Нора Робъртс
Тази нощ и завинаги (3)

Трета глава

Дните бяха топли и златисти сред вечното лято на Палм Спрингс. Небето грееше безоблачно, пустинният въздух беше сух и горещ. За Кейси тази еднаквост на дните беше едновременно неизбежна и задушаваща. Еднообразието беше онази необходима част от живота, срещу която тя обикновено се бунтуваше. Животът на семейство Тейлър протичаше гладко — твърде гладко. Нямаше неравности за заглаждане, нямаше сътресения. Ако имаше нещо, което да я изнервя, това бе съвършено организираният живот. Човешката природа предполага недостатъци. Тях Кейси разбираше и приемаше. Недостатъците обаче бяха рядка стока в дома на Тейлър.

Работеше с Джордан всеки ден и макар да си даваше сметка, че липсата на дисциплина у нея го разочарова, беше уверена, че не би могъл да я упрекне за нищо по отношение на информацията й. Кейси познаваше своята област. Тя научаваше повече от него. Беше взискателен, дисциплиниран писател и придирчив, педантичен мъж.

Способен бе да извлече точно каквото желае от потока факти и теории, с които го захранваше. И Кейси — обикновено строг критик — започна да уважава и да се възхищава от ума му. За нея беше по-просто да се съсредоточи върху интелекта и таланта му, отколкото да мисли за него като за мъж, като за човек, който едновременно я привлича и смущава. Кейси не беше свикнала някой да я притеснява.

Никак не беше сигурна, че го харесва. В много отношения бяха напълно противоположни. Той беше прагматичен, а тя — уязвимо чувствителна. Той беше сдържан, а тя — открита. Той се ръководеше от ума си, а Кейси — от чувствата. Но все пак и двамата бяха свикнали да се владеят. Разстройваше се от факта, че е неспособна да овладее неговото привличане.

Кейси никога не би се признала за идеалистка. И въпреки това винаги бе смятала, че когато се обвърже сериозно с някой мъж, това ще бъде човек, който съвсем точно ще отговаря на пакета й от изисквания. Ще бъде умен, интелигентен, с океан от чувства, които тя лесно ще овладява. Двамата ще се разбират взаимно. Беше почти сигурна, че Джордан не я разбира повече, отколкото тя него. Начинът им на живот беше напълно различен. И въпреки това продължаваше да мисли за него, да го наблюдава, да си задава въпроси. Той запълваше ума й.

Докато седеше в кабинета му и четеше черновата на една нова глава, Кейси си призна, че поне в това отношение двамата бяха постигнали устойчива съвместимост. Той долавяше усещанията, които се опитваше да му предаде и после ги размесваше със сухи данни и факти. Това доказваше ползата от нея. Да бъде полезна беше най-важното нещо за нея.

Кейси остави листите обратно в скута си и го погледна.

— Чудесно е, Джордан.

Той спря да пише и като вдигна едната си вежда, срещна погледа й.

— Изглеждаш изненадана.

— Доволна — поправи го тя. — Усеща се повече съпричастност, отколкото очаквах.

— Наистина ли? — Думите й, изглежда, предизвикаха интереса му. Той се облегна назад в стола си и я изгледа внимателно.

Кейси се почувства неловко. Усещаше, че той притежава достатъчно интуиция, за да вижда в нея, ако поиска. Но това няма да я трогне. Стана и се приближи до прозореца.

— Мисля, че би могъл да навлезеш малко по-дълбоко в двете субкултури на равнинния живот. Полуземеделските племена от източните равнини са живели в села и притежават характеристики както от равнинните, така и от източните и югоизточни културни области. Съставени били от…

— Кейси.

— Да, какво? — Пъхна ръце в джобовете и отново се извърна към него.

— Нервна ли си?

— Разбира се, че не. Защо трябва да съм нервна? — Започна да търси пакета с цигарите си.

— Когато си нервна, отиваш на прозореца или… — замълча и вдигна цигарите й — … търсиш това.

— Отивам на прозореца, за да погледна навън — възрази тя, подразнена от проницателността му. Протегна ръка да вземе цигарите, но той ги остави на бюрото и стана.

— Когато си нервна — продължи той, докато се приближаваше към нея, — ти е много трудно да стоиш неподвижна. Все нещо в теб трябва да се движи — ръцете, раменете.

— Уверена съм, че е много впечатляващо, Джордан. — Държеше ръцете си здраво напъхани в джобовете. — Вземал ли си уроци по психология при доктор Роудс? Мисля, че обсъждахме субкултурите при равнинните индианци.

— Не. — Протегна се и нави една от къдриците й около пръста си. — Питах те защо си толкова нервна.

— Не съм нервна. — Напрягаше се да задържи тялото си абсолютно неподвижно. — Никога не съм нервна. — На устните му трепна усмивка. — Защо се подхилваш?

— Заслужава си човек да те подразни, Кейси.

— Виж, Джордан…

— Струва ми се, че не съм те виждал ядосана преди — подхвърли той и постави другата си ръка на гърлото й. Пулсът й започна да бие учестено. Докато пулсираше под дланта му, у него се надигаше желание.

— Нямаше да ти хареса.

— Изобщо не съм сигурен — прошепна той. Желаеше я. Както стояха така, почти можеше да усети движението на тялото й под своето. Искаше да я докосне, да изследва — острите извивки и копринената мекота на кожата й. Искаше тя да му се отдаде с въодушевлението, което бе така характерно за нея. Дори и преди да беше пожелавал със същата сила друга жена, не си спомняше. — Винаги е интересно да наблюдаваш как силни личности губят самообладание — каза й, без да спира да я милва по шията. — Ти си много силна жена, и много нежна. Тази комбинация възбужда.

— Не съм тук, за да те възбуждам, Джордан. — Тялото й жадуваше за него. — Тук съм, за да работя с теб.

— И с двете се справяш много добре. Кажи ми… — Гласът му се плъзгаше по кожата й нежно, както и пръстите. — Мислиш ли си за мен, когато си сама — вечер, в стаята си?

— Не.

Той отново се усмихна. Макар че не я привлече по-близо до себе си, Кейси почувства как желанието затуптява в нея. Не беше свикнала да въздържа страстта си, нямаше опит да я усеща като необходимост.

— Не те бива да лъжеш.

— Пак проявяваш нахалство, Джордан.

— Аз пък си мисля за теб. — Пръстите му се плъзнаха към тила й и я обхванаха по-здраво. — Твърде много.

— Не го искам. — Гласът й беше слаб и това я уплаши. — Не, не искам да го правиш. — Поклати глава и се издърпа от него. — Няма да се получи.

— Защо?

— Защото… — заекна и още повече се уплаши. Никой досега не беше успял да й причини такова нещо. — Защото двамата търсим различни неща. Нужно ми е повече, отколкото си способен да ми дадеш. — Прокара ръка през косата си и разбра, че трябва да избяга. — Ще направя почивка. Можем да продължим след обяда.

Джордан я изгледа как забързано излиза от стаята.

Права е, разбира се, помисли си, загледан намръщено към затворената врата. Всичко, което казва, е съвсем разумно. Защо тогава не мога да спра да мисля за нея? Заобиколи бюрото си и отново седна пред машината. Не би трябвало да ми харесва толкова. Облегна се назад и се опита да анализира онова, което изпитваше към нея. Защо го изпитва? Беше ли чисто физическо привличане? Ако е така, защо изведнъж усеща такова влечение към жена, която по нищо не прилича на другите жени, които беше пожелавал? И защо се хваща да мисли за нея в най-невероятни моменти — докато се бръсне, по средата на някой параграф? Най-добре ще бъде просто да приеме чувствата си като физическо желание и да остави нещата така. Няма място за нищо друго. Права е, заключи той. Няма да се получи.

Зае се отново със записките си, написа две изречения и изруга.

 

Докато притичваше през малкия салон към стаята си, Кейси забеляза Алисън, седнала примерно на канапето да чете книга. Момичето вдигна поглед и очите й светнаха.

— Здрасти! — Кейси все още усещаше пулсирането на нервите и желанието в себе си. — Чупила си се?

— Днес е събота — отвърна Алисън и й се усмихна неуверено.

— О! — Трябваше да е сляпа, за да не забележи копнежа в очите на детето. Отхвърли собствените си проблеми и седна до Алисън. — Какво четеш?

— „Брулени хълмове“.

— Сериозна работа — изрече Кейси и прелисти няколко страници, като загуби мястото, до което Алисън беше стигнала. — На твоите години четях комикси за Супермен. — Усмихна се и плъзна ръка по косите на момичето. — И още ги чета понякога. — Детето се взираше в нея с някаква смесица от страхопочитание и копнеж. Кейси се наведе и я целуна по главата. — Алисън — огледа синия й ленен костюм с панталони, — държиш ли много на този тоалет?

Алисън също сведе поглед и отвърна със заекване:

— Аз… не знам.

— Имаш ли някакви дрипи?

— Дрипи? — повтори Алисън, за първи път изричайки подобна дума.

— Нали знаеш, стари дънки, нещо с дупки, с петна от шоколад.

— Не, мисля, че не…

— Няма значение — усмихна се насреща й Кейси. — При всичките дрехи, които имаш, един костюм няма да ти липсва. Ела! — Изправи се, хвана Алисън за ръката и я поведе към вътрешния двор.

— Къде отиваме?

Кейси сведе поглед към момичето.

— Отиваме да вземем маркуча от градинаря и да правим кални скулптури. Искам да видя дали можеш да се изцапаш. — Излязоха от къщата.

— Кални скулптури? — повтори Алисън, докато заобикаляха покрай градината.

— Приеми го като артистично задание — предложи Кейси. — Като учебен експеримент.

— Не знам дали Хевърсън ще ти позволи да вземеш маркуч — предупреди я Алисън.

— О, така ли? — усмихна се с предвкусвано удоволствие Кейси, докато приближаваха към градинаря. — Ще видим.

— Добър ден, мис — докосна козирката на шапката си Хевърсън и преустанови кастренето.

— Здравейте, господин Хевърсън — отправи му ослепителна усмивка Кейси. — Исках да ви кажа колко много се възхищавам от градината ви. Особено от азалиите. Ето тези — докосна едно от фуниевидните цветчета. — Кажете, тор от дъбови листа ли използвате?

Петнайсет минути по-късно Кейси вече имаше желания маркуч и съсредоточено майстореше кал зад шубрака рододендронови храсти.

— Откъде знаеш всичко това? — попита я Алисън.

— Кое всичко?

— Откъде знаеш толкова много за цветята? Нали си антрополог.

— Мислиш ли, че водопроводчикът знае само как да монтира тръби и мивки? — усмихна й се тя, развеселена от изписаното на лицето на момичето внимание. — Ученето е нещо прекрасно, Алисън. Няма нищо, което да не можеш да научиш, ако пожелаеш. — Спря водата от маркуча и клекна. — Какво искаш да направиш?

Алисън предпазливо седна до нея и докосна калта с върха на пръста си.

— Не знам как става.

— Кейси се разсмя.

— Това не е киселина, миличка. — И зарови ръце чак до китките. — Кой би могъл да каже дали и Микеланджело не е започнал по този начин? Аз мисля да направя бюст на Джордан. — Въздъхна с желание да не беше се появявал отново в мислите й. — Има много интересно лице, не мислиш ли?

— Предполагам, но е доста стар. — Като действаше все още предпазливо, Алисън започна да събира калта на купчинка.

— О — сбърчи нос Кейси, — той е само с няколко години по-голям от мен, а аз съм почти юноша.

— Ти не си стара, Кейси — отново вдигна очи Алисън. Погледът й изведнъж стана много напрегнат. — Не си достатъчно стара, за да ми бъдеш майка, нали?

И в този миг Кейси се влюби. Сърцето й бе отдадено и нямаше връщане назад. Имаха нужда от нея.

— Не, Алисън, не съм достатъчно стара, за да ти бъда майка. — Гласът й бе нежен и изпълнен с разбиране. Когато момиченцето сведе очи, Кейси улови брадичката й с пръст и я повдигна. — Но съм достатъчно стара, за да ти бъда приятел. И аз също имам нужда от приятел.

— Наистина ли?

Детето просто плачеше за обич, за внимание. Кейси усети прилив на гняв към Джордан, докато обгръщаше личицето й в ръце.

— Наистина. — Видя как усмивката постепенно грейва по цялото лице на детето.

— Ще ми покажеш ли как да направя куче? — попита Алисън и бръкна с ръце в калта.

Когато час по-късно поеха обратно към къщата, двете се кикотеха весело. Обувките им бяха целите полепнали в кал. Умът на Кейси беше по-ясен от много дни насам. Имам нужда от нея не по-малко, отколкото тя има нужда от мен, помисли си и сведе поглед към Алисън. Засмя се и спря, за да повдигне зацапаното с кал личице на момичето.

— Красива си — каза й Кейси. Наведе се и я целуна по носа. — Обаче баба ти може и да не мисли така, затова по-добре върви горе и влизай в банята.

— Тя е на събрание на някакъв комитет — поясни Алисън и отново се разсмя, забелязвайки калта по бузите на Кейси. — Вечно е на събрания.

— Тогава не трябва да я безпокоим, нали така? — Кейси хвана ръката на Алисън и отново тръгна напред. — Разбира се, не бива да я лъжеш. Ако баба ти те попита дали си правила кални скулптури зад рододендроните, трябва да й признаеш.

Алисън отметна раздърпаните си коси зад ухото.

— Но тя никога не ме пита такива работи.

— Това опростява нещата, нали? — Отвори вратата на вътрешния двор. — Хареса ми кучето, което направи. Мисля, че имаш артистични заложби. — Докато прекосяваха тапицирания в брокат салон, Кейси потърси из джобовете си кибрит. — Тази стая й късаше нервите.

— Повече ми хареса твоя бюст. Приличаше точно на… чичо Джордан!

— Да, доста добре стана. — Кейси спря в началото на стълбите и бръкна в задния си джоб. — Знаеш ли, изглежда, никога нямам у себе си кибрит, когато ми потрябва. Чудя се защо става така. — После забеляза смаяното изражение на Алисън и погледна нагоре. — О, здравей, Джордан — усмихна му се мило. — Имаш ли огънче?

Той бавно слезе по стълбите, като местеше поглед от момичето към жената. Ленените панталони на Алисън бяха целите мръсни. Косата й се беше измъкнала от лентата и висеше, опръскана с кал. Очите й се взираха в него от надлежно изпоцапаното й лице. Ръцете й бяха кафяви чак над китките. Същите бяха и на Кейси. Десетки логични обяснения изплуваха в ума му, но той ги отхвърляше. Ако не друго, през изминалите дни с Кейси беше разбрал, че при нея трябва да се помисли първо за нелогичното.

— Какво, по дяволите, сте правили?

— Занимавахме се с овладяване на изкуството — безгрижно отвърна Кейси. — Много образователно. — Хвана ръката на Алисън и лекичко я стисна. — По-добре върви в банята, миличка.

Очите на Алисън се преместиха от чичо й Джордан към Кейси, после бързо изтича нагоре по стълбите и се скри.

— Овладяване на изкуството? — повтори Джордан, загледан след племенницата си. После се извърна намръщено към Кейси. — Изглеждате все едно, че сте се търкаляли в кал.

— Не сме се търкаляли, Джордан, творихме — отметна разрошените си коси от очите си. — Правихме кални скулптури. На Алисън стана много добре.

— Кални скулптури? Играли сте в кал? Та ние дори нямаме кал.

— Направихме малко. Много е лесно. Взимаш само малко вода…

— За Бога, Кейси, знам формулата за правене на кал!

— Естествено, че знаеш, Джордан. — Гласът й звучеше любезно и спокойно, но той долови насмешката в очите й. — Ти си интелигентен мъж.

Усети как търпението му се изпарява.

— Би ли се придържала към темата?

— Каква беше темата? — усмихна му се безгрижно и едва не се ухили доволно, когато видя как си поема дълбоко дъх.

— Калта, Кейси. Темата беше за калта.

— Ами почти няма какво друго да кажа по този въпрос. Каза, че знаеш как се прави.

Джордан изруга и улови по-здраво парапета.

— Кейси, не смяташ ли, че е малко детинско зряла жена да поведе единайсетгодишно момиче, за да прекарат целия следобед в купчина кал?

Значи знаеш на колко години е, помисли си Кейси и го изгледа продължително.

— Ами, Джордан, зависи.

— От какво?

— Дали искаш за племенница единайсетгодишно момиче, или четирийсетгодишен дребосък.

— За какво говориш, по дяволите? Дори и след като те поопознах, пак ми е трудно да следя мисълта ти.

— Детето се възпитава като в Средновековието, а ти си толкова заслепен от Джордан Тейлър, че изобщо не го забелязваш. Чете „Брулени хълмове“ и свири Брамс. Чистичка е и кротка и не ти се бърка в живота.

— Само за момент! Задръж за малко.

— Да задържа за малко! — Гневът й имаше навик да избухва неочаквано. Отново отметна косата си. — Тя е само едно малко момиченце. Има нужда от теб, от някого. Кога за последен път си разговарял с нея?

— Не ставай смешна. Всеки ден разговарям с нея.

— Говориш с нея — яростно възрази Кейси. — Разликата е огромна.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че я пренебрегвам?

— Нищо не се опитвам да ти кажа. Казвам ти го. Ако не си искал да го чуеш, не трябваше да ме питаш.

— Тя никога не се е оплаквала.

— О, по дяволите! — рязко се извъртя Кейси, после отново се обърна към него. — Как може толкова умен мъж да говори такива глупости? Наистина ли си дотам безчувствен?

— Внимавай, Кейси — предупреди я той.

— Ако не искаш да те наричат глупак, не се дръж като такъв. — Вече не я интересуваше колко е ядосан. Собственият й гняв — чувството й за справедливост — ръководеше думите й. — Смяташ ли, че да имаш осигурен дом, храна и дрехи е достатъчно? Алисън не е някакво домашно животинче, а дори и едно животинче има нужда от обич. Тя жадува за тях пред очите ти. А сега, ако ме извиниш, бих искала да измия тази кал от себе си.

Джордан я улови за ръка, преди да успее да мине край него. Завъртя я обратно и я изтика към една от тоалетните в дъното на коридора. Без да проговори, тя пусна чешмата и започна да се почиства. Джордан не казваше нищо, докато думите й отекваха в главата му. През това време Кейси здравата се проклинаше.

Нямаше намерение да избухва така. Въпреки че наистина възнамеряваше да поговори с него за Алисън, беше планирала да подходи към темата дипломатично и спокойно. Последното нещо, което й се искаше, беше да излее мислите си в поток от обиди. Винаги е била на мнение, че колкото повече крещиш, толкова по-малко те чуват. Непрекъснато си напомняше да не проявява излишна емоционалност в отношенията си с Джордан Тейлър. И въпреки това продължаваше да го прави. Пое кърпата, която й подаде, и старателно подсуши ръцете си.

— Извинявай, Джордан.

Очите му я наблюдаваха сериозно.

— За какво по-точно?

— По-точно за това, че ти крещях.

Той бавно кимна с глава.

— Значи за начина на изразяване, а не за съдържанието — поясни и Кейси въздъхна тежко. Не е лесен мъж.

— Правилно. Склонна съм да проявявам нетактичност. — Забеляза начина, по който върти кърпата в ръцете.

Чувства се неловко, отбеляза той, но няма да отстъпи. За момент, макар и неохотно, изпита възхищение.

— Защо не започнеш отначало? — предложи й на глас. — Без да крещиш.

— Добре. — Кейси изчака за момент, за да обмисли подхода си. — Алисън дойде да ми се представи вечерта, когато пристигнах. Видях безупречно облечено момиче с лъскави коси и изискани маниери. И отегчен поглед. — Състраданието отново се пробуди при спомените. — Не мога да приема отегчението, Джордан — не и при дете, което има целия живот пред себе си. Това разби сърцето ми.

В гласа й отново се прокраднаха чувства, но това бяха друг вид емоции. Този път не ставаше дума за гняв. Убеждаваше го да види нещата през нейните очи. Джордан се съмняваше, че изобщо си дава сметка за настойчивостта на погледа си. Тя мислеше единствено за детето. Съпричастието й го развълнува. Още една изненада.

— Продължавай — подкани я той, когато замълча. — Кажи си всичко.

— Не е моя работа — отново усука кърпата в ръцете си Кейси. — Имаш пълно право да ми го кажеш, но това с нищо няма да промени начина, по който се чувствам. Знам какво е да изгубиш родителите си — отхвърлянето, ужасното объркване. Имаш нужда от някой, който да ти помогне да проумееш всичко това, да запълниш празнотите, които дори не разбираш. Няма нищо по-съкрушително от загубата на хора, които обичаш и на които разчиташ. — Пое дълбоко дъх. Казваше му повече, отколкото възнамеряваше, но едва ли би могла да спре. — То не е нещо, от което се съвземаш за ден или за седмица.

— Много добре го знам, Кейси. Той беше мой брат.

Очите й потърсиха неговите и откриха нещо съвсем неочаквано. Той също бе обичал дълбоко. Цялата й предпазливост се стопи. Протегна се, за да докосне ръката му.

— Тя има нужда от теб. Нищо не е като любовта на едно дете, Джордан. Децата не поставят условия за чувствата си. Те просто дават. В това има някаква невинност, която губим, когато пораснем. Алисън търси някой, когото отново да обича.

Джордан сведе поглед към ръката, която лежеше върху неговата. Замислено я обърна и се вгледа в дланта й.

— Ти поставяш ли условия за чувствата си?

Погледът на Кейси остана спокоен.

— Щом веднъж ги дам, не.

— За момент я изгледа изпитателно, леко присвил очи.

— Ти наистина обичаш Алисън, нали?

— Да, разбира се, че я обичам.

— Защо?

Кейси се взря в него с искрено объркване.

— Защо? — повтори тя. — Тя е дете, човешко същество. Как мога да не я обичам?

— Тя е детето на брат ми — тихо отвърна той, — а изглежда, че не съм я обичал достатъчно.

Трогната, Кейси постави ръце на раменете му.

— Не. Да не разбираш и да не обичаш са две напълно различни неща.

Този простичък жест го развълнува.

— Винаги ли прощаваш толкова лесно?

Нещо в очите му накара сигналните лампички в главата й да засветят. Отново се приближаваше твърде близо до най-съкровената й същност. Веднъж проникне ли там, Кейси знаеше, че никога няма да се освободи от него.

— Не ме канонизирай, Джордан — изрече предизвикателно. Това беше най-успешната й защита. — От мен ще излезе ужасна светица.

— Не са ти приятни комплиментите, а? — Тя понечи да отдръпне ръцете си, но той постави своите отгоре им, за да ги задържи на раменете си.

— Обичам ги — възрази тя. — Кажи ми, че съм умна и направо ще се разтопя.

— О, комплименти за ума ти. Предполагам, че си свикнала с тях — усмихна се той. — От друга страна, ако реша да ти кажа, че си много сърдечна, много благородна личност, на която ми е трудно да устоя, ти ще го отхвърлиш.

— Не го прави, Джордан. — Беше прекалено близо, а вратата ги отделяше от останалата част на къщата. — Лесно уязвима съм.

— Да — изгледа я някак странно, — това също е изненада.

Сведе устни, за да я целуне. При първия допир, усети как пръстите й се напрягат на раменете му. После се отпусна и се предаде. За втори път през този ден, Кейси се влюби. Почувства отдаването на сърцето си като физическо усещане — този път болезнено. Ще те нарани, предупреждаваше я разумът й, но вече бе твърде късно.

— Миришеш на сапун — прошепна той, докато устните му блуждаеха по лицето й. — А по носа ти има цяла дузина лунички. Желая те повече, отколкото някога съм пожелавал която и да е друга жена. — Гласът му звучеше пресипнало. — Дявол да те вземе, не мога да го разбера!

Когато устните му отново се върнаха на нейните, Кейси усети вкуса на гнева. Езикът му се забиваше все по-дълбоко, докато я притегляше още по-близо. За първи път в живота си Кейси отдаваше всичко — тяло, сърце, ум.

Ръцете му я обгърнаха и тя не оказа съпротива, а ги остави да се скитат на воля. Знаеше, че разумът много бързо ще се завърне. Притегли го по-близо в желанието си да се изпълни с усещането за него. Пръстите й се впиха в косата му, после надолу по мускулите на раменете и отново обратно. Искаше да усети силата му — сила, равностойна на нейната.

Джордан плъзна и двете си ръце под блузата, за да улови гърдите й. Кожата й беше невъзможно мека — толкова мека и гореща като вътрешността на устата й. Чу я как стене, докато пръстите му докосваха зърната й. Знаеше, че е лудост, но не желаеше нищо друго, освен да я има. Желанието му го тласкаше така, както никога преди. Изкушаваше се да я повали на пода и да я обладае — бързо, грубо — и да свърши с това. Ще се върне ли после разумът? Ще стане ли животът му отново неговият собствен живот?

— Нуждая се от теб — изрече задъхано. — И това не ми харесва.

— Да — кимна тя, твърде добре разбирайки чувството му. — Нито пък на мен.

— Ами ако дойда в стаята ти тази вечер?

— Недей! — Кейси отметна с две ръце косата от лицето си. Трябва да помисли, но мисленето беше невъзможно, когато можеше единствено да чувства. — Не сме готови, и двамата.

— Не съм сигурен дали вече имаме някакъв избор.

— Може би не. — Пое дълбоко дъх и усети, че започва да си възвръща равновесието. — Но защо засега да не се въздържим да влизаме заедно в баните?

Разсмя се и улови лицето й в ръка. Досега не беше познавал друг човек, който така лесно да го разсмива.

— Наистина ли смяташ, че това ще помогне?

Кейси тръсна глава.

— Не, боя се, че няма, но това е най-доброто, което мога да сторя в момента.