Вероника Блейк
Доминик (14)

Глава 13

— Така добре ли е? — попита Доминик, когато окончателно затегна краищата на превръзката през врата на Коул. Срещна настойчивия му поглед и остана поразена от дълбочината на чувството, което се излъчваше от очите му. Стори й се, че цяла вечност не можа да откъсне поглед от тях.

Надеждата отново надделя над страховете й. Имаше чувството, че любовната им връзка нямаше да приключи нито във Форт Юкон, нито в Даусън Сити. В главата й бе останал само бегъл спомен от името на Джек Скрогинс. Той със сигурност щеше да разбере, че истинската любов не можеше да се зачерква с лека ръка. Тя щеше да му обясни, че се е влюбила в Коул и щеше да му върне парите. Да, но трябваше да измисли начин да ги намери, защото в момента не разполагаше с нищо. Но за това щеше да се притеснява по-късно. Единствената й грижа сега бе да помогне на мъжа, когото обичаше.

— Добра работа — каза Коул, докато наблюдаваше действията й. Бе измила раните му с вода от манерката, след като я бе уверил, че съвсем скоро щяха да стигнат реката. После хладнокръвно бе намазала раните с мехлем и ги бе превързала. Следите от мечката не бяха особено привлекателни. Дългите нокти бяха раздрали кожата, откъсвайки части от мускула и стигайки чак до костта. Разръфаната му ръка бе превърната в кървава пихтия. Коул слабо се усмихна. Тя гледаше към дланта му, а в изражението й пролича притеснение.

— Това е рана от нож, нали? — рязко попита тя и посочи дълбокия разрез по горната част на дланта му.

Коул вдигна рамене и се постара да изглежда безразличен.

— Това не можеше да се избегне — каза той. Коул се надяваше, че Доминик няма да направи разлика между тази и останалите рани. Той знаеше, че тя неволно бе закачила ръката му с ножа, когато нанасяше втория си удар по лапата на мечката.

Лицето й се сви от ужас.

— Това беше нещастен случай — опита се да я успокои Коул и отново се насили да се усмихне. Притесненото й изражение се смени със съжаление.

Доминик протегна ръка, нежно погали небръснатите му бузи и тихо каза:

— О, Коул, толкова съжалявам.

Той се опита да се пошегува по повод на случката, но не получи желания ефект, когато каза:

— Недей да съжаляваш! Не ми е за първи път жена да ме посече. — Той се разсмя, но веселото му настроение не успя да зарази Доминик. Пръстите й докосваха горния край на белега му, когато в очите й проблеснаха гневни искри. Тя отдръпна ръката си, сякаш се опари. После понечи да каже нещо, но не успя.

— Може би някой ден ще ти разкажа за това — каза Коул. Той се замисли какво щеше да си помисли Доминик за него, ако й разкажеше за връзката си със Сузана Роуланд. Той беше почти убеден, че мнението й за него вече бе значително повлияно от грешките, които допусна през последните няколко дни. Когато научеше за преживелиците му по френската Ривиера, тя сигурно щеше да го провъзгласи за най-безумния човек, когото някога е срещала.

Доминик кимна, но все още не намираше думи, за да му отговори. Разбираше, че привлекателното лице на Коул е било посечено от жена, в която той е бил влюбен. Когато успя да надникне в очите му, видя, че той бе посечен и в душата си и че тази вътрешна рана му причиняваше много повече болка. Сърцето й се сви от любов и силно й се прииска да го накара да забрави за болката, причинена от миналите чувства.

Коул замахна с ръка, за да прогони агресивните комари, които ставаха все по-настойчиви. Горещият следобед бе започнал да привлича насекомите над долината, а те бяха изразходили всичката си мас против комари.

— Хайде да тръгваме, преди да се оставим да ни изядат живи — каза Коул. „И преди да се сетиш да ме питаш за миналото ми“ — помисли си той.

Доминик преглътна буцата, която бе заседнала в гърлото й. В главата й витаеха стотици въпроси, които не се осмеляваше да зададе. Ако той си бе направил труда да й обясни, тя бе сигурна, че щеше да го разбере. И може би щеше да го накара да проумее, че никога няма да го нарани, поне не нарочно. Но после реши, че моментът не е подходящ. Трябваше колкото се може по-бързо да се доберат до форта, както заради спасението на Коул, така и заради останалите пътници. Доминик се постара да настрои мислите си към настоящето.

— Аз ще нося багажа — каза тя и без да дочака отговор, нарами тежката торба и стисна ремъка под рамото си.

Коул не се опита да я разубеди. В здравата си ръка носеше пушката. Беше сигурен, че ако мечката не беше смъртоносно ранена, скоро пак щеше да ги потърси. По гърба му се разля студена пот при мисълта за звяра. Дори и с пушка в ръка, Коул не беше сигурен, че можеше да се противопостави достойно на побеснялото от болка животно.

Почакай! — извика Коул на Доминик, която бързо закрачи напред. Тя се обърна разтревожено. Коул облегна пушката на близката скала и започна да разкопчава колана си. — Искам да си сложиш това — каза той.

— Не, не го искам — побърза да отвърне тя и бегло погледна към ръката, която бе наранила със същия този нож.

— Трябва да имаш някакво оръжие — настоя той. Гласът му ставаше нетърпелив. Той усети как главата му се замая, а от силната горещина започваше да му се гади. Коул протегна колана към Доминик.

— Защо? — продължаваше да упорства тя.

Коул остро я изгледа.

— В случай, че мечката се покаже и ни…

— Но ти имаш пушка — прекъсна го тя, отказвайки да вземе ножа.

— Ако нещо се случи с мен, ти трябва да имаш поне това — той продължаваше да протяга колана и ножа. Доминик поклати отрицателно глава, но той не я остави да отговори. — За мен отрицанието не е отговор.

Тя погледна към ножа и понечи да му каже, че ставаше смешен, но в края на краищата протегна ръка и пое колана. Когато го пристегна около кръста си, ножът провисна надолу. Тя вдигна глава и срещна очите на Коул. Запита се дали и той чувстваше същото, а то беше, че всичко, което преживяваха заедно, само по-силно подклаждаше любовта им и ги свързваше със здрава нишка, която щеше да трае цяла вечност, независимо от обратите на съдбата.

— Хайде да тръгваме! — каза Коул. Мислите му се замъглиха от пулсиращата болка в ръката и от мъчителното чувство на поражение. Искаше да отведе Доминик на безопасно място и не желаеше да мисли за нищо друго.

Преходът до реката беше без особени премеждия, ако не се смятаха настървените рояци комари. Доминик продължаваше да си повтаря, че никога нямаше да свикне с това място, но после си припомни, че нямаше друг избор. Торбата, която мъкнеше на гърба си, тежеше като олово, а ремъкът болезнено се врязваше в крехкото й рамо. На няколко пъти Коул се опита я вземе, но тя твърдо му отказа. Въпреки че той показваше завидна за раните си издръжливост, Доминик знаеше, че няма да може да носи торбата на израненото си рамо, вниманието му трябваше да бъде насочено единствено към пушката. Тя самата не правеше крачка, без да се огледа за следи от мечката.

За нейна голяма изненада се оказа, че реката не беше много далече от пещерата. В късния следобед пред тях отново потекоха мътните й води. Тя се обнадежди, че скоро щяха да се върнат към нормалния живот. Почувствала внезапен прилив на сили, тя се обърна към Коул. При вида на пребледнялото му лице по тялото й премина тръпка на уплаха.

— Трябва да си починеш — загрижено каза тя. После бързо затвори уста, защото между отворените й устни нахлу рояк комари.

Коул се постара да изглежда безразличен, но ясно съзнаваше, че се намира на прага на силите си. Краката му бяха станали разтегливи като ластици, лицето му гореше и по лепкавата влага върху превръзката разбра, че отново бе започнал да кърви. Миризмата на кръв щеше да привлече още повече комари, а през нощта можеше да им докара и по-опасни неприятели. Множество вълци, мечки и дори същото старо гризли щяха да дойдат, подмамени от миризмата на лесната плячка.

— Не, трябва да продължим — каза той. Дрезгавият му глас потрепери. По лицето на Доминик премина сянка на уплаха и той можа да разчете мислите й. Ако нещо му се случеше, тя щеше да остане съвсем сама в дивата пустош. Тази мисъл му вдъхна нови сили. Твърдо бе решил да не се поддава на изтощението, което скоро щеше да го повали. Коул се опита да се съсредоточи върху Доминик и върху отговорността, която бе поел за живота й. Но той ясно съзнаваше, че не можеше да продължи да върви по-нататък.

— Притеснявам се за теб — каза Доминик с треперещ глас. Лицето му ставаше все по-бледо и когато тя погледна към ръката му, видя, че превръзката бе почервеняла от кръв. — Mon Dieu! — извика тя, пусна торбата и се затича към него. — Много силно кървиш.

Коул притисна ръка до гърдите си, погледна надолу и разбра причината за притеснението й. Видът на толкова много кръв, неговата кръв, го накара да се почувства още по-несигурен.

— Ще се оправя. По-добре да продължим, ако искаме да стигнем до форта, преди да е мръкнало.

— Но ти не можеш да продължаваш повече — едва промълви Доминик.

Коул я погледна и видя как в сините й очи се отрази мъченическият му вид. Знаеше, че трябваше да признае поражението си, но реши да не се предава напълно.

— Ще построим сал — внезапно каза той, без да обмисли идеята докрай. Знаеше, че между мястото, където се намираха, и Форт Юкон имаше отсечка с водовъртежи и подводни течения. Големите кораби не срещаха никакви трудности при преодоляването им, но Коул бе виждал как много салове ставаха на трески, понесени от ожесточените вълни на Уайт Уотър Каньон.

Доминик вяло замахна с ръка към рояците от комари. Никога нямаше да свикне с тези отвратителни насекоми, но се бе научила поне да се справя с тях. Преди да отвърне, отново помаха с ръка пред лицето си, за да може да отвори уста.

— Чудесна идея — ентусиазирано каза тя. — Как?

Ако болката на Коул не беше толкова силна, той щеше да се засмее на оптимизма й. Тя беше толкова невинна, но това не й бе попречило да опита вече от трудностите на живота. Припомни си разказа за детството й и се запита как след годините, прекарани в частните училища, и огромното влияние на майчиния й живот тя все пак бе съумяла да съхрани надеждата си за бъдещето.

— Ами, с клони и… — той погледна към торбата, която бе паднала на земята, и допълни: — …Онова въже в торбата. После бързо затвори уста, защото комарите се нароиха пред лицето му. Мислеше, че никога нямаше да се моли за дъжд, но сега би дал всичко за малко буреносни облаци. По небето се носеха няколко рехави облачета, които в никакъв случай не можеха да се нарекат заплашителни.

Без да губи повече време, Доминик започна да претърсва околността за отчупени клони и паднали дървета. В пристанището на Сейнт Майкъл тя бе видяла много и най-различни салове; някои изглеждаха много солидни, а други бяха сглобени от хилави клонки, стегнати с въжета, на които по всяка вероятност щеше да прилича и техният сал. Нея обаче не я интересуваше външният вид, стига той да можеше да ги отведе по реката. Беше убедена, че щеше да се справи с управлението му, докато Коул си почиваше. Доминик загрижено погледна към него и видя как с изкривено от болка лице той се мъчеше да изтегли един дебел клон. Превръзката му бе подгизнала от кръв. Доминик пусна клона, който мъкнеше, и се затича към него.

— Коул, остави, трябва да си починеш! — Тя го под хвана за здравата ръка и умоляващо го погледна.

Той пораженчески въздъхна. Знаеше, че за пътуването по реката му трябваха пресни сили. Затова само кимна и пусна клона на земята.

— Ще си почина малко, докато събереш клоните — задъхано отвърна той. Устните му се разтеглиха в изкривена от нерви усмивка. После погледна към окървавената си ръка и усмивката му се стопи.

— Искам да прегледам раните ти и да…

— Не — рязко я прекъсна Коул. — Аз ще се погрижа за тях, щом пристигнем във Форт Юкон.

Доминик кимна и се върна към работата си. Тя не желаеше да спори с него и да губи ценно време. Сега най-важната й задача бе да го отведе до форта. Тя се наведе, грабна клона, който влачеше, и го замъкна до малката купчина дърва. Коул седна и се облегна на дънера на близкото дърво. Той клюмна глава и затвори очи. На мига лицето му се скри зад облак от комари, но той не помръдна. Доминик бе обхваната от паника и се втурна да търси още дърва. Когато счете, че бе събрала необходимото количество, тя извади въжето от торбата. Здравият разум и опасенията й за състоянието на Коул ръководеха действията й и тя започна да подрежда клоните и да ги свързва с въжето.

Като напрягаше всичките си сили, Доминик омотаваше въжето около всеки клон и после здраво го затягаше, преди да го завърже на възел. Ножът, който Коул бе настоял да вземе, й свърши прекрасна работа. Пред очите й изникна порязаната му ръка и тя се почувства много виновна за допълнителната болка, която му бе причинила. После се сети и за белега на лицето му, но си спомни, че той й бе обещал един ден да й разкаже за обстоятелствата, при които го бе получил. Ако, разбира се, държеше на обещанието си.

Докато сглобяваше сала, тя хвърляше по някой друг поглед на Коул. С облекчение забеляза, че кръвта по превръзката бе позасъхнала. Явно това, че стоеше неподвижен, бе спряло кръвоизлива. Изглеждаше задрямал, но от време на време вяло помахваше с ръка към рояците ожесточени комари, които не го оставяха на мира. Доминик трескаво работеше. Не спираше да свързва клоните и да проверява здравината на направените възли. Най-голямата й грижа бе да не се развържат въжетата и да не се разпадне салът. В състоянието, в което се намираше, Коул едва ли щеше да може да плува.

Когато най-накрая реши, че бе обезопасила всички въжета, Доминик се изправи и се запъти към Коул. Помаха с ръка пред лицето му, за да прогони досадните насекоми, нежно го погали и го извика по име.

Коул усети лекия полъх пред лицето си и чу нежния звук на гласа й. За секунда продължи да държи очите си затворени. Представяше си, че лежи на един бял, пясъчен плаж. Лекият бриз нежно галеше лицето му. В залива се виждаха очертанията на закотвения му кораб, а в обятията му лежеше една гореща и изпълнена с желание жена. Доминик. Отвори очи и лицето й изплува пред унесения му поглед. Но сега тя изглеждаше съвсем различна от образа си в съня му. Там тя носеше фина памучна рокля, каквато носеха жените от островите в южните морета, а по копринената й кожа блещукаха капчици пот. Той виждаше как дългите й стройни бедра се изпъваха върху пясъка, а черната й коса се разпиляваше над раменете. Влажните й устни бяха полуотворени и жадуваха да бъдат покрити с целувки…

— Коул? Буден ли си?

Коул примигна и я погледна. Бе навлечена с грубите дрехи, с които не се бе разделяла от няколко дни. Косите й висяха на сплъстени кичури под смачканата широкопола шапка. Лицето й лъщеше от маста против комари, а изпръхналите, сухи устни бяха свити в загрижена гримаса. Коул се ядоса. Не беше честно едно толкова хубаво момиче да погубва живота си в това чистилище.

— Коул?

— Да — отвърна най-накрая той. Прокашля се и отново примига. Как му се искаше веднъж завинаги да потъне в съня си и да я вземе със себе си. Погледът му падна върху сала. В очите му заблестя учудване. Той погледна отново към Доминик. — Добра работа си свършила — каза той, а в гласа му прозвуча гордост и уважение. Тя му помогна да се изправи. Краката му трепереха, но главата му се бе избистрила. Доминик продължаваше да го поддържа, защото се страхуваше да не се строполи отново на земята. Коул нямаше нищо против.

Когато стигнаха до сала, той се наведе, за да го разгледа. В живота си бе виждал как мнозина поемаха към Даусън Сити и на много по-паянтови салове от този тук. Коул се обърна към Доминик. Тя притеснено следеше за реакцията му. Той протегна здравата си ръка и я придърпа към себе си.

— Ти си истински герой — тихо каза той. Очите им се срещнаха. Искаше да й каже още много неща… толкова много неща, но знаеше, че не можеше да си го позволи.

— Мислиш ли, че това ще ни откара до Форт Юкон? — попита Доминик и посочи към сала. Въпреки че той я държеше в прегръдките си, тя се поколеба дали да се притисне по-здраво в него от страх да не му причини болка. Той кимна и тя видя как по лицето му премина едно странно изражение. Докато гледаше в очите му, тя усети, че един ден щеше да разгадае и мислите му. „Съвсем скоро — мислеше си тя — ще мога да разчитам чувствата, изписани в сивите му очи.“