат нов живот по тия места. Тя се озърна, мислейки, че Джек Скрогинс сигурно бе някъде наблизо. В уличната тълпа бе пълно с мъже, но въпреки че мнозина от тях я заглеждаха, нито един не се приближаваше, за да се представи като Джек Скрогинс. Отново неканеният образ на Коул се появи в съзнанието й. Доминик почувства, че по някакъв начин той бе виновен за сегашното й положение. Как можа да й причини всичко това? Как можа да я изостави сама, след като я бе накарал да повярва, че я обичаше така страстно?

— Мис? — един глас прекъсна мъчителните й мисли. Тя бързо се извърна, чувствайки прилив на противоречиви чувства. В един кратък миг тя си бе представила, че ще се обърне и ще види Коул пред себе си. Когато съзря възрастния мъж, който се обръщаше към нея, надеждите й отново се прекършиха. Част от нея се боеше, че това няма да е бъдещият й съпруг, друга част от нея се страхуваше, че това щеше да бъде именно той. Мъжът й се усмихна, но препускащите мисли продължаваха да се блъскат в главата й.

— Джек Скрогинс?

Той поклати отрицателно глава. Доминик почувства моментно облекчение, което отново се смени с тревога.

— Не, мис — каза мъжът с извинителен тон. Той нервно мачкаше и усукваше в ръцете си шапка с мека периферия. — Аз не съм Джек Скрогинс, но съм негов приятел — той наведе глава за момент. Когато вдигна глава, той я погледна право в очите.

— Джек Скрогинс не може да дойде да ви посрещне — каза той.

Доминик се насили да се усмихне, след което отмести очите си от пронизващия поглед на мъжа.

— Може би е з-зает на парцела си? — гласът и звучеше някак несигурно. Пълен безпорядък цареше в главата й.

— Не, мис — мъжът се наведе към нея, опитвайки се отново да я погледне в очите. Нейният поглед се стрелваше от земята към лицето му и след това отново надолу към земята под краката й. — Джек изчезна — вече около две седмици, откакто го няма.

Възклицание на изненада се изплъзна от устата на Доминик. Тя погледна към мъжа, който стоеше пред нея. Лицето му беше като стара обущарска кожа, но очите му излъчваха доброта и разбиране. Нещо в него я караше да се чувства сигурна. За кратко време тя си спомни за Коул, после се застави да се върне към действителността.

— Боже мой! Джек е изчезнал! Какво е станало?

Мъжът сви рамене, продължавайки да усуква на топка периферията на шапката си.

— Той работеше върху един парцел недалече от бараката си. Моят парцел е до неговия. Срещнах го сутринта, но след това повече не го видях — той нервно пристъпи от крак на крак, после добави: — Мислехме, че някой от онези, които незаконно заграбват парцели, го е нападнал, но повече не открихме никаква следа от него.

Думите му й подействаха като удар с чук по главата. Откакто бе срещнала Коул, през цялото време бе мислила с неприязън за предстоящата си среща с Джек Скрогинс. В този момент тя изпита силно чувство за вина, заедно със съзнанието за сериозността на своето положение. Намираше се на странно място, далеч от всички познати хора и познати неща. Парите, които Джек Скрогинс й бе изпратил, бяха изхарчени и тя нямаше никакви спестявания. Сега даже и Джек Скрогинс я бе изоставил. Тя мразеше своята неспособност да прояви съчувствие към неговата съдба, но й се струваше трудно да скърби за някого, когото никога не бе познавала.

— Той очакваше с нетърпение вашето пристигане. От месеци говореше за това — каза възрастният мъж. Когато Доминик погледна към него, той бързо добави: — А, между другото, аз съм Хенри, Хенри Фармър — той направи лек поклон с глава.

Доминик го погледна, чудейки се как трябваше да реагира. Чувстваше, че може да има доверие на този мъж, но — спомни си тя — също така бе смятала, че може да се довери на Коул преди това.

— Благодаря ви, че дойдохте да ме посрещнете днес, мосю Фармър — каза тя. Тя отпусна ръцете си безмълвно и се загледа в калната улица. Обхвана я отчаяние, което я караше да забрави всички други мисли, които я бяха вълнували.

Хенри я погледна кротко. Той бе дошъл тук по съвсем егоистични причини, но сега се почувства засрамен от себе си. Джек Скрогинс му бе приятел и съсед. След неговото изчезване Хенри го беше издирвал и се безпокоеше какво е станало с него. На тази среща обаче той бе дошъл с надеждата, че невестата на Джек може би щеше да бъде съгласна той да заеме неговото място. Само един поглед върху Доминик му бе достатъчен да разбере, че това бяха само глупави старчески надежди. Тази красива млада жена никога не би поискала да свърже живота си с някого като него. На Хенри бе трудно да си я представи даже и с Джек Скрогинс.

Въпреки че Джек бе в средата на тридесетте, той бе мъж с груби и недодялани маниери. Хенри погледна отново към Доминик. Тя бе като розова пъпка сред храсталак от бурени. Ако не друго, реши Хенри, той щеше поне да я защити от тези туземци в Даусън Сити. Това бе най-малкото, което можеше да направи за своя приятел Джек.

— Зная, че Джек не би искал да бъдете оставена на произвола на съдбата — каза Хенри. — И тъй като ние с Джек бяхме приятели, аз… аз бих искал да ви помогна, ако мога.

За момент на Хенри му се прииска да каже, че той би изпълнил всички задължения на Джек. Тя погледна към него и очите му срещнаха най-сините очи, които някога бе виждал. Той нервно прочисти гърлото си.

Доминик продължаваше да го гледа. Нямаше друг избор, освен да приеме предложението му.

— Аз наистина съм в много объркано положение, мосю — призна си тя честно. Усещаше, че сълзите напират в очите й, но си каза, че няма да им позволи да потекат. — Не знам какво да правя. Нямам никакви спестявания — каза тя забързано. Сълзите й започнаха да текат въпреки волята й. Почувства ръката на Хенри върху рамото си. Гласът му сякаш идваше отдалеч.

— Не плачете, мис. От каквото имате нужда, аз ще се погрижа да го получите. — Той успокояващо я потупа по рамото. Искаше му се да сложи ръка на раменете й, но се опасяваше, че тя можеше да се отдръпне с отвращение. Бе скрила лице в ръцете си, но малко след малко бавно повдигна глава и го погледна. Той си помисли, че даже и с тези подути очи и мокро от сълзи лице, тя пак бе много красива. Колко тъжно — помисли си той, — че Джек Скрогинс не можеше да види сега какво бе успял да купи със спечелените си с пот на челото пари.

— Ще ви се изплатя по-късно — каза Доминик с треперещ глас. Тя отново погледна към улицата, към редицата от дървени постройки и палатки от двете й страни. — Ще си намеря работа. Работила съм като домашна прислужничка в Сан Франциско. — В момента, в който каза това, тя си помисли колко ли глупаво звучаха думите й. В Даусън Сити трудно можеха да се намерят семейства или учреждения, които да прибегнат до услугите на домашна прислужница.

Хенри не каза нищо за тази нейна идея. Просто бе благодарен, че тя спря да плаче и го гледаше с поглед, в който се четеше признателност.

— Хайде, мис. Сега ви трябва една хубава вечеря. След това ще решим какво да правим по-нататък — каза Хенри с колкото се може по-делови тон. Вътрешно се вълнуваше като ученик от възможността да прекара малко повече време в компанията й.

Доминик нямаше намерение да му възразява. Мисълта за истинска вечеря накара устата й да се изпълни със слюнки. Тя го последва с радост и двамата влязоха в ресторант на име „Златната скара“, без да обръщат внимание на любопитните погледи, с които ги съпровождаха минувачите. Повечето от жените, с които бе пътувала Доминик, си бяха купили нови рокли от магазина във Форт Юкон или пък бяха облекли някоя от роклите, спасени от „Лейди Сузана“. Преди пристигането в Даусън Сити те бяха прекарали дълго време в подготовка за срещата с бъдещите им съпрузи. За разлика от тях Доминик бе решила, че предпочита дънките и фланелената риза, купени от търговския пункт. Въпреки че никога преди не бе носила панталони, сега й харесваше свободата, която те й даваха. Тук, на Юкон, изборът й изглеждаше сполучлив. Тя забеляза, че много мъже я заглеждаха, но тъй като си мислеше, че погледите им не изразяваха нищо повече от неодобрение на нейната липса на женственост, тя не им обръщаше внимание. Даже и да знаеше истинската причина за тези погледи — а именно съблазнителният начин, по който дънките й очертаваха формите на нейното тяло, тя пак нямаше да им обърне внимание.

Хенри избра една маса в самия център на залата. Той се огледа, но забеляза с разочарование, че в този следобеден час само няколко постоянни клиенти бяха в ресторанта. Знаеше, че не след дълго всеки в Даусън ще разбере за присъствието на това красиво момиче и когато това станеше, той щеше да бъде в нейна защита.

— Поръчай си каквото искаш — каза той.

Доминик вдигна рамене в недоумение и се усмихна.

— Вие поръчайте вместо мен. Аз съм толкова гладна, че бих си поръчала по една порция от всяко ядене.

Един мъж с мръсна бяла престилка точно в този момент се бе приближил до масата. Той погледна към Хенри с глупава усмивка на лицето си:

— Ще вземем по една порция от всяко ядене. — Хенри се усмихна, когато Доминик започна да му прави знаци с глава. — Е, тогава какво ще кажеш за един голям стек с картофи и сос? — попита Хенри. Щастливото лице на Доминик даваше да се разбере, че попадението му бе точно. Той кимна на келнера и добави: — Нека да бъдат две порции. Донесете ни и по едно кафе.

— Аз ще ви се изплатя по-късно, мосю — повтори Доминик. Тя не можеше да си позволи да откаже порция стек за вечеря, но не искаше да бъде задължена на никого.

Хенри поклати отрицателно посивялата си глава.

— Недейте, мис. Аз съм приятел на Джек. Това е най-малкото, което мога да направя. — Той забеляза странен израз да проблясва в очите й. Искаше му се да я запита за какво мисли, но се страхуваше да не я засегне с нещо. За негово облекчение тя заговори сама.

— Продължавам да си мисля за Джек. Искам да кажа — аз не го познавах… но бях готова да се омъжа за него — тя се усмихна тъжно и повдигна рамене, — не знам какво би трябвало да чувствам сега, нито пък какво ще правя отсега нататък.

Набръчканото лице на Хенри изразяваше загриженост за това момиче. Той разбираше тревогите й, защото знаеше, че положението й в този момент бе отчайващо. Жените в Даусън Сити нямаха голям избор. Онези, които не бяха омъжени, трябваше сами да се грижат за себе си. С изключение на няколко работни места за сервитьорки, останалите трябваше да търсят работа в танцовите салони и в баровете. Парадайс Стрийт — районът на публичните домове в Даусън Сити, представляваше купчина мръсни бараки отвъд района на баровете и залите за танци. Проститутките, които живееха в бараките на Парадайс Стрийт, поддържаха процъфтяващ бизнес. Мисълта, че Доминик би могла да бъде принудена да търси прехраната си в подобни гнусни и нечистоплътни места, ужасяваше Хенри.

— Смятам, че като годеница на Джек вие имате право на всичко онова, което той притежаваше — каза Хенри след известен размисъл. — Полицията пазеше парцела на Джек през последните две седмици, но това не може да продължи дълго. Ако Джек не се появи скоро, парцелът му ще стане обществена собственост — Хенри потърка замислено брадичката си и добави: — Не виждам защо вие да не можете да получите тази земя — сърцето му биеше с ускорен ритъм при мисълта, че тя можеше да му бъде съседка и да зависи от неговата помощ.

Мислите на Доминик препускаха с главоломна бързина. Тя нищо не знаеше за добиването на злато, но можеше да се научи. Ако получеше парцела на Джек, това означаваше, че нямаше да бъде принудена да се връща в Калифорния. Ако пък в парцела му се откриеше злато, това би могло да означава, че тя щеше да бъде богата и независима. Тогава щеше да може да отиде навсякъде, където пожелае… включително и да потърси Коул Хоукинс.