Вероника Блейк
Доминик (15)

Глава 14

В късния следобед Доминик и Коул бяха готови да пуснат сала във водата. Коул намери два смърчови клона, които имаше намерение да използва вместо весла, и след като показа на Доминик как да ги закрепи от двете страни на сала, двамата бяха готови да отплават. Доминик затаи дъх, когато Коул пръв се качи отгоре. После отново огледа въжетата, за да провери дали не се бяха разхлабили или развързали. Коул й направи знак да идва. Тя нагази във водата и внимателно се повдигна, за да седне. Под тежестта им клоните лекичко изскърцаха. Тя затаи дъх, но се убеди, че въжетата щяха да издържат. После допълзя до горния край и ускорено задиша при вида на широката река, която ги очакваше. От мястото, където се намираха, повърхността й изглеждаше спокойна. Тя въздъхна с облекчение и леко се отпусна.

Салът едва можа да побере двамата пътника и багажа им. Топлото време от последните няколко дни бе поизчистило по-голямата част от тинята по широката река, но тук-там още се срещаха места, в които кални вълни се разбиваха във високия бряг. Като използваше клоните, Коул показа на Доминик как да избягва тинестите места. Двамата се придържаха плътно до брега и само от време на време се отклоняваха към средата на течението, за да избегнат някоя надвиснала скала или някое по-мочурливо място. През по-голямата част от пътя реката беше спокойна, което бе добре дошло за крехкия им сал.

Както обикновено, наоколо гъмжеше от комари, така че те пътуваха потънали в мълчание. Доминик си помисли, че в сравнение с опасенията й за издръжливостта на сала присъствието на досадните насекоми изобщо не я впечатляваше. Тя с облекчение забеляза, че състоянието на Коул не се влошаваше. Той продължаваше да упорства и не пожела да прегледа раните му, затова Доминик се изплаши да не започнат да кървят отново. Единственото й успокоение беше неговото силно убеждение, че фортът не е далеч.

— Малко по-нагоре ще пресечем едно по-силно течение — извика Коул. — Намери нещо по-здраво, за което да се хванеш. Това е единственото нещо, което можеш да направиш. — Думите му бяха заглушени от ромона на вълните и непрекъснатото жужене на комарите. Той се опита да си придаде по-ведър израз и да не издава страха си от предстоящата опасност. Доминик обаче бе успяла да надникне зад маската на лицето му, защото очите й се разшириха от ужас.

Тя погледна към Коул. Той се опита да кимне с глава, за да й вдъхне малко сигурност. Жестът му обаче не й вдъхна желаната увереност. Тя погледна към хлъзгавите клони под краката си, и се зачуди за какво да се хване. После погледна към приближаващите се стени на каньона и сърцето й се сви от лоши предчувствия. По потъналите в сянка каменни склонове трепкаха златисти отблясъци. Течението на реката бе все още спокойно, но тя знаеше, че вълните на каньона нямаше да бъдат толкова тихи.

— Там има само няколко по-опасни водовъртежа — извика Коул, забелязал уплашеното й изражение. Накара я да седне е гръб към него. Тя припълзя и впери очи напред. С наближаването на входа на каньона тъмните води ускориха движението си и страховете й се увеличиха. Тя се обърна и погледна към Коул. Цялото му внимание бе насочено към реката. Доминик така и нямаше време за повече притеснения, защото в следващия миг салът мощно се изхвърли напред. Тя ужасено изкрещя и отново се обърна към Коул, който със здравата си ръка се опитваше да направлява крехкия плавателен съд.

Бученето на пенещите се вълни ставаше по-силно и салът безпомощно се люшкаше, подет от вихъра на силното течение. Коул застана на колене, като продължаваше здраво да стиска клона в ръката си. По лицето му се бе изписала мъчителна гримаса. Доминик погледна към ръката му. Превръзката отново бе подгизнала от свежа кръв. Понечи да извика, но гласът й се изгуби сред заплашителното бучене на бързеите.

Доминик се опита да изпълзи до Коул, но не успяваше да запази равновесие. Салът заплашително се люшкаше. Вълните се плискаха в лицето й и единственото нещо, което можеше да направи, бе да се докопа до нещо солидно, за което да се залови. Инстинктивно пръстите й сграбчиха едно от въжетата. С ужас забеляза, че докато го дърпаше, то се разхлаби. Пусна го веднага и се огледа за нещо друго. После се просна по корем, вкопчи се в края на сала и замря неподвижно.

Малкият сал попадна в големия водовъртеж. Всичко наоколо се завъртя пред очите на Доминик. Тя се опитваше да гледа към Коул, без да изпуска сала, и се чувстваше безпомощна като парцалена кукла. Реката, стените на каньона и дори небето се сляха в едно, и тя получи световъртеж. Доминик не можеше дори да извика, защото всеки път, когато отваряше уста, вълните я плисваха в лицето. Пръстите й затърсиха някаква по-стабилна опора. За пореден път напипа въжето и забеляза, че бе започнало да се разхлабва. После й се стори, че клоните под тялото й започнаха да се отделят едни от други. Постоянното люшкане на сала й пречеше да види дали това наистина беше така, или само си въобразяваше. И тъй като не можа да се докопа до нищо друго, се видя принудена да се хване за едно от въжетата.

Доминик леко се надигна и се огледа. Обливащите я вълни й пречеха да види ясно къде беше Коул. После забеляза, че той все още е на сала, и малко се успокои.

Коул имаше чувството, че никога досега не бе изпитвал подобна зашеметяваща болка. Тъй като трябваше да използва и двете си ръце, той се видя принуден да измъкне ранената си ръка от поддържащата превръзка. Клонът вече бе станал абсолютно ненужен и той го захвърли. Ясно съзнаваше, че единственият им шанс да се измъкнат бе да се хванат здраво за сала и да се оставят на течението, докато свършат водовъртежите. Ако, разбира се, салът издържеше.

Доминик разбра, че салът се разпада, едва когато двата клона под нея започната да се раздалечават. В следващия миг тя бе толкова вцепенена, че мозъкът й отказваше да размишлява. Когато си възвърна трезвия разсъдък, реши, че можеше да оцелее само ако се вкопчеше в една от гредите. Здраво обгърна с ръце дървото под себе си и затаи дъх, когато силното течение яростно ги увлече към разпенените води на бързея. Вълните се нахвърлиха отгоре им и спряха дъха й, Доминик за малко не изгуби съзнание.

Коул отчаяно извика, когато видя как салът се разпада пред очите му. Той се опита да хване Доминик, но пяната от пръски я погълна. Разумът му подсказа, че нямаше смисъл да се хвърля във водата и да плува към нея. Единственото, което му оставаше, бе да се моли тя да не се разбие в някоя от околните скали, преди да излезе от бързея. Реши да не губи надежда. Малко след като салът се строши, Коул усети, че течението започна да става по-бавно. Той седна, пусна краката си във водата и започна да се оглежда за Доминик. Почувства как започваше да се сковава от сляп ужас, когато погледна зад себе си, където разпенените води на каньона постепенно уталожваха бесния си ритъм. От другата страна на бързея бе необикновено спокойно. Ако в следващите няколко мига не я забележеше, Коул си даде сметка, че ужасните му опасения щяха да се потвърдят: тя не бе успяла да излезе от бързеите и сигурно лежеше просната в основата на някоя от скалите, с които бе осеяно речното дъно.

Очите му започнаха да се замъгляват и главата му забуча. Паниката постепенно обхващаше цялото му тяло. Спомни си как за последен път я бе видял да лежи вкопчена в гредата, преди да изчезне в бушуващите води. „Не, за Бога, не!“ — си каза той. Започна да ругае това забравено от Бога място, но замлъкна, когато видя, че нещо се показа от края на каньона.

— Доминик! — извика той. По тялото му се разля вълна на облекчение. Отново извика името й. Тя бавно се надигна над гредата и замаяно погледна към него. Коул видя как се закашля, мъчейки се да си поеме въздух, но най-важното бе, че е жива. Той я изчака, докато си поеме дъх, и отново я повика.

Доминик се огледа. После вдигна ръка и му помаха, но все още се намираше твърде далеч, за да може да види лицето й. Коул се опита да се добере до нея, но бе толкова изтощен, че не можа изобщо да помръдне. После погледна към ранената си ръка. Бинтът беше паднал някъде по течението и от раните се процеждаха капки кръв. Те се стичаха по ръката и цопваха в тъмната вода на реката, където, преди да изчезнат, оставяха малки червеникави ореоли. Това бе последното нещо, което си спомняше.

В продължение на няколко секунди Доминик не разбираше какво става с нея. Главата й бе още леко замаяна и тя трудно си поемаше въздух. После си спомни как бе попаднала във фунията на огромния водовъртеж. Тъкмо усещаше, че започва да се дави, когато по някакво щастливо стечение на обстоятелствата мощното течения я отхвърли встрани от кипящия казан. Тя бе продължила здраво да стиска гредата и безпрепятствено се бе измъкнала от бързеите. После видя Коул. Нищо не можеше да се сравни с огромната й радост, когато чу да вика името й. Тъкмо когато мислено благодареше на Бога за избавлението им, видя, че Коул се олюля и падна във водата. Доминик извика и без да се колебае, се хвърли във водата и заплува към мястото, където бе паднал Коул.

Когато стигна до него, той вече бе потънал надолу. Доминик си пое въздух и се гмурна под водата. Калта затрудняваше зрението, но тя можа да види как тялото на Коул бавно слизаше към дъното. Бързо го достигна и го сграбчи за яката на палтото. Почувствала невиждан прилив на сила, успя да го издърпа на повърхността. После го притисна до себе си и заплува към брега. На два пъти за малко щеше да го изпусне, но решимостта да го измъкне жив не я напускаше. Брегът, който бе на стотина крачки, й се стори на цяла миля разстояние. Доминик имаше чувството, че бе изминала цяла вечност, когато най-накрая усети под краката си тинестото дъно. На няколко пъти се подхлъзна в лепкавата кал, но успя да изтегли Коул на брега. Тялото му тежеше като олово, но тя не можеше да го остави да потъне.

Когато и двамата бяха вече на сушата, Доминик разхлаби яката му, обърна го по корем, коленичи до него и силно натисна областта на гърба между двете плешки.

Измина една минута, но той остана неподвижен. Доминик усети как я обхваща сляп ужас, но не загуби самообладание и продължи да действа. Събра всичките си сили и отново натисна гърба му. Той започна да кашля. От устата й се откъсна въздишка на облекчение. След като той на няколко пъти дълбоко си пое въздух, тя го обърна по гръб. Очите му бяха затворени, но не след дълго клепачите започнаха леко да трепкат. Когато отвори очи, тя видя, че зениците му бяха замъглени и че той изглежда напълно объркан.

— Коул? Чуваш ли ме? — попита Доминик. Тя се наведе над него и го погледна в очите. Той премига и после фокусира погледа си. Тихичко, Доминик отново отправи поредната благодарност към Бога. Вниманието й бе привлечено от ръката му. Ужасните рани още кървяха по-малко, но на места кръвта бе започнала да се съсирва. За голям свой ужас тя забеляза, че най-опасна изглеждаше раната, която тя неволно му бе причинила с ножа.

— Момиче, ти ми спаси живота — задъхано промълви Коул. После му се прииска да я прегърне, но усети, че изобщо не може да помръдне.

Доминик не можа да отговори, защото някъде над главата й проехтя изстрел. Тя погледна към Коул. Той също бе чул изстрела.

— Да отида ли да видя какво става? — тихо попита тя. Доминик искрено се страхуваше да не си навлекат допълнителни неприятности, защото Коул изобщо не бе в състояние да оказва съпротива.

Той усети колебанието в гласа й. Но тъй като спешно се нуждаеха от помощ, можеха да се надяват, че този, който току-що бе стрелял, можеше да им помогне да се доберат до форта. Затова само кимна с глава и събра сили, за да я погали нежно по бузата. Искаше му се да й каже колко много я обича, но, дори и след последните премеждия, не се осмели.

— Внимавай! — бе всичко, което можа да й каже.

Доминик кимна. Тя преглътна тежката буца, заседнала в гърлото й. Само преди минути те можеха завинаги да изчезнат от лицето на земята, а той отново не искаше да признае чувствата си, каза си тя. После бавно се изправи. По бузата си още усещаше парещото докосване на пръстите му. Около нея подухна лек вятър, който проникна през подгизналите й дрехи и я накара да потрепери от студ. Откъм хребета, надвиснал над брега, се дочу конски тропот. Тя се опита да потисне нарастващия страх в гърдите си. Преди паниката да я обхване изцяло, конниците се показаха иззад ръба. Те спряха и погледнаха надолу към тях. По тялото на Доминик се разля вълна на облекчение, когато разпозна униформите на кралската конна канадска полиция. Конниците бяха заели величествена стойка, облечени в червени мундири, високи кавалерийски ботуши и шапки с пера. Доминик си каза, че никога досега не бе виждала по-щастлива гледка.

— От Форт Юкон ли идвате? — попита тя.

Събитията последваха мигновено. Конниците почти веднага се озоваха при тях, бинтоваха ръката на Коул, увиха Доминик в топли одеяла и им дадоха да пият вода от манерките си.

— По всичко личи, че сте си имали работа със същото гризли, което преди малко застреляхме — каза единият от тях, докато гледаше раните на Коул. — Старият звяр беше изтощен от загубата на кръв, но все още бе твърде опасен.

Доминик погледна към Коул. Видя как напрегнатото му лице се поуспокои. Бе сигурна, че й по нейното се четяха същите чувства. Ако конниците не се бяха появили навреме, сигурно отново щяха да се сблъскат с мечката. При тази мисъл тя не се сдържа и потрепери. После си припомни, че ужасът бе свършил. Сега Доминик бе почти убедена, че когато стигнеха във форта, Коул щеше да й разкрие чувствата си. После двамата щяха да забравят за миналите несгоди и да обсъдят как да прекарат бъдещето.

— Готови ли сте да тръгнем? — попита един от полицаите, който видя, че Коул бе започнал да се посъвзема, въпреки че все още бе твърде блед.

Коул погледна към конете и кимна. Преди да тръгне на последното си плаване по реката, той предпочиташе да се вози на кораби и параходи, отколкото да язди. Но сега мисълта, че нямаше повече да ходи пеш, го правеше извънредно щастлив. Той погледна към Доминик и видя, че тя също го гледаше. Изпита огромна вина, когато видя колко изтощена и притеснена изглежда тя. После се намрази, първо, защото я бе повел на това безумно пътешествие, и, второ, заради болката, която тепърва щеше да й причини, когато трябваше да й каже, че всичко бе свършило.

Когато групичката влезе във форта, нощта бе паднала навън. Лекарят на селището побърза да се погрижи за раните на Коул. Оказа се, че бе имал късмет. Нямаше инфекция и ръката му щеше да зарасне бързо, при това — без трагични последствия. Коул се обнадежди, но усети, че умира за сън. Когато излезе от стаята на лекаря, видя, че отвън го чака Доминик, която все още продължаваше да седи с мокрите си дрехи.

— Веднага свали тези дрехи и върви да спиш! — рязко каза той. Тя погледна към току-що бинтованите му ръка и длан. Коул се наруга заради грубостта си. По всичко личеше, че тя го бе чакала да излезе от лекаря.

— Каза, че ще оживея — ласкаво промълви той и почти веднага добави: — Трябва да ти благодаря за това, че не един и два пъти спаси живота ми.

Доминик вдигна рамене. Едва сега тя усети колко много бе уморена.

— Коул? Утре… — тя се поколеба и погледна надолу.

— Утре трябва да се опитам да изтегля пътниците от „Лейди Сузана“ — каза той.

Светлината, която струеше от прозореца на доктора, освети измъченото й лице, когато тя отново го погледна. Той видя, че бе разкъсвана от множество и различни чувства, и разбра какво искаше и силно се нуждаеше да чуе. „Може би е дошло време — каза си той — веднъж завинаги да сложим край на агонията.“ Може би сега бе моментът да й обясни защо никога не можеше да й каже тези думи.

— Стаите ви са готови. — Един млад полицай дойде при тях, помаха с шапка към Доминик и каза: — Елате с мен да ви покажа къде да се измиете, преди да си легнете.

Доминик се обърна към Коул. Имаше чувството, че идването на полицая го зарадва. После с огорчение си помисли дали изобщо някога щеше да им се отдаде случай да разкрият чувствата си един на друг.

— За утре… — понечи да каже Доминик и мисълта, че той щеше да я остави тук, съвсем сама, я изпълни с лоши предчувствия.

— Ще ти се обадя, преди да тръгна — отвърна Коул. После неочаквано пристъпи напред и я хвана за ръката. Пръстите му отчаяно се вкопчиха в нейните. Тя отвърна на жеста му и те мъчително се взряха един в друг.

Доминик знаеше, беше дори убедена, че ако полицаят не стоеше до тях, Коул отново щеше да я люби. Очите и изражението му недвусмислено говореха за това. Може би точно това бе имал предвид, когато й каза, че ще й се обади утре сутринта?