Вероника Блейк
Доминик (25)

Глава 24

Когато Доминик достигна до бордеите на Парадайс Стрийт, дъждът вече валеше по-силно. Тя не забелязваше това, нито каквото и да било друго около нея. Беше глупаво да идва тук така изведнъж, но се надяваше, че майка й щеше да е в състояние да й помогне за парите, които дължеше на Джек Скрогинс. Така нямаше да влиза в още по-големи дългове към Франк и Ади, нито пък щеше да дължи пари на Хенри. Хенри… мисълта за него я накара да се почувства виновна. Знаеше, че той вероятно щеше да сметне за нужно да се оттегли сега, когато Джек се бе върнал. Но той не трябваше да прави това. Сега Доминик бе твърдо решена, че няма да позволи нищо и никой да попречи на тяхната женитба на следващия ден. Ако не се омъжеше за него, би могла да попадне в крайна сметка на Парадайс Стрийт или още по-зле — да бъде принудена да остане с Джек Скрогинс.

Докато Доминик търсеше пътя за бараката, където бе видяла майка си, тя бе благодарна за дъжда, който валеше, тъй като той бе прогонил повечето от обичайните посетители на района. Виждаха се само няколко самотни фигури на мъже, бързащи да се намерят подслон от дъжда, и тя достигна до вратата на бараката, без да привлече ничие внимание. Бараките в този район на града си приличаха — от другата страна на улицата се виждаше и един ред от палатки, издигнати, за да поемат излишъка от посетители. Между бараките и палатките бяха разхвърляни най-различни боклуци и парчета счупени мебели. Доминик се почувства зле при мисълта колко ниско бе паднала майка й, за да се окаже на такова място. Но тя си припомни за тежката кесия със злато и за причината, която я бе довела тук.

Почука няколко пъти на вратата, но отвътре не се чу никакъв звук. Доминик все още се колебаеше. Ръката й, поставена върху дръжката на вратата, замръзна при мисълта, че майка й може би бе твърде заета, за да й отвори… Похлопа по-силно — отново без отговор. Най-накрая се реши и завъртя кръглата дръжка. Бараката се състоеше само от една стая и тя бе празна. Доминик прекрачи дървения праг, усещайки се не на мястото си тук — винаги, когато бе посещавала местата, където майка й бе живяла и работила, изпитваше това чувство.

Вътрешността на бараката не изглеждаше по-добре от фасадата. Освен едно легло, печка и маса с два стола, в стаята нямаше други мебели. Доминик се припомни някои от домовете, където майка й бе работила в миналото — имаше няколко изискано обзаведени, с богата мебелировка, дебели скъпи килими и най-фино спално бельо… Но даже и на тези места, си мислеше Доминик, майка й бе влачила жалко съществувание. В този момент изпита чувство на дълбоко състрадание към майка си.

Доминик излезе от бараката и затвори вратата след себе си. Остана за момент под дъжда, погълната от мислите си. Краткото време, което бе прекарала вътре, я бе излекувало от поривите на завист и от фриволните мисли, които я бяха накарали да дойде тук. На тяхно място се бе върнала — още по-силна от преди — решимостта да постигне първоначалната си цел. Тя щеше да намери начин да бъде порядъчна жена и никога нямаше да си позволи да попадне в този капан, от който майка й не бе поискала да се освободи. Сега — когато бе видяла как живееше Бриджит и как тя самата щеше да бъде принудена да живее, ако отстъпеше на изкушението, — сега тя разбираше, че за кесията със злато майка й бе платила твърде висока цена.

Доминик побърза да се върне в „Златния хотел“, оглеждайки по пътя улиците от страх да не се сблъска с Джек Скрогинс. Дъждът бе прогонил почти всички на закрито — само няколко смелчаци все още се виждаха по пешеходните пътеки. Точно в този момент Доминик не се чувстваше твърде смела. Прекрасната й копринена рокля бе съвсем мокра, зъбите й тракаха от студ. Щеше да извади голям късмет, ако утре не легнеше болна от жестока настинка.

Вече във фоайето на хотела, тя още веднъж се огледа. Целта й не бе да намери Джек, а по-скоро да избегне срещата с него. Въздъхна с облекчение и тръгна по стълбите, които водеха за втория етаж, когато чу познат глас да я вика.

— Доминик! Боже мой, къде си била? — Ади се спусна към нея с разтревожен вид. От косата и дрехите на Доминик се стичаше вода. Ади си спомни колко зле бе Доминик до неотдавна и се боеше да не се разболее отново. Погледна към треперещото тяло на приятелката си, забелязвайки, че бе облякла дрехата, предназначена за утрешното тържество. — Ще хванеш пневмония, като излизаш навън без дъждобран или…

— Ади, няма да повярваш какво се случи! — извика Доминик. Прегърна спонтанно Ади и силно я притисна към себе си. Когато се отдръпна, забеляза, че роклята на Ади сега бе почти толкова мокра отпред, колкото и нейната. — Извинявай за роклята ти, Ади, но наистина се случи нещо ужасно!

Изразът на лицето на Доминик и тонът, с който говореше, накараха Ади да изпита лошо предчувствие.

— Какво? Какво е станало? — попита тя. В ума й се появи картина на някакво нещастие с Хенри — Франк беше горе в стаята, тя знаеше това. Бе излязла да търси Доминик, защото трябваше да обсъди с нея нещо много важно.

Доминик започна забързано да обяснява на Ади всичко наведнъж:

— Джек Скрогинс се върна и той е ужасен — просто ужасен! Хенри сигурно ще се откаже от сватбата, като разбере, че той се е върнал и майка ми е в града, и…

Ади вдигна ръка.

— Почакай малко! Прекалено много е, за да разбера всичко така бързо. Хайде да се качим в стаята и да свалиш тези мокри дрехи. Тогава можеш да ми обясниш всичко по-спокойно.

Доминик кимна с глава в знак на съгласие и в същия момент зъбите й изтракаха, докато тръпка премина през цялото й тяло. Ади я хвана за ръка и двете тръгнаха бързо нагоре по стълбите. В стаята на Доминик бе разхвърляно — тя бе оставила всичко така, когато бързаше, мислейки, че Коул я чака долу във фоайето. Ади си помисли да й направи забележка за това, но се въздържа.

— Хайде сега, започни от началото — каза Ади, докато разкопчаваше перлените копчета по гърба на роклята на Доминик. Сатененият плат бе толкова мокър, че едва успяваше да ги прокара през малките илици. Тази красива рокля вече едва ли ще може да се възстанови, си помисли тъжно тя.

Доминик си пое дъх, треперейки. Спомни си за радостната възбуда, която я бе обхванала, когато хотелският служещ бе дошъл да й съобщи за посетителя, който я очакваше.

— Казаха ми, че някой ме чака долу… един мъж — Доминик преглътна с труд. Тя се измъкна от мократа дреха, взе домашната си роба и отиде зад паравана. Докато смъкваше мокрото бельо, продължи: — Мисля, че в този момент загубих способност да разсъждавам. Помислих си, наистина, че долу ме чака Коул — гласът й се пречупи и тя почувства напиращите сълзи. Млъкна за момент, пое дълбоко въздух и се опита да спре сълзите.

Ади седна на ръба на леглото. Не можеше да види лицето на Доминик зад паравана, но наистина нямаше нужда да го вижда, за да разбере страданието й. Изпита чувство на вина при мисълта за това как бе подтикнала Хенри да й направи предложение. Бе сигурна, че Доминик е приела само защото не е имала друг избор. Сега обаче тя щеше да й предостави този избор.

Доминик излезе иззад паравана, завързвайки колана на робата си. Погледна към Ади и очите им се срещнаха. Последва моментно мълчание.

— Е, няма нужда да ти казвам, че това не бе Коул — Доминик се приближи до леглото и седна до Ади. — Това бе Джек Скрогинс. О, Ади, този мъж е просто страшен! — пред нея отново изникна образът на Джек с хилещата се грозна уста и мръсна брада. Тя видимо потрепери.

— Мислех го за умрял — каза Ади. Тя взе едно одеяло от леглото и загърна с него раменете на Доминик. Боеше се, че Доминик може отново да се разболее, преди да се е възстановила напълно от предишното боледуване.

Доминик поклати отрицателно глава.

— Не, не е мъртъв. Освен това все още смята, че ние трябва да се оженим или… — тя потръпна отново, спомняйки си как й бе предложил да започнат направо медения месец.

— Или какво? — попита Ади разтревожено. Загърна по-плътно с одеялото треперещото тяло на Доминик, забелязвайки, че лицето й бе мъртвешки бледо.

— По-ужасно е, отколкото можеш да си представиш каза Доминик. Гласът й бе дрезгав, а изразът на бледото й лице издаваше отвращението, което изпитваше. — Не мога да се омъжа за него — просто не мога!

— Не си длъжна да се омъжиш за някого, ако не искаш — каза Ади твърдо. — Мислех да ти го кажа, когато сме двамата с Франк, но при тези обстоятелства смятам, че той ще разбере… — Ади бръкна в джоба на роклята си и извади оттам един плик. Тя го подаде на Доминик.

— Какво е това? — попита Доминик смутено.

— Погледни сама!

С треперещи ръце Доминик взе плика от ръцете на Ади. Бавно го отвори и погледна вътре. Все още неуверена, извади парче хартия от него. Сърцето й спря за момент, после започна да бие с учестен пулс. Мислите й бяха объркани. — Билет? — прошепна тя и очите й се спряха на лицето на Ади.

Ади кимна с видимо задоволство. Пътуването до Сан Франциско съвсем не бе евтино — билетът за „Екселсиор“ им бе струвал две хиляди долара. Но Ади не се съмняваше, че това бяха мъдро изразходвани пари.

Доминик отново погледна към билета в ръката си с невярващи очи.

— Не мога да приема това, Ади. Господи! Струвало ви е толкова много пари! Аз не мога…

— Можеш, и ще го приемеш — прекъсна я Ади. Тя скръсти ръце насреща й и продължи: — Билетът вече е купен и ние с Франк няма да приемем да ни откажеш.

— Ами… какво ще стане с Хенри? — Доминик изпита болка при мисълта за човека, за който тя трябваше да бъде омъжена след по-малко от двадесет и четири часа.

Ади наведе глава и въздъхна дълбоко.

— Хенри ще те разбере. Франк и аз даже ще поговорим с него, ако искаш. Знам, че достатъчно се намесвах в живота ти, но моя е вината, че се почувства принудена да се омъжиш за него.

Доминик повдигна ръка към гърдите си. Тя си представи колко засегнат ще се почувства Хенри, но едновременно с това изпитваше чувство на огромно облекчение.

— Мислиш ли, че с Хенри всичко ще бъде наред?

Ади кимна.

— Той е добър човек — тя погледна към Доминик, добавяйки: — Но не е подходящ за теб — усмихна се нежно на Доминик и стисна ръката й.

Плаха усмивка се появи на устните на Доминик, но след миг изчезна.

— А какво ще стане с Джек Скрогинс? — попита тя, отново обхваната от паника.

Ади сви рамене.

— Трябва просто да му кажеш, че си променила намеренията си и че след няколко дни заминаваш за Сан Франциско.

— Не мисля, че той ще се задоволи с това — каза Доминик. — Той ми плати билета до тук и знам, че ще настоява да изпълня моята част от сделката — тя отново потрепери силно. — Затова — каза тя — отидох да потърся майка ми.

На лицето на Ади отново се поява объркване. Доминик никога не й бе споменавала за някого от членовете на семейството й.

— Майка ти е тук, в Даусън Сити? — попита тя изумена.

— Да — каза спокойно Доминик. Наведе глава, замисляйки се как да избере най-тактичния начин, за да разкрие на Ади тайната, която се бе надявала да запази завинаги. Нямаше начин да скрие истината и думите сами започнаха да излизат от устата й. Разказваше за детството си, прекарано в частни училища далече от майка й, за страховете й, че ще тръгне по нейния път. Доминик даже разказа на Ади за опасните мисли, които я бяха обладали при вида на кесията със злато, която бе видяла, че майка й получава на Парадайс Стрийт. Ади я изслуша, без да каже нито дума.

Когато Доминик свърши, Ади продължи да мълчи известно време. Бе изненадана и натъжена от историята, която току-що бе чула. Едновременно с това бе поразена как Доминик бе успяла да израсне толкова силна и чувствителна, независимо от странното си детство.

— Не мисля, че трябва да напуснеш Даусън Сити, без да отидеш да я видиш — каза Ади. Тя виждаше колебанието в очите на Доминик. — Тя неслучайно е дошла тук.

— Дошла е за златото, което първопреселниците биха й платили за… да кажем, за един час показване на способностите й.

— И заради тебе също — я прекъсна Ади. Въпреки отношението на Доминик към това, с което се занимаваше майка й, Ади усещаше, че дълбоко в себе си тя таеше съкровени чувства на любов към нея. — Ще отида с теб до бараките, ако искаш.

Последните думи на Ади отново напомниха на Доминик за примера, който искаше да вземе от приятелката си. Предложението да дойде с нея на Парадайс Стрийт означаваше дори повече, отколкото билета за „Екселсиор“.

— Не мога да искам това от теб — каза Доминик. Мека усмивка се появи на устните й. — Но благодаря за предложението.

Силно чукане на вратата прекъсна разговора на двете жени.

— Сладурче! Там ли си? — гласът, който идваше от другата страна на вратата, не оставяше място за съмнение относно притежателя си.

— Господи! Това е той — Джек! — прошепна Доминик. — Това е Джек! — Тя притисна одеялото към себе и впери широко отворените си и ужасени очи във вратата.

— Сега ще го изгоня — каза Ади успокояващо. — Скрий се!

Доминик нямаше нужда да бъде убеждавана дълго. Тя остави одеялото и изтича в малката баня, затваряйки вратата след себе си и пускайки резето. Долепи ухо до вратата, напрягайки се, за да чуе разговора.

Въпреки че бе чула описанията колко невъобразимо ужасен бе Джек Скрогинс, Ади все пак не бе готова за онова, което й предстоеше да види. Когато отвори вратата, тя се вторачи в него, неспособна да каже и дума.

— Коя, по дяволите, си ти? Къде е моето сладурче? — попита Джек, промушвайки врат през процепа на вратата в опита си да погледне в стаята.

— Ами… тя… тя се къпе — заекна Ади. Тя разглеждаше мъжа, който стоеше пред нея. Гледката бе също така непривлекателна, както я бе видяла и Доминик. Сега той беше и целият мокър от дъжда навън. Отвратителна миризма, подобна на миризмата на мокро куче, достигна до ноздрите на Ади.

Джек се ухили, откривайки изгнилите си зъби.

— Къпе се, а? Е, аз съм бъдещият й съпруг, та ще почакам да излезе от банята — той направи крачка към вратата, но Ади я избута напред, преди той да успее да влезе в стаята. Остана само малък процеп, така че да може още да говори на Джек. Тя подпря вратата отвътре с цялата си тежест в случай, че той се все пак опиташе да влезе в стаята. Стараейки се да говори с възможно най-решителния си тон, тя каза:

— Чакайте малко, господине! Не ме интересува кой сте — вие няма да влезете тук, преди Доминик да е готова да ви приеме.

— Добре де, коя, по дяволите, си ти? — повтори Джек. — Майка ли си й?

Ади му отговори спонтанно, без да се замисля.

— Да… да, наистина. Аз съм й майка, приятелка и всичко останало, което поискате — каза тя през зъби. — А сега ме извинете, господине, но трябва да се погрижа за нея — тя захлопна вратата под носа му и завъртя резето с треперещи ръце. За нейно облекчение той не почука пак. Господи! Изглеждаше по-зле, отколкото го бе описала Доминик. Но тя имаше чувството, че Доминик бе права за едно — той щеше да настоява тя да се омъжи за него. Освен ако… ако можеха по някакъв начин да я изведат от Даусън Сити, преди той да успее да изпълни задълженията си по сделката, която бяха сключили.