Вероника Блейк
Доминик (21)

Глава 20

— Прекрасен е — каза Лутър и леко подсвирна. Удовлетворена усмивка се появи на устните му, а ръката му несъзнателно поглаждаше новата му риза. Той се чувстваше добре, изглеждаше добре и го съзнаваше. От две седмици насам той и Коул живееха царски живот. Разбира се, след два месеца, прекарани в поречието на Юкон, Сан Франциско изглеждаше като красива мечта.

— Да, красив е — добави Коул гордо, — и целият е наш. — Също както и Лутър, той бе облечен с нови и скъпи дрехи от глава до пети, заедно с блестящите нови ботуши, които довършваха тоалета му. Даже и капитанската му шапка бе нова, с тясна периферия и малка емблема на котва отпред. Черният цвят на шапката се съчетаваше със същия цвят куртка, дълга до бедрата. Коул се чувстваше изцяло нов човек. Тази сутрин в хотела, където се бяха установили, той бе лежал повече от час в прекрасната порцеланова вана, без да обръща внимание на подигравките на Лутър, който го дразнеше, че е суетен като жена. Коул се чувстваше пречистен от миналото и готов да поеме пътя към бъдещето.

Разяждащото чувство на вина и скритата болка, които споменът за Доминик винаги събуждаше, все още го измъчваха. Коул знаеше от опит, че с времето тези чувства постепенно щяха да изчезнат. Той се утешаваше с мисълта, че тя може би бе по-добре без него и, че той постепенно щеше да дисциплинира мислите си и да престане да си спомня за нея. Предния ден обаче бе видял във фоайето на хотела млада бременна жена и това го бе изкарало от релсите. Той си спомни как краката му се бяха подкосили и погледът му се бе замъглил при тази гледка. Днес отново споменът за бременната жена се появяваше от време на време пред очите му. Този неканен гост го измъчваше, защото в мислите си той виждаше лицето на Доминик върху тялото на жената. Тръсна глава и избърса капките пот, които бяха избили на челото му.

Лутър бе забелязал червенината, която се бе разляла по лицето на капитана. Сметна, че това се дължи на възбудата от новата им покупка. Повдигна високо бутилката шампанско, която държеше в ръцете си.

— Е, хайде да счупим тази бутилка с божествен нектар и да дарим име на тази прекрасна лейди — каза той, сочейки към носа на големия кораб. Бе предложил на Коул много нови имена, но така и не бяха постигнали съгласие за нито едно от тях. Коул настояваше, че той вече е избрал най-доброто име, но не желаеше да го разкрие преди кръщаването на кораба.

Коул въздъхна и кимна в знак на съгласие. Това беше най-големият товарен кораб, който си бе пожелавал да има. Парчетата самородно злато, платени от Линдси при сделката, сключена на Юкон, им бяха донесли повече пари, отколкото се бяха надявали. Коул знаеше, че ако нямаше непредвидени катастрофи с кораба им, щяха да спечелят много пари от превоза на стоки по бреговете на Тихия океан. Пригоден за търговия по море, този кораб бе снабден с най-модерно оборудване и удобства. Мощният двигател и аеродинамичната му форма щяха да им осигурят най-голямата възможна скорост на придвижване и те можеха да достигнат бързо слънчевите брегове, които Коул мечтаеше отново да види.

— На теб се пада честта — каза Лутър. Въпреки че двамата с Коул бяха равноправни собственици, Лутър бе настоял Коул да запази положението си на капитан на кораба. Внимателно му подаде бутилката скъпо шампанско, посочвайки с жест към носа. Коул взе бутилката без колебание. Той се приближи тържествено към ръба на кея, докато Лутър го следваше по петите.

Спряха под надвисналата над тях дъга на корабния нос. Коул отметна глава и погледна към свежо боядисаната дървена облицовка. Красиво издялана дървена сирена украсяваше върха на корабния нос. Боядисаната й в черно коса се спускаше на вълни върху голите гърди, а рибешката й опашка следваше извивката на заострената част на носа. Имаше ангелско лице също като истинските сирени, които според легендата са омайвали моряците със своите песни, за да ги погубят след това. Ангелската чистота на лицето се съчетаваше с някаква скрита чувственост, която издаваха интимните извивки на тялото й. Без да знае защо, всеки път, щом я погледнеше, Коул си спомняше за Доминик. Всъщност, като че ли всичко му напомняше за нея. Той почувства отново как потта избива на лицето му.

Лутър бе затаил дъх в очакване Коул да разбие бутилката в носа на кораба. Това бе важен ден за двамата и той се надяваше, че призраците от миналото нямаше да хвърлят сянка върху този тържествен момент. Лутър знаеше, че ако Коул бе решил да нарече кораба „Лейди Сузана“, щяха да бъдат обречени от самото начало.

Почти бе сигурен, че Коул щеше да нарече този кораб „Доминик“, и се боеше, че и това име можеше да се окаже също така несполучливо. Той очакваше с нетърпение Коул да обяви името, което бе намислил.

Коул разби бутилката в носа на кораба и бе опръскан с дъжд от шампанско и парчета стъкло. Радостните възклицания на Лутър се присъединиха към неговия смях:

— Кръщавам те с името: „Кораб на свободата“.

— Какво? — попита с учудване Лутър. — Това ми звучи като един от онези кораби, които превозват роби или нещо такова…

— Точно обратното, приятелю. Това име означава, че ние сме свободни отминалото — свободни завинаги!

Лутър погледна Коул внимателно. Той разбираше, че Коул се старае да изглежда искрен, но решимостта му бе някак прекалена и неестествена, а изразът на очите му съвсем не беше така весел.

Преди Лутър да успее да отговори, вниманието им бе привлечено от суматохата на кея. Лутър забеляза една жена — явно проститутка, — която крещеше нещо за откраднат багаж. Виковете й вече бяха събрали около нея малка група хора. Жената викаше ту на английски, ту на френски. Лутър отново погледна Коул и забеляза, че приятелят му бе изцяло погълнат от това, което ставаше на кея.

— Там има достатъчно хора, които да й помогнат — каза Лутър нетърпеливо. — Що се отнася до името, което си избрал… — той не можа да продължи, защото в този момент Коул тръгна бавно нагоре по дългия кей, без да отмества поглед от лицето на жената.

Без да слуша Лутър, Коул продължаваше да върви към нея, въпреки че нещо му подсказваше, че бе най-добре веднага да се качи на кораба и да напусне това пристанище колкото се може по-бързо. Докато се приближаваше към жената, всички възможни съмнения за нейната самоличност отпадаха постепенно. Очите й бяха с по-бледосин цвят, косата й бе започнала да побелява, но въпреки това под крещящия грим тя все още притежаваше онази красота, която бе предала на дъщеря си. Коул се спря накрая на групата от хора, които я бяха заобиколили, и се вгледа по-отблизо в лицето й. Тя беше само на два ярда разстояние от него и продължаваше да говори несвързано, преминавайки от френски на английски и обратно. Докато слушаше оживеното описание, което тя даваше на човека, откраднал чантата й, той изпита странно предчувствие.

— Извинете, мадам — каза той, след като си бе пробил път до нея.

Тя погледна към него и веднага млъкна. Невинна усмивка се появи на устните й, а клепките над очите й трепнаха.

— Аз ви чух, без да искам. Мога ли да направя нещо за вас?

Бриджит бавно огледа от глава до пети привлекателния мъж, който стоеше пред нея.

— Много неща можете да направите за мен, господине — каза тя с многозначителен тон. Гъстата червенина, която покри лицето му, я учуди. Той не приличаше на човек, който лесно можеше да бъде смутен.

— И-искам да кажа, за багажа ви — заекна Коул. Мисълта, че това вероятно бе майката на Доминик, го караше да възприема намека й като твърде вулгарен.

— Властите са уведомени, но аз с удоволствие бих се възползвала от компанията на едни силен мъж, докато корабът ми отплува след час — тя направи крачка към него, вдъхвайки отблизо свежия му мъжествен аромат. — Да не би вие да сте капитанът на „Екселсиор“? — попита тя с надежда.

Думите й му подействаха като кофа студена вода, плисната в лицето му.

— Вие, с „Екселсиор“ ли ще пътувате? — попита той. Още преди тя да кимне утвърдително с чернокосата си глава, той знаеше отговора. — Корабът отива за Юкон — добави той с дрезгав глас.

Тя се изкикоти.

— Зная. Можете ли да си представите? Само преди няколко седмици казвах на дъщеря си, че тя е луда да тръгне за там. Но сега… — тя му се усмихна съблазнително и добави: — Сега смятам, че тя беше права.

Тя се приближи още повече, докато телата им се допряха. Погледът й се стрелна за кратко към белега му, след което тя го погледна право в очите.

За момент очите на Коул срещнаха нейните. Той отстъпи назад, почти препъвайки се, прочисти гърлото си и отново почувства горещ прилив на кръв в лицето си. Безброй мисли препускаха в главата му. Спомни си какво му бе казала Доминик за причината, която я бе накарала да тръгне за Даусън Сити — а именно, за да избяга от широко разпространената репутация на майка си.

— Вие не трябва… искам да кажа, защо ви е да отивате в това забравено от Бога място?

Бриджит сви рамене, после отново се ухили:

— Говори се, че по онези места има много пари, които една изобретателна жена като мен би могла да насочи в своя полза — тя пое дълбоко дъх, от което съблазнителните й гърди се издуха и почти се измъкнаха от ниското деколте на червената й рокля. Тя се усмихна по-широко, щом забеляза къде бе насочил вниманието си Коул. Изпъна се така, че гърдите й щръкнаха още повече и добави: — Дъщеричката ми си е хванала един милионер там, та затова има нужда от майчето си, да й помага.

Думите й отекнаха мъчително в съзнанието му. Искаше му се да й изкрещи, че последното нещо, от което се нуждаеше сега, бе някой да му напомня за Доминик и новия й съпруг. Остра болка прониза сърцето му и неравният му пулс сякаш усилваше болката.

Бриджит отново пристъпи напред и почти се долепи до него:

— Името ми е Бриджит Лавал. Но, господине, вие не отговорихте на въпроса ми. Вие ли сте моят капитан?

Коул с усилие се откъсна от сладкия образ на Доминик, който изпълваше мислите му, и погледна отново към тази жена. От близко разстояние забеляза, че даже и с изобилния си грим, тя можеше само да завижда на естествената хубост на Доминик. Той отново отстъпи назад. Бе объркан. Тъкмо си отвори устата, готвейки се да каже на тази жена, че тя не трябва да тръгва за Юкон, че той няма да й позволи да тръгне… но в следващия момент отново стисна зъби. Защо трябваше да се намесва? Може би Доминик наистина се нуждаеше от майка си в този момент. Кой беше той, че да се бърка в живота й?

— Не, госпожо, аз не съм капитанът на „Екселсиор“. Но аз се връщам от Юкон и трябва да ви кажа, че това не е място за една лейди… — думите му пресъхнаха, щом видя изненадания израз на лицето й. Той разбра, че тя едва ли бе чувала скоро някой да я нарича лейди. — По-добре забравете за тази идея да пътувате за Даусън — завърши несигурно Коул.

— Откъде знаете, че отивам в Даусън Сити? — прекъсна го тя, отново пристъпвайки към него, докато той отново направи няколко крачки назад.

— Аз п-просто си помислих, че навярно отивате там — каза той бързо. За миг си помисли, дали приливът на топлина към лицето му означаваше, че се е изчервил силно. — Но ако действително отивате там, би трябвало да промените плановете си. Даусън е наистина едно забравено от Бога място.

— Господи! — Бриджит вдигна ръце към лицето си. — Бедното ми момиче! — тя погледна нагоре към високия мъж, добавяйки: — Значи тя действително се нуждае от мен. Благодаря ви, че ми казахте това, господине!

Коул се изруга наум.

— Не, вие не разбирате… — думите му бяха заглушени от силното изсвирване на корабната сирена.

— Трябва да тръгвам, господине — извика Бриджит. — Корабът ми ще потегли всеки момент — тя се завъртя на пети и хукна да бяга към кораба, подхвърляйки през рамо. — Жалко, че не сте капитанът на моя кораб, господине. Можехме да си направим едно малко плаване за двама!

— Какво ще стане с багажа ви? — извика Коул, правейки последен опит да я спре.

Тя спря и се обърна към него. С усмивка сви рамене и каза:

— Багажът е като мъжете, господине… лесно се сменя.

Тя се изкикоти отново, завъртя се и се хвърли напред към кораба, без да поглежда назад.

Коул тръгна след нея, но спря след няколко крачки. Той се обърна инстинктивно към мястото, където стоеше Лутър. Погледите им се срещнаха, но Коул не можеше да разбере странния израз в очите на Лутър.

— Ти никога няма да се промениш! — изстреля думите си Лутър с пренебрежителен тон. Той не бе видял много добре жената, нито пък бе чул какво си говориха с Коул, но сметна, че бе видял достатъчно, за да разбере.

Коул тръсна глава отрицателно.

— Не е каквото си мислиш…

— Не съм сляп, Коул. Онази жена беше проститутка — ясно е като бял ден — Лутър продължи, без да дава на Коул възможност да отговори. — Освен това е французойка, дявол да го вземе! Как, по дяволите, си мислиш, че ще загърбиш миналото, като продължаваш да тичаш след всяка френска курва…

— Доминик не беше курва — прекъсна го Коул през зъби.

— Е, ти се отнесе с нея като с такава — му отговори Лутър. Той погледна към „Екселсиор“ точно в момента, когато Бриджит се качваше на борда на океанския лайнер. Повдигаше му се при мисълта, че Коул бе стигнал дотам да тича подир проститутки посред бял ден.

Ярост обхвана Коул, карайки го да се чувства ядосан на Лутър повече, отколкото той някога си бе представял за възможно. Стисна юмруци, борейки се с желанието да удари приятеля си през устата. Нямаше нужна никой да му напомня как се бе отнесъл с Доминик — и без това всекидневно се самообвиняваше. Коул изгледа продължително Лутър, без да казва и дума, тъй като не беше сигурен в способността си да се контролира в момента.

Лутър издържа на предизвикателния поглед на Коул. Той виждаше светкавиците, които преминаваха през очите на приятеля му, и разбираше, че бе докоснал болно място. Но не съжаляваше за думите си, тъй като считаше, че те можеха да подтикнат Коул да признае пред себе си истинските си чувства. Лутър знаеше, че само тогава биха имали свобода на техния „Кораб на свободата“.

Сирената на „Екселсиор“ отново изсвири. Коул отново бе обхванат от желанието да изтича по мостика и да измъкне майката на Доминик от кораба. Вместо това той се обърна и тръгна към своя кораб. Знаеше, че Лутър го следва на разстояние, и ускори крачка. Не искаше да спори с Лутър, но разбираше, че спорът лесно можеше да се разпали отново. Премина с тежки стъпки по дългия мостик, който водеше към „Кораба на свободата“. Преди корабът бе носил името „Мериленд“, тъй като предишният му собственик бе потеглил за пръв път от този щат. Коул бе попаднал на подходящо време за покупката на кораба — бившият собственик бе разбрал неотдавна, че умира от туберкулоза. Искаше да прекара последните дни от живота си заедно с една жена, която бе срещнал тук, в Сан Франциско.

Коул спря на предната палуба на големия товарен кораб. Този кораб бе достатъчно голям, за да бъде преустроен в луксозен пътнически лайнер, но в момента се използваше за превоз на стоки от Мексико и Южна Америка на север по бреговата линия на Пасифика. Коул смяташе да запази този маршрут и да превозва същите видове стоки. Застанал на носа на своя кораб, Коул отправи очи към хоризонта. Опитите му да укроти мислите, които се втурваха в съзнанието му, бяха напразни. Той се обърна и погледна към „Екселсиор“: споменът за Доминик продължаваше да господства в съзнанието му. Той се замисли как щеше да реагира тя, щом узнаеше, че майка й е пристигнала в Даусън. От краткия си разговор с Бриджит Лавал бе разбрал, че тя има намерение да възобнови своя бизнес още с пристигането си. Знаеше, че това щеше да разруши всички надежди на Доминик да избяга от онова, което я преследваше.

— По дяволите! — възкликна Коул. Обърна гръб на „Екселсиор“ и се оказа лице в лице с Лутър. Те продължиха да се гледат известно време. Лутър вече не изглеждаше ядосан — в очите му сега се четеше объркване… и загриженост. Коул му дължеше обяснение — може би. Но как да обясни нещо, което той сам не можеше да разбере? — Ще отида да си взема нещо за пиене — каза Коул, заобикаляйки Лутър и тръгвайки отново по мостика.

— Има достатъчно уиски на кораба — му напомни Лутър. И двамата се бяха погрижили запасите от алкохол на борда да бъдат достатъчни. Но Коул продължи да върви, без да му отговори.

— Ще потеглим ли този следобед? — извика Лутър зад гърба му. Планът им бе да отплуват същия ден за Колумбия. Екипажът бе готов да вдигне котва и чакаше само нареждане от Коул.

— Скоро ще се върна — изкрещя Коул, без да се обърне. Имаше нужда да проясни мислите си, преди да отплуват от пристанището, а не можеше да направи това тук, гледайки към „Екселсиор“ и мислейки за Доминик. Това, от което се нуждаеше, бе едно силно питие и жена, която да го накара да забрави — поне за малко. Нали самата Доминик го бе накарала да забрави за Сузана Роуланд!

С тази мисъл в обърканото си съзнание, Коул се насочи направо към района на публичните домове близо до Барбари Коуст. Той знаеше, че през последните две седмици Лутър бе посещавал редовно този район на града. Всеки път, когато го бе канел да дойде с него, Коул му отказваше под претекст, че е твърде зает с покупката на кораба. Истината бе, че той не можеше да си представи да бъде с никоя друга, освен с Доминик. Сега обаче му се струваше, че тъкмо от това имаше нужда, за освободи веднъж завинаги съзнанието си от нея.

Влезе в първия от публичните домове, който му се изпречи на пътя. Това беше малък бар с активна клиентела даже по това време на деня. Коул огледа с бърз поглед вътрешността на бара. Изглеждаше како всички останали барове в този район. Вниманието му бе привлечено от русата танцьорка, която се бе облегнала на барплота. Тя му се усмихна, щом забеляза погледа му. Образът на Доминик се появи пред него по-ярък от всякога — почти му се стори, че именно тя стои пред него и го гледаше с онези омайващи сини очи. Примигна и тръсна глава. Доминик бе изчезнала. Коул отново погледна русото момиче. Странно усещане на гадене се оформи под лъжичката му и той почувства неприятен вкус на езика си. Продължи да гледа танцьорката, докато лицето й започна да се размива пред очите му. Усети, че му ставаше зле и че трябва да излезе на чист въздух. Обърна се рязко и излезе от бара. Соленият въздух и миризмата на риба, която винаги се усещаше на брега, накара стомаха му да се преобърне. Преглътна с труд и се отдалечи с бързи крачки от бара.

Не спря, докато не стигна до кораба си. Лутър стоеше на квартердека, но Коул не забави крачка. Минавайки покрай него, той извика:

— Потегляй — курс право на юг.

— Сега? — му изкрещя Лутър. Ограденото му от бакенбарди лице имаше сърдит израз.

— Сега! — Коул тръгна право към каютата си, грубо блъсна вратата и след това я затвори с ритник. В кабината му имаше всички необходими запаси, от които можеше да се нуждае на дълъг път, включително и множество бутилки скъпо уиски. Това бе всичко, което в действителност му трябваше, си помисли той. Искаше да се напие до самозабрава. Когато се събудеше, „Корабът на свободата“ щеше да е далече на юг край брега на Калифорния — точно в обратната посока на „Екселсиор“. Дотогава — може би — той щеше да успее да забрави за Доминик и майка й, и за своето чувство на вина… и най-вече може би щеше да успее да удави в алкохол мъката от още една пропиляна любов.

 

Няколко часа по-късно, пиян — но не достатъчно, за да забрави, Коул разби една от бутилките в стената. Тя се пръсна и засипа пода с хиляди парчета стъкло. Коул изруга и потърси друга пълна бутилка. След като откри, че бе попаднал пак на празна, той изруга и я запрати в същата посока, където бе хвърлил първата. Купчина от строшени стъкла се събираше на пода. Силно чукане на вратата прекъсна следващия му поток от ругатни.

— Махай се, Лутър — изръмжа Коул.

Вратата се отвори. Лутър влезе в кабината въпреки нареждането, което току-що бе получил. Коул седеше зад писалището си с мрачен израз на лицето. Лутър хвърли поглед към купчината строшени бутилки. Недоволно изсумтя и отново погледна Коул, присвивайки леко очи.

— Значи миналото е напълно забравено, така ли?

— Не искам да разговарям с теб — изръмжа Коул. Той непохватно обърна стола си така, че да не вижда Лутър. В главата му сякаш бушуваше торнадо. Осъзна, че може би бе пил повече, отколкото предполагаше.

Лутър се приближи и застана до него. Все още бе ядосан, но знаеше, че Коул тъкмо сега имаше нужда от него. Протегна ръка и я постави върху рамото му. Коул се отпусна в креслото с примирен вид.

— Искаш ли да поговорим? — попита Лутър спокойно.

Коул сви рамене. Усещаше ръката на Лутър върху рамото си и раздразнението, което чувстваше към приятеля си, изчезна. Те винаги бяха разговаряли за всичко — всичко, освен за двете жени, които Коул бе обичал и изгубил. Само че, когато бе загубил Сузана, той знаеше, че по никакъв начин не можеше да си я върне. С Доминик бе по-различно. Коул не знаеше как щяха да се развият събитията, ако той бе пожелал да се върне във Форт Юкон и да й каже, че я обича. Сега се боеше, че единствената му перспектива бе да прекара остатъка от живота си, гадаейки отговора на този въпрос и рисувайки във фантазията си различни картини, в които участваше Доминик.

— Още не е късно, Коул — каза Лутър твърдо. Пръстите му леко стиснаха рамото му. Той почувства напрежението в тялото му.

— Тя вероятно е вече омъжена — избоботи Коул.

— Ами ако не е? — Лутър почувства, че рамото на Коул се вдърви още повече.

— Имам да върша работа — най-после каза Коул. Сърцето му биеше лудо в гърдите. Той се мъчеше да освободи съзнанието си от въздействието на алкохола и да намери някакъв логичен начин да види отново Доминик. Лутър разреши дилемата му:

— Можем да отплуваме на север към Сиатъл и да натоварим стоки, които да откараме след това за Даусън. Така пътуването ни няма да е напразно.

Лутър чу дълбоката въздишка, която се откърти от гърдите на Коул. Приятелят му продължаваше да гледа към стената, все още под въздействието на уискито, но явно се опитваше да осмисли предложението на Лутър.

— Разбери ме правилно, Коул — добави Лутър. — Не искам да кажа, че много ми се иска да се върна в онази миризлива дупка. Обаче… — той въздъхна дълбоко и продължи: — Не обичам да гледам приятеля ми да страда. Тъй, както виждам нещата, докато не разбереш със сигурност дали е женена, или… — той се поколеба, преди да продължи — или е в затруднено положение, няма да можеш да загърбиш миналото. Казвам ти, нека да отидем там и да приключим с това веднъж завинаги.

Коул усети, че пулсът му отново се ускори, а главата му продължаваше да се върти. Думите на Лутър отекнаха в съзнанието му. Спомни си отново за бременната жена, която бе видял в хотела. Той усещаше — не, беше сигурен, че Доминик носеше дете от него. Знаеше го със същата сигурност, с която знаеше, че я обича. Изведнъж разбра, че не трябваше да оставя Джек Скрогинс да отгледа това дете като свое собствено. Тази мисъл сега го влудяваше. Той скочи от стола си, почти събаряйки Лутър.

Лутър сви юмруци, заемайки отбранителна позиция. Случвало им се беше да разменят удари неведнъж — обикновено под влияние на алкохола — и Лутър помисли, че приятелят му се готвеше да започне поредното сбиване.

Коул тръсна глава, за да прогони световъртежа, и се опита да се съсредоточи върху раздвояващия се образ на Лутър. От бързото ставане му се зави още повече свят. Той отново тръсна глава. В следващия момент забеляза, че приятелят му се готвеше да се бие с него, и това го накара да се съвземе донякъде.

— А-аз имам нужда от тази жена — заекна той почти неразбираемо.

Лутър отпусна ръце. Той погледна Коул, докато последният размишляваше над това, което току-що бе казал.

— Имаш нужда от нея, или я обичаш? — попита той ядосано.

Гъста червенина заля лицето на Коул, но в следващия миг кръвта се отдръпна от лицето му и то придоби призрачно бледен вид. За момент Лутър си помисли, че ще припадне.

Преглъщайки с труд, Коул се бореше да си възвърне контрола над себе си. Вдигна очи и посрещна неотлъчния поглед на Лутър.

— Аз я обичам, да го вземат дяволите дано! — каза Коул през зъби. Това е — беше го казал на глас. Лутър трябваше да бъде доволен сега.

Смръщеното лице на Лутър се проясни и той се усмихна.

— Мъчително е да се признае, нали? — захили се той и добави: — Ще кажа на кормчията да обърне обратно това корито. Ще държим курс право на север.

Коул продължаваше да се мръщи, слушайки доволния глас на Лутър. Все още се разкъсваше от противоположни чувства. Част от него бе изпълнена с радост от това, че щеше да види отново Доминик… друга част се ужасяваше от възможността да я види отново — та това щеше да го принуди да признае чувствата си към нея. Страхът му, изглежда, отново започваше да побеждава в тази битка.

— Искаш ли едно питие? — попита той Лутър с треперещ глас.

Вместо отговор се разнесе язвителен смях.

— Ще го запазя за сватбата ти — отговори Лутър, след което се обърна и излезе от каютата. Странният израз на лицето на Коул при последните му думи го бе развеселил още повече. Той не можеше точно да обясни защо, но имаше наистина натрапчивото предчувствие, че много скоро щеше да присъства на сватбата на Коул.

Коул продължи да гледа към вратата и след като Лутър бе излязъл. Думите му още звъняха в главата му. Сватба? Коул не си спомняше да бе казвал нещо за сватба. Краката му започнаха силно да треперят и той тупна отново в креслото. Лутър искаше от него все по вече и повече! Бе го накарал да признае, че обича Доминик, но защо говореше за сватба? Коул си спомни отново за жената в хотела. Тръпки преминаха през цялото му тяло. Любов — това означаваше брак и семейство — и дом… всички онези неща, от които той бягаше и затова бе избягал и от Доминик.

Корабът започна рязко да завива. Обхвана го паника. В какво се бе оставил да го въвлекат сега? Той се опита да стане от стола, но краката отказаха да го слушат и ужасен световъртеж замъгли съзнанието му. Корабът продължаваше да завива и главата му продължаваше да се върти.

— Да става каквото ще! — измърмори той. Помисли си, че може би се тревожи напразно. Най-вероятно те щяха да отидат до Даусън Сити и да заварят Доминик щастливо омъжена за нейния златотърсач. Може би това, че Коул я обичаше, бе последното нещо, което я интересуваше сега. Тя сигурно го мразеше, че я бе изоставил във Форт Юкон. Но майка й също влизаше в сметката. Ако успееше да пристигне в Даусън преди Бриджит Лавал, той би могъл да предупреди Доминик. Постепенно в опиянения му мозък се оформи идеята, че ако успее да стори това, може би Доминик щеше да му прости грешката, която бе допуснал във Форт Юкон.

В такъв случай единственото, за което трябваше да мислят, бе детето — неговото дете. Проклет да бе, ако оставеше някакъв полуумен първопреселник да отгледа неговото дете в онова забравено от Бога място. Едно ново чувство за дълг започна да се оформя в замътеното му съзнание. Реши, че ще поиска детето си, ще го вземе със себе си в открито море. Представи си как стои на предната палуба, а синът му стоеше до него. За свое учудване установи, че картината му харесва. След това той си представи Доминик, стояща от другата му страна. Сега картината бе завършена. Кръвта болезнено започна да пулсира в слепоочията му. Той отпусна глава върху писалището и затвори очи. Имаше прекалено много неща, за които трябваше да мисли, а той не бе готов за това. Когато стигнеха до Даусън Сити, тогава щеше да реши какво да прави.

Корабът бе спрял да завива и сега се движеше с пълна пара. Коул постепенно осъзнаваше действителността: той наистина се връщаше на Юкон. Едно неясно предчувствие бе последното, което премина през ума му, преди да затвори очи и заспи.