Вероника Блейк
Доминик (2)

Глава 1

Коул Хоукинс се бе събудил в лошо настроение и по обяд, когато пътниците започнаха да се качват в речния параход, състоянието му не се бе подобрило.

— Ето ги и тях — саркастично отбеляза той и рязко замахна с ръка към жените. — Всички проститутки тръгнали да търсят златната жилка.

Лутър Алън изръмжа някакво подобие на отговор. Очите му огледаха преценяващо жените, които се тълпяха на палубата. Капитанът беше прав. Още от пръв поглед ставаше ясно, че повечето жени, предприели това пътуване, бяха проститутки, които виждаха в него една възможност да станат почтени съпруги на някой богат златотърсач.

— Сред тях има и хубавички — каза Лутър.

В отговор капитанът само възмутено изсумтя и скръсти ръце пред гърдите си.

— Красивата жена е като отрова за мъжа, Лутър.

Лутър се ухили. Той познаваше Коул Хоукинс от близо петнадесет години и не си спомняше случай, когато капитанът да е излязъл с грозна жена.

— Човек би казал, че говориш от личен опит — отвърна Лутър и устата му отново се разтегли в лукава усмивка, когато очите му уловиха буреносния поглед, с който го прониза Коул.

— Май е време да слезем долу — каза Коул, без да обръща внимание на намека на Лутър. — Онези пачаври там едва ли подозират, че много скоро ще им се прииска да се върнат обратно откъдето са дошли. — Коул ядовито тръсна глава и се запъти към стълбата, която водеше към долната палуба.

Лутър го последва и с голям труд потисна желанието си да не избухне в смях. Той не без основание си мислеше, че в този кораб, пълен с „паднали ангели“, Коул щеше да се чувства като момченце, попаднало в сладкарски магазин.

На долната палуба цареше трескава суетня. Въздухът вибрираше от неспирен говор и женски кикот. Ароматът на евтин парфюм се смесваше с изпаренията на реката. Коул направи още една гримаса на отвращение и, заедно с Лутър, се изправи пред групата жени.

Секунди след тяхната поява шумът постепенно заглъхна. Доминик пропусна покрай ушите си отшумяващото ехо от кикота и съсредоточи цялото си внимание върху навъсения капитан и неговия помощник. Тя забеляза, че високият мъж, заел небрежна стойка, имаше дълги, мускулести бедра, които държеше леко разкрачени, а ръцете му бяха скръстени пред гърдите. Изражението на лицето му обаче трудно можеше да се нарече спокойно. Под прикритието на гъстите, тъмни мигли сивите му очи хвърляха нетърпеливи искри. Тъмнокестенявата му, разрошена от вятъра коса обграждаше челото му и падаше над яката на морскосиньото моряшко палто. Лицето му, обрамчено от гъстите кичури, бе мургаво и загоряло и излъчваше някаква тайнствена, сурова красота, подсилена от правия белег, започващ под лявото му око и свършващ в долния край на скулата.

Преди да заговори, Коул обходи с очи тълпата пред себе си. Пронизващият му поглед смрази и последните хихикания и шептения на жените. Лявото ъгълче на устата му се изкриви в едва забележима усмивка, когато се убеди, че бе приковал цялото им внимание. Той почака още малко, докато над тълпата се възцари пълно мълчание, и кривата му усмивка стана по-забележима.

— Добър ден, дами — каза Коул. Той умишлено натърти на последната дума, с което целеше да изрази ясното си отношение към тях. — Добре дошли на борда на „Лейди Сузана“! — Коул обходи с поглед палубата на широкия кораб, присви очи и отново ги закова върху жените. Той посочи Лутър и каза: — Това е първият помощник-капитан, Алън. — Двамата мъже си кимнаха в знак на взаимно уважение. — А аз съм капитан Хоукинс — обяви Коул и отново се обърна към пътниците. После леко се наклони напред и добави: — А това означава, че тук аз определям правилата. — Коул пристъпи напред и скъси разстоянието между себе си и жените. Погледът му не се спря върху никоя от тях и той продължи: — А докато сте пътници на моя кораб, сте длъжни да спазвате моите правила.

Коул вирна брадичка и изпъна рамене. После безсрамно се втренчи в най-близката до него жена и изведнъж неволно бе привлечен от сините й очи, най-сините очи, в които някога се бе взирал. За известно време той не можа да се откъсне от тях. С изненада откри, че по лицето й липсваше дебелият слой грим, напластен по бузите и устните на останалите й спътнички. Той се опита да отклони вниманието си, но се оказа, че не можеше да се откъсне от нея. С почуда забеляза и още нещо. Роклята и прическата й бяха доста семпли и дори старомодни. Той си помисли, че за проститутка тя имаше твърде необичаен вид. После примига с очи и шумно прочисти гърлото си, като си наложи да отклони очи от тъмнокосата красавица.

— Значи ъ-ъ… аз съм капитанът — заекна Коул. Застанал зад гърба му, Лутър го сръга между ребрата, за да го върне към действителността — …както вече знаете — добави той. Гласът му отново доби предишната си увереност. Нямаше нужда да поглежда към Лутър, за да прочете израза по лицето му, нито пък се съмняваше за мислите, които му минаваха в този момент. Но този път Лутър грешеше. Коул се бе заклел да не се докосва до нито една представителка от това сборище от femmes fatales, колкото и изкусителна да беше тя. — Правилата ми са много прости — продължи Коул. Той се заразхожда напред-назад пред жените. — Никакви скандали, никакво хленчене и никакви оплаквания, защото така няма да спечелите нищо. Ще спите там, където ви настанят, ще ядете това, което ви сервират, и ще пазите кораба ми чист. И най-вече не ми се пречкайте пред очите много-много. — Коул престана да крачи и впи очи в русата проститутка, застанала точно пред него. В нея нямаше нищо, което да го изкуши, и той добави: — И аз няма да ви се пречкам.

След малко той поднови краченето.

— Мъжете, които са ви наели, за да отидете при тях в Юкон, са платили достатъчно, за да ви осигурят безопасно пътуване. — Гласът на Коул стана назидателен. — Но парите не могат да купят всичко.

Капитанът отиде до Лутър и спря. Над палубата полъхна внезапен вятър и разнесе острата миризма на риба, идваща от съседните кораби. Повечето плавателни съдове, закотвени в пристанището на Сейнт Майкъл, бяха параходи, които се готвеха да откарат притеснените си пътници нагоре по Юкон. Широкото устие на реката бе опасано с безкрайна черна гирлянда от кораби. Маршрутът им до Даусън Сити — входната врата на богатите златоносни полета на Юкон — бе един от най-скъпоструващите. Но все пак пътуването по река бе за предпочитане в сравнение с дългия и опасен преход през заснежените планини, чиито проходи бяха погълнали не един и двама объркали пътя си златотърсачи от Америка и Канада.

— За тази река парите не значат нищо — продължи Коул. Той зарея поглед нагоре по течението на величествената Юкон. Много скоро по тъмните й води щеше да се понесе флотилията от речни кораби и грубо сковани салове — дело на най-нетърпеливите. Коул вдигна ръка и посочи реката: — Юкон се подчинява единствено на своите собствени правила. Има места, където ще я видите тиха и спокойна като спящо бебе, и други, където яростните потоци и дълбоките подводни течения са коварни и смъртоносни.

Тонът и сериозното изражение на капитана не оставяха място за коментари.

— През следващите хиляда и седемстотин мили всички ще зависим единствено от благоволението на тази река.

Над тълпата надвисна потискаща тишина. Изведнъж един глас с лек акцент наруши мълчанието.

— Monsieur Капитане?

Още преди да се обърне, Коул знаеше, че гласът принадлежеше на синеоката красавица, която му бе направила впечатление преди малко. Клетвата му да стои настрана от пътничките бе потулена някъде назад в съзнанието му в момента, когато я чу да говори. Акцентът и начинът, по който се бе обърнала към него, издаде националността й, а Коул изпитваше истинска слабост към французойките. Когато се обърна към нея, очите му попаднаха на самодоволната ухилена физиономия на Лутър. Лицето на Коул се смръщи в страховита гримаса, но той реши да не злепоставя помощника си. Тъмнорусите мустаци и брада на Лутър се отделиха едни от други, докато лукавата му усмивка ставаше все по-широка. Той храбро посрещна присвитите очи на Коул, чието внимание бе мигновено погълнато от жената.

Доминик пристъпи напред и се закова на няколко крачки пред капитана. В гърлото й бе заседнала огромна буца, която тя се насили да преглътне и каза:

— Исках просто да ви поправя за нещо, monsieur. Всепроникващите очи на Коул се сблъскаха с ясносиния й поглед. Той винаги бе харесвал начина, по който тези французойки произнасяха „monsieur“. Особено удоволствие изпитваше, когато те го наричаха така по време на най-страстните моменти. Мисълта за това предизвика леко напрежение в слабините му. Той усети как лицето му се обля от гореща вълна и веднага се насили да си припомни за клетвата и причините, които го бяха подтикнали към нея. От опит Коул прекрасно знаеше, че не съществува лека жена, която да не може да бъде купена за един-два долара. Мисълта, че отрудените злато търсачи бяха пожертвали немалка част от спечеленото с тежък труд за тази доставка на така наречените „годеници по поръчка“, го отвращаваше.

Секундите минаваха, а погледите им продължаваха изпитателно да се изучават, докато най-накрая у Доминик надделя неудобството. Студените очи на капитана бяха охладили цялата й смелост. Тя обаче не желаеше да издаде несигурността си и затова упорито продължи да го гледа.

— Сбърках ли някъде? — попита Коул. Вниманието му беше привлечено от начина, по който бе издала долната си устна, и мъжките му инстинкти отново се събудиха. Гъстата вежда над окото, под което започваше дълбокият белег, леко се повдигна.

— Да, monsieur. Вие намекнахте, че ние едва ли не сме стока за продан. — Доминик бе доволна, че гласът й не издаваше обзелото я дълбоко вълнение. Постепенно смелостта й се възвърна и тя решително вирна глава. — Аз, както и другите жени на този кораб, сме сгодени за мъжете, които са заплатили пътя ни от Сан Франциско до Даусън Сити. Двадесет и двете жени на палубата заклатиха утвърдително глави, а във въздуха се понесоха възгласи на възмущение.

Лявото ъгълче на устата на Коул леко потрепери, докато той едва се сдържаше да не се разсмее. Зад себе си ясно долови кикота на Лутър.

— Е добре, да кажем, че съм сгрешил. — Той погледна надолу и скъси разстоянието между себе и жената с няколко инча, преди да добави: — Но и вие трябва да ме убедите в това. — Той говореше бавно и със зле прикрити намеци. Коул видя как бузите й пламнаха, и за пореден път се убеди в красотата й, особено с тази нацупена долна устна, която сякаш бе готова за целувка. Но веднага след това спомените го заляха като внезапна отрезвителна вълна и цялото му същество се изпълни с отвращение към годежната мисия на тези жени и надделя над желанието, предизвикано от момичето пред него. Белегът на лицето му пламна.

— Хайде да тръгваме! — каза той на Лутър, извърна се и се понесе нагоре.

Внезапното оттегляне на Коул предизвика вълна от шушукания сред жените. Непредвиденото му изчезване остави за миг Лутър неспособен да каже каквото и да било, въпреки че прекрасно разбираше терзанията на капитана. Французойките имаха особено влияние върху Коул. Влечението му към жените с този произход се бе превърнало в негово проклятие след ужасното премеждие във Франция преди няколко години. Лутър се отърси от мъчителните спомени и се помъчи да се съсредоточи върху предстоящото пътуване. Той вдигна глава и погледна към красивата брюнетка. Тя гледаше към затворената врата, зад която бе изчезнал капитанът. Присвитите й очи и здраво стиснатите устни недвусмислено издаваха гнева й.

— Потегляме веднага — обяви Лутър. — Идете да се настаните и ако имате някакви проблеми, обръщайте се към мен. — Той наблегна на последните думи, като се потупа с ръка по гърдите.

Доминик решително наведе глава и подхвана полите си. После се поколеба и погледна отново към капитанската каюта. Очите й инстинктивно потърсиха помощник-капитана. Той срещна погледа й и поклати отрицателно глава. В изражението му се четеше нямо предупреждение. Докато го гледаше, Доминик бе обхваната от чувство на поражение. Нещо вътре в нея я подканяше да не се съобразява с помощника, ако наистина искаше да се добере до каютата на капитана. Все пак Доминик реши да поиска извинение от капитан Хоукинс, докато стигнат до Даусън Сити. За момента обаче, единственото, което й оставаше, бе да се прибере в претъпканата каюта, която трябваше да споделя с още три жени през последната част от пътуването. Доминик бе пропътувала разстоянието от Сан Франциско до Сейнт Майкъл, на устието на река Юкон, на един голям кораб, наречен „Екселсиор“. През първите няколко дни я мъчеше морска болест. След като се почувства по-добре, останалата част от пътя премина без особени сътресения, ако не се брояха нервните изблици на някои от жените. Когато видя трите си спътнички, Доминик бе обзета от отчаяние. Едната от тях, миловидна блондинка, която наричаха Силвър Бел, седеше върху вързопа си с багаж. Напълно безразлична към останалите, тя бавно отпиваше от манерката с уиски, която винаги носеше със себе си, и която, за голямо учудване на Доминик, бе винаги пълна.

Другите две, Лулу и Ева Мари, бяха замесени от същото тесто като майка й. Лицата им бяха покрити с дебел слой крещящ грим, главите — увенчани със сложни прически, а пищните им дрехи трудно можеха да се нарекат удобни за пътуване. Доминик въздъхна и се строполи върху своя вързоп. Нямаше защо да се сърди на капитан Хоукинс за това, че недвусмислено ги бе нарекъл курви.

— Нашият капитан има адски голям кораб — каза Лулу. Яркочервените й устни се разтеглиха в подигравателна усмивка докато гледаше към Доминик.

— Дори и с този белег е дяволски красив — добави Силвър Бел. Тя хлъцна няколко пъти, завинти капачката на манерката и я мушна в страничния джоб на цикламената сатенена рокля.

— Той е един ужасен грубиян — каза Доминик и скочи на крака. Клатушкането на кораба, който се отделяше от пристана, я принуди да се опре на близката стена.

Лулу се изхили. Погледна спътничките си и намигна:

— Питам се, откъде ли се е взел този грозен белег?

Силвър и Ева Мари се присъединиха към Лулу в обсъждането на възможностите за нараняването на капитана.

Отговорът на Доминик се ограничи с едно презрително изсумтяване. Мисълта, че трябваше да прекара следващата седмица притисната в компанията на тези три уличници, почти й докара усещането за нова морска болест. Тя не без ирония си каза, че бе предприела това пътуване, за да избяга от този начин на живот, а ето че сега напредваше към далечния Юкон в параход, пълен с жени, които по нищо не се различаваха от майка й.

Корабът рязко зави и дървените греди изскърцаха. Водите на реката се плискаха покрай бордовете му. За голямо учудване на Доминик новият шум не направи никакво впечатление на жените, които продължаваха шумно да се кикотят.

— Обзалагам се, че е получил белега в дуел за честта на някоя лейди — каза Ева.

— А защо не в пиратски бой в далечните морета? — предположи Лулу.

Силвър шумно се оригна.

— Не-е. Най-вероятно се е замесил в пиянски побой в някой вертеп и…

Доминик усети как й се зави свят. Стомахът й отново започна да бълбука.

— Имам нужда от малко чист въздух — извини се тя, скочи на крака и побърза да излезе от тясната каюта.

Горната палуба бе спокойна. Няколко жени бъбреха в малка групичка, други се бяха облегнали на перилата и гледаха тъмните води на реката. Доминик се запъти към края на кораба, където откри повече свободно място. През палубата премина поредният остър полъх на вятъра и няколко непослушни кичура се заплетоха около лицето й. Дългата й абаносовочерна коса бе прибрана на стегнат кок отзад на тила. Тя неволно приглади разветите кичури с пръсти и докато гледаше към кърмата, изведнъж бе обзета от странно чувство.

Капитанът стоеше изправен на носа. Точно под него се намираше написаният с елегантни черни букви надпис на кораба: „Лейди Сузана“. Капитан Хоукинс изглеждаше така, сякаш бе чужд на всичко заобикалящо го. Доминик не можа да се сдържи и впери поглед в него. Високата му фигура бе застинала неподвижно, а очите му упорито гледаха някъде напред. Съразмерното му тяло бе леко наклонено напред, ръцете му — облегнати на перилата. Предишното напрежение бе изчезнало, от цялото му същество се излъчваше властност и сигурност, и Доминик се почувства малко по-спокойна.

Коул като че ли усети присъствието й и се обърна. За миг очите им се срещнаха. После той рязко се извърна и изчезна от погледа й.

Тя продължи да гледа към празното място, където допреди малко стоеше капитанът. Обзелото я усещане за сигурност мигом се изпари. Доминик потръпна и обви ръце около себе си, за да се защити. После погледна към другите жени, които продължаваха да висят по перилата. Колкото и да се мъчеше да го отрече, ясно съзнаваше, че всички те си приличаха. Съдбата им беше обща: еднакво начало и обща цел, която предлагаше почтеността на брака. Но въпреки това никоя от тях не можеше с точност да предвиди истинската съдба, която я очакваше в Даусън Сити.

Доминик усети, че отрицателното отношение на капитана бе поохладило ентусиазма й от предстоящото пътешествие. И все пак тя твърдо бе решила да не му остане длъжна. Неволно в съзнанието й изникна подигравателната му физиономия, а непристойните му думи продължаваха да кънтят в ушите й. Какво имаше предвид, когато каза, че трябвало да му докаже, че бил сгрешил по отношение на нея?

„Когато пристигна в Даусън Сити — каза си тя, — няма да се налага да доказвам никому нищо. Джек Скрогинс ще бъде добър съпруг, сватбата ми — прекрасна, а самата аз — уважавана жена, въпреки съществуването на хора като ужасния капитан Хоукинс.“