Вероника Блейк
Доминик (12)

Глава 11

— Така по-добре ли е? — попита загрижено Скоул.

Доминик кимна. Тя издърпа ръката си и я притисна до тялото. Беше доволна, че лунната светлина не е достатъчно силна и червенината, обагрила бузите й, оставаше скрита.

— Ако не се погрижиш за раните от въжето, можеш да си докараш някоя инфекция — предупреди я Коул, нави обратно марлята и я прибра в торбата.

Доминик само повдигна рамене. Когато по време на срещата с гризлито тя бе стискала здраво дръжката на ножа, прясно зарасналите й рани се бяха отворили отново. Обилната кръв я принуди да каже за това на Коул. Начинът, по който той се засуети да я лекува, я накара да се почувства особено.

— Не искаш ли да си починеш малко?

— Нищо ми няма — отвърна тя и за доказателство скочи на крака. После нетърпеливо погледна към Коул, който също взе да се надига. — Хайде да побързаме! — каза тя, подражавайки на любимата му фраза.

Устните на Коул се разтеглиха в усмивка. Той й направи знак да го следва. Бяха изгубили немалко ценно време. Той спря, защото я видя да се заковава на място.

Това е посоката, в която тръгна мечката — каза тя с глас, който бе в пълно противоречие с храбрата й физиономия от преди малко.

И ние трябва да тръгнем натам, ако искаме да се върнем при реката.

Доминик пристъпи неуверено и се озова до него.

— Предполагам, че докато наоколо е нощ, няма от какво да се страхуваме.

Коул не побърза да отговори. Ако гризлито надушеше миризмата им, мракът нямаше да има никакво значение. Той се изкушаваше да сподели, че старата мечка вървеше по петите им от няколко дни, но после се отказа. Искрено се надяваше повече да не я срещат и на сутринта да са стигнали реката. Тогава щеше да реши какво да предприемат по-нататък. Но сега имаше достатъчно други грижи.

Сиянието на пълната луна им помагаше доста, но неравният терен създаваше допълнителни трудности. Тук-там стърчаха каменни отломъци, а краката им се оплитаха в падналите клони, ниските храсталаци и гъстата трева, които покриваха земята. Двамата напредваха със скоростта на костенурка. Коул омота с парцал горния край на един боров клон и го запали, за да се получи факла. Пламъкът обаче прегоря твърде бързо и не след дълго той се видя принуден да се откаже от намерението си.

— Може да използваш някоя от дрехите ми за нова факла — предложи Доминик. Коул сърдито я погледна и тя възмутено възкликна: — Имам предвид неща, от които нямам такава нужда, като тези влудяващи кожата наполеонки. — И за да му докаже правотата си, тя трескаво започна да се чеше.

— Утре ще искаш всичките тези дрехи да са на гърба ти — отвърна той. Ужасеният израз, който се появи на лицето й, показа, че Доминик не бе забравила острите жила на арктическите комари.

— Ще ходим по-бавно, без да си даваме много труд — каза Коул. Той я хвана за ръката и я поведе по неравния терен. При всеки по-особен звук и дори при слабото изшумоляване на вятъра в короните на дърветата, те спираха и се ослушваха. Воят на вълците вече не им изглеждаше така ужасен след срещата с огромната мечка, която дебнеше наоколо.

Доминик така и не можа да изтрие образа на страшния звяр от съзнанието си. Докато превързваше ръката й, Коул й бе казал, че това гризли беше по-голямо от обичайните екземпляри. Това откритие обаче ни най-малко не намали страха й. Тя хвана здраво ръката на Коул и се зарече да не го изпуска повече от очи.

През тази нощ Коул и Доминик не успяха да изминат предварително определения път. Те се намираха на върха на един хребет, в долния край на хълмовете, когато на изток хоризонтът започна леко да просветлява. Над долината се стелеше тънка мъгла. От височината Коул можа да съзре малки късчета земя, прозиращи под рехавия воал. Небето над тях все още бе осветено от огромната кръгла луна, заобиколена с безброй блещукащи звезди.

— Там долу в долината се намира нашата река — каза Коул. — Докато се доберем до нея, ще стане обед. — Той погледна към небето. Новият ден обещаваше да бъде горещ. Извърна поглед към Доминик и видя, че тя напрегнато го гледаше. Коул не можа да надникне в мислите й, но по лицето й ясно личеше голямото изтощение от трудния преход и непрестанното озъртане за мечката. Под очите й се виждаха тъмночервени кръгове, които прозираха дори и под дебелия слой прах и мръсотия.

— Ще походим още малко, докато изгрее слънцето. — Той се протегна и закачливо повдигна периферията на шапката й. — После ще потърсим някое местенце, за да починем няколко часа, преди да атакуваме онези жужащи гадинки по реката. — Коул забеляза, че усмивката й беше пресилена. Тя кимна, въздъхна дълбоко и го подкани да тръгват. Коул бе обхванат от възторг. Никога досега не бе виждал жена, надарена с толкова силен дух. После отново си каза, че трябваше да научи всичко за миналото и за бъдещите й планове… всичко, което можеше да се научи за нея.

Той реши да поговорят веднага щом спрат за почивка. Двамата започнаха да се спускат надолу. Ранният утринен въздух бе наситен с обичайния студ. По земята се стелеше лек скреж и затрудняваше слизането по скалистия склон. Когато най-накрая стигнаха до равнината в подножието на хълмовете, слънцето започваше да разлива златистите си лъчи. Около дънерите и под скалите оставаха големи мокри петна от разтопилия се скреж и не след дълго, без всякакво предупреждение, над главите им заиграха рояците комари.

Преди да започнат спускането надолу, Коул и Доминик се бяха намазали със задушливата мас и затова храбро продължиха да вървят напред. Докато си проправяха път през рояка, Коул внимателно изучаваше местността и търсеше подходящо място за почивка. Той не можа да повярва на късмета си, когато на около стотина ярда встрани от хълма забеляза малка пещера, заобиколена от рехави борчета. Потупа ръката на Доминик и посочи към отвора. Тя радостно кимна с глава, като се постара да не говори, за да не се нагълта отново с комари.

Когато приближиха пещерата, Коул се наведе и взе един по-голям клон. Той направи знак на Доминик да изчака и продължи сам. Предпазливо се доближи до изхода, пъхна клона и го развъртя с всичка сила. Отвътре нещо изквича и го накара да отскочи назад. Той направи няколко крачки встрани и преди да разбере какво ставаше, звукът се повтори и нещо изхвърча от пещерата.

Доминик изписка, когато нашареното с черно-бели ивици животинче профуча покрай краката й. Тя не можа веднага да познае какво беше това, но много скоро след изчезването му въздухът се изпълни с острата миризма на скункс.

— По дяволите! — каза Коул и запуши с ръка устата и носа си. Той беше почти сигурен, че пещерата криеше някое диво животно. Скунксът беше най-безопасният от всички диви обитатели, но миризмата, която този малък дявол излъчваше, бе направо непоносима. Коул продължи да отстъпва и стигна до мястото, където го чакаше Доминик. Той се обърна към нея. Тя също бе закрила долната половина на лицето си с длан. Учудените им очи се срещнаха за миг.

Въпреки че в последните събития нямаше нищо смешно, Доминик не можа да сдържи смеха, който напираше в гърлото й при вида на озадачения Коул. Удивеното изражение по мръсното му лице го правеше да прилича на малко момче, което бе извършило беля и очакваше да бъде напляскано. Веселието й бе заразително.

Коул също се закиска. Ръцете им се смъкнаха надолу. Миризмата на скункса бе прогонила комарите. След като в продължение на няколко минути те кашляха, плюеха и свикваха с острата, отблъскваща миризма. Коул си даде сметка, че животинчето им бе направило огромна услуга. Той хвана Доминик за ръката и я бутна да влезе в пещерата. Тя се препъна на входа и той я последва.

От мястото, където стоеше, Доминик видя, че се намираше в дълга и тясна мрачна дупка. Помисли си, че в дълбините й можеше да се спотайва и някое друго животно. Коул обаче не й остави време за размишления. Той я побутна й я накара да се наведе, за да не удари глава в тавана. След като се озова вътре, Доминик се почувства на сигурно място и започна да свиква с тъмнината. Въпреки че и тук се носеше леката миризма на скункс, тя бе за предпочитане пред атаката на комарите отвън. Въздухът бе хладен и съвсем леко влажен. Доминик въздъхна облекчено и коленичи.

Тук ще можем да си починем на спокойствие, защото миризмата ще отблъсква комарите — каза Коул и доволно се усмихна. Той премига няколко пъти и се опита да пробие гъстия мрак. Пещерата бе всъщност една дупка, издълбана в хълма, около осем стъпки дълбока, шест — широка и четири — висока. Точно колкото трябва, помисли си Коул.

— Ами скунксът? — попита Доминик, въпреки че това не я интересуваше кой знае колко. Изпита желание да опъне изтръпналите си крайници и замечтано се огледа.

Коул прочете мислите й.

— Няма да се върне за известно време. — Той облегна пушката до стената и отвори сака си. После измъкна оттам двете одеяла и докато Доминик ги развиваше, предложи нещо, на което със сигурност знаеше, че тя щеше да се съгласи. — Мисля, че спокойно можем да свалим тези топли и противни дрехи, докато сме тук вътре. — Доминик извърна лице към него. Дори и в гъстия мрак Коул видя как очите й заблестяха. Тялото му вече жадуваше за минутите, които щяха да последват събличането.

— О, monsieur, merci — прошепна тя и без колебание започна да сваля една по една дрехите си. С голямо удоволствие изрита ботушите си и побърза да се освободи и от останалите парцали. Когато стигна до омразните й наполеонки, тя спря. Доминик искрено се надяваше никога повече да не й се налага да носи подобно неудобно вълнено бельо, но ясно съзнаваше, че щом се налагаше да ги носи през лятото, то през зимата сигурно трябваше да навлича поне по два ката. Желанието й да прекара живота си в Юкон отслабваше с всяка изминала минута. Тя се облегна назад и се опъна върху завивката си. Тази пещера бе същинско райско кътче в тази проклета страна.

Коул я гледаше с нямо възхищение, докато тя бързаше да свали дрехите си. Но когато си легна, без да свали наполеонките, по лицето му се изписа разочарование.

— Няма да е зле да свалиш и това — каза той и се наведе, за да опипа дебелата вълнена материя. После седна и започна да се съблича.

Доминик се надигна на лакти. Очите й паднаха върху разголената гръд на Коул. По тялото й премина лек спазъм. Тя преглътна и усети как вътрешностите й започнаха да пулсират. Погледът й обходи тялото на Коул. Той бе клекнал до нея. Мракът очертаваше контурите на гъвкавото му тяло и правеше кожата му да изглежда златиста. Изпита желание да докосне всички части на мускулестото му тяло. Очите й се спряха върху набъбналата му мъжественост и тя осъзна, че той я желаеше. В следващия миг тя се откъсна от заобикалящия я свят и го пожела така, както никога досега не беше пожелавала нещо. През полуотворените й устни се пророни лека въздишка. Това беше поканата, която Коул трескаво чакаше.

Той я бутна назад върху завивката и бързо започна да я съблича. Тя разпери ръце, за да му помогне да извади ръкавите, и повдигна ханша, за да разкопчае копчетата на наполеонките. Когато ги изу, той хвана глезените й и нежно я принуди да разтвори краката си. Пръстите му сладостно погалиха вътрешността на бедрата, устните му охладиха пламналата плът и той се настани върху нея. Интимната им позиция бе станала толкова позната за Коул, че го накара да забрави, че някога, в миналото, бе общувал и с други жени. Тя нетърпеливо простена, когато копието му прониза влажната й сърцевина. Тясната пещера го погълна и те се сляха в едно.

Нахълтването на Коул накара пулсиращата тръпка да се разпростре по цялото тяло на Доминик. Тя го желаеше толкова яростно, че усети как всеки момент ще експлодира. Ръцете й се обвиха около здравото му тяло, краката й се вирнаха нагоре и тя натисна хълбоците му, за да го накара да проникне по-дълбоко и да потуши разбунтувалия се огън.

Коул се наслаждаваше на действията й, и страстта му се разпалваше още повече. Той мощно се вряза в нея и до ушите му достигна ликуващият й вик. Той я любеше като човек, обзет от демоните на желанието и както никога досега не го беше правил с друга. Изтощението и уплахата, с които пристъпиха в тази пещера, се стопиха в мига, в който се сляха. Енергията на Коул бе неизтощима и срещаше достоен отговор от страна на Доминик.

След известно време, което му се стори цяла вечност, Коул усети, че страстта и силата му бяха стигнали своя предел, и започна яростно да я люби. Тя прекрасно следваше движенията му. Горещите им, пламнали тела се притиснаха, когато и двамата достигнаха до разтърсващия оргазъм, който за миг ги остави неспособни да си поемат дъх.

Замаяна, отпусната и изпълнена с върховно блаженство, Доминик лежеше под Коул. Някъде дълбоко в себе си тя знаеше, че щеше да дойде мигът, когато двамата трябваше да понесат последствията от тази опустошителна страст. Но сега тя не искаше да се разстройва с мисли за бъдещето, защото искаше изцяло да се наслади на краткотрайната им близост.

Когато Коул успя да нормализира дишането си, той се откъсна от Доминик. Прилепналите им тела отказваха да се разделят и когато той се насили да стане, кожата им се отдели с лек шляпащ звук. Той се настани до Доминик, придърпа я към себе си и телата им прилепнаха едно до друго. Хладният въздух галеше запотената му кожа, а миризмата на скункса се смесваше с тежките вълни на страстта. Коул дълбоко въздъхна. Той се видя принуден да признае нещо, а именно, че беше влюбен в тази жена.

— Обич… — Думите, които само допреди миг бяха в съзнанието му, се помъчиха да излязат през пресъхналата му уста. Но той не бе готов да ги произнесе, не и сега.

Доминик видимо потръпна. Тя усети как прегръдката му стана по-здрава и зачака да чуе края на изречението. Дали само не си въобразяваше, че щеше да го чуе да казва колко я обича? Ушите й напрегнато очакваха да чуят тези властни слова, но те така и не дойдоха. Той стоеше безмълвен като сфинкс и мислите на Доминик трескаво се залутаха. Тя си спомни за Бриджит и за клетвата си да се помъчи да бъде различна от майка си. Коул Хоукинс я бе накарал да я престъпи, макар Доминик прекрасно да съзнаваше, че вината не бе изцяло само негова. Тя бе обзета от притеснението, че Коул не би си позволил да се влюби в една жена, която бе спечелил толкова лесно.

— Какво искаше да кажеш? — попита го тя с разтреперан глас.

Коул се помъчи да потисне напиращите издайнически слова. Той се прокашля и шумно преглътна:

— Исках да те попитам какво те накара да тръгнеш насам.

Въпросът му я смути и обърка.

— Нали… нали ти ме помоли да те придружа до Форт Юкон.

— Не — рязко каза Коул. — Исках да кажа, защо изобщо дойде в Юкон и защо се съгласи да се омъжиш за човек, когото никога не си виждала? — Най-накрая! Той най-накрая зададе въпроса, които го измъчваше още от първата минута, когато я забеляза да стои на палубата на „Лейди Сузана“. Това, че зададе въпроса, не намали болката му. Трябваше да изтърпи и последвалото дълго мълчание.

— Това има връзка с майка ми — отвърна Доминик. — Не исках да свърша като нея.

Коул не можеше да разбере. Те отново потънаха в мълчание. После отново я попита:

— Объркваш ме, момичето ми. Какво общо има майка ти с всичко това…

— Някога ходил ли си на Барбари Коуст в Сан Франциско? — прекъсна го Доминик.

— Да, но…

— Е, там живее майка ми. Поне засега. Мисля, че тя е живяла в почти всеки квартал с червени фенери от Париж до Ню Орлийнз. Но всъщност градът няма никакво значение. Бордеите навсякъде са еднакви.

В гласа й прозвуча суровост, която Коул никога досега не бе чувал. Той не помръдна, нито пък можа да каже нещо. Думите на Доминик рисуваха картини, които той не желаеше да си представя.

— Там ли си отраснала? — тихо попита той.

— Не, тя ме пращаше в частни училища. Мисля, че така се мъчеше да оправдае живота, който водеше. Стана така, че успях да опозная света от две различни страни. Но дори и с това образование, бидейки дъщеря на проститутка, аз опознах по-голямата част от живота чрез нея. — Тя се опита да потисне желанието си да заплаче. Но тъй като продължи да говори, треперещият глас издаде вътрешното й вълнение. — Разбрах само едно: не желаех да тръгна по стъпките й.

Коул чу как гласът й се прекърши и усети тръпката, преминала по чувственото й тяло. Той я притисна още по-силно и пожела да пресуши болката, която се изливаше от цялото й същество.

— Затова съм тук, monsieur.

Коул продължаваше да недоумява.

— Но това, че майка ти е проститутка, не означава, че ти нямаш друг избор.

Доминик тъжно се усмихна.

— Но когато репутацията на майка ти е световно известна, това неминуемо налага някои досадни ограничения.

— Но… — Коул смутено заекна. — Защо е нужно да разказваш за това? Има толкова места, където можеш да отидеш, без някой да те познава.

— Нали точно това направих — отново го прекъсна Доминик. Тя чу как Коул силно въздъхна. Мълчанието му показваше, че бе започнал да проумява. Сега тя искаше да разбере какво бе започнал да й казва преди малко. Той обаче не й остави време да го попита.

— Доминик… — каза нетърпеливо той. — По земята има стотици други места, които са много по-добри от това тук.

— Исках да заложа на сигурна карта — тъжно отговори тя.

— Сигурна карта? — повтори той. — Какво искаш да кажеш? — Той усети как вдигна рамене, сякаш се мъчеше да систематизира мислите си. Доминик се извърна към него. Лицата им се разделяха от няколко сантиметра. Докато очакваше отговора й, Коул бе обзет от лошо предчувствие.

Доминик спокойно го погледна. Мракът, който ги обгръщаше, й позволи да долови само беглите очертания на лицето му. Тя се помъчи да си представи това, което не успяваше да види: безграничната любов, струяща от очите му.

— Когато пораснах достатъчно, за да осъзная разликата между моя живот и този на останалите момиченца, аз разбрах, че имаше две неща, които един ден щях да пожелая да имам повече от всичко на света.

Тя млъкна. Коул затаи дъх, а над веждата му се стече студена струйка пот.

— И кои са тези две неща? — дрезгаво попита той.

— Исках да бъда почтена — бързо отговори тя. Коул почувства огромна вина.

— Но ти си… аз бях глупакът, който не можа да види, че ти беше различна от другите жени.

Доминик бавно поклати глава.

— Бракът прави жената почтена. Този миньор в Даусън Сити, който си търси жена, без да се интересува чия дъщеря е тя, е една сигурна карта.

— Да, бракът — приглушено каза Коул. Той изстина и се разтрепери. — А второто нещо?

— Дом, истински дом. Нали се сещаш, говоря за дома, в който семейството се събира всяка вечер на вечеря, и където в неделя, след сутрешната литургия, се посрещат приятели. Истински, уважаван дом… — Тя изхлипа, въпреки че се бе зарекла да не плаче.

Думите й накараха Коул да онемее. През последните петнадесет години той всячески се бе опитвал да избяга от ограниченията на тези две неща. Бракът с жена като Доминик можеше да се издържи. Но после той се опита да си представи втората й мечта — дом, истински дом. Нещо го прободе в гърдите и той се запита дали сърцето му не се бе сломило. Той замълча, защото не можеше да каже нищо в отговор на двете неща, които тя току-що бе споделила. Той бе разбрал две важни истини за нея, и в следващите пет минути разбра и две важни истини за себе си: никога нямаше да може да й каже колко я обича, защото никога нямаше да може да й осигури дома, който тя така отчаяно желаеше и от който се нуждаеше.