Вероника Блейк
Доминик (13)

Глава 12

След продължителното мълчание, последвало признанията й, Доминик заспа. Сънят обаче бягаше от очите на Коул. Думите й продължаваха да кънтят в главата му. Той можеше да си представи срама, който бе преживяла заради професията на майка си, и разбра защо бе пожелала да избяга колкото се може по-далече. После се върна назад към своето детство. Възпитанието, което бе получил в Охайо, бе почти идеално, родителите му го обожаваха, а домът му беше точно такъв, за какъвто мечтаеше Доминик.

Мислите му се насочиха към красивата млада жена, която спеше в прегръдките му. Чуваше тихото й равномерно дишане. Коул затвори очи и пожела да изчисти съзнанието си от всички угнетяващи мисли. Нямаше за какво да размишлява… защото не можеше да промени съдбата. Най-накрая и при него изтощението надделя.

Малко по-късно Доминик и Коул се сепнаха от дълбокия сън, в който бяха потънали. От входа на пещерата долиташе заплашително ръмжене. Без да иска, Доминик ужасено изкрещя, докато се мъчеше да се освободи от обзелото я вцепенение. Разбра, че ръмженето принадлежеше на старото гризли. Още преди да се разбуди напълно, тя потърси Коул и видя, че той вече бе сграбчил пушката.

Всичко се разигра толкова бързо, че замаяната Доминик така и не схвана последователността на събитията. Огромната мечка стоеше на четири крака и навираше глава в отвора на пещерата. Горната й бърна се бе вдигнала нагоре и разкриваше остри като ножове жълтеникави зъби, осеяни с кафеникави петна. Очите на Доминик инстинктивно бяха привлечени от тези зловещи атрибути. Чувството й за самосъхранение я накара да отстъпи назад и да се прислони към най-отдалечената стена, но и оттам разстоянието до звяра бе не повече от една по-голяма крачка. Тя си даде сметка, че въпреки големия си ръст мечката, само ако пожелаеше, лесно можеше да влезе в пещерата. Въздухът се нагнети с отблъскваща, тежка миризма, която надделя над предишната смесица от дъх на скункс, влага и страст.

Коул стисна приклада на пушката, но в същия миг мечката сграбчи цевта. Доминик задиша учестено, докато Коул и звярът започнаха да дърпат пушката всеки към себе си. Мускулите по раменете на Коул се изопнаха и той напрегна всичките си сили, за да изтръгне оръжието от лапите на звяра. От гърлото на мечката излезе предупредително ръмжене. После тя се опита да уплаши противника и изръмжа по-страховито. Доминик имаше чувството, че целият хълм потрепери от зловещия звук. Въпреки че не можеха да се сравнят с озлоблението на звяра, от устата на Коул също се отрониха няколко животински вика, докато той продължаваше битката за оръжието си.

Доминик си даде сметка, че виковете й само утежняваха обстановката. Главата й ехтеше от собствения й страх. Тя затвори уста, опита се да се успокои и да види с какво можеше да помогне на Коул. С крайчеца на окото си съзря блещукащата тока на колана му. Без да размишлява, тя се хвърли напред и измъкна колана от захвърлените му панталони. Без колебание извади ножа от калъфа и здраво го стисна с бинтованата си ръка. После погледна към дългото бляскаво острие и се зачуди какво да предприеме по-нататък. Коул извика отчаяно и тя престана да се колебае.

Мечката бе изгубила търпение. Тя вдигна свободната си лапа и замахна към Коул. Дългите й нокти закачиха ръката му под лакътя и раздраха кожата на големи парцали. Доминик видя как звярът нападна Коул и чу болезнения му вик. Тя се приближи, водена от решимостта да защити любимия мъж. Коул продължаваше да стиска пушката, въпреки кървящата си ръка. Доминик насочи вниманието си към целта: единствената част от мечката, до която можеше да се добере, без да излиза от скривалището. Тя вдигна ножа и го заби в косматата лапа, която стискаше цевта.

Острието се вряза в месото и изхрущя в костта, която започваше веднага над ноктите. Изненадан от внезапната болка, звярът изпусна цевта. Той издърпа лапата си, а през това време Коул изтегли пушката, зареди я и опря пръст върху спусъка.

Докато траеше това, мечката има достатъчно време да преодолее учудването и неочакваната болка, причинена от ножа на Доминик. Тя яростно изрева. Стените на тясната пещера закънтяха от силния звук, а двамата й обитатели потрепериха от ужас. Звярът отново протегна лапа, без да обръща внимание на прясната рана. Ноктите отново докопаха тънката цев.

Доминик реши да действа. Ожесточено заби ножа в лапата на мечката, като се постара да уцели същото място. В същия момент в пещерата отекна силен изстрел и сред яркото припламване и гъстия черен дим се понесе миризма на сяра. Откъм входа се чу дълъг, протяжен рев. Като виеше, ръмжеше и се държеше за плешката, където куршумът бе отнесъл парче месо, огромната мечка се отдалечи от пещерата.

Ръцете на Коул трепереха толкова силно, че той се чудеше дали изобщо ще бъде способен да зареди повторно пушката, ако се наложеше. От разстоянието, на което се намираше, той очакваше да убие мечката с един-единствен изстрел. Но последното си сграбчване на цевта мечката бе отклонила куршума. Коул застана на колене и подаде глава навън. Виеше му се свят и той се закашля от изпълнения с дим въздух. Въпреки че бе скован от уплаха, той се насили да пристъпи напред. Никъде в околността не се чуваха тромавите стъпки на звяра. Той искрено се надяваше да го бе умъртвил. Това обаче бе малко вероятно. Знаеше, че куршумът бе попаднал някъде в раменната кост, която беше една от най-здравите. Коул си каза, че животното можеше да умре и от кръвоизлива от дълбоката рана. Но и това не беше много сигурно. Ако то не станеше, старата мечка щеше да се озлоби още повече. Тази мисъл го накара да спре, но му даде сили и смелост да се промъкне през изхода.

Ярката слънчева светлина навън го заслепи, а ужасът внезапно парализира тялото му. За части от секундата той се представи как огромната лапа на звяра откъсва главата му. Коул застана на разумно разстояние от входа и се огледа наоколо. Погледът му срещна само краските на суровата природа. Пред очите му се простираха безкрайните борови масиви, примесени с елша, а в далечината се стелеха добре познатите смилови гори. Той знаеше, че старата мечка се криеше някъде там.

Коул надникна през входа и се огледа. Доминик клечеше свита в най-отдалечената част на пещерата. В тази поза тя му напомняше на изплашения бобър, който веднъж той бе уловил в един капан край реката.

— Никъде не я виждам — неспокойно каза Коул. Той до пълзя до Доминик, като потисна желанието си да погледне назад за последен път. По тялото му премина студена тръпка. Знаеше, че няма да намери миг покой, докато не се убеди, че гризлито е мъртво.

— Уби ли я? — прошепна Доминик. Тя продължаваше да стиска ножа с превързаната си ръка.

Коул вдигна рамене.

— По-добре да се облечем. — Той пусна пушката и се протегна да вземе ножа. — Благодаря ти за помощта. Ако не беше ти, онзи дявол със сигурност щеше да ми измъкне пушката. — Тя погледна надолу към протегната му ръка и Коул видя как очите й се разшириха. За миг двамата останаха втренчени един в друг, преди Коул да погледне към ръката си. Оттам го прониза остра болка, която бързо се разпростря чак до рамото му.

— Mon Dieu! — възкликна Доминик. Тя се наведе надолу, защото мракът й пречеше да разгледа по-добре пораженията. Всичко, което можеше да види, бе обилният кръвоизлив от дълбоките рани и това, че Коул бе оплескан целият с кръв отпред.

Тя изпълзя до торбата и започна да рови в съдържанието й. Мехлемът беше единственото лекарство, с което разполагаха, но първо трябваше да се опита да спре кръвта.

— Опитай се да разкъсаш ризата ми — каза Коул. Гласът му леко потрепери. — Трябва да направим турникет и да спрем този проклет кръвоизлив. — Той се задъха. Когато погледна към Доминик, видя колко силно бе разстроена. Гъстият мрак не можеше да скрие мъртвешката й бледност. Долови накъсаното й дишане и се запита дали не бе изпаднала в шок. Загрижеността за състоянието й му вдъхна сили да превъзмогне болката от раните си. Той се приближи към нея и се помъчи да я разгледа по-ясно. За миг се запита дали тревогата й имаше нещо общо и с другите чувства, които изпитваше към него. Дали пък не се надяваше да останат заедно и занапред? Тази мисъл го напусна толкова бързо, колкото бе дошла. Той си напомни, че в момента трябваше да мисли за други неща и че единствено от действията му зависеше дали двамата изобщо щяха да имат някакво бъдеще, било то заедно или поотделно.

През главата на Доминик също преминаваха хиляди мисли, но тя обръщаше внимание само на една: Коул бе изправен пред смъртна опасност. Това я накара да излезе от вцепенението си. Тя грабна ризата му и трескаво затърси подгъва. В крайна сметка се видя принудена да разкъса със зъби едно крайче от дебелата вълнена материя. После с треперещи ръце раздра една дълга ивица. Погледна към Коул, който стоеше неподвижен и наблюдаваше действията й.

— Добре ли си? — трескаво попита тя.

Коул нито помръдна, нито отговори на въпроса й. Въпреки че раните не го боляха толкова силно, той почувства как съзнанието му се замъгли и тялото му изведнъж отслабна. После извърна глава и видя, че Доминик се мъчеше да завърже горните краища на превръзката над рамото му. Когато погледна надолу към кървящата ръка, имаше чувството, че тя принадлежеше на някой друг. След първоначалния изблик на болка тя бе станала напълно безчувствена.

Унилото му настроение удвои страховете на Доминик. Тя се ужаси при мисълта, че той можеше да изпадне в несвяст. Коул не трябва да умира, крещяха едновременно сърцето и съзнанието й, тя нямаше да допусне това.

— Така ли трябва да се върже това? — попита тя. Въпреки че знаеше за какво служеше турникета, никога досега не й се беше налагало да го прави. По тялото й се разля чувство на облекчение, когато разбра, че думите й достигнаха до замъгленото му съзнание. Той леко кимна с глава. Тя потърси манерката с вода, която носеха в торбата, но със съжаление откри, че бе почти празна. Беше й необходима малко вода, за да почисти кръвта около раните, но тъй като не знаеше още колко им оставаше, докато стигнат реката, реши да я запази за пиене, ако Коул ожаднееше.

Коул измъчено въздъхна, докато гледаше суетенето на Доминик. Беше го яд на себе си, че допусна да се нарани, и заради това, че сега изглеждаше толкова слаб. В главата му се въртяха мъчителни мисли, като например колко храбър можеше да се покаже, ако се намираше заедно с нея на някой кораб в открито море.

— Нека изчистя тази кръв — каза Доминик. С малко парче от ризата тя внимателно попи местата около провисналите парчета кожа, където се бяха врязали острите мечешки нокти. От гледката й се повдигаше, но тя се помъчи да потисне надигащия се спазъм. За свое голямо облекчение видя, че кръвта бе започнала да се съсирва, но слабата светлина й пречеше да разгледа по-добре раните.

— Трябва да излезем навън — обяви тя. — Искам да виждам какво правя.

— Трябва да обуя панталона си — пророни Коул. — Дай ми пушката.

За пръв път от началото на кошмара Доминик забеляза, че те не бяха имали време да се облекат. Никак не й се искаше да губи време в обличане, когато Коул се нуждаеше от спешни грижи, но идеята да се покаже навън съвсем гола също не бе особено привлекателна. Тя изпълзя до купчината дрехи и измъкна панталона на Коул.

— Дай да ти помогна — каза тя, докато му го подаваше. Той пое дрехата със здравата си ръка.

— Облечи се! — нареди той. Нарастващия му гняв отклоняваше вниманието от раните му. Криво-ляво той успя да нахлузи панталоните си. Вълненият плат предизвика странно усещане върху голите му крака, защото за първи път обуваше панталоните без наполеонките, с които не се разделяше вече две години. Той се помъчи да зареди пушката, но тъй като си служеше само с едната ръка, доста се затрудни. Решимостта му надделя и не след дълго бе готов.

Намусеното изражение на Коул притесни Доминик, но тя реши да не спори с него точно сега. Намъкна дългата провиснала риза и взе мехлема и остатъка от разкъсаната риза на Коул. После мълчаливо запълзя към изхода.

— Доминик, спри! — извика Коул. За части от секундата той си представи как раненото животно дебне до изхода.

Доминик се обърна и се почувства обзета от странно чувство. Нямаше как да не се подчини на предупреждението на Коул, но когато спря, вече наполовина се бе показала навън. Лицето й се обля от слънчевата светлина и тя панически се върна обратно. Тялото й се затресе от ням ужас и тя примига в тъмнината.

Коул я сграбчи за ръката и я блъсна настрани от входа. Двамата се претърколиха назад върху каменния под. Доминик чу как Коул болезнено простена. Знаеше защо я спря така внезапно и се намрази заради собствената си глупост.

— Съжалявам, Коул — задъхано промълви тя. — Трябваше първо да проверя дали мечката не е някъде отвън. — Той не отвърна нищо. Когато тя се обърна да го погледне, от устата й се отрони лек вик. Той притискаше ранената си ръка, а по лицето му бе изписана болезнена гримаса.

— Внимавай този път! — прошепна той и хвана пушката със здравата си ръка. После подаде оръжието на Доминик и добави: — Пази се!

Доминик кимна и пое пушката. Тя се запита дали трябваше да му каже, че това нямаше да й помогне, защото не знаеше как да си служи с нея. После реши да замълчи. Стиснала здраво пушката, тя застана на колене. Сърцето й лудешки заби и тя се запромъква към изхода. Там отново я посрещна ярката слънчева светлина. Тя примига и насочи погледа си към околните дървета и извисяващите се скали. Докато се измъкваше навън, Доминик се постара дори да не диша. Без да движи глава, очите й трескаво зашариха наоколо. Ако мечката беше някъде наблизо, тя не искаше да пра ви никакви излишни движения. Когато се измъкна от пещерата, Доминик се изправи на крака. Стисна здраво пушката и започна да се оглежда.

Въздухът и околностите изглеждаха съвършено спокойни. Не след дълго обаче в ушите й нахлу жуженето на досадните комари, които стръвно се нахвърлиха върху разголените й крака. Тя се опита да размаха ръце, но скоро разбра, че това е безполезно. В продължение на няколко секунди изобщо не можеше да се огледа, защото комарите я нападаха на огромни рояци. Доминик бързо се обърна и пропълзя обратно в пещерата. Коул я чакаше на входа и тя буквално връх летя отгоре му, бързайки да избяга от дребните нападатели.

— Никъде не видях гризлито — задъхано каза тя и замаха с ръце. Изглежда, че комарите я бяха последвали и вътре в скривалището.

Въпреки болката и всички останали нещастия Коул не можа да се въздържи да не се полюбува на красотата й. Дългата й абаносовочерна коса се стелеше по раменете и обграждаше в нежна рамка зачервеното й лице. Но най-привлекателно беше облеклото й, защото широката риза едва прикриваше голите й крака. Чувствата, който гледката предизвика, го ядосаха. Той се запита как беше възможно да изпитва любов, когато пещерата гъмжеше от комари, той бе тежко ранен, а някъде отвън ги дебнеше огромната разярена мечка.

— Побързай да се облечеш — нареди Коул. Тонът му не остави място за протести. Той грабна кутийката с маста против комари и я подхвърли към нея. После се обърна и тихичко наруга себе си, тази проклета страна и всичко, за което можа да се сети.

Лошото му настроение леко понамали тревогите на Доминик относно състоянието му. Тя си каза, че щом имаше сили да се ядосва, щеше да има сили и да се пребори с раните. Когато очите й свикнаха с мрака, тя побърза да навлече и останалите си дрехи. Когато беше готова, гребна от маста и намаза лицето си. За известно време досадните насекоми я оставиха на мира. Тя се обърна към Коул. Той отново гледаше към нея. Доминик изпита желание да погледне лицето му на светло, но най-силно от всичко копнееше да надникне в очите му. Имаше странното предчувствие, че нещо в блестящите им сиви дълбини щеше да я накара разбере нищожността на цялата днешна трагедия.