Нора Робъртс
Тази нощ и завинаги (14)

Четиринадесета глава

Кейси се пробуди под ослепителна светлина. Автоматично простена в знак на протест и се претърколи. Ръката й докосна празното място до нея. Отвори очи. Него го нямаше. С усилие се изправи седнала и бързо огледа стаята за някакъв знак от Джордан. Постави ръка на възглавницата до своята и откри, че е напълно изстинала.

Кога си е отишъл? Помнеше единствено, че през цялата нощ се бяха любили отново и отново, отчаяно и мълчаливо. Мислеше, че е заспал, сигурна беше, че прекараха заедно час или два в пълен покой. Нужно й бе да знае, че е било така.

Никой не може да й отнеме тези последни часове. Ако в тях нямаше нежност, поне имаше страст. Той вече няма да изпитва болка. Последната й надежда оставаше, че нощта е прогонила болката от него, дори да не е прогонила гнева му. Съмняваше се, че Джордан някога ще й прости за начина, по който беше сложила край. Кейси стана от леглото. Все още й предстои да хваща самолет.

Когато видя бележката върху шкафчето, тя се вторачи неподвижно в нея. Може би е по-добре да не я чете, да се престори, че не я е забелязала. Какво би могъл да й каже, което да не върне обратно всепоглъщащата болка? Но вече посягаше към нея, преди да е успяла да се възпре. Отвори я и прочете:

Кейси,

Извинението за тази нощ едва ли означава нещо, но нямам какво друго да предложа. Гневът не е извинение за това, което се случи. Мога само да ти кажа, че съжалявам повече, отколкото за всичко друго, сторено от мен.

Оставям чек за услугите ти през последния месец. Надявам се, че разбираш какво ми даде, защото аз нямам думи да го изрека.

Джордан

Кейси прочете бележката веднъж, после отново. Права беше да мисли, че ще й причини само мъка. Смачка я в ръка и я пусна на пода. Съжалявал, помисли си и бавно вдигна чека, който беше оставен под бележката. Вече беше напълно спокойна. Почти не й бяха останали чувства, които да прояви. Трескаво погледна сумата и се изсмя нервно.

— Щедрият Джордан! Много си щедър… — Методично накъса чека на малки парченца и ги пусна да се разпилеят по пода. — Счетоводителят ти сигурно ще откачи. — Няма да се разплаче отново. Не й бяха останали повече сълзи. Въздъхна разтреперано и посегна за цигара. — Монтана — каза си внезапно. — В Монтана би трябвало да има два метра сняг и да е адски студено. — Сега не е моментът да си отиде у дома. Би било твърде лесно да се отдаде на скръбта у дома. Кейси хукна към телефона и се приготви за промяна в плановете си.

 

Доктор Едуард Бренан изключи двигателя на стария си понтиак. Слънцето вече клонеше към залез, а той цял ден беше на крак. Гърбът му го болеше. Остарявам, помисли си той и продължи да седи. Имало е дни, когато можеше да изроди три бебета, да извади чифт сливици, да намести счупен пищял и да ваксинира три семейства против грип още преди обяд, без и за миг да забави скорост. Но сега беше на седемдесет и смяташе, че е време да натисне спирачките.

Може би е време да си вземе помощник, някой младеж със свежи идеи. Доктор Бренан обичаше свежите идеи. За момент се усмихна и се загледа в залеза. Много лошо, че Кейси не се захвана с медицина. Щеше да стане страхотен лекар. Какъв подход само щеше да има към болните. През дърветата на неговата планина се процеждаха оранжеви ивици светлина. Изпитваше силно собственическо чувство към своя малък участък от света. Неговата планина, неговият залез. Чувстваше се така, когато оставаше сам. Беше приятно усещане и то го крепеше да продължава.

Отвори вратата на колата и вдигна пакета с домашно приготвен хляб и сладко, който госпожа Оутс му беше набутала в ръцете, задето лекуваше момчето й от дребна шарка. Би предпочел да получи възнаграждението си под формата на чаша кафе. По-късно, помисли си, докато протягаше уморения си гръб, може да си пийне една чашка от нелегалното уиски, което му беше пъхнала госпожа Оутс точно преди да си тръгне. Техният казан беше най-добрият в източната част на планината.

Вратата на къщата му никога не се заключваше и той я бутна с рамо, докато вече отчупваше от хляба.

— Здравей, дядо.

Доктор Бренан трепна и се вгледа изумен в жената, седнала зад кухненската маса. Кейси! Остана удивен едновременно от това, че я заварва тук и, че не скочи и не се хвърли насреща му за здрава прегръдка и шумна целувка. Това беше традиционният й начин да го поздрави, независимо дали са били разделени за ден, или за година.

— Мислех, че още си в Тенеси.

— Не, тук съм. — Усмихна му се, после погледна пакета, който носеше. — Мирише на прясно изпечен хляб. Част от хонорара ти?

— Госпожа Оутс — отвърна той и прекоси стаята, за да остави пакета на масата.

— А! — усмихна се многозначително Кейси. — В такъв случай имаш и нещо по-силничко от госпожа Оутс, предполагам. Как се справя стомахът ти?

— Достатъчно е държелив за една-две чашки.

Кейси постави ръка върху неговата.

— Как си, дядо?

— Добре съм, Кейси. — Вглеждаше се в лицето й със смесица от нежна обич и професионален интерес. Нещо не беше съвсем наред. На свой ред и той стисна ръката й. Ще му каже, когато е готова и както тя си реши. Познаваше я твърде отдавна, за да очаква друго. — Ами ти? С какво се занимаваше? Почти цял месец не съм получавал от твоите пространни писма.

— Не чак толкова — леко сви рамене тя. — Прекарах две седмици в Монтана. Там се сдобих със страхотно палто — може да ти топли дори при алеутите. После се включих за малко в екипа на Фийфър в Юта. Моли Фийфър е все така държелива. Отпразнува шейсет и осмия си рожден ден в лагера. Изнасях лекции в Сейнт Пол и лових пъстърва в Тенеси. И спрях да пуша. — Очите й потъмняха и тя дълбоко си пое дъх. — Дядо… бременна съм.

— Бременна? — отвори широко очи той. — Какво имаш предвид под бременна?

— Дядо — посегна към ръката му Кейси. — Ти си лекар и знаеш какво означава бременна.

— Кейси! — Доктор Бренан установи, че трябва да седне. — Как стана?

— По обичайния начин — отвърна тя и се опита да се усмихне. — Дори и на съвременните методи не може винаги да се разчита — допълни, очаквайки неизбежния въпрос.

Той реши засега да го прескочи.

— В кой месец си?

— Какво сме днес?

Беше свикнал с пълното й безразличие към датите.

— Седемнайсети май.

— Четири месеца и седемнайсет дни.

— Много точно — отбеляза той с кимване на главата.

— Сигурна съм. — Непрекъснато преплиташе и отпускаше пръстите на ръцете си.

Като наблюдаваше нервните й движения, той мина към професионалните въпроси.

— Ходила ли си на лекар? Имала ли си някакви смущения, някакви странични ефекти?

— Да, ходих на лекар — отново се усмихна тя, поуспокоена от практичните въпроси. — Не, нямам никакви смущения и след един неприятен месец на сутрешно гадене не съм имала други странични ефекти. Ние сме отвратително здрави.

— А бащата?

Отново преплете пръсти.

— Убедена съм, че и той е много здрав.

— Кейси! — захлупи пръстите й с длан, за да спре движението им. — Какви са намеренията му за бебето? Очевидно си решила да износиш бременността. Двамата с бащата на бебето би трябвало да сте стигнали до някакво споразумение.

— Не, не сме стигнали до никакво споразумение. — Погледна го право в очите и в тях се прокрадна част от ранимостта й. — Не съм му казала.

— Не си му казала? — Това го порази повече от всичко останало. Просто не беше в характера й. — И кога възнамеряваш?

— Не възнамерявам. — Посегна за цигара и започна да я къса на малки парченца.

— Кейси, той има право да знае. Това е и негово бебе.

— Не — отново блеснаха очите й. — Бебето е мое. Бебето има права, аз също имам права. Джордан може да си гледа работата.

— Не е в твоя стил, Кейси — кротко изрече той.

— Моля те — тръсна глава и смачка останките от цигарата в ръката си. — Недей! Не съм взела това решение за една нощ. Обмислях го месеци наред. Знам, че така е най-правилно. Моето бебе няма да страда, защото баща му и аз сме допуснали грешки. Знам какво ще се случи, ако кажа на Джордан. — Гласът й започна да трепери и тя изчака за момент, за да се успокои. — Ще ми предложи да се оженим. Той е почтен мъж. А аз ще му откажа, защото не мога да понеса… — Гласът й отново се пречупи и тя нетърпеливо тръсна глава. — Не мога да понеса да ми направи предложение по задължение. След това ще поиска да ми осигури някаква финансова помощ. Нямам нужда от това. И бебето ми няма нужда. Ще трябва да се уредят полагаемите се свиждания и бебето ще се прехвърля от бряг на бряг, без да знае къде принадлежи. Не е честно. Няма да го допусна. Бебето е мое.

Той отново взе ръцете й в своите и я изгледа внимателно.

— Обичаш ли бащата?

Видя я как се сгърчва пред очите му.

— О, Господи, да! — Захлупи лице на масата и се разрида.

Дядо й я остави да се наплаче. Не беше виждал такава мъка у нея, откакто беше малко дете. Задържа ръцете й в своите и изчака. Що за мъж е този Джордан, чието дете носи? Ако го обича, защо ридае тук сама, вместо да споделя с него радостта от предстоящото майчинство?

Опита се да си припомни откъслечната информация от писмата й. Знаеше кой е Джордан — писателят, с когото беше работила в края на есента и началото на зимата миналата година. Доктор Бренан се възхищаваше от работите му. Писмата на Кейси бяха въодушевени и объркващи. Но той беше свикнал и с двете.

Защо не беше успял да прочете между редовете? А сега, вече от месеци, сама се беше борила с най-важното решение в живота си. Мразеше да я вижда такава — отчаяна и разплакана. Веднъж се беше наложило да я отпрати от себе си. Тогава също беше отчаяна и разплакана. Смяташе, че е взел най-правилното решение за нея, и след като нещата утихнаха, той се оказа прав. Но времето между двете събития беше оставило своя отпечатък върху нея. Притежаваше достатъчно интуиция, за да се досеща, че част от настоящото й решение се корени в собственото й минало. Всичко, което можеше да й предложи, беше време, подкрепата и любовта си. Надяваше се то да е достатъчно.

Риданията й бяха престанали. Кейси продължаваше да седи, облегнала глава на масата. От месеци не беше плакала. Бавно събра сили и отново заговори.

— Обичах го… още го обичам. Това е една от причините да действам така. — Въздъхна. Изпитваше нужда да говори с някого още от мига, в който преди месеци напусна стаята на Биатрис. — Нека ти обясня как стоят нещата и може би ще разбереш.

Сега гласът й звучеше тихо, без излишни емоции, и тя успя да му опише подробно обстоятелствата около семейство Тейлър. Когато заговори за Алисън, той веднага направи сравнението и остана мълчалив. Но когато му разказа за последния си сблъсък с Биатрис, не се сдържа и избухна.

— Да не искаш да кажеш, че те е заплашила? — Скочи на крака, забравил за болката в гърба. Беше готов за бой.

— Не мен — протегна ръка към него Кейси и също се изправи. — Джордан и Алисън. На мен нищо не можеше да ми направи, нищо, което да е от значение.

— Това е чисто изнудване, Кейси. Най-обикновено и долно изнудване. — Гласът му бе пресипнал от гняв. — Трябвало е да отидеш право при Джордан и да му кажеш.

— Знаеш ли какво щеше да направи? — хвана го подръка Кейси. — Щеше да се втурне право натам, точно както и на теб ти се иска в момента. Щеше да се разрази отвратителна сцена и Алисън щеше да бъде въвлечена в нея. Мислиш ли, че можех да рискувам да се стигне до съдебен спор? Тя е съвсем малка. Знам как ще се чувства да вижда името и снимката си по страниците на вестниците, да чува шушукането. — Очите й говореха красноречиво, а сълзите й бяха напълно пресъхнали. — Постави се на мое място, дядо. Веднъж вече го преживя отблизо. Ако трябваше да промениш онова, което направи преди толкова години, щеше ли да го сториш?

Той въздъхна и я притегли в ръцете си.

— Кейси, никога не съм си мислил, че ще се наложи отново да преживееш нещо подобно.

Беше изпитвала нужда да си дойде у дома, да усети големите му силни и нежни ръце. Беше изпитвала нужда от опора и не познаваше друга, по-сигурна от него.

— Обичам те, дядо.

— И аз те обичам, Кейси. — Задържа я за момент, без да казва нищо. Изведнъж остана поразен от мисълта, че вече не е слабичка като вейка. Усещаше заоблената й талия, която се притискаше към него. Съвсем непрофесионално, тази промяна го изуми. Вече не бе неговото чедо, а жена, която носи свое собствено дете. — Току-що ми хрумна нещо — изрече развълнувано. — Ще ставам прадядо.

— Винаги си бил страхотен дядо — отрони Кейси. — Най-добрият.

— Ще останеш, докато дойде бебето.

Кейси въздъхна и тялото й се отпусна в ръцете му.

— Ще остана.

Той я отдръпна от себе си.

— Вземаш ли витамини?

— Да, докторе — усмихна се и го целуна по бузата.

— А пиеш ли си млякото?

Целуна го по другата буза.

— Какво мислиш за Брайън. Става, независимо дали бебето е момче, или момиче. Мисля, че Брайън Уайът звучи много хубаво. Благородно, не надуто.

— Виждам, че ще ми се отвори доста работа — вдигна вежди той.

— Или пък Пол — продължи тя, докато той се насочваше към хладилника. — Естествено, в такъв случай ще трябва да родя момче. — Видя го как налива мляко във висока стъклена чаша. — Ще хапнем ли от лакомствата на госпожа Оутс? — Кейси отвори пакета. — Това сладко от червени джанки ли е? — измъкна бурканчето. — Обичам сладко от джанки.

— Добре. — Доктор Бренан й подаде чашата с мляко и се усмихна. — Можеш да хапнеш малко с млякото си, преди да те прегледам.