Вероника Блейк
Доминик (17)

Глава 16

Новината за успешното спасяване на жените от заседналия кораб достигна до Форт Юкон. Доминик бързаше надолу към брега на реката. Дъждът беше спрял, но утрото бе все така мрачно и неприветливо. С всеки изминат ден Доминик харесваше все по-малко поречието на Юкон. Всичко, което беше чула по време на пребиваването си тук, всъщност бе усилило още повече нейната неприязън. Ако онова, което говореха за продължителните и жестоки зимни месеци, беше вярно, Доминик бе сигурна, че не би искала да прекара зимата по тези места.

Веднъж тя бе казала на Коул, че щом намери начин да изплати парите, които бе получила от Джек Скрогинс, със сигурност би напуснала Клондайк. Знаеше, че Коул мразеше това място даже повече от нея. Тя нямаше и понятие къде би искала да отиде, но това всъщност едва ли имаше някакво значение, ако те двамата бяха заедно. И те щяха да бъдат завинаги заедно — щом само корабът на Коул акостираше във Форт Юкон.

Доминик дочу шума на колелото, разбиващо водата, преди още първият кораб да се покаже в далечината. Трепет на възбуда премина през тялото й. Тя се запита дали Коул изпитваше същото нетърпение да я види, каквото изпитваше и тя.

Студен бриз вееше от реката и Доминик усещаше ледения допир на вятъра върху пламналото си лице. Тя се повдигна на пръсти, опитвайки се да види хората на палубата. Първото лице, което успя да различи, бе на Ади Макфадън. Доминик махна с ръка и видя, че Ади също й махаше.

Доминик отново и отново претърсваше с поглед палубата. Тя виждаше други познати лица, но не и това на Коул. „Трябва да е на втория кораб“ — си каза тя.

Вятърът отново плющеше по водата. Този път Доминик неволно потрепери с цялото си тяло поради странното и неприятно усещане, което премина през нея. Видя един мъж, който стоеше на носа на втория кораб. Гъстата му черна брада се виждаше отдалече. Спомни си, че бе виждала Коул да стои по този начин на носа на „Лейди Сузана“. Надигна се още повече, за да види по-добре втория кораб, в който беше сигурна, че ще види Коул. Стомахът й се преобръщаше от безпокойство. Скоро щеше да бъде отново в прегръдките му.

Първият кораб влезе в пристанището и Доминик тръгна към брега, за да посрещне другарките си от плаването. Въпреки че бе изминала само една седмица, тя се чувстваше така, като че месеци я деляха от времето, което беше прекарала с тях. Бе сигурна, че докато жените бяха чакали до заседналия кораб, дните им съвсем не са били така вълнуващи, както нейното пътешествие през девствените гори с Коул. Доминик се усмихна, щом видя, че Ади се запъти право към нея. Те се прегърнаха като стари приятелки.

— Гледай ти, цивилизация — въздъхна Ади, хвърляйки поглед към овехтелите постройки на селището. Измореното й лице изразяваше разочарование.

Доминик можеше да си представи мислите, които преминаваха през главата на Ади. С всяка изминала минута обещанията на Юкон губеха от притегателната си сила при сблъсъка с реалността.

— Добре ли си? — попита тя.

Ади кимна и уморена усмивка сбръчка лицето й:

— Със сигурност бих желала да се изкъпя.

Доминик напълно я разбираше.

— Има баня на гърба на бара — тя изразително повдигна очи, добавяйки: — Разбира се, не знам доколко една метална вана с одеяло, което виси около нея, за да спира външните погледи, заслужава да се нарича баня.

— И това ще свърши работа — каза Ади. Тя забеляза, че Доминик бе вперила поглед към втория кораб, влизащ в пристанището. Ади знаеше защо Доминик гледаше натам. Тя също така знаеше, че момичето бе пред прага на голямо разочарование. Гняв, заедно със спонтанна симпатия към Доминик, бяха чувствата, които я вълнуваха в момента. Капитан Хоукинс правеше впечатление на честен човек, но Ади не се съмняваше какво се бе случило между тях, когато са били сами в девствената гора. Мисълта, че той бе изоставил Доминик, след като е получил своето, я изпълваше с отвращение.

— Той не е там — каза Ади. Гласът й издаваше старанието да потисне гнева, който изпитваше. Доминик я погледна недоумяващо.

— Кой? — попита тя невинно.

Ади се вгледа в лицето на Доминик. В този миг разбра, че Доминик никога не се бе усъмнила, че капитанът може да не се завърне при нея. Яростта й към този човек се удвои. Тя познаваше Доминик съвсем отскоро, но в този момент изпитваше силно желание да я защити.

— Щом срещнеш бъдещия си съпруг в Даусън Сити, този капитан ще бъде само един ненужен спомен. — Ади забеляза, че Доминик започваше да разбира.

— Искаш да кажеш, че Коул не е… къде? — гласът й се прекърши. Изразът на лицето на Ади говореше по-добре от думите. Студеният вятър пронизваше Доминик и сякаш проникваше до костите й. Облаците се сгъстяваха, ставаше все по-тъмно — или може би на нея й се струваше, че светлината бе изчезнала от света.

— По-добре седни за малко — каза Ади загрижено. — Не изглеждаш много добре.

Доминик затвори очи, опитвайки се да потисне чувството на гадене, което я обхващаше. Когато ги отвори, тя се насили да погледне Ади. Мразеше себе си заради глупавия начин, по който реагираше, но не можеше да направи нищо, за да спре потоците от сълзи, които рукнаха от очите й.

— Къде е той? — попита тя.

Ади въздъхна и отпусна ръце.

— Той тръгна обратно към Сейнт Майкъл.

— Сейнт Майкъл? — Морското пристанище сякаш бе на хиляди мили разстояние. — Защо? — попита Доминик с отчаян глас. Вътре в себе си се молеше да чуе, че нещо му се е случило, че той не бе имал друг изход, но след това отново щеше да се върне при нея. Но усещаше, че истината бе друга и че тя нямаше никога повече да го види.

Ади си помисли дали да не излъже момичето. Тя разбираше, че ако го направи, Доминик можеше да прекара остатъка от живота си в очакване на своя капитан. Истината — както се надяваше Ади — щеше да даде на Доминик свободата да продължи по-нататък в живота си.

— Онзи мъж там му предложи пари, за да докара неговия кораб в Сейнт Майкъл. — Ади посочи към капитан Линдси и добави: — Капитан Хоукинс не се поколеба да приеме предложението.

— Ще се вър…

— Не — прекъсна я рязко Ади. — Той има намерение с парите да купи нов кораб, за да може да се върне в Тихия океан. — Ади знаеше, че това бе самата истина, защото бе дочула някои от хората от екипажа да говорят за тези негови планове. Въздействието, което думите й оказаха върху Доминик, бе по-опустошително, отколкото Ади бе предполагала. Лицето на момичето придоби жълтеникавобял цвят и Ади се уплаши, че тя може да припадне. Ади хвана Доминик за ръка: — Нека да намерим място да поседнем — настоя тя.

Доминик я последва, но сякаш без да съзнава какво ставаше край нея. Струваше й се, че някой току-що бе отнел някаква много съществена част от жизнената й енергия. Обещанието на Коул да се върне при нея още звучеше в ушите й. Бъдещето, което тя бе мечтала да прекара с него, сега бе отново празен лист хартия и на нея й оставаше само едно разбито сърце и спомени, които нямаше никога да й позволят да обикне отново. Сякаш изпаднала в безчувствен транс, тя седна на стола, който Ади бе изнесла за нея пред вратата на бара.

— Ще отида да донеса малко вода — каза Ади. Тя влезе забързано в грубо скованата дъсчена барака, без да се безпокои от това, че влиза в бар. Ако това беше Тексас, може би щеше да се поколебае и да потърси друго, по-подходящо за жена място. Но по тези места подобни съображения явно не бяха от значение — също като мъжете, една жена трябваше да оцелее, използвайки всеки възможен начин.

Вторият кораб спря в пристанището. Доминик плачеше безмълвно, наблюдавайки как екипажът започваше да разтоварва провизиите, спасени от „Лейди Сузана“.

— Изпий това! — нареди Ади, която се бе върнала с чаша вода и я подаваше на Доминик. Съзнателно заставайки така, че да попречи на момичето да гледа към парахода, който току-що бе акостирал, Ади коленичи пред нея и се вгледа в пълните й със сълзи очи. Сърцето я болеше да гледа как това хубаво момиче се измъчваше. Ади си спомни за мъката, която бе изпитала, когато загуби мъжа си. Той не я бе напуснал по свое желание и тя знаеше, че никога не би си отишъл, ако съдбата се бе оказала по-благосклонна към тях. Ади можеше да си представи каква болка изпитваше Доминик сега. Мъжът, когото тя обичаше, съзнателно й бе обърнал гръб.

— Хубаво си е у дома — възкликна Силвър Бел, пробивайки си път през тълпата пред входа на бара. Хвърли поглед към Доминик, после към Ади. Мургавото й лице имаше въпросителен израз. — Болна ли е? — попита тя.

— Сърцето я боли — отвърна Ади. Тя сложи ръка на рамото на Доминик, опитвайки се да я успокои. Сълзите на Доминик продължаваха да се стичат по лицето й, докато тя все още гледаше към реката, сякаш очакваше, че мъжът, за когото плачеше, щеше по чудо да се появи.

За момент Силвър ги погледна в недоумение. Трябваше й известно време, за да осъзнае какво искаше да каже Ади.

— А, да, вълшебният капитан — каза тя с пренебрежителен тон. След това се приближи до Доминик и добави: — Напразно си хабиш сълзите. Никой мъж не заслужава да се плаче за него, а най-малко някой, който те е използвал по този начин.

— Остави я на мира! Нямаш право да й говориш така! — прекъсна я Ади. Тя се изправи и застана срещу Силвър. Ади не харесваше тази жена от самото начало на пътуването и сега нейната безчувственост още повече я раздразни. Тъкмо се готвеше да й даде урок, когато Доминик ги прекъсна.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя Силвър Бел. Някакъв самосъхранителен инстинкт за момент я накара да забрави мъката си. Тя стана от стола и застана до Ади. — Какво искаш да кажеш с това, че ме е използвал? — попита тя с по-рязък тон и гневно изтри сълзите от бузите си.

Силвър не обърна внимание на заплашителния вид на Ади. Тя повдигна рамене:

— Е, не е тайна, че вие двамата прекарахте всичките тези дни съвсем сами в гората. И никой няма да повярва, че той те взе със себе си само за да му готвиш.

— Млъкни! — извика Ади. Тя отново сложи ръка на раменете на Доминик, сякаш да я защити, и впери унищожителен поглед в Силвър.

— Е добре — въздъхна Силвър, — истината е, че капитанът е получил онова, което е искал от тебе, и както знаеш, никой не купува крава, ако може да си пие мляко без пари — тя погледна твърдо Доминик и добави: — Отсега нататък прави така, че те винаги да си плащат за онова, което получават — няма значение дали със сватбена халка, с тайната на златен залеж или със същата болка, която сега ти причиниха. — Силвър размаха показалеца си пред лицето на Доминик, добавяйки: — Следващият път помни това! — Тя вдигна надменно глава, блъсна вратата на бара и влезе вътре.

Ади понечи да тръгне след нея, но Доминик я хвана за ръка.

— Недей, остави я. Тя е права — сълзите й бяха пресъхнали и гласът и бе лишен от чувство. Тя си мислеше за наследството, което й бе оставила майка й. Колко лесно се поддаде на изкушението и отстъпи на същите онези желания, на които и майка й се бе поддала отдавна. Помисли си дали някога щеше да успее да се освободи от влиянието на майка си. Може би това бе в кръвта й — нещо, което ги караше да забравят за морал и почтеност в момента, когато се увличаха от греховните удоволствия на плътта. Наистина, Коул не трябваше дълго да я убеждава, спомни си Доминик. В момента, в който я бе докоснал, тя бе легнала с него в калта като разгонена кучка. Този спомен я накара да се чувства осквернена и засрамена.

— Тя няма право да учи никого, тази уличница! — каза Ади ядосано, хвърляйки гневен поглед към вратата на бара.

Доминик сви рамене. Знаеше, че след връзката си с Коул и за нея можеше да се каже същото. Всичките й мечти: дом, семейство, почтен живот… всичко ли беше разрушено? Погледна към Ади, чувствайки непреодолима нужда да сподели с някого болката си.

— Аз наистина мислех, че Коул ме обича — каза тя с треперещ глас. — Той се отнасяше с мен така, сякаш ме обичаше — добави Доминик умоляващо, вдигайки разплакани очи към Ади.

Ади също едва се сдържаше да не заплаче. Искаше й се да може да каже на Доминик всичко онова, което момичето копнееше да чуе: че нейният капитан наистина я обича, че по някакъв начин бе заминал именно защото я обича. Но Ади бе казала вече истината и не искаше сега да започва да лъже.

— Някои мъже са готови да кажат какво ли не, само и само да получат онова, което искат от жените — каза тя спокойно.

Думите на Ади накараха Доминик да се замисли. Въпреки че вярваше, че Коул я обича, в действителност той никога не беше й го казвал. Може би толкова много бе искала той да я обича, че просто си бе въобразила, че и той изпитва същите чувства към нея… може би нежността, която й се струваше, че вижда в сивите му очи, не е била нищо друго, освен чувство на вина за това, че я е използвал по този начин. Тя трескаво си пое въздух.

— Аз винаги ще го обичам — прошепна тя.

— И аз винаги ще обичам моя съпруг — отговори спокойно Ади. — Но него го няма и животът трябва да продължи.

Доминик разбираше какво иска да каже Ади. Тя не можеше да прекара остатъка от живота си, оплаквайки нещо, което никога не бе притежавала в действителност. Съпругът на Ади бе мъртъв, както Коул бе мъртъв за нея. Любовта й към него обаче не беше мъртва. Даже и да беше вярно, че той само я бе използвал, тя бе напълно сигурна, че ще го обича винаги. Сега обаче нямаше друг избор, освен да продължи да живее без него. Тя се изправи и пое дълбоко въздух. Когато стигнат Даусън Сити, реши тя, ще направи всичко възможно, за да поправи грешката, която бе допуснала. Щеше да се ожени за Джек Скрогинс и да бъде възможно най-преданата и вярна съпруга. Искаше Джек никога да не разбере за нейната майка, и нямаше да позволи влиянието на майка й да се промъкне отново в нейния живот. Тя също така нямаше да позволи съпругът й да разбере за глупавия роман с Коул Хоукинс, независимо какво щеше да й струва запазването на тази тайна.