Вероника Блейк
Доминик (16)

Глава 15

Доминик обгърна с поглед неголямото селище. Форт Юкон бе сякаш огледално копие на всички останали фортове и търговски пунктове, които никнеха като гъби по бреговете на реката. Няколко грубо построени дървени къщи около една-единствена кална улица — това бе целият град. Големите брезентови палатки надхвърляха по брой сградите, в които живееха главно първопреселници — така наричаха мъжете, които идваха тук, за да се отправят след това към златните находища. Те спираха във форта да попълнят хранителните си запаси или по здравословни причини, които ги бяха спрели по пътя им към горното течение на Юкон. Доминик потръпна при вида на това невзрачно селище, което изглеждаше още по-зле в мрачната облачна сутрин. Тя се запита дали и Даусън Сити имаше същия безрадостен вид. Единственото приятно нещо бе, че можеха да си отдъхнат за малко от напастта на комарите, които в тази студена сутрин им бяха дали кратка почивка.

Доминик се приближи и седна до Коул пред прага на палатката, в която цяла нощ напразно се бе опитвала да заспи. Дните и нощите, прекарани с Коул, лесно бяха превърнали присъствието му в приятен навик. Последната нощ обаче той бе останал с още няколко мъже в друга палатка покрай пътя. Отсъствието му остави у нея усещане на хладина и самотност. Когато се видяха отново тази сутрин, помежду им се чувстваше известно напрежение.

— Мислех, че никога няма да се доберем до това място — каза Доминик, опитвайки се да намери тема за разговор.

Коул се направи на сърдит:

— Искаш да кажеш, че не вярваше, че ще успея да те доведа дотук?

Тя му се усмихна закачливо. Коул я погледна така, сякаш искаше да я погълне с очи. Сега тя изглеждаше по-привлекателна от когато и да било друг път. След дългоочакваното къпане тази сутрин свежо изтърканата й кожа имаше нежен нюанс на розово. Леки следи от ухапванията на комарите все още се забелязваха по лицето й, но и те скоро щяха да изчезнат. Гарвановочерната й коса, сресана назад и сплетена в дебела плитка, се спускаше ниско под кръста й.

Собственикът на търговския пункт ги бе снабдил с нови дрехи и Коул забеляза, че панталоните и ризата, които Доминик носеше сега, й отиваха повече от предишното облекло. Дънките, очевидно с размер като за младо момче, удобно обхващаха бедрата й и идеално очертаваха стройните й крака. Синята фланелена риза и брезентовото яке допълваха този тоалет, заедно с кафявите каубойски ботуши. Въпреки желанието си, Коул не можеше да откъсне очи от нея. Да я напусне, изглежда, щеше да се окаже по-трудно, отколкото бе предполагал.

— Мисля, че ти си в състояние да постигнеш това, което предварително си решил — каза тя. Забеляза, че лицето му леко побледня.

Той отмести поглед.

— По-добре да отивам в лодката — каза Коул пресипнало. Шумно прочисти гърлото си и стана на крака, но не направи опит да тръгне. Когато погледна надолу към Доминик, очите им се срещнаха. Последва неловко мълчание. Откакто бяха пристигнали във форт Юкон предната вечер, нито един от двамата не бе поискал да говори за неговото заминаване.

— Сигурен ли си, че си готов да тръгнеш днес? Може би е по-добре да почакаш до сутринта?

Коул не отговори, нито пък отмести погледа си от лицето й. Той бе учуден, че след всички грешки, които бе направил досега, тя все още вярваше в способностите му.

Доминик се изправи, без да откъсва очи от него. Цяла нощ бе очаквала със страх този момент.

— Мога да дойда с теб — промълви тя със слаб, треперещ глас.

Коул продължаваше да стои неподвижно и да я гледа. Мислите му го тласкаха едновременно в няколко различни посоки. Той искаше, отчаяно искаше тя да дойде с него, но знаеше, че този път не биваше да се ръководи от чувствата си. Налагаше се да мисли за хората, които го очакваха и разчитаха да им се притече на помощ.

— Не — най-после каза той и бавно поклати глава. Разочарованието в очите й разкъсваше сърцето му.

Доминик се почувства сякаш някой току-що й бе отнел въздуха, който дишаше. Имаше толкова много неща, които трябваше да си кажат, но поради причини, които тя не разбираше, и двамата не бяха в състояние да говорят за тях. Тя наблюдаваше как Коул внимателно нагласяше бинтовете на превързаната си ръка. Той бе с дънки вместо обичайните вълнени панталони. На кръста му висеше нож, а на раменете му бе наметната моряшката му куртка. Днес беше без шапка и кестенявата му коса, вчесана назад, падаше на вълни над челото му. Тази сутрин белегът се забелязваше по-силно на свежо избръснатото му лице, но без да нарушава мъжествената му красота. Гледайки го, Доминик чувстваше как мъката все повече се надига в нея и я задушава. Въпреки че имаше толкова много неща, които отчаяно искаше да му каже, тя не можеше да произнесе нито дума.

Коул погледна към нея и забеляза, че все още го наблюдава. Това не го изненада. Отново, въпреки желанието си, той я погледна в очите. Тъжното изражение на лицето му издаваше истинските му чувства. За съжаление той не можеше да изрази тези чувства с думи.

— Колко време ще те няма? — попита Доминик, вглеждайки се в очите му. Страданието му бе очевидно. Защо той не искаше да признае, че не биваше да се разделят — нито сега, нито когато и да било?

Коул повдигна рамене.

— Не твърде дълго. Но за теб ще се грижат добре тук. — Бе сигурен, че местната полиция щеше да се погрижи никой да не й причини зло. Също така знаеше, че и тя бе способна да се грижи сама за себе си. От време на време му се струваше, че би искал и той да притежава малко от силата на духа й. Доминик бе първата жена, която го бе накарала да се чувства като пълен неудачник, и тя правеше това, без да има намерение да го нарани.

Доминик преглътна с усилие и кимна с глава.

— М-може ли… искам да кажа… когато се върнеш — тя пое дълбоко въздух. — Може ли тогава да поговорим?

Коул отново повдигна рамене, чувствайки гърлото си пресъхнало.

— За какво искаш да говорим? — той усети прилив на топлина върху лицето си. Въпросът му беше глупав и ненужен. И двамата знаеха какво следваше да бъде обсъдено.

— Даусън Сити — отговори тя без колебание. Забелязвайки странния израз, който за момент се появи на лицето му, тя с известен страх се запита за какво си мислеше той.

Коул бавно кимна с глава:

— Има много неща, които трябва да обсъдим. — Той надникна в очите й, припомняйки си какво бе казала тя за онези две неща, които най-много искаше от живота… порядъчност и собствен дом. Странното му поведение объркваше Доминик, но едновременно с това някак й даваше надежда.

— Да, толкова много неща трябва да обсъдим… — Не можеше да отмести очите си от неговите. Защо той не можеше да й каже какво чувства? Защо се държеше така странно? Неочаквана мисъл наруши самообладанието й.

— Господи — изрече задъхано тя, без да се замисля, — ти ще се върнеш, нали?

Въпросът й бе като неочакван порив на леден вятър в лицето на Коул. Защо го питаше за това? Той преглътна с труд.

— Ще се върна — гласът му прозвуча неестествено в собствените му уши. — Искаш ли да дойдеш с мен до пристанището?

За момент Доминик остана безмълвна. Имаше нещо смразяващо в неговото държане, нещо, което я плашеше повече от всичко друго, с което се бе сблъсквала досега тук, в поречието на Юкон. Предпочиташе да срещне отново старата мечка гризли, отколкото дори да помисли за възможността никога вече да не види Коул. Опита се да се отърси от страха, че той може да не се върне, да отпрати този страх някъде в дълбините на съзнанието си. Усмихна му се и с учудване видя, че Коул протяга здравата си ръка към нея. Тя не се поколеба да сложи малката си ръка в неговата и страховете й отлетяха, прогонени от топлото усещане на допира му. Той щеше да се върне! Тя вярваше, че сърцето й нямаше да я излъже.

Разходката до реката бе твърде кратка и корабите бяха вече в пристанището. Двата малки товарни кораба, които трябваше да се спуснат по реката и да поемат пътниците от заседналия кораб, бяха готови и чакаха, когато Коул се появи. От пристанището се изтегляше и един голям параход, който щеше да отплава към Сейнт Майкъл.

— По-добре да се качвам — каза той с дрезгав от вълнение глас и здраво стисна ръката й. Въпреки че бинтът преряза с изгаряща болка незаздравялата й длан, Доминик не пожела да отдръпне ръката си. Имаше нужда да бъде колкото може по-близо до него — и колкото може по-дълго. Отчаяно се нуждаеше и да му изкаже чувствата си, преди той да тръгне на път.

— Коул, има нещо, което искам да ти кажа… трябва да ти го кажа! — Говореше задъхано и червенина заля бузите й.

Той нарочно погледна встрани.

— Ще говорим, когато се върна — каза той. — Тогава ще имаме повече време. — Продължаваше да гледа към кораба, защото знаеше, че тя искаше да му каже, че го обича. Той също я обичаше, но знаеше, че на пътя му имаше много препятствия, с които трябваше да се справи, преди да може да й признае чувствата си.

— Но аз те… — Думите й бяха прекъснати от неочакваната му целувка. Доминик почувства, че тя изгаря устните й, и когато се отдръпна, цялото й тяло трепереше. Сърцето й се изпълни с мъка. Не разбираше защо Коул не искаше тя да му каже, че го обича. Когато той се отдръпна, Доминик почувства, че той сякаш бе взел със себе си частица от нея.

— Трябва да тръгвам — каза бързо Коул, правейки неуспешен опит да се усмихне. Не повече от два фута ги деляха сега, а той вече копнееше отново да я докосне, да я целуне, да чуе думите, които тя искаше да му каже, и да й отговори, че и той изпитва същото. Пренапрегнатата нишка на волята му всеки момент сякаш щеше да се скъса.

Доминик се опита да каже нещо, докато Коул се обръщаше, за да си тръгне, но никакъв звук не излезе от устата й. Не можеше дори да произнесе името му. Почувства огромна тежест, която притискаше сърцето й. Гледаше го как слиза към брега и се качва на кораба. Крачките му като че ли се забавяха и от време на време й се струваше, че той ще спре и ще се обърне към нея. Някакво лошо предчувствие подсили разочарованието й от това, че той не се обърна.

Доминик го видя да разговаря с двама мъже на борда и няколко минути по-късно корабът започна да се отдалечава. Коул се обърна в посока към нея, но изразът на лицето му не се виждаше от това разстояние. Тя се питаше дали очите му изглеждаха все така тъжни. С отдалечаването на кораба фигурата на Коул все повече се превръщаше в неясно петно върху палубата. Доминик остана на брега дълго след като корабът се бе изгубил в далечината.

Тя се замисли за странното му поведение, преди да се разделят, когато се бе опитала да му каже, че го обича. Може би — тя търсеше оправдание — той просто искаше да почакат, докато се върне. Тогава щяха да имат време да разберат чувствата си и да обмислят съвместното си бъдеще. Тя продължаваше да стои и да гледа към реката. Големият параход бавно се отдалечаваше от пристанището — чуваше се шумът на колелото му, разбиващо водата. Една дъждовна капка капна на върха на носа й. Спомени от деня, в който „Лейди Сузана“ заседна, нахлуха в съзнанието й. Онзи ден като че ли беше отдалечен с цяла вечност, а всъщност бе изминала само една седмица. Оттогава тя бе обикнала — и като че ли бе изживяла цял един живот в прегръдките на Коул.

За пръв път от много дни Доминик си помисли за Джек Скрогинс. Може би точно в този момент той я очакваше с нетърпение в Даусън Сити. Дали бе планирал сватбата им и подготвил дома, в който щяха да живеят? Доминик потрепери в мига, в който дъждовните капки докоснаха повърхността на водата. Джек Скрогинс бе далеч от мислите й, защото образът на снажния сивоок капитан изпълваше съзнанието й. До болка копнееше да бъде сега с него на кораба, който плуваше по реката, да бъде колкото може по-близо до него. Но той щеше да се върне скоро. Тогава щяха да си кажат всичко онова, което не бяха успели да си кажат досега… и никога повече нямаше да се разделят.

 

Коул стоеше на брега на реката и гледаше изпръсканите с кал жени, които се качваха на кораба. Не всички от тях обаче тръгваха с оня кораб, който щеше да ги отведе в Даусън Сити. Около половината щяха да се качат на парахода, който се връщаше в Сейнт Майкъл. Оттам им предстоеше да се прехвърлят на друг кораб, който отиваше в Сан Франциско. Тези жени бяха решили, че каквито и да бяха богатствата, които криеше в недрата си поречието на Юкон, цената, която трябваше да заплатят за тях, бе прекалено висока.

По пладне корабът достигна мястото, където Коул бе оставил екипажа и пътниците си. Въпреки трудните условия Лутър, както и останалата част от екипажа на Коул бяха положили необходимите грижи за жените. Разбира се, Коул никога не се беше съмнявал в способността на Лутър да се справи със ситуацията. Много от жените всъщност бяха болни, някои от тях с пневмония. Тези жени също се връщаха в Сан Франциско, където щяха да получат необходимите медицински грижи.

Коул отново съсредоточи вниманието си върху повредите, нанесени на „Лейди Сузана“. Корабът се бе килнал изцяло на една страна и оттичащата се кал откриваше гледката на нанесените щети. Коул си помисли, че речният му кораб сега приличаше на счупена и захвърлена играчка, от която едва либе останало много за спасяване след катастрофата. Първопреселниците щяха да доплават дотук със своите лодки в края на лятото и да отнесат дървените части, които все още можеха да се използват. След като есенните дъждове отмиеха всичко останало, вече нямаше да има и следа от онова, което някога бе носило името „Лейди Сузана“. Коул осъзна, че независимо от финансовите загуби вече бе дошло времето да се раздели с всичко, което съставляваше миналото му. Откакто срещна Доминик, нито веднъж споменът за Сузана не се бе връщал в съзнанието му. Той вече нямаше нужда от олтар, напомнящ му за болката, която тази жена му бе причинила преди толкова много години. С отсъстващ поглед той докосна белега върху лицето си и обърна гръб на развалината.

— Твърде строг си към себе си — каза Лутър, хвърляйки поглед към Коул. Коул не отговори. Лутър не се смути от мълчанието му. — Ако се чувстваш като неудачник, това не е само заради „Лейди Сузана“, нали?

— Аз се загубих в гората, една мечка едва не ме разкъса на парчета и без малко да оставя Доминик да загине в бързеите. Освен това вече нямам нито пари, нито кораб. — Коул се засмя саркастично, добавяйки: — Предполагам, че всичко това, взето заедно, може да се нарече провал.

Лутър наклони глава на една страна и леко подсвирна.

— Сигурно искаш да те съжалявам. Но, изглежда, ти си се запасил с достатъчно самосъжаление, така че въобще не се нуждаеш от моето.

Коул не отговори, нито пък погледна към Лутър. Той не бе успял да мигне тази нощ. Безсънните нощи напоследък бяха станали нещо обичайно. Той се загърна по-плътно в дъждобрана си. Незаздравялата ръка го болеше, кръвта пулсираше в слепоочията му и някаква тежест притискаше сърцето му. Закачките на Лутър само усилваха раздразнението му.

— Е, все пак си мисля, че има още нещо — добави Лутър. Заплашителният поглед, който Коул му хвърли, не му направи особено впечатление. — Онова малко френско момиче, нали така?

— Това свърши — отвърна Коул.

— Тя те очаква да се завърнеш във форта, нали?

— Не — каза Коул рязко. — Тя очаква човек, който може да й даде всичко онова, което не мога да й дам аз.

— Това пък какво означава, по дяволите? — попита Лутър. Той забеляза, че Коул повдигна рамене с привидно безразличие. Но лицето му казваше съвсем друго.

— Добре, ти обичаш ли я все пак? — продължи Лутър. Коул се обърна рязко. Лутър посрещна погледа му, повдигна рамене и продължи: — Значи я обичаш. А тя обича ли те?

— Какво значи това, по дяволите? — каза ядосано Коул, отбягвайки погледа на Лутър.

— Каза ли й, че я обичаш, така че тя сама да реши дали все още иска да се ожени за онзи златотърсач там, в Даусън? — Яростното изръмжаване на Коул беше достатъчен отговор. — Това не е моя работа, разбира се, но мисля, че трябва да поговориш с нея за всички тези неща, когато я видиш отново.

Коул измърмори нещо и поклати отрицателно глава. Знаеше, че бе безполезно да разговаря с Лутър за Доминик. Беше също така безполезно и да разговаря с Доминик, ако се върне във Форт Юкон. Трябваше да се примири с реалността: тя искаше дом — а той искаше да кръстосва моретата, тя искаше почтен живот — а неговата представа за почтеност бе, че никога не трябва да прекарва нощта с жена, без преди това да й е купил нещо за пиене. Даже ако някакво чудо направеше възможно те да бъдат заедно, независимо от противоположните им цели, Коул знаеше, че нямаше какво да й предложи в момента. Това го измъчваше и го докарваше почти до лудост. Точно когато Коул искаше да каже на Лутър, че никакви разговори не биха могли да компенсират досегашните му грешки, един глас, точно зад гърба му, прекъсна техния разговор:

— Вие ли сте капитан Коул?

Коул се обърна и изгледа мъжа, който се обръщаше към него. От облеклото му се виждаше, че и той бе моряк като него. Коул кимна и се опита да прогони от съзнанието си измъчващите го мисли. Мъжът протегна ръка.

— Аз съм капитан Линдси — той разтърси енергично ръката на Коул, след това повтори същото и с Лутър.

— Предполагам, знаете, че параходът ми отива в Сейнт Майкъл — каза капитан Линдси с усмивка, на която Коул не отвърна. Дъждовни капки се стичаха по неравните кичури на черната брада на мъжа. — Но имам малък проблем.

Коул леко присви очи и повдигна въпросително вежди:

— И какъв е проблемът?

Линдси се ухили:

— Е, като бях в Даусън Сити, реших да поиграя малко покер. Та успях да спечеля един добър парцел на Бонанца Хил — той отново се ухили, щом забеляза как вниманието на двамата мъже веднага бе грабнато при споменаването на Бонанца. Хълмът се славеше като едно от местата с най-богати златни жили в поречието на Юкон. — Да, обаче бях поел задължението да докарам парахода до Сейнт Майкъл, защото той е собственост на Корабната компания на Аляска. И си помислих… — той спря и почеса замислено гъстата си брада.

Коул очакваше с нетърпение да чуе какво се опитваше да му каже капитанът. Той забеляза, че Лутър също слушаше с известна досада увъртанията на Линдси.

— Ние отиваме в Даусън Сити — рязко каза Коул.

— Аз сам искам да тръгна за Даусън Сити. Като знам за незаконното заграбване на земи, което става там, смятам, че трябва да стигна до моя парцел колкото се може по-скоро. Ако се съгласите да докарате парахода ми до Сейнт Майкъл, аз мога да се погрижа вашите пътници да стигнат невредими до Даусън Сити — капитан Линдси извади от джоба си малка платнена кесия, добавяйки — и ще ви се отплатя добре за това.

Коул хвърли един поглед върху мръсната кесия.

Капитан Линдси леко разтвори краищата й, така, че да може да се видят няколко от парчетата самородно злато със средно голям размер, които пълнеха кесията. Коул погледна Лутър и очите им се срещнаха.

— Трябва да поговоря с главния си помощник — каза Коул пресипнало. Той отстъпи няколко крачки встрани, правейки знак на Лутър да го последва.

— Какво мислиш? — попита Коул тихо, когато бяха на достатъчно разстояние.

— Не мога да повярвам, че гледаш сериозно на предложението да се върнеш в Сейнт Майкъл — отговори Лутър. Тонът му бе остър и намекът му — ясен.

— Така ще бъде по-добре за нея — каза Коул през зъби.

— Не ти ли идва на ум, че може да възникне нещо друго, с което ще трябва да се съобразяваш? Нещо, за което ще носиш отговорност в бъдеще?

Коул хвърли на Лутър вледеняващ поглед. Това бе точно попадение в най-съкровените му мисли и опасения. Не за пръв път мисълта, че Доминик можеше да има дете от него, бе спохождала Коул и той си даваше сметка, че това съвсем не бе толкова невероятно. Но той отново си спомни за думите й… голяма къща, където семейството се събира след неделното ходене на църква. Самият той не се вместваше в подобна картина.

— Тя ще се омъжи веднага щом пристигне в Даусън Сити.

— И ти ще можеш да понесеш мисълта, че друг мъж ще бъде баща на твоето…

— Да, по дяволите! — го прекъсна Коул.

— Тогава, предполагам, няма какво повече да ти кажа — в гласа на Лутър звучеше нотка на презрение. Той се зави по-плътно в наметалото си и млъкна. Дъждът продължаваше да вали, а Лутър размишляваше кога ли приятелят му бе успял да се превърне в толкова безсърдечен човек.

Коул гледаше надолу към разкаляната пръст. Държането на Лутър го караше да се чувства по-жалък от тревата под краката си, но не можеше да промени решението му.

— В тази кесия има достатъчно злато, за да се плати първата вноска за нов кораб — истински кораб, не някаква жалък речен шлеп. — Странно усещане сграбчи сърцето му. Образът на Доминик отново витаеше около него. Той се опитваше, но не можеше да прогони този образ.

Лутър въздъхна дълбоко и поклати глава. Дълбока ирония имаше във факта, че Коул бе получил възможността да осъществи мечтата си да има отново свой собствен кораб с цената на нещо не по-малко скъпо за него.

— Надявам се, че няма да съжаляваш — каза той и погледна към Коул. Най-после Коул бе принуден да срещне погледа му.

Вместо очите на Лутър той отново видя пред себе си лицето на Доминик. Спомни си израза на очите й в мига, когато я бе оставил на брега във Форт Юкон. Той никога нямаше да забрави как тя бе повярвала в него, нито щеше да забрави чувствата, които бе изпитал, когато правеха любов заедно. Най-после, въпреки че той никога не си беше представял, че това ще бъде възможно, Доминик го бе накарала да забрави Сузана Роуланд. От сега нататък — и завинаги, образът на Доминик щеше да изниква пред него, когато си помислеше за любовта… за изгубената любов.