Вероника Блейк
Доминик (22)

Глава 21

Доминик с мъка вадеше от кладенеца пълната кофа с вода. Когато кофата достигна до ръба на каменния зид, тя спря за миг, за да си поеме дъх. Студеният вятър бе прогонил комарите и поне тяхното бръмчене не се чуваше около нея тази сутрин. Радостта от това обаче се изпари, когато видя тънкия слой лед, с който бе покрита водата в кофата. В поречието на Юкон даже и през лятото температурата нощем често спадаше до точката на замръзване. Доминик хвърли поглед към тъмнеещата смърчова гора нагоре, по склона зад бараката на Джек. Утринните слънчеви лъчи се пречупваха в сребристи отблясъци върху клоните на дърветата. През последните няколко седмици местният пейзаж предлагаше богата палитра от цветове. Хълмовете бяха покрити с най-различни полски цветя, които оцветяваха склоновете им с бляскави оттенъци на оранжево и червено. Но сега даже и зеленината вече бе започнала да преминава в нюанси на кафяво, защото лятото вече си отиваше.

Доминик прехвърли отново вниманието си към всекидневните задължения. Днес нямаше желание да прави каквото и да било. Ръцете й бяха разранени, гърбът я болеше — едва ли имаше и един инч от тялото й, който да не усещаше като болен. Ади беше права — златотърсаческият занаят бе труден и тя знаеше, че не би могла да продължава да работи със същото темпо. Остави кофата на земята и се изправи. Остра болка в долната част на корема я накара отново да се наведе. През последните няколко дни тази болка се появяваше все по-често.

Доминик се хвана за края на каменния зид и изчака болката да премине. Наведе глава и едва преодоля желанието да избухне отново в плач. В последно време плачеше често. Всеки път, когато си мислеше за нещата, който й се бяха случили, сълзите напираха в очите й. В началото не искаше да го признае пред себе си, но колкото повече време минаваше, толкова по-ясно ставаше, че бе бременна. Бяха минали два месеца от раздялата й с Коул и сега тя носеше в себе си неговото дете. Пое няколко пъти дълбоко въздух и си помисли отново за невероятното положение, в което се намираше.

Обхващаше я чувство на ужас. Парцелът на Джек не даваше много злато. Онези няколко къса, които бе открила през последните няколко седмици, не бяха достатъчни, за да плати с тях заминаването си от Даусън Сити. Беше вече втората половина на август и зимата скоро щеше да настъпи. Тогава пътуването вече нямаше да бъде възможно. Колкото повече си мислеше за всичко това, толкова повече я обхващаше паника. Би било ужасно да прекара зимата тук, на парцела на Джек, но да слезе в Даусън Сити бе невъзможно. Никое порядъчно семейство не би я наело на работа, когато положението й започнеше да става явно. Мръсните бараки на Парадайс Стрийт се появиха пред очите й. Тя тръсна глава — не, никога нямаше да приеме това като една от възможностите.

Мисълта, че ще трябва да роди тук съвсем сама, й се струваше невероятна. Въпреки че бе трудно да си го представи, тя просто нямаше друг избор. Бе стигнала до извода, че ако успееше да се снабди с достатъчно провизии до пролетта, тя щеше да се справи с положението. Ако пресмятанията й бяха точни, бебето трябваше да се роди в края на март. Тя се опитваше да се успокоява с мисълта, че много други жени преди нея са раждали сами. Доминик потръпна — от страх, не от студ. Спомни си за една жена в Ню Орлийнз, когато бе на тринадесет години. Една от проститутките бе забременяла: нещо обикновено в публичните домове — та нали и Доминик се бе появила на бял свят по този начин. Но тогава, на гости при майка си, Доминик чуваше с часове мъчителните викове на родилката. Най-накрая бебето се бе родило и малко след това двамата — майката и детето — умряха. Тогава майката на Доминик й бе казала, че е станало така, защото на раждането не присъстваше лекар. Доминик изпитваше ужасен страх при този спомен.

С ядосан жест тя изтри сълзата, която се стичаше по бузата й. Трябваше да прогони от съзнанието си тези зловещи спомени, но продължаваше да мисли за това, в каква бъркотия бе превърнала своя живот. Бе планирала толкова много неща, а събитията се бяха развили по съвсем друг начин и тя обвиняваше Коул също толкова, колкото и самата себе си. От време на време изпитваше безнадеждна любов към него, но още по-често го мразеше страстно. Чудеше се дали възможността да забременее бе минавала през ума му и дали това не бе причината той да избяга толкова бързо.

Доминик въздъхна дълбоко и отново се изправи. Всеки път, когато си помислеше за Коул — а това ставаше почти непрекъснато, гневът й даваше сили. Въпреки трудностите тя бе решена да отгледа детето си — и да го възпита по съвсем различен начин от онзи, по който бе възпитавана тя самата. Щеше да намери начин да осигури дом — истински дом — на това дете. Щеше да бъде добра майка, независимо от униженията, които щяха да изпитат поради факта, че детето щеше да е незаконородено. Нейното дете никога нямаше да се чувства самотно или отхвърлена. Освен това детето й щеше от самото начало да знае кой е неговият баща. Доминик си спомни как бе питала майка си за това като малка. Бриджит се бе изсмяла и й бе казала, че може да си избере когото си иска за свой баща. Доминик повече никога не спомена нищо по този въпрос и се опитваше да не мисли за баща си. Но нейното дете щеше да знае със сигурност кой бе неговият баща и доколкото това беше във възможностите й, Коул също щеше да узнае за съществуването на детето си. Доминик се зарече в себе си, че някой ден ще го намери и ще го запознае с детето, за чието създаване той бе дал своя принос. „Ти още не си приключил с мен, Коул Хоукинс!“ — зарече се тя мълчаливо.

Сълзите й бяха пресъхнали и гняв изпълваше мислите й. Сграбчи кофата и част от водата се разплиска наоколо, докато я вдигаше, за да я отнесе в бараката. Доминик направи крачка нагоре по склона, но в същия момент остра болка прониза тялото й. Изстена и изпусна кофата. Болката се усилваше. Тя извика и се преви на две, притискайки с ръце корема си. Опита се да вдиша няколко пъти дълбоко въздух и почувства как болката постепенно намалява. Доминик отново успя да се изправи, но краката й трепереха толкова силно, че едва не падна на земята. Бе сигурна, че тази болка не беше нормална. Но тъй като не знаеше нищо за ранните стадии на бременността, Доминик реши да не се поддава на паника.

Разлятата вода се стичаше на вадички покрай нея и почвата бързо я попиваше. От около седмица не бе капвала и капка дъжд. Даже и почвата по бреговете на потока бе изсъхнала. Доминик остана загледана за момент в изчезващата вода, опитвайки се да разбере какво ставаше с нея. Може би имаше нужда от почивка. Погледна ведрото, паднало на една страна. Може би не трябваше да носи вече тежки неща. Но това би означавало, че вече нямаше да може да работи в шлюзовете. Не, трябваше да продължава да работи в мината — независимо от това как се чувстваше. Коленете й продължаваха да треперят и тя осъзна, че болката не бе изчезнала съвсем. Имаше усещането, че нещо странно става в утробата й.

Обхвана я страх — страх за нея и за нероденото й дете. Погледна нагоре към бараката. Изглеждаше толкова далече нагоре по склона. В този момент й се струваше недостижима цел да стигне дотам и да легне в леглото. Доминик започна да се изкачва лека-полека по склона, но страхът й се усилваше. Смяташе, че разполага с повече от седем месеца, за да се подготви за родилните мъки. Мисълта, че можеше да пометне сега, съвсем сама на това място, я сварваше съвсем неподготвена.

Когато стигна до бараката, Доминик вече бе сигурна, че изгубва детето си. Тя се хвана за дръжката на вратата, тъй като нов пристъп на остра болка премина през нея и тя прехапа долната си устна, за да не извика. Докато болката я разкъсваше, тя почувства нещо горещо и влажно да се стича между краката й. Вик на ужас се откъсна от устните й. Тя се запита дали това бе всичко, дали крехкият живот на детето й бе изхвърлен в тази струя гореща влага.

Препъвайки се, без да вижда какво има пред себе си, Доминик се довлече до тясното походно легло и се просна на матрака, чувствайки слабост и виене на свят. Тъй като смяташе, че най-страшното бе минало, реши да събуе мокрите си дънки и да си легне за малко. Разкопча панталоните си, забелязвайки тъмночервено то кърваво петно, спускащо се чак до коленете. Чувство на мъка сви сърцето й и тя виновно си помисли дали при създалите се обстоятелства тава не бе най-доброто разрешение.

Докато Доминик обличаше роклята си, нова остра болка премина през нея. Този път болката сякаш щеше да я разкъса на части. Тя се сви на кълбо в леглото, докато болката поутихна. Този път знаеше със сигурност, че окончателно бе изгубила детето си. Роклята й, леглото, всичко наоколо бе залято с кръв и тя бе почувствала нещо хлъзгаво и топло да излиза от нея малко преди болката да започне да утихва.

Лежа неподвижно известно време, чувствайки се твърде разбита и слаба, за да прави каквото и да било. Всичко се бе случило тъй бързо, че й се струваше нереално. Остана свита на кълбо, докато се увери, че този път наистина бе свършило. Все още кървеше, но болката вече почти бе изчезнала. Доминик не знаеше колко дълго бе лежала така — замъгленото й съзнание бе изгубило чувството за време. От загубата на кръв й се виеше свят и тя не бе в състояние да помръдне.

По-късно през деня Доминик се събуди от тежкия и неспокоен сън, в който бе изпаднала. Разтри очи и се опита да се съвземе. Всичко около нея се въртеше и тя не можеше да си спомни къде се намира. Тялото й бе потно, леглото под нея бе влажно и лепкаво. Малко по малко споменът за случилото се изникваше в умореното й съзнание.

„Господи!“ — прошепна тя, притискайки ръце към стомаха си. Дълбока тъга засенчи погледа й. Въпреки че съзнанието за бременността й я бе изпълвало с чувство на срам и несигурност, тя нито за миг не бе искала да се освободи от това дете. След всичко, което се бе случило, то бе единственото нещо, което я свързваше с Коул. Сега от любовта им й оставаха само спомени.

Доминик се насили да седне в леглото. Отново се почувства зле от вида на кръвта наоколо. Внимателно спусна крака към пода и почака няколко минути, после колебливо се изправи. Имаше намерение да смени всички чаршафи и да почисти. Стаята се въртеше около нея и тя с ужас почувства, че кръвта отново бе започнала да тече между краката й. С усилие се придвижи леко, знаейки, че трябваше да спре кръвта по някакъв начин, преди да легне отново.

Бавно и мъчително Доминик успя да свали окървавените покривки на леглото и да ги смени с чисти чаршафи и одеяла. Сви повредените покривки, заедно с онова, което бе останало от бебето й, в стегнат вързоп и реши да го погребе по-късно, когато се почувства по-добре. След като почисти и себе си, доколкото можа, тя не искаше да прави нищо повече, освен да легне отново. Погледна навън, преди да заключи вратата, и видя с учудване, че вече бе започнало да се стъмнява. Вечерният въздух носеше ледено студен полъх, но тя усещаше трескава топлина в себе си и реши да не пали огън. Всичко, което искаше, бе да легне отново. „Утре — си каза тя — ще се почувствам по-добре.“

Доминик се вмъкна под завивките. Те бяха по-хладни от кожата й. Цялата й енергия сякаш я бе напуснала и тя бе твърде уморена, за да мисли. Утре животът започваше отново… утре тя щеше да реши какво да прави отсега нататък.

 

Хенри похлопа по-силно на вратата. Той знаеше, че Доминик беше вътре, защото вратата бе заключена. Обхвана го лошо предчувствие. Извика на няколко пъти името й, после реши, че трябва да разбие вратата. Вътрешно обвиняваше себе си, че я бе изоставил съвсем сама тук. Трябваше да настоява да слезе обратно в града още след първата седмица. Но решимостта на Доминик да работи в мината бе толкова непоколебима, че Хенри бе разбрал, че тя можеше да бъде много упорита, когато поиска. Сега се боеше, че упоритостта й я бе вкарала в беда.

Хенри отстъпи няколко крачки и се обърна с рамо към вратата. Засили се и удари вратата с цялата си тежест. Колибите на златотърсачите не се отличаваха с твърде здрава конструкция и тази на Джек не правеше изключение. Ключалката на вратата поддаде още при първия удар. Вратата се удари в отсрещната стена, после отново се захлопна. Хенри отвори вратата, като я държеше да не падне, и влезе в стаята.

Още с влизането си почувства, че нещо не беше наред. Вътре бе горещо и задушно, тъй като вратата и прозорецът бяха останали затворени през целия ден. Хенри изтри капките пот от челото си, но щом видя малкото тяло на Доминик, свито под одеялото, той изстина от страх.

— Доминик, добре ли си? — извика я той нежно. Тя не отговори и той отново я извика, но пак не получи отговор. Пристъпи към леглото със страх. Наведе се към нея, опасявайки се от най-лошото. Неподвижно свита в леглото, в неясното осветление на бараката, тя изглеждаше като безпомощен ангел. Тогава забеляза, че устните й се разтваряха леко от слабото й дишане. „Господи!“ — си каза Хенри, осъзнавайки, че тя бе жива, но опасно болна. Огледа се за газената лампа и когато я откри, запали фитила и я поднесе към лицето й, за да я разгледа по-добре. Ярки червени ивици бяха нашарили бузите й, което говореше за висока температура. Хенри се опита да си спомни дали бе чувал в последно време някой в околността да страда от болест, която да причинява такава температура. Не можеше да си представи каква болест бе повалила Доминик толкова бързо. Само преди три дена я бе посетил и тя не му изглеждаше болна.

Хенри все пак имаше опит в подобни ситуации. Той бе вървял по пътя на златотърсачите от Калифорния до Колорадо — и чак до Юкон — от тридесет години насам. През тези години бе видял предостатъчно болести и смърт за цял един човешки живот. Реши, че независимо от какво бе причинена треската, повалила Доминик, тя можеше да бъде лекувана като всяка друга треска, с която се бе сблъсквал. Сложи лампата на масата и нави ръкавите на ризата си. Чувството на вина към Доминик бе второстепенно по отношение на другите чувства, които изпитваше към нея. Знаеше, че бе само един глупав старец, но все пак хранеше надеждата, че може би един ден тя щеше да види в него мъжа, способен да се грижи за нея и да й осигури добър живот. Може би — помисли си той, докато бързаше към кладенеца, за да донесе вода — тази болест щеше да я накара да разбере, че не трябваше да остава сама на това място. Може би… може би, когато неговите грижи й помогнеха да се възстанови, тя щеше да осъзнае, че имаше нужда от него.

Хенри намери кофата паднала до кладенеца. Без да губи време, той я напълни и хукна обратно нагоре към колибата. Всичките му действия бяха бързи — видът на Доминик показваше, че няма време за губене. Взе чиста кърпа, намокри я и започна да бърше с нея зачервеното лице на Доминик. Тя помръдна и издаде слаб стон. Това го ободри. Той вярваше, че състоянието й не се бе влошило дотолкова, че да не може вече да я накара да се съвземе.

Продължи да охлажда лицето и врата й с влажната кърпа. Следващото нещо, което искаше да направи, бе да я накара да пие, защото знаеше, че тя бе обезводнена. Това обаче не бе лесна задача. Хенри я повдигна седнала в леглото и започна да капе капки вода в устата й, но тя се задави и започна да кашля. Хенри не се отказа и скоро клепките й започнаха да потрепват.

— Хайде, миси, можеш да го направиш. Събуди се сега! — каза той. Остави я да легне на възглавницата и започна отново да бърше лицето й. Тя започна да мята главата си наляво и надясно. Надеждите на Хенри отново се усилиха. Ако можеше да я накара да се свести, той бе сигурен, че щеше да успее да я излекува, каквато и да бе болестта й.

Доминик усещаше присъствието на някого до себе си, но не искаше да отвори очи — освен ако имаше защо… В замъгления й мозък започна да се оформя образът на снажен капитан и този образ стана толкова ярък, че тя бе сигурна, че той стои точно пред нея. Тя го виждаше на носа на неговия кораб — той й се усмихваше и протягаше ръце към нея. В сивите му очи блестеше любов и желание, и Доминик знаеше, че те щяха да бъдат завинаги заедно. Тя го чу да вика името й, след това сама му отговори:

— Коул, о, Коул, знаех, че ще се върнеш!

Хенри се изправи и погледна към Доминик. Гласът й бе дрезгав и думите — едва различими, но той все пак бе успял да разбере повечето от тях. Смисълът им обаче не му беше ясен.

— Доминик! — повтори той.

— Коул — прошепна отново тя, облиза напуканите си устни и се опита да отвори очи.

— Това съм аз, Хенри — той се наведе над нея и повтори името си. Но тя повтори същото име няколко пъти… Коул? Кой беше Коул? Клепките й трепнаха няколко пъти и най-сетне наполовина се вдигнаха. Тя изглеждаше объркана, сякаш не знаеше къде се намира. Очите й отново започнаха да се затварят и за миг Хенри помисли, че отново ще изпадне в безсъзнание.

— Хайде, миси! Събуди се сега! — молеше я той. Въпреки че стаята сякаш се въртеше около нея.

Доминик се принуди да не затваря очи. Не помнеше къде се намира, но вече знаеше, че мъжът до нея не беше Коул. Клепките й отново започнаха да се затварят — искаше пак да го види. Почувства, че някой я разтърсва и вика по име. Не искаше да се събужда, но мъжът не се предаваше. Най-накрая Доминик позволи на очите си да се отворят. Тя видя нечие лице над своето.

— К-Коул? — прошепна тя.

— Хенри — аз съм Хенри.

— Х-Хен… — гласът й се прекърши. Паметта й се бе върнала, но с нея идваше и ужасното чувство на празнота и на нещо безвъзвратно изгубено. Тя се опита да помръдне, но нямаше сили.

— Не се напрягай, миси. Имаш лоша треска, може би грип или нещо подобно. Аз ще се грижа за теб сега. — Хенри попи потта по лицето й с влажната кърпа. Движенията му бяха изпълнени с любов и загриженост.

Доминик усещаше някаква слабост в дробовете си, която й пречеше да говори, но за жалост не можеше да престане да мисли за детето, което бе изгубили. Запита се дали Хенри бе разбрал — но думите му показваха, че той мислеше, че тя просто има някаква треска. Нямаше намерение да разсейва това негово убеждение.

Хенри затопли супата от сърнешко месо, която беше на печката. Смяташе да даде малко от нея на Доминик и да се нахрани сам с останалата част. Тя изглеждаше малко по-добре, за негово облекчение. Температурата й явно бе спаднала, но му се струваше някак отпусната и равнодушна.

— Хенри — промълви Доминик.

Хенри се изненада от това колко дрезгав и слаб бе гласът й. Остави настрана лъжицата, с която разбъркваше супата, и се обърна. Лицето й все още бе зачервено, но видът й бе по-добър. Бързо отиде при нея и седна на стола до леглото й.

— Какво има, миси?

Преглъщайки с труд, тя промълви едва:

— Б-благодаря ти, че дойде.

Хенри наведе глава. Почувства червенина да облива лицето му. Бе на петдесет и три години, но това малко галско момиче все още можеше да го накара да се изчерви.

— Радвам се, че се случи да бъда наблизо — каза той. Истината бе, че той едва се сдържаше да не идва всеки ден при нея. Вероятно тя бе забелязала, че през последните две седмици той идваше все по-често.

— Благодарна съм ти за това, което направи за мен — каза Доминик с толкова дрезгав глас, че Хенри трябваше да се наведе към нея, за да я разбере.

Той сви рамене и се вгледа в лицето й, но след това бързо отмести очи, за да не изглежда глупав.

— Имам малко супа за теб — каза той.

— Искам да те помоля за една услуга.

— Ще направя всичко, което мога! — отвърна той с готовност. Ако го помолеше да се хвърли в пропастта заради нея, той бе готов да го стори.

Доминик прочисти гърлото си и си помисли как точно да помоли Хенри да отиде да повика Ади, без да наранява чувствата му или да предизвика подозрения. Макар да бе сигурна, че той я бе спасил от смъртта, той не можеше да удовлетвори всичките й нужди.

— Какво има, миси? — попита Хенри.

— Просто… има неща, които ние, жените… Хенри се дръпна назад. Той скочи бързо на крака, почти събаряйки стола, на който бе седнал. — Мисля, че разбирам какво се опитваш да ми кажеш.

Доминик потръпна, питайки се доколко той бе в състояние да разбере. Обхвана я паника, но следващите му думи разсеяха страховете й.

— Знам, че има някои лични неща, от които жените имат нужда — каза Хенри многозначително. Колкото и да му се искаше да бди над леглото й, докато оздравее, той знаеше, че тя щеше да се чувства по-удобно с друга жена. Той никога не бе имал съпруга и не му се искаше даже и да мисли за това от какви женски неща тя би могла да има нужда. — Сигурен съм, че Ади Дулин веднага ще поиска да дойде, щом разбере, че си болна.

— Да — съгласи се Доминик. — Ади ще поиска да дойде. — Знаеше, че ако съществува човек, на който бе в състояние да вярва безрезервно, това бе Ади. Точно сега повече от всеки друг път се нуждаеше от близка приятелка до себе си. Физическата болка от помятането бе затихнала и скоро щеше съвсем да изчезне. Но мъката, която изпитваше, никога нямаше да си отиде — в това бе сигурна. Искаше да плаче, докато не й останат повече сълзи, да говори за детето, което бе изгубила… и най-много от всичко желаеше да говори за Коул и за чувствата, които се бе опитвала да скрие през последните два месеца. Доминик знаеше, че докато не изкаже всички тези неща пред някого, нямаше да бъде в състояние да оздравее — нито физически, нито душевно.