Вероника Блейк
Доминик (3)

Глава 2

Доминик вдигна свитата си в юмрук ръка към затворената врата. След потеглянето им от Сейнт Майкъл времето се бе влошило и до този момент тя така и не бе успяла да се срещне с капитан Хоукинс. Дъждът, суграшицата и ледените ветрове принудиха много от по-малките параходи да останат в пристанището на Сейнт Майкъл. „Лейди Сузана“, заедно с няколко други обаче, тръгна нагоре към Даусън. Разумността на това решение вече се намираше под въпрос. Видимостта бе силно намалена поради дъжда и гъстата мъгла. Пътниците предпочитаха да стоят в каютите си, които напускаха само три пъти дневно, за да се придвижат до столовата. Но преди малко дъждът бе понамалял и Доминик реши, че е настанал удобният момент да поговори с капитана.

Дългите, изпълнени със скука дни преминаваха в размисли за причините, накарали я да тръгне към далечните земи на Юкон. Циничните забележки на капитана бяха все така пресни в паметта й и тя се мъчеше да си внуши, че единствената причина, заради която идваше да го види, бе желанието й да му обясни, че не всички жени, пътуващи за Даусън Сити, бяха проститутки. Доминик се бе запознала с една от тях — учителка от Невада, която се бе уплашила да не остане стара мома, ако изпуснеше и тази възможност. Имаше и друга, съпруга на фермер от Тексас. Мъжът й бе починал преди три години и тя търсеше начин да разнообрази живота си, без да загуби почтеността си.

Тази сутрин, по време на закуската, Доминик бе по-дочула един коментар от страна на екипажа. Той не се различаваше особено от намеците на капитана и само засили решението й да се помъчи да промени отношението на мъжката половина от кораба.

Освен това Доминик имаше и още един вътрешен мотив. Тя изпитваше силното желание да затвърди за свое собствено удовлетворение основната причина, заради която бе приела парите на Джек Скрогинс и бе предприела това пътуване.

Докато стоеше пред вратата на каютата на капитан Хоукинс и се канеше да потропа, Доминик усети, че само си губи времето. Тя още виждаше пронизващия поглед, с който я бе фиксирал онзи ден, когато стоеше изправен на кърмата. Само при спомена за тази случка през тялото й премина вледеняваща тръпка.

Тя свали вдигнатата си ръка и закопча дъждобрана си, след като поредният порой заля парахода. Съзнанието й бе завладяно от необяснима паника. Прекрасно разбираше, че трябва да се махне оттук, преди капитанът да я завари как дебне до вратата му. Обърна се и отчаяно се опита да избяга, когато изведнъж силно изумление я стисна за гърлото.

— Мен ли търсите? — попита Коул. В гласа му прозираше явно нетърпение. Върху мокрите му коси се крепеше килнато на една страна черно кепе. По небръснатите бузи, които правеха лицето му да изглежда още по-черно, се стичаха капчици дъжд. Леките бръчици, които прибавяха допълнителна суровост на вида му, бяха запълнени с мръсотия и издаваха, че бе прекарал нелеки часове. Прогизналите му дрехи — черен вълнен панталон и морскосиня ватенка — също бяха наслоени с мръсотия. Доминик изпита непреодолимо желание да изчисти калта от лицето му с пръстите на ръцете си и въпреки грубото му държане, тя също бе започнала да се чуди къде и как се беше сдобил с този отличителен белег.

Когато се опита да му обясни присъствието си, той нетърпеливо изръмжа: „Бързам!“ и я подмина. После блъсна вратата на каютата, която се тресна в стената със силен, кънтящ звук и влезе вътре.

Докато гледаше трескавата суетня на раздърпания капитан, Доминик бе обзета от лоши предчувствия.

— Нещо случило ли се е, monsieur! — попита тя.

Коул въобще не я погледна и продължи да рови в кутията с инструменти, отворена в единия ъгъл на каютата. Когато откри това, което търсеше, той се обърна. За секунди очите му се спряха върху притесненото лице на Доминик. Той премигна няколко пъти, сякаш искаше да изгони образа й от полезрението си. После отрицателно поклати глава.

— Това лято нивото на реката беше много ниско и сега, с внезапната поява на дъждовете, гъстата тиня е изплувала на повърхността.

И тъй като той не понечи да продължи обясненията си, Доминик отново бе обзета от паника.

— Mon Dieu! Значи ще потънем? — извика уплашено тя. В главата й нахлу рояк ужасяващи мисли. Тя смяташе, че последният етап от пътуването й щеше да премине спокойно и без сътресения, и изобщо не бе подготвена за надвисналата опасност.

Въпреки че възнамеряваше да мине покрай нея, без да й обръща внимание, Коул забави резките си крачки.

Той отново я погледна и се запита дали винаги френският акцент ставаше по-ясно изразен, когато жените бяха уплашени. Той си спомни колко трудно разбираше думите на Сузана, когато тя изпадаше в подобно състояние. Мимолетното връщане към миналото бе прекъснато от внезапния порив на ледения вятър, който изсвистя по палубата като режещото острие на коса. Корабът застрашително се накрени на една страна и Коул бе блъснат назад. Той инстинктивно протегна ръка и сграбчи Доминик.

Внезапното наклоняване на кораба принуди и Доминик да се вкопчи в нещо. Тя улови ръката на Коул и се притисна до него като удавник. Капитанът видя ужаса, изписан на лицето й. За миг сърцето му бе обхванато от съчувствие. Но почти веднага чувствата му отново се обвиха в предишната броня. Той издърпа ръката си от впитите пръсти на момичето и то се олюля, сякаш всеки момент щеше да припадне. Но този път той не направи опит да й помогне.

— Трябва да тръгвам — каза той. — А вие по-добре се приберете в каютата си и не мърдайте оттам! — добави той и се обърна.

Доминик се облегна на външната стена на капитанската каюта и почака да се успокоят разтрепераните й крака, за да може да продължи. Тя трепереше под студения вятър, тежките капки дъжд се просмукваха под дрехите й, а от злокобното люшкане на кораба й се виеше свят. Загрижените нотки в гласа на капитана я бяха накарали да изтръпне от ужас. Тя се обърна, за да го повика, но пред уплашения й поглед се откри само обвитият в мъгла и шибан от дъжда проход. Желязната стълба, която водеше към машинното отделение, изглеждаше направо зловеща на фона на настъпващата мъгла, която постепенно обвиваше тъмната зейнала дупка.

Вятърът и дъждът удвоиха усилията си. С всеки пореден вихър, страховете на Доминик се увеличаваха.

Тя панически си пое дъх, а ледения вятър я зашлеви по лицето, сякаш искаше да изтръгне въздуха от дробовете й. Колкото и да мразеше компанията на Силвър, Ева Мари и Лулу, в този момент тя искаше само да се намира в сигурното убежище на тясната каюта. Но дори и при тази мисъл тя усети как някаква сила я тласна след капитана надолу по тъмната стълба.

С бавни и внимателни стъпки Доминик започна да се придвижва към нея и вдигна глава към перилата, които обграждаха края на палубата. Мъглата бавно поглъщаше кораба, но между тежкото й було и водата имаше малко видимост. Веднага щом напуснаха Сейнт Майкъл Доминик остана впечатлена от черните и мътни води на Юкон. Сега обаче по реката плуваше толкова много тиня, сякаш изобщо липсваше вода. Корабът отново се наклони на една страна. До ушите на Доминик достигна странното стържене на весленото колело, което заора в калното дъно. По тялото й премина силна тръпка.

Параходът отскочи напред и после внезапно се закова на място. Силният тласък отхвърли Доминик върху палубата. Тя изкрещя, но викът й бе погълнат от бурята, чийто зловещ писък я накара да настръхне от ужас. Мисълта, че тинята бавно ги поглъщаше, и пронизителният шум от дрънченето и трополенето на варелите, сечивата и останалите свободни предмети по наклонената палуба създаваха непоносимо усещане. В усилието си да се закрепи, за да не полети надолу, Доминик трескаво се вкопчи в перилата на горния край на стълбата. Дланите й бяха влажни, а железата — хлъзгави. Усети как пръстите й отслабваха. Обзета от паника, тя осъзна, че корабът бе заседнал безнадеждно в лепкавата тиня, и ако пуснеше перилата, щеше да полети надолу към мрачната, зловеща повърхност.

Подгизналата й пола и множеството фусти затрудняваха движенията й. Високите токчета на ботите й изскърцаха по дъските, докато се мъчеше да се задържи изправена. Перилата ставаха все по-хлъзгави, а вкочанените й пръсти започваха постепенно да изтръпват. Дъждът шибаше още по-безмилостно и Доминик осъзна, че усилията й бяха напразни. Умората надделяваше и тя знаеше, че не може да остане повече вкопчена в перилата. Мокрото желязо се изплъзна изпод пръстите й и тя залитна напред. Протегна ръце, но не можа да се добере до него, а замъгленото й съзнание отказваше да взема решения. Тялото й се претърколи покрай перилата и започна да се свлича към ръба.

Доминик усети присъствието на Коул Хоукинс едва когато силните му ръце я сграбчиха и започнаха да я изтеглят нагоре от ръба. Веднъж озовала се на стълбите, Доминик усети прилив на сили и огромно облекчение. Коул я изправи на крака, но продължи да я подкрепя още известно време. Когато главата й се проясни, тя го погледна и понечи да му благодари, но видът на капитана охлади намеренията й.

Той я пусна, без да изчака обясненията й. После, без да си направи труда да я погледне, каза:

— Трябва да се кача на горната палуба. След това се обърна и тръгна нагоре.

Monsieur! Моля ви, кажете ми какво става.

Паниката, прозвучала в думите на жената, накара Коул да забави стъпките си. Тя го хвана за ръкава и той се видя принуден да спре. Въпреки решимостта си да се освободи от нея, той не издържа и я погледна. В отговор срещна само две обезумели сини очи, които го гледаха в див ужас.

— Моля ви, monsieur!

Безразличието на Коул бе заменено с маска на противоречиви чувства. Той не направи опит да се отскубне.

— Корабът не може да продължи пътя си в тинята.

— Ще можем ли да се измъкнем от тук?

Коул вдигна рамене. Опита се да извърне очи от умоляващия й поглед, но съзнанието му отказа да се подчини. Усети, че в него нещо се пречупи, и изпита непреодолимото желание да я прегърне и да я защити от бушуващото наоколо зло.

Корабът се наклони още повече на една страна. Коул продължаваше да стои нерешително, колебаейки се какво да предприеме. Ясно съзнаваше, че не може да остави жената в трюма на потъващия кораб.

— Най-добре е да дойдете с мен! — отсече той и здраво я стисна за ръката.

Доминик нямаше време да се замисля над внезапната промяна на отношението му. Пръстите й се вкопчиха в дланта му. Токчетата на ботите й поднасяха по хлъзгавите железни степенки, но капитанът продължаваше да я влачи, без да обръща внимание на затруднените й движения. Когато излязоха на горната палуба, отгоре им се изсипа поредният дъждовен порой, примесен със силен вятър. Доминик усети, че се задушава, докато се мъчеше да си поеме дъх и едновременно да запази равновесие. Съзнанието й бе заето единствено от мисълта да не пуска капитана. Широките му крачки й пречеха да се движи на едно ниво с него, но отчаяната решителност й даваше сила. Те притичаха по палубата, като се захващаха за всичко здраво по пътя си, за да не полетят надолу към ръба на наклонения кораб.

„Лейди Сузана“ бе обхванат от паника. Виковете на мъжете и ужасените писъци на жените се смесваха с пронизителния вой на вятъра. Всички пътници се бяха струпали на фордека. Жените се бяха събрали на гроздове около всеки що-годе здраво закрепен предмет. Мъжете, заедно с хората от екипажа, отчаяно се мъчеха да прехвърлят въжета към клоните на дърветата по двата бряга на реката. Задачата им бе почти непосилна заради голямото разстояние между кораба и сушата.

Гъстата мъгла обезсмисляше още повече отчаяните им усилия, защото видимостта бе не повече от няколко стъпки и в двете посоки. Дори и когато някоя примка успееше да се закачи за някой клон, нямаше как да се разбере дали той бе достатъчно здрав, или въжето не висеше около някоя хилава вейка.

Коул продължаваше да влачи Доминик със себе си, въпреки че спокойно можеше да я остави при другите пътници. Но и Доминик бе твърдо решена да не се отделя повече от него. Отчаяната й решителност я караше да го следва по петите, независимо от мъчителните усилия, които полагаше, за да не изпуска ръката му. През цялото време умът й мъчително претегляше сложността на новата ситуация. Опитите да се привърже корабът за съседните дървета имаха за цел да осигурят начин за измъкване на пътниците от кораба, но никой не можеше да предвиди колко щеше да се задържи на повърхността.

Доминик изтръпна при мисълта, че ще трябва да увисне на хлъзгавото въже, по което да стигне до сушата. Колкото повече наближаваха кърмата, където мъжете се готвеха да изпробват несигурния спасителен изход, толкова повече страхът сковаваше движенията й. Един мъж, който според нея сигурно бе надарен с изключителна смелост, стъпи на перилата. Един друг го пристегна над кръста с въже, чийто край бе свързан с другото, губещо се някъде в гъстата мъгла. Доминик изтръпна при вида на фигурата, която се отблъсна от перилата и за броени секунди изчезна в мрака. Очите й се спряха върху другия край на въжето, който бе здраво омотан около един дебел стълб на палубата. Тя видя как свободния край се опъна като жица от тежестта на мъжа, който бавно се придвижваше към брега.

Чудото стана и въжето издържа. След няколко мъчителни минути тягата се охлаби. Всички загрижено гледаха към въжето и видяха как то потрепна няколко пъти.

Това беше сигнал, който мъжът изпращаше от брега. Над палубата се извиси възглас на облекчение. Радостните нотки обаче твърде скоро бяха погълнати от неспирното свистене на вятъра. С непоклатимо спокойствие мъжете изчакаха подобни сигнали от всички прехвърлени въжета. Корабът бе обхванат от трескава суетня. Над воя на вятъра и проливния дъжд се извиси гласът на капитана:

— Жените да тръгнат първи!

Доминик не намери време да се противопостави на нареждането на капитана. Тя така и не разбра какво ставаше с нея, когато той я изблъска напред и започна да връзва въжето около кръста й. Загубила ума и дума, тя не посмя да си представи какво би станало, ако въжето внезапно се скъсаше по средата на пътя. Обаче успя да погледне към капитана, чието внимание бе заето с обезопасяването й. Доминик си даваше ясна сметка, че загрижения му вид не бе продиктуван от страха му за самата нея. За краткото време, през което се познаваха, отношението му към нея бе повече от очевидно.

Когато Коул завърза въжето, очите му моментално се вдигнаха към лицето й. Вятърът и дъждът бяха развалили стегнатия й кок. Гарвановочерните й коси бяха прилепнали към главата, спускаха се на кичури от двете страни на лицето й и се разстилаха върху раменете. Широко отворените сини очи го гледаха изпод дългите, мокри мигли. Устните й трепереха, сякаш всеки миг щеше да заплаче.

Но Коул така и не можа да разбере дали наистина плачеше, или струйките вода по лицето й бяха от дъжда. Тя изглеждаше толкова беззащитна, че той отново бе обзет от желанието да я защитава, да я прегърне и… още нещо.

— Готови сме да я пуснем, капитане.

Гласът на Лутър наруши мислите на Коул и той се върна към действителността. Подхвана Доминик за кръста и я повдигна нагоре. За не повече от секунда очите му се впиха в нейните.

Тесният парапет не предлагаше достатъчно стабилна опора за тънката подметка на ботите на Доминик. Тя се захвана здраво за широките рамене на капитана и се изплаши, че ако се отблъсне от него, щеше да политне напред и да изчезне завинаги в тинята.

— Дръжте се здраво за въжето и за нищо на света не се предавайте! — заповяда Коул и откъсна ръцете й от себе си, за да я принуди да се хване за въжето. Въздъхна дълбоко, тялото му потрепери и това издаде обзелото го притеснение. Той прочисти гърлото си и се опита да потуши силното туптене на сърцето си. — Съдбата ви е единствено в собствените ви ръце, докато не стигнете брега — извика Коул и я погледна. За момент цялата му неприязън изчезна. Имаше чувството, че бе прочел нещо по лицето й, но в този объркан момент не бе в състояние да стигне до някакви по-определени заключения. И все пак бе сигурен, че когато се спасяха от крушението, той трябваше да разбере защо тази жена бе предизвикала в него чувства, които той си бе забранил да изпитва.

— Тя е готова — провикна се Лутър, който също бе проверил здравината на въжетата и се върна към парапета, за да направи знак на Коул да я пусне. За част от секундата и той успя да улови погледа, с който Коул гледаше жената, но така и не успя да се замисли за вълненията, обзели капитана, защото „Лейди Сузана“ хлътна за пореден път в дълбоката тиня.

Писъците на жените изпълниха въздуха и успяха дори да заглушат свистенето на дъжда и вятъра. Доминик усети, че краката й вече висяха оттатък парапета, и тя безпомощно се вкопчи във въжето над главата си. В ушите й продължаваха да ехтят думите на капитан Хоукинс: „Не се предавайте…“