Вероника Блейк
Доминик (27)

Глава 26

Доминик стоеше на палубата на големия пътнически кораб и гледаше към калния бряг, който, заедно с Даусън Сити, бавно се изгубваше в далечината. Възбудата й се примесваше с чувство за нереалност. Преди два дни тя би се обзаложила с всеки за една златна мина, че никога не би могла да се измъкне от Даусън преди настъпването на зимата. Сега стоеше на борда на „Екселсиор“ и от брега й махаха за сбогом тримата най-прекрасни хора, които някога бе срещала. До Ади, Франк и Хенри стоеше майка й. Доминик се укоряваше за оставащото все още в нея известно чувство на неприязън към майка й. Ако не бе нейната щедрост, тя нямаше да бъде сега на този кораб на път към Калифорния.

Толкова много неща се бяха случили за краткото време на пребиваването й тук, че Доминик разбираше — животът й от сега нататък нямаше да бъде същият като преди. Смяташе да се върне в Сан Франциско и да си намери работа. Положението на прислужница вече не я привличаше, но Ади й бе предложила друга възможност, която наистина й се струваше много по-интересна. С доброто образование, което бе получила, Доминик можеше да бъде учителка. Тази възможност я привличаше особено и поради това, че тя смяташе, че повече няма да има свои собствени деца. Франк й бе казал, че в Айдахо, откъдето идваше той, нуждата от учители бе особено голяма. Франк и Ади планираха да се завърнат в Кю Дален след раждането на детето им през пролетта и Доминик им бе обещала да им дойде на гости там. Франк притежаваше няколко акра земя до едно от езерата в този щат и той смяташе, че това бе идеално място за семейна ферма. Доминик си мислеше дали това нямаше да бъде идеалното място, където би могла да се установи и тя.

Брегът вече се бе изгубил от поглед. Наоколо се виждаше безкрайната еднообразна шир на Берингово море. Тя се отдръпна от парапета и заедно с другите пътници, които бяха наблюдавали как Даусън Сити се изгубваше на хоризонта, тръгна към каютата си. При това пътуване трябваше да споделя каютата само с една жена — съпруга на лекар, която се завръщаше в Калифорния, след като бе посетила съпруга си в Даусън. Мисис Рафкин не бе от особено общителните жени, което напълно удовлетворяваше Доминик. Тя не бе в настроение да прекарва деня в обсъждане на приключенията си в Клондайк — предпочиташе през следващите няколко седмици спокойно да опита да се възстанови от кошмара на последните месеци.

Към края на първата седмица Доминик започна да разбира, че наистина можеше да се възстанови напълно. Тя бе преодоляла обичайния пристъп на морска болест и даже мисълта за Коул не бе чак толкова мъчителна, както преди. Може би с времето дори щеше да престане да си спомня за него. Но когато големият кораб започна да навлиза в пристанището на Сейнт Майкъл, тя не можа да попречи на спомените да нахлуят в съзнанието й. Спомняше си как бе срещнала за пръв път Коул Хоукинс. Така ясно, сякаш бе вчера, тя го виждаше да гледа към нея от високо, леко повдигнал тъмните си вежди, със закачлив израз в сивите очи. Старата, позната болка отново се появи в гърдите й и премина, усилвайки се, през цялото й тяло. Тя примигна, опитвайки се да прогони това натрапчиво видение, но нищо не се получаваше — той все още бе там, неотстъпно витаещ в мислите й.

Доминик се зави по-плътно в палтото, за да се предпази от пронизващия северен вятър. Тя се опита да съсредоточи вниманието си върху града, към който приближаваха. От другата страна на Нортъновия пролив се виждаха речни кораби, чакащи да отплуват нагоре по Юкон за Даусън Сити. Повечето от тях щяха да останат тук до пролетта, но някои от собствениците щяха да опитат да направят още едни курс, преди реката да замръзне. В залива, където „Екселсиор“ се готвеше да акостира, вече бяха хвърлили котва няколко големи кораби. Доминик погледна към тях, забелязвайки, че повечето изглеждаха като товарни кораби. Един от тях — най-големият — привлече вниманието й с красивата фигура на сирена, която украсяваше носа. В този момент капитанът на „Екселсиор“ съобщи на висок глас, че пътниците могат да слязат на брега за един час, и това отвлече вниманието й от фигурата. Реши да се възползва от случая и да слезе за малко на брега — едва ли щяха да имат повече такава възможност до Сан Франциско.

Доминик се присъедини към тълпата пътници, които слизаха от кораба, ентусиазирани от възможността да стъпят за малко на суша в Сейнт Майкъл. Придърпа нагоре яката на вълненото си палто, стъпвайки внимателно по дъските, водещи от кея към главната улица на старото руско пристанище. Спомни си, че последния път, когато бе слязла в Сейнт Майкъл в очакване да се качи на „Лейди Сузана“, тя бе спряла да пие кафе в едно кафене, което не бе твърде далече от пристана.

С глава, скрита зад яката на палтото, Доминик прилагаше всички усилия да стъпва точно по пешеходната пътека, за да не падне в калта. Носеше дрехите, с които бе свикнала през последните няколко месеца — долно бельо с наполеонки, дънки, фланелена риза, високи черни ботуши и вълнено палто, подобно на онова, което носеше Коул. Косата й бе завързана в стегнат кок, напъхан в яката на палтото, за не се измъкнат дългите й плитки, които вятърът щеше да разроши около лицето й. Така облечена, с коса, скрита в яката на палтото, никой нямаше да я познае отстрани.

 

— Сигурен ли си, че вече работи?

Лутър кимна с глава. Настроението на Коул се влошаваше с всяка изминала минута. Лутър не го обвиняваше за това. Всичко, което се случваше, сякаш имаше единствената цел да забави пристигането им в Даусън. Когато хвърлиха котва в Сиатъл, за да натоварят хранителни стоки, на пристанището бяха объркали нещо и тяхната стока погрешно бе натоварена на кораб, който трябваше да отплава на юг. Ценно време бе изгубено, докато работниците разтоварваха стоката от този кораб и след това я товареха отново на „Кораба на свободата“. Коул се бе опитал да навакса пропуснатото време, насочвайки кораба с главоломна скорост към Сейнт Майкъл. Когато пристигнаха, двигателят бе почти излязъл от строя. Още повече време бе изгубено за отстраняване на повредата. Коул отдавна се бе отказал от намерението си да изпревари Бриджит Лавал, но раздразнението му от това несправедливо стечение на обстоятелствата нарастваше с всеки изминал ден.

— Ще отплаваме незабавно — каза той, докато двамата бързаха към пристанището. Той не обръщаше внимание на хората, които вървяха срещу тях. Това, че „Екселсиор“ току-що бе хвърлил котва в пристанището на връщане за Сан Франциско, не го интересуваше ни най-малко. Коул ускори крачките си. Мислите му бяха съсредоточени върху двете неща, които сякаш се бяха превърнали в цел на живота му — да стигне до Даусън и да види отново Доминик. Всичко друго, с което щеше да се сблъска, след като постигнеше тези две цели, щеше да намери някакво разрешение — или поне така му се струваше.

Хвърляйки кратък поглед около себе си, Коул си пробиваше път през тълпата пътници от „Екселсиор“, които отиваха към главната улица. Изведнъж изпита странно чувство. Той направи още няколко крачки, постепенно забавяйки ход, докато най-накрая спря на място.

— Какво има пък сега? — попита нетърпеливо Лутър, обръщайки се назад към Коул. — Забрави ли нещо? — попита той, забелязвайки странния израз на лицето на приятеля си. Коул гледаше така, сякаш току-що бе видял призрак.

Коул се бе обърнал рязко към отдалечаващата се група пътници от „Екселсиор“. Нещо — той не знаеше точно какво — му подсказваше, че пред него бе отговорът на многобройните му молитви. Погледът му се плъзна по гърбовете на пътниците. Не видя какво би могло да причини усещането му и все пак нещо го накара да извика нейното име…

— Доминик?

Вятърът свистеше в ушите й, но независимо от смразяващия му вой, тя чу гласа, който я викаше и инстинктивно се обърна. Останалите пътници продължаваха напред, докато тя остана сама на пристанището… Беше сигурна, че гласът, който бе чула, бе само плод на въображението й, рисуващо й картините, които би искала да види. Но с отчаяна надежда тя се помоли поне веднъж съдбата да не бъде така жестока към нея. Устните й се разтвориха в опит да произнесе името му, но тя не каза нищо, сякаш се боеше, че ако каже, той ще изчезне от поглед и тя щеше да разбере, че отново е сънувала.

— Доминик! Господи, Доминик, не мога да повярвам, че това си ти! — извика Коул, спускайки се към нея. Той я взе в прегръдките си, без да срещне съпротива. Тя не каза нищо, когато той я притисна до себе си, затова той продължаваше да я прегръща. Прегръщаше я, притискаше я до себе си, казваше й думите, които тя тъй дълго бе мечтала да чуе…

— Доминик! Аз се връщах в Даусън — трябваше да те видя отново — казваше той. — Бях глупак, когато се опитах да избягам от теб, Доминик!

Тя продължаваше да мълчи. Коул отметна глава назад, за да я погледне, без да я изпуска от прегръдките си. На лицето й бе изписан израз на изненада и недоверие. Той изпита силно чувство на вина. Знаеше, че никога не се бе съмнявала в това, че той ще се върне при нея, когато я бе оставил във Форт Юкон. Сега тя сякаш се съмняваше във всяка от неговите думи. Той се запита дали някога щеше да бъде в състояние отново да му вярва.

Бурята от чувства, която бушуваше в душата на Доминик, я правеше неспособна да реагира. Възбудата й бе примесена със страх. Думите му, докосването на ръцете му бяха като мехлем за раните, които той самият й бе нанесъл.

— Коул — най-после прошепна тя и го погледна с любов в очите… тези искрящи сиви очи, които я бяха преследвали неотлъчно всеки миг.

Коул усети как остър страх сякаш го хвана за гърлото, докато се вглеждаше в дълбоките й сини очи. Помисли, че тя бе престанала да го обича. Страхът му започна да се разсейва, когато тя вдигна поглед към него и очите им се срещнаха. Той разбра, че тя все още имаше чувства към него, но все пак… имаше и нещо друго — нещо ново, което той не можеше да определи.

— Не мога да повярвам, че те срещам тук — каза той след дълго мълчание и погледна към залива. — С „Екселсиор“ ли пристигна?

Преди да успее да проговори, Доминик преглътна с труд и си пое дълбоко въздух.

— Да… аз… аз се връщам в Сан Франциско.

Коул я погледна окуражен. Имаше само един въпрос, който трябваше да й зададе, за да бъде сигурен в радостта си.

— Какво стана със златотърсача в Даусън Сити? — той забеляза странен израз на зачервеното й лице.

Гротескният образ на Джек Скрогинс премина през съзнанието на Доминик.

— С това не стана нищо — каза тя, небрежно свивайки рамене. Ръцете на Коул все още бяха на раменете й, но на нея й се стори, че той бе прекалено далече. Прииска й се отново да я притисне към себе си. Запита се дали не бе способен да отгатва мислите й, защото в същия момент ръцете му отново я обгърнаха и я притиснаха към силното му и топло тяло. За момент тя се остави да бъде погълната от чувството на любов и сигурност, което той винаги предизвикваше. След това си припомни, че с него вече никога нямаше да може да се чувства сигурна. Един ден той отново би могъл най-неочаквано да я напусне, както бе направил във Форт Юкон.

След като благодари на съдбата за невероятното си щастие, Коул разтвори прегръдките си и я хвана за ръка.

— Искам да ти покажа нещо — каза той. Усмивка се появи на устните му, докато я водеше след себе си, минавайки покрай Лутър. Очите му срещнаха за момент тези на Лутър и той видя израза на изненада, но също така и на радост върху лицето на приятеля си. Двата мъже нямаха нужда от обяснения помежду си. Коул знаеше, че Лутър сам бе разбрал, че нареждането му за незабавно отплуване вече не бе в сила.

Без да вижда нищо около себе си, Доминик последва Коул до края на пристана. Безброй мисли се блъскаха в съзнанието й, но една надделяваше над всички други: явно съдбата бе взела под крилото си нея и Коул, и сега вече щеше да ги остави заедно завинаги. Коул продължаваше да я дърпа след себе си и когато спряха пред огромния кораб с фигурата на сирена на носа, Доминик почувства силна възбуда. Тя хвърли поглед наоколо, докато Коул се облягаше на перилата. Преди той да каже нещо, тя вече знаеше, че това бе неговият кораб.

— Това е „Корабът на свободата“, Доминик — Коул се обърна към нея и добави: — Този кораб е наш, мой и на Лутър — той си пое дълбоко дъх и продължи: — Някога мислех, че кораб като този е всичко, което искам и от което имам нужда. Но това бе, преди да те срещна.

Нежните му думи галеха слуха на Доминик. Тя искаше той да продължава да й говори такива думи, без да спре, но когато неочаквано почувства устните му върху своите, разбра, че имаше и по-приятни неща от думите. Когато я докоснаха, устните му бяха студени от ниската температура, но за по-малко от минута те станаха трескаво горещи. Доминик отвърна на целувката му, без да се замисля. Устните й се разтвориха, за да допуснат търсещия му език. Тялото й трепереше от усещанията, които само той можеше да предизвика или задоволи. Когато почувства, че я вдига на ръце, тя вече се бе оставила да я увлекат страстите, свързани единствено с него.

Докато я носеше към каютата, тя не забелязваше моряците, които гледаха към тях, нито студения дъжд, примесен със сняг, нито каквото и да било друго, освен че наистина бе с Коул. Не забелязваше нищо около себе си — нито дори обзавеждането на каютата му, когато той я постави на леглото си и се наведе над нея, продължавайки да я гали и целува. Всички стари чувства се връщаха още по-силни — сякаш времето, което бе минало от раздялата им, въобще не съществуваше. Но когато Коул най-после се отдръпна за миг, за да си поеме дъх, Доминик се опита да обуздае емоциите си. Изненадата от срещата отстъпваше място на здравия разум. Не трябваше да позволява целувките му да замъглят разсъдъка й.

— Коул, недей! — каза тя задъхано.

Той я погледна изненадан.

— Какво не искаш да правя?

Трепереща въздишка се откъсна от влажните устни на Доминик.

— Недей отново да правиш това с мен — една сълза издайнически се показа в крайчеца на окото й и се търколи надолу към възглавницата под главата й.

Коул се надигна и седна на края на леглото. Бореше се с огромното чувство за вина, което го измъчваше заради това, че я бе напуснал във Форт Юкон. Да каже „извинявай“, не беше достатъчно.

— Тогава не се върнах при теб, защото смятах, че ще бъдеш по-добре без мен — със златотърсача, който трябваше да се ожени за теб там, в Даусън — той с изненада чу смеха й.

Доминик също се надигна така, че да седне до Коул на ръба на леглото. „Ако само знаеше какво представлява Джек Скрогинс!“ — си помисли тя. Сега обаче Джек бе последният човек, за когото искаше да говори.

— Явно си смятал, че е по-добре за мен да не знам въобще защо си решил да си тръгнеш!

Изненада го студенината в гласа й. Странният й празен поглед също го накара да потръпне. „Какво бе станало с нея в Даусън Сити? Дали краткото време, прекарано в Клондайк, бе отнело невинността й, заедно с желанието й за живот?“ — замисли се Коул, усещайки мъчителна тъга в сърцето си.

— Нямах какво да ти предложа — каза той, свивайки широките си рамене. — Корабът ми потъна и нямах никакви пари.

— Ти мислеше, че главното за мен са парите, нали?

Коул поклати отрицателно глава, поглеждайки в пронизващо сините й очи.

— Не, но знаех, че искаш дом и почтен живот, както и всичко, което съпровожда тези две неща. — Той наведе глава, добавяйки: — Аз не можех да ти дам всичко това.

Доминик погледна към виновното му лице и почувства безизходността на положението, в което се намираха. Наистина искаше всички тези неща — заедно с него. Но бе очевидно, че той искаше нещо съвсем друго. Тя се огледа: малката каюта бе скромно обзаведена. Писалищна маса и стол, легло, рафтове на стената и широк скрин с огледало — всичко бе от скъпо махагоново дърво с много добра изработка. Във въздуха се чувстваше миризма на тютюн, издаваща мъжко присъствие. По стените висяха различни карти и картини, изобразяващи слънчеви плажове. Морето бе неговата любима и тази каюта бе домът на Коул — единственият дом, от който той имаше нужда.