Вероника Блейк
Доминик (4)

Глава 3

Двете години, които Доминик бе прекарала в търкане на подове и вършене на друга домакинска работа, й бяха направили изключително ценна услуга. Ръцете и мускулите на торса й бяха заякнали, а издръжливостта й бе доста добра. И все пак придвижването по въжето бе най-трудната работа, с която някога се бе залавяла. Мъглата я обгръщаше в сивото си наметало и беше толкова гъста, че тя можеше да вижда едва на няколко инча пред себе си. Доминик не смееше да гледа надолу, и без да отклонява поглед или да отслабва концентрацията си, бавно и мъчително напредваше по опънатото до скъсване въже.

Изминаха няколко минути и всички шумове от заобикалящия я свят внезапно се стопиха. Вече не чуваше виковете на останалите пътници от кораба, нито пък обръщаше внимание на бълбукането на тинята под краката й. Единствената й грижа в момента бе да не изпуска въжето. Студът я бе направил безчувствена към режещата болка по протритите й длани, и единственият й стремеж бе да се добере по-скоро до брега. Доминик бе загубила представа за времето и имаше чувството, че виси на въжето вече цяла вечност. Точно когато си мислеше, че няма да може да издържи и секунда повече, тя усети как две здрави ръце я поеха и я оставиха да стъпи на брега. В първия миг, когато усети хватката им около себе си, Доминик изтръпна от ужас, но почти веднага страхът бе заместен от всепроникващо чувство на облекчение.

— Успяхте, мис.

— Аз… аз мислех, че никога няма да се справя — дрезгаво промълви тя и усети, че краката й трепереха. После побърза да потърси опора в мъжа, който започна да я освобождава от въжето, завързано за кръста й.

— Хайде, отдръпнете се сега, защото трябва да поемем следващия пътник.

Треперейки, Доминик се отдалечи от брега на мътната река. Изведнъж усети как я прониза силна болка и погледна ръцете си. Имаше чувството, че грапавите й разранени длани бяха пронизани от хиляди дребни иглички. Струйките кръв се смесиха с дъжда, когато се опита да ги разтвори, за да разгледа раните. Въжето бе охлузило кожата и усилието й причини още по-силна болка, която се разля по целите ръце чак до раменете. Усети как й се зави свят, но ясно съзнаваше, че сега не беше моментът нито да припада, нито да плаче.

На брега мъглата не бе така гъста, както над реката. Доминик се огледа и малко по-нагоре забеляза малка горичка от бял смил. Широките корони на дърветата предоставяха някакво, макар и жалко, убежище от неспирния порой. Доминик събра всичките си сили и започна бавно да пълзи нагоре по стръмния бряг. Тя не обръщаше внимание на калта, с която бяха пълни ботите й, защото усещането, че се намира на твърда земя, я караше да игнорира временните неудобства. С всяка измината стъпка подгизналите й дрехи ставаха все по-студени. Тялото й се вледени и зъбите й затракаха. Когато най-накрая стигна горе, тя се тресеше толкова силно, че бе немислимо да направи още дори и една крачка. Отчаяно обви ръце около тялото си и си помисли, че ще замръзне от студ. И все пак не можеше да отрече, че в известна степен този студ й помагаше, защото я правеше безчувствена към болката от раните.

От височината на жалкото си убежище Доминик можеше ясно да наблюдава суетнята отдолу. Мъглата бе започнала да се вдига и очертанията на кораба вече се виждаха. Видът на огромния плавателен съд, почти изцяло полегнал на една страна и здраво вкопан в тъмната кал, правеше ситуацията още по-безнадеждна. Доминик погледна към въжетата, които свързваха кораба с околните дървета. Тя потрепери, когато си представи как бе висяла на едно от тях. После реши, че е имала късмет, че мъглата бе толкова гъста по време на изпитанието. Това обаче не можеше да се каже за спътничките й, на които в момента предстоеше да минат по нейния път.

Четири въжета свързваха парахода с дънерите на дърветата. От кораба дойдоха още трима мъже, които заеха позиции до въжетата, за да следят за безопасното преминаване на останалите пътници. Дори и само като гледаше, Доминик бе обхваната от чувство за съмнение. На всяко едно от въжетата висеше по една жена. Върховете на обувките им се люлееха на няколко инча над тинята. Те мъчително напредваха с по няколко сантиметра и твърде често някоя от тях изпускаше основното въже. Следващите мигове бяха изпълнени с мъчително напрежение, през което жената отчаяно размахваше ръце и крака, докато успееше отново да сграбчи спасителната нишка. Единствено въжето, вързано около кръста, я предпазваше от политането надолу в калта.

Спасителната операция напредваше изключително бавно и поради силния вятър. Страхът, че корабът може да потъне още по-дълбоко в тинята, бе изпълнил мислите на всички пътници. С течение на времето обаче, когато повечето от тях бяха на сигурно, опасенията понамаляха. Късно през деня дъждът най-накрая спря и въздухът като че ли стана малко по-топъл. Когато и последната жена стъпи на брега, от мъглата нямаше и помен.

Доминик не обръщаше никакво внимание на жените, които една по една пристигаха, за да разделят подслона й. Тя оставаше глуха за воплите от изгарящите рани по ръцете, студа и другите неудобства. Очите й не се откъсваха от „Лейди Сузана“, където капитан Хоукинсъс загрижено помагаше на пътниците и екипажа в евакуирането на кораба. С трескаво нетърпение проследи рискованото му преминаване по въжето, защото той изобщо не си направи труда да се обезопаси около кръста. Капитанът беше едър мъж, висок почти шест стъпки без един-два инча, и краката му почти се влачеха по повърхността на тинята. По всичко личеше, че се намира в отлично физическо състояние, защото с лекота местеше ръцете си по въжето и почти светкавично се озова при екипажа, който го очакваше на хлъзгавия бряг.

Доминик си пое дъх и си даде сметка, че за известно време бе престанала да диша. Опита се да се убеди, че загрижеността й за капитана е продиктувана единствено от мисълта, че той щеше да им е нужен, ако искаха да се върнат по-бързо към цивилизования живот. Погледът й отново се премести върху кораба. Ясно съзнаваше, че пътуването им с „Лейди Сузана“ бе приключило. След това погледна зад гърба си. Безлюдната, потънала в мрак долина на Юкон бе покрита с непроходими гори, които опасваха склоновете на суровите, покрити със сняг планински върхове. Сърцето й бе обхванато от злокобни предчувствия.

— Да не повярва човек — чу тя гласа на Силвър Бел.

Момичето смушка Доминик и посочи към мъжете. В ръката си държеше празната манерка от уиски. Преди да увисне на въжето, Силвър бе преполовила съдържанието й, а веднага щом стъпи на здрава почва бе пресушила и остатъка.

— Какво? — разсеяно попита Доминик. Очите й мигновено потърсиха капитана, чиято фигура се извисяваше сред хората от екипажа. Всички те изглеждаха потънали в сериозен разговор за по-нататъшната съдба на кораба.

— Доколкото знам, капитанът винаги остава с кораба си. — По устните на Силвър заигра лукава усмивка, която бе посрещната с ледено мълчание от страна на Доминик. — Хайде де, пошегувах се. Какво толкова те тревожи? Да не би ти и капитанът вече да сте се гушкали под завивките, а?

— Mon Dieu! Ти наистина ли само за това мислиш? — сопна се Доминик. Възмутената й реакция бе последвана от смразяващ поглед, с който удостои и останалите жени.

Силвър сви рамене. На изпоцапаното й, с протекъл грим лице се появи сериозно изражение.

— Какво толкова има тогава?

— Ами например това, че трябва някак си да оцелеем — отсече Доминик. Отвори уста и понечи да допълни мнението си за Силвър, но предпочете да замълчи. Погледна към нея и внезапно бе обхваната от съжаление. В съзнанието й изникна образът на майка й. По всичко личеше, че Силвър съвсем бегло познаваше живота извън пределите на будоара си. Доминик знаеше, че в края на тази авантюра всички те щяха да станат значително по-мъдри, отколкото бяха в началото, в Сан Франциско. Но това щеше да се разбере само ако оживееха.

Доминик забрави за Силвър и видя, че капитанът се качваше към тях. Той не я погледна веднага, но когато стигна горе и започна да оглежда жените една по една, очите му стигнаха до нея и се спряха за миг. Пламъкът, който проблесна в погледа му, премина по тялото на Доминик и прогони сковалия го студ. Тя му отвърна със също толкова упорит поглед, но мимолетното им общуване бе прекъснато от пороя въпроси и хленчене на жените.

Коул отвърна поглед от Доминик. Той заклати глава и търпеливо изслуша истеричните крясъци на някои от пътничките, но леденото изражение, изписано върху напластеното му с кал лице, бързо ги накара да млъкнат.

— Плачът няма да ви помогне да излезете от това положение. Бъдете щастливи, че се намирате тук и че вече не сте погълнати от тинята като… — гласът му се прекърши и той погледна назад към кораба. С остра болка на съжаление той осъзна колко голяма бе загубата му в този ден. Параходът бе единствената му надежда да се измъкне от тази страна и от живота си, който ненавиждаше. После продължи да говори, но с по-дрезгав глас: — Нищо повече не може да се направи за „Лейди Сузана“. Веднага щом се изсушим, потегляме!

— Но как? — промълвиха няколко жени.

— Пеша — отсече Коул, без да обръща внимание на протестите и мърморенето. Небето бе все още сиво и мрачно, но облаците бяха започнали да се разсейват. — Времето ще се проясни. Щом запалим огньове, бързо ще се стоплим. — Присвитите му очи обходиха групичката пред него. Усети, че го обзема чувство на отчаяние. Когато корабът започна да потъва в тинята, повечето от тях бяха изскочили от каютите си облечени с халатите си и наметнати само с по един шал. Малко бяха тези, които се бяха сетили да облекат палтата си, но никоя не бе облечена така, че да издържи прехода през суровите земи на Юкон. Коул се съмняваше дали и в куфарите си имаха достатъчно подходящи дрехи.

— Ще прекараме нощта тук, а утре сутринта ще тръгнем към първата цел. Нагоре по реката, не много далече, има един форт. А сега ще се опитаме да измъкнем всичко, което можем, от кораба, преди да е потънал напълно.

— Какво ще стане с багажа ни в каютите? — попита Лулу. Гласът й треперливо се изви нагоре, цялото й тяло се тресеше. Мокрите кичури коса се стелеха по гърба й, подгизналата копринена рокля се усукваше около краката, а тя безпомощно бе обвила ръце около себе си, за да потисне нервните тръпки.

— Нуждаем се преди всичко от храна и сухи одеяла — отвърна Коул с глас, в който трудно можеше да се открие съчувствие. — Засега вие може да осигурите дърва за огъня — допълни той и посочи към смиловата горичка зад тях. — Там със сигурност ще намерите малко сухи съчки. — После, когато се обърна и се накани да тръгне, очите му отново бегло се спряха върху Доминик и той добави: — И внимавайте да не се загубите! — Това бяха последните му думи, преди да заслиза надолу към брега.

— Той сигурно се надява всички ние да се изгубим и така да се отърве от нас — озъби се една рижава жена, която изглеждаше така, сякаш от часове не бе спирала да плаче.

Звукът от гласа й отклони вниманието на Доминик от отдалечаващата се фигура на капитана. Всичките тези вопли и сълзи сигурно го бяха накарали да мисли, че всички те са безмозъчни същества, които никога нямаше да оцелеят в суровия климат на Аляска. Само при тази мисъл тя усети как силите й се възвръщат. Напрегна се и заповяда на израненото си тяло да не се предава.

— Наистина трябва да се стегнем, защото в противен случай никога няма да стигнем живи до Даусън Сити — каза Доминик. Тя се помъчи да придаде суров тон на гласа си. Състоянието й бе също толкова плачевно, колкото и на останалите от групата. Всички те представляваха жалка гледка: с провиснали мокри коси, подгизнали и усукани около телата им рокли и оплескани със солидна доза кал. Инстинктивно Доминик вдигна ръка, за да избърше лицето си, и се запита дали някога щеше да успее да изчисти тази мръсотия от себе си.

— Капитанът е отговорен за живота ни, а изобщо не се опитва да ни помогне! — ядосано кресна една жена на име Джани. Цялото й тяло силно се тресеше под мократа копринена рокля, която бе прилепнала около формите й като втора кожа.

Безсилието на жените само засили решимостта на Доминик да оцелее. Тя вирна глава и втренчи очи в спътничките си. Когато проговори, в думите й прозвуча нотка на сарказъм:

— Не ме интересува какво мислите вие, но аз винаги съм се оправяла сама в живота и не се нуждая от помощта на капитана, за да оцелея.

След няколко секунди на колебание думите й започнаха да оказват въздействие и върху останалите.

— Аз също мога сама да се грижа за себе си — отсече една жена. Постепенно от всички страни започнаха да се чуват подобни възгласи.

Ади Макфадьн, вдовицата от Тексас, пристъпи напред с решителен израз на лицето. Тя беше висока и яка жена, в началото на тридесетте. Доминик, чийто ръст не надвишаваше пет стъпки и четири инча, трябваше да се надигне на пръсти, за да погледне Ади в очите, когато тя застана до нея. Погледите им се срещнаха с приятелско съчувствие.

— Първото, което трябва да направим, е да се подчиним на заповедта на капитана — каза Ади с нетърпящ възражение тон. — Ще се разделим на групи по четири или пет и ще се пръснем из гората за дърва. Не забравяйте да оставите следи след себе си и се върнете тук след половин час!

Ади не изчака да чуе поредните протести и коментари. Посочи с пръст към Доминик и още три други:

— Хайде да тръгваме, преди да се е стъмнило! После ще се измием и ще се приготвим да прекараме нощта.

Денят беше към своя край и мракът щеше да се спусне по-рано заради лошото време. Доминик, която шляпаше в калта до Ади и останалите жени, не можа да се сдържи и хвърли един поглед през рамо към мястото, където стоеше капитанът. Сърцето й учестено заби, а по вените й премина тръпка на възбуда. Той я гледаше, или поне гледаше в посока към нея. Може би си въобразяваше, но й се стори, че по устните му играе доволна усмивка. Доминик бързо извърна глава и започна да стъпва по-уверено, въпреки лепкавата кал. Главата й се избистри, също като мъглата, която се бе разсеяла. Тя пращеше от енергия и отново се изпълни с надежда. Вече бе убедена, че щяха да надмогнат сполетялото ги нещастие. Решимостта й да докаже на капитана, че не й липсваха сила и доблест, я зареди с нови сили. А първопричината, заради която се намираше в това положение — предполагаемият годеж с Джек Скрогинс, — изобщо не излезе на преден план.