Нора Робъртс
Сега и във времето (7)

Седма глава

Той чуваше в гърдите си ударите на собственото си сърце. Усещаше как кръвта влиза в него и след това със същата бясна скорост се изпомпва обратно. В приглушената светлина тя изглеждаше някак мистично и същевременно невероятно еротично, облечена в лекия си пуловер и рипсени панталони. Косата й беше разрошена от бързото шофиране и постоянното пипане. Съвсем ясно съзнаваше какво би било усещането да я докосне и да подреди хаотично разпръснатите кичури. Какво би почувствал, ако свалеше всички тези катове дрехи с размери, по-големи от тялото й, и откриеше крехката фигура отдолу. Пое дълбоко въздух и опита да мисли трезво.

— Либи… — започна Кал, като прекара длан през брадясалото си лице. — Опитвам се да мисля като мъж от твоето време, за да можеш да ме разбереш най-добре. Очевидно обаче не се справям добре.

— Предпочитам да мислиш като себе си. — Искаше й се да запази спокойствие и самообладание. За това си решение бе чакала години. Сега беше убедена. Но въпреки това се чувстваше още напрегната — от вълнението, заради несигурността в собствените си умения като жена. — Времето не променя всичко, Кейлъб.

— Не. — Той бе сигурен, че хората са усещали същите пробождания в стомаха още в зараждането на човечеството. Ала когато сега я гледаше, се боеше, че всъщност изпитва далеч по-дълбоки чувства от обикновено привличане. Гърлото му пресъхна, по дланите му се стичаха капчици вода. Колкото повече се мъчеше да мисли разумно, толкова повече се объркваха мислите му. — Може би е редно да поговорим.

Тя едва устоя на желанието да фиксира погледа си в една точка и вместо това се взря в очите му.

— Не ме ли желаеш?

— Хиляди пъти съм си представял, че се любя с теб.

Тръпки и страх запълзяха по гръбнака й.

— В кои моменти си си го мислил, какво правехме?

— Тук или в гората. Или на хиляди километри някъде във вселената. До къщата ни в имението има едно езеро. Водата му е чиста като сълза. До него баща ми е засадил прекрасни цветя. Представях си те там с мен.

Болеше я повече, отколкото предполагаше, при мисълта, че Кал можеше да отиде при това езеро, а тя не можеше да го последва. Но нали настоящето бе най-важно. Либи се приближи към него с пълното съзнание, че и двамата се нуждаеха тя да направи първата крачка.

— Тук можем да поставим едно добро начало. — Либи посегна към лицето му. — Целуни ме отново, Кейлъб.

Как можеше да й устои? Убеден беше, че никой мъж не би могъл. Очите й бяха широко отворени и притъмнели. Устните й нежно разтворени. Чакащи. Той бавно се наведе към нея. Само да я докосне, да я усети. Нежната й тиха въздишка сякаш го изпълни. Необходимостта му, дивата необходимост не търпеше отлагане. Разтърсен от собствената си страст, Кал понечи да я хване за раменете, за да я отдалечи от себе си.

— Либи…

— Не ме карай да те прелъстявам — прошепна тя. — Не знам как.

Той се засмя, придърпа я към себе си и зарови лице в косите й.

— Прекалено е късно. Вече го направи.

— Така ли? — Притискаше го силно към себе си, държеше го здраво в ръцете си с мисълта, че когато му дойдеше времето, щеше да му се отдаде. Нова тръпка премина през тялото й, когато Кал лекичко улови с устни ухото й. — Може да съм те прелъстила и без да съм усетила, но оттук нататък не знам какво се прави.

Той я вдигна на ръце.

— Само се наслаждавай — прошепна й, докато се изкачваше нагоре по стълбите.

Искаше я в леглото, където бе мечтал да я има. Сложи я да легне на бледата светлина от изгряващата луна. Бе дошло времето, когато щеше да й дари всичко, което притежаваше. Щеше да вземе всичко, каквото бе готова да му даде. Кал познаваше насладата в различните й степени и в най-малките подробности. Скоро, съвсем скоро щеше да я въведе в един нов, необятен свят.

Бавно съблече дрехите й. Всеки сантиметър от разголеното й тяло му доставяше ново и ново удоволствие. Слабите й глезени, стройните й крака, извивките на раменете й. Взираше се в отворените й очи, които с всеки миг притъмняваха все повече и повече. Дланите й горяха, пръстите й трепереха.

Хвана ръката й и я поднесе към устните си, за да се наслади докрай на кожата й.

— Така си те представях през цялото време, дори и когато се опитвах да не мисля за теб.

Либи смяташе, че ще се чувства неудобно, дори глупаво. Лежеше гола, огряна от лунната светлина, и единственото, което усещаше, бе съвършената красота и хармония.

— Виждах те с мен, дори и когато се мъчех да не го правя. — Тя се усмихна, вдигна ръце и бавно започна да сваля дрехите му.

Той бе твърдо решен да остане търпелив, да бъде внимателен и възможно най-нежен. Добре съзнаваше, че Либи не бе наясно със съществуването на хилядите различни видове любов. Нейният първи път щеше да бъде особено очарователен и ласкав. Сега неопитните й ръце накараха кръвта под кожата му да забушува. Съблазънта, макар и неосъзната, бе силна. Покри ръцете й със своите и изтръгна стон от гърлото й.

Пръстите й се свиха под неговите и тялото й се изпъна.

— Нещо нередно ли правя?

— Не. — Кал изпусна дъха си в една въздишка и се застави да се отпусне. — Напротив. Прекалено е правилно. Този път. — Той се дръпна настрана и съблече останалите си дрехи. — Напомни ми да те помоля да ме съблечеш по-късно пак по този начин. — Отмести падналата коса от лицето й и започна да я целува. — Този първи за теб път трябва да ти покажа много неща, да те отведа в едни необятни пространства. — Лекичко я захапа за брадичката. — Довери ми се.

— Вярвам ти напълно. — Ала тя вече трепереше. При допира на голото му тяло до нейното топлината срещна топлина. Всичко бе като някакъв странен, необикновен сън. Ръцете му се движеха по цялото й тяло, нежно, изкусително, сякаш пианист докосваше най-тънките акорди на пианото си. Вътре в нея се оформи огнена топка и, преди да успее да я овладее, Либи се притисна силно към него. Разтопи се в дългата и завладяваща целувка. Същите тези изкусителни пръсти откриха някаква точка, напипаха пулс под кожата й, който я изпрати отвъд границите на реалността.

Устните му потушиха стона й и накараха тялото й да се извие. Така я принуди да се разлее, сякаш бе течност, готова да приеме форма под неговата тежест. Почти експериментално той повтори действията си отново и отново, като собственото му тяло се разтапяше от нейното удоволствие.

— Невероятно — едва успя да промълви Кал, преди тя да го придърпа отново към себе си и да поеме устните му върху своите. Реакцията й накара кръвта му да закипи. Сякаш Либи бе като пръчка динамит, а той държеше в ръката си запалена клечка кибрит. Осъзнаваше, че ако сега пожелаеше, можеше в този миг да я има, тя щеше да го приеме, също както знаеше, че желанието бе само корена на цветето. Кал искаше да й дари разцъфналата пъпка.

Със сетни усилия той успя да намери сили да овладее и удължи страстта, вместо да остане подвластен на нея. Либи изглеждаше така крехка, толкова ранима, вкусът, ароматът й и всичките тези плавни движения, които извършваше под него, го подлудяваха. Също като бледите лунни лъчи, които огряваха стаята, сега тя изглеждаше по същия начин — бледа и прекрасна. Докосна с устни гърлото й и усети как пулсът й отеква в неговия.

Нито една фантазия, на която се бе отдавал през живота си, и никоя жена, която бе имал досега, не бяха така красиви, както жената, която го прегръщаше в момента. Кал потърси ръката й, сля я със своята и разбра, че никога нямаше да намери думи, за да обясни на който и да било това усещане и какво бе означавало то за него.

Но можеше да й го покаже. Щеше да й го покаже.

В един миг Либи се рееше в безтегловност, а в следващия препускаше бясно. След това вече летеше. Любовта с него представляваше безброй различни вкусове, състояния, буря от усещания, симфония от звуци. Ръцете му бяха непоносимо нежни, в пълен контраст с драскащата му брада по кожата й. От мига, в който си позволи свободата да докосва тялото му, откри, че то бе подвластно на всяко едно нейно движение, сякаш бе оголена жица — мускулите му се свиваха, а кожата му като че ли трептеше.

Искаше й се да може да мисли, да анализира всяка една секунда, ала единственото, на което беше способна, бе да се наслаждава.

Леко, толкова невероятно леко бе докосването, че й се стори като илюзия, думите, ръцете му и лунната светлина около нея. Тогава дойде пламтящата страст, удивително реална. Тя й се предаде всецяло. На него. Той я повдигна, така че се озоваха на колене в центъра на леглото, преплетени един в друг. Ласките станаха по-настойчиви, дори груби, дишането се учести до задъхване. Плъзгане на пръсти навсякъде, притискане на пулс до пулс, Либи не можеше да си поеме дъх. Тя отхвърли глава назад, тялото й се изви, притиснато в неговото. Кал изстена и стовари жадните си устни върху гърлото й.

Ноктите й се впиха в гърба му. Болката го възбуди още повече. Страстта бе по-жива, по-дива и по-свободна, отколкото можеше да си представи. Либи бе отворена за него. Само за него. Той полудя при мисълта, че тя щеше да му отдаде това, което не бе дала на никой друг мъж.

Но нежно. Кал се отдръпна назад и отпусна собственическата си прегръдка в нежна ласка. Когато се наклони, за да целуне гърдите й, стон на удоволствие се изтръгна и от двамата. Използваше езика си да я дразни, зъбите си да я предизвикват. Усещаше как кожата й настръхва под ръцете и устните му.

Либи бе малка, крехка, деликатна. Това помагаше да й покаже нежността, която искаше да й докаже, че съществува. Ала когато се отпусна върху леглото и понечи да я прегърне отново, в ръцете му се усещаше сила и настойчивост.

Толкова дълго. Тези мисли се явяваха и изчезваха в мисълта й, докато той правеше всичко това с нея, за нея, всичко, което тя дори не подозираше, че съществува. Бе чакала толкова дълго да й се случи. Бе чакала него. Бе откликнала на ласките му свободно и напълно. Любовта й към него бе инстинктивна. Либи не осъзнаваше какво щастие му носеше насладата й от света, чиято врата сега й отваряше Кал.

Той използва всичките си умения да я изведе отвъд първоначалните тръпки на първичното удоволствие в кадифения свят на истинската любов. Тя бе невинна, непокварена и това още повече го завладя. Кал проникна в нея и Либи затвори света около него. Получи се сливане на тела, сърца и време.

Облаци. Тъмни, сребърни облаци. Либи се носеше на един от тях. Искаше й се да остане върху него завинаги. Ръцете й се плъзнаха от него, изтръпнали, и намериха спокойствие върху гладките чаршафи. Нямаше сили да ги вдигне отново и да го прегърне. Нямаше сили и да заговори. Искаше да му каже да не помръдва. Да остане така завинаги. Със затворени очи и усещайки тялото му така идеално слято с нейното, тя долавяше всеки удар на сърцето му.

Коприна. Кожата й бе като топла, нежна коприна. Той знаеше, че никога няма да й се насити. Заровил лице в косите й, леко започна да се спуска на земята. Как можеше да й обясни, че никой не го бе карал да се чувства така преди? Как да й кажеше, че в този миг се бе почувствал повече у дома си, отколкото през всичките тези години в собствения си свят или в небето, което толкова обичаше? Как да приемеше, че бе открил жената на живота си на място и във време, където бе абсолютният странник?

Нямаше да мисли за това. Кал се обърна и я целуна по врата. Докогато беше възможно, щеше да живее от миг за миг.

— Господи, колко си хубава. — Той се подпря на лакът, за да може да я погледне в очите, за да може да се наслади на красотата й в бледата лунна светлина. Лицето й сега бе поруменяло, носеше ясните следи от любовта. Погледът й беше все още замъглен от отшумяващата страст. — Невероятно красива. Кожата ти е все още топла. — Започна да я целува така внимателно, сякаш бе някакво вълшебство, на което не можеше да устои и трябваше да се наслаждава бавно.

— Мисля, че никога вече няма да почувствам студ. — Сега усети само чисто желание. — Кейлъб… — Дъхът й спря. — Караш ме да се чувствам…

— Как? — Той облиза пресъхналите й устни. — Кажи ми. Как те карам да се чувстваш?

— Вълшебно. — Пръстите й се свиха в чаршафите. — Безпомощна. Силна. — Либи се улови за здравите му рамене, разлюляна от нов порив на страст. — Не знам.

— Желая те отново, Либи. — Кал притисна устни в нейните и страстно я зацелува. И двамата останаха без дъх. — И отново, и отново. И всеки път, когато го правя, ще бъде различно.

У него се зароди нова сила. Сила, които можеше да я изплаши, ако в същия момент и у нея не се надигаше нов порив. Очите й останаха отворени и вперени в неговите, докато не вдигна ръце и не се изправи, за да се слее отново с него.

Преплели тела един в друг, те лежаха по-късно през нощта и слушаха шепота на вятъра в клоните на дърветата отвън. Той беше прав, мислеше си тя. Всеки път бе различно. Възбуждащо различно, но си оставаше еднакво красиво. Либи можеше да изживее живота си докрай само в спомени от тази единствена нощ.

— Спиш ли?

Тя намести главата си по-удобно в извивката на рамото му и отвърна:

— Не.

— Щеше да ми стане приятно да те събудя отново. — Кал плъзна ръка по тялото й и обгърна с длан едната й гърда. — В интерес на истината съм убеден, че щеше да ми достави неимоверно удоволствие. — И изкусително намести крака си между бедрата й. — Либи?

— Да.

— Тук нещо липсва.

— Какво?

— Храна.

Тя тайничко се прозя в рамото му.

— Гладен си? Сега?

— Нали трябва да си наваксам силите.

Върху устните й се появи загадъчна усмивка.

— Справяш се доста добре. Поне засега.

— Доста добре? — Либи се засмя, а той я вдигна върху себе си. — Не съм свършил още. Ще позволиш ли да гледам, докато ми приготвяш сандвичите?

Тя зарисува с пръсти някакви фигури върху голите му гърди.

— Значи мъжкият шовинизъм също е оцелял през вековете.

— Аз нали ти направих закуска сутринта, не помниш ли?

Либи се сети за сребристото малко пликче.

— Горе-долу, да. — Дали наистина се бе случило едва тази сутрин? Възможно ли бе животът на човек да се промени така коренно само за няколко часа? Нейният със сигурност се бе променил. Зачуди се дали този факт трябваше да я плаши, ала единственото, което усещаше в този момент, бе благодарност. — Добре. — Тя се изправи, но Кал я улови и я придърпа обратно.

— Нека да дадем приоритет на по-важната работа — припомни й той и отново я изпрати в небесата.

Малко по-късно Либи се наметна с халата, докато се чудеше дали съзнанието й щеше да се справи с простата задача да пъхне малко шунка между две филии хляб. Той я бе пресушил, после изпълнил наново, беше я възбудил, а след това успокоил, беше го направил толкова много пъти, че сега крайниците й бяха изтръпнали, а мозъкът й изобщо не действаше.

Кал светна нощната лампа до леглото и се изправи невъзмутимо гол.

— Имаш ли нещо сладко да ми предложиш към сандвича?

— Ще видим. — Тя не искаше да го заглежда. Ала го направи. Въпреки че съзнаваше колко беше глупаво, Либи се изчерви и заби поглед в пръстите си, които се мъчеха да завържат колана на халата й. Едва когато усети, че той се отправя към вратата, посмя да го погледне отново.

— Нали не смяташ да слезеш долу така?

— Как „така“?

— Без… Трябва да си облечеш някакви дрехи.

Кал се подпря на касата на вратата и я погледна насмешливо. Като видя притеснението й, се засмя.

— Защо? Би трябвало вече да си наясно с физиката ми.

— Не става въпрос за това.

— А за какво?

Либи се предаде и посочи към купчината дрехи.

— Сложи си нещо.

— Добре. Ще си сложа пуловер.

— Много смешно, Хорнблоуър.

— Значи си срамежлива… — В погледа му се яви онова пламъче и преди да бе направил крачка към нея, тя успя да грабне първите панталони, които й попаднаха, и му ги метна.

— Ако държиш да ти направя сандвич, ще се наложи да покриеш някои свои части.

Той се намъкна в панталоните, а изражението на лицето му остана непроменено. Ако сега ги обуеше, й даваше възможността малко по-късно пак да му ги събуе. Доволен от мисълта, която току-що го бе осенила, Кал я последва по стълбите.

— Ще напълниш ли чайника? — предложи му Либи, докато отваряше хладилника.

— С какво?

— С вода — въздъхна Либи. — С чиста вода. Сложи го на предната плоча върху печката и включи първото копче отдолу. — Тя извади вакуумираната шунка, кашкавала и доматения сос от хладилника. — Искаш ли горчица?

— Ъ-ъ. — В този момент той изучаваше печката. — Разбира се.

Хората в днешно време сигурно притежават неограничени запаси търпение, мислеше си Кал, докато наблюдаваше електрическия котлон, който постепенно се затопляше. И въпреки това си имаше своите предимства. Сготвените от Либи яйца доста се различаваха от полуфабрикатите, с които той отдавна вече бе свикнал. После идваха всички тези странни домашни приспособления. Въпреки че обожаваше къщата, в която беше израснал, и се чувстваше повече от комфортно в сервизните помещения на кораба си, откри, че му допада усещането на дървения под под босите му крака, както и аромата от изгорелите дърва в камината.

Тогава се замисли за Либи. Не беше убеден, че бе редно да я третира като предимство. Тя беше различна, уникална и представляваше всичко онова, което търсеше у една жена и не бе намерил досега. Лицето му се изкриви, миг преди горещината от котлона да изгори пръста му. С вик отскочи назад.

— Какво стана?

За момент се взря в нея. Косата й падаше на кичури върху лицето, а клепачите й бяха натежали от безсъние. Халатът, с който се бе наметнала, сякаш бе погълнал крехкото й тяло.

— Нищо — едва успя да отвърне Кал, обзет от ново желание, за което преди бе само мечтал. — Изгорих си пръста.

— Не си играй с печката — предупреди го Либи и се зае отново със сандвичите.

Всичко, което търсеше у една жена! Не бе възможно. Той не знаеше какво точно търсеше у една жена и беше далече от оформянето на ясна представа за това. Или поне така беше до този момент. Когато го осени породилото се подозрение, че решението е било взето свише още в мига, щом си отвори очите и я видя да дреме в онзи стол пред камината до него. Нелепо. Тогава дори не знаеше коя бе тя. Сега обаче вече я познаваше.

Не бе възможно да се бе влюбил в нея. Видя я как леко отметна косата от лицето си с един замах на ръката и стомахът му се сви на кълбо. Колкото и невероятна да му се стори мисълта за привличане, сега му се видя приемлива. Ала не бе възможно да е влюбен. Може би обичаше да бъде с нея, да се люби с нея, да се смее с нея. Вероятно дори я харесваше, намираше я за привлекателна и възбуждаща, но любов — това бе изключено.

Любовта, тук и в неговото време, означаваше, че двамата никога нямаше да имат определени неща заедно. Домът, семейството, годините.

Чайникът завря. Кал въздъхна. Отдаваше прекалено голямо значение на създалата се ситуация. За него Либи бе необикновена жена и щеше да си остане такава завинаги. Времето, което прекара с нея, щеше да бъде може би най-скъпоценното нещо в живота му. Ала сега бе особено важно да не забравя, не само заради себе си, но и заради нея, че неговият живот бе започнал около двеста години след като нея отдавна вече я е нямало на този свят.

— Какво става, всичко наред ли е?

Той я погледна и я видя изправена срещу него с две чинии в ръце, навела леко глава на една страна, както когато й предстоеше да разреши някой надвиснал проблем.

— Да. — Кал се усмихна и понечи да поеме чиниите. — Просто мислите ми отлетяха за миг нанякъде.

— Яж, Хорнблоуър. Ще се почувстваш по-добре — отвърна тя и го потупа по бузата.

И понеже отчаяно му се искаше наистина да беше толкова лесно, той я послуша и наведе глава над чинията си, докато тя се зае да приготвя чая.

На Либи й се стори съвсем естествено да пият чай със сандвичи посред нощ, сами в уютната кухня, заслушани в далечната песен на бухала някъде от гората и на избледняващата лунна светлина. Неудобството, което изпита, когато стана гола, за да си облече халата, се беше изпарило.

— По-добре ли си? — попита го тя, докато Кал преполовяваше третия си сандвич.

— Да. — Напрежението, което така неочаквано го бе връхлетяло, сега се бе стопило напълно. Той се изтегна под масата и с пръстите на краката си я докосна по глезените. В допира му имаше нещо успокоително — като следобедна дрямка в дъждовен ден. Либи беше толкова красива с разрошената си коса и натежалите от умора очи. — Как така — внезапно промърмори Кал — аз съм първият мъж в живота ти?

Тя едва не се задави, ала успя да преглътне чая си.

— Аз… Не… — Либи се изкашля, а после затегна колана на халата си. — Не знам как да ти отговоря на този въпрос.

— Въпросът ми неуместен ли ти се струва? — Той отново се усмихна с най-чаровната си усмивка и се наведе напред, за да докосне косата й. Ти си толкова чувствителна и привлекателна. Сигурен съм, че и други мъже преди мен са те пожелавали.

— Не… Всъщност не мога да твърдя. Истината е, че не съм обръщала внимание на тези неща преди.

— Притеснявам ли те, когато ти повтарям, че си красива?

— Не. — Но като надигна чашата си, за да отпие, той видя, че страните й поруменяват. — Може би малко.

— Не мога да повярвам, че съм първият мъж, който ти казва колко си хубава. Колко топлина излъчваш. — Кал пое едната й ръка, за да успокои треперещите й пръсти. — Колко си привлекателна.

— Така е. Ти си първият — смутено въздъхна тя. — Първо учих… — Дишането й се учести, защото той сега я целуваше. — После работата ми…

Кал внезапно пусна ръката й, неспособен да устои на зараждащия се порив. Вече страстно я желаеше.

— Но нали изучаваш хората?

— Да изследваш и да контактуваш с обектите на своите проучвания са две различни неща. — В този миг Либи осъзна, че не е необходимо изобщо да я докосва, за да я притесни и обърка. Достатъчно бе да я погледне така, както я гледаше сега. — Аз не съм особено общителна, освен ако не си го поставя за цел.

Той се засмя, ала после си даде сметка, че тя наистина си вярваше.

— Мисля, че подценяваш възможностите на Либърти Стоун. Тя ме прие в дома си, грижи се за мен, а аз за нея бях абсолютно непознат човек.

— Не бих могла да те оставя ранен в дъжда, не мислиш ли?

— Ти не, но други биха го сторили. Историята не е най-силната ми страна, Либи, ала се съмнявам човешките отношения да са се променили толкова много през годините. Ти излезе онази нощ сама в бурята, за да ме намериш. Доведе ме в къщата си и ми разреши да остана, дори и когато аз се държах така, че всеки друг би ме изгонил още след първото изречение. И ако успея да се върна в своето време и да стигна до дома си, това ще стане пак благодарение на теб.

Либи отново се изправи, за да приготви поредния чай, който не й се пиеше. Не искаше да мисли за неговото заминаване, макар да съзнаваше, че скоро щеше и това да й се наложи. Не беше редно да се преструва, макар и за няколко часа, че той ще остане с нея и ще забрави живота, който бе оставил зад гърба си.

— Не смятам, че ми дължиш нещо за подслона, който ти дадох, и няколкото яйца, които ти изпържих. — Либи впрегна всичката си воля и се обърна към него с усмивка. — Но ако си търсиш причина да си ми благодарен за нещо, няма да я оспорвам.

Явно бе казал нещо подобно. Въпреки че не съзнаваше точно какво, от начина, по който се промени изражението й, разбра, че нещо не бе наред. Тя се усмихваше, но очите й оставаха тъмни и тъжни.

— Не искам да страдаш. Либи.

В погледа й проблесна светлина и това го успокои.

— Знам. — Тя седна и наля и на двама им още чай. — Какво смяташ да правиш? Имам предвид с връщането.

— Какви са познанията ти по физика?

— Почти никакви.

— Тогава нека ти го обясня така. Ще накарам бордовия компютър на кораба да си свърши работата. Щетите се оказаха минимални, така че едва ли ще има проблеми. Ще те помоля пак да ме закараш до кораба.

— Разбира се. — Либи отново почувства онзи панически ужас, че го губи и се стегна да го преодолее. — Предполагам, че докато правиш изчисленията и ремонта, ще предпочетеш да останеш на кораба.

От практична гледна точка би било по-разумно, както и далеч по-удобно. За миг Кал се замисли.

— Надявах се, че ще мога да остана тук. На борда имам въздухопед, с който мога лесно да се придвижвам в двете посоки, стига, разбира се, да нямаш нищо против моята компания.

— Не. Естествено, че нямам — отвърна тя бързо, може би дори прекалено бързо. Тогава спря и пое обратен ход. — Твоят въздухо… Какъв?

— Въздухопед, дано само при удара и той да не е пострадал. — Кал отхвърли мрачната перспектива и продължи. — Утре ще разберем. Ще го ядеш ли този сандвич?

— Моля? О, не. — Либи му подаде втория си сандвич. Беше нелепо, ала от време на време той казваше по нещо, което я караше да се пита дали не сънува. — Кал… — подзе бавно Либи. — Очевидно никога няма да мога да разкажа на никого за теб или за това, което се случи тук.

— Предпочитам да го запазиш в тайна, поне докато не замина. — Той довърши сандвича. — Но нямам нищо против да разкажеш на хората за мен.

— О, колко великодушно от твоя страна. Кажи ми, в твоя век има ли изолатори?

— Дали имаме изолатори? — Кал се опита да си го представи. — Да не се шегуваш?

— Само със себе си! — отвърна му тя и се изправи да измие чиниите.

— За мен май също е шега. Чудя се дали, когато се върна, изобщо някой би ми повярвал?!

Осени я мисъл, колкото вълнуваща, толкова и абсурдна.

— Ами ако направя капсула на времето? Ще опиша всичко, което се случи, ще сложа няколко интересни, характерни за нашето време предмета, и ще я запечатам. Можем да я заровим, не знам къде, например някъде край потока. Когато се прибереш, ще я изровиш.

— Капсула на времето… — Идеята му допадна. Не само от научна гледна точка, ала и заради самата нея. Нали това означаваше, че щеше да има нещо от нея, дори и когато вековете застанеха помежду им. Щеше да има нужда от това, щеше да е неопровержимо доказателство не само за съществуването на този свят, но и че тя бе съществувала.

— Може би е по-добре да запаметим всичко в компютъра, защото ако заровим някъде капсулата, на същото място след двеста години може да се издига някоя висока сграда или пък да е отнесена от свлачище.

— Добре. — Либи взе едно тефтерче от плота и се зае да пише нещо.

— Какво правиш?

— Водя си записки. — Тя се вгледа в собствения си почерк и съжали, че не си бе взела очилата. — Ще трябва да напишем всичко от самото начало. Ще започнем от теб и кораба. Какво още да сложим… — зачуди се Либи, като потропваше с молива върху листа. — Някой вестник например или може би снимка? Дали да не отидем до града и да намерим автомат за снимки? Не. Най-добре да взема полароид. Така ще можем да снимаме къщата и отпред гората. А после можем да добавим и някои лични вещи. — Тя докосна тънката златна верижка на врата си. — Може би и някои основни домакински принадлежности.

— Не знам. Ти кажи. Ти си учената. — Той я хвана за китката и бавно, но настойчиво я притегли към себе си. — Този факт ми се струва доста по-вълнуващ.

— Глупаво е…

Ала когато Кал се приведе напред и започна да я целува по врата, вече изобщо не й се струваше остроумно. Земята под нея като че ли се разлюля.

— Кал…

— Моля? — Той тъкмо се беше насочил към малкото чувствително местенце зад ухото й.

— Исках да… — Тефтерчето се изплъзна от ръката й и се приземи на пода до краката им.

— Какво искаше? — Пръстите му сръчно и бързо развързаха колана й. — Тази нощ можеш да имаш всичко, което си пожелаеш.

— Теб. — Либи въздъхна, а халатът се свлече от раменете й. — Само теб.

— Това е най-лесното. — Той искаше да й даде всичко от себе си. Нежно я притисна към плота. Стотици еротични мисли се прокраднаха в съзнанието му. Сега щеше да се погрижи малката уютна кухничка да остави неизличими следи в спомените и на двама им. Розовите драскотини по кожата й го възпряха. — Какво е това? — Той учудено проследи и червенината върху гърдите й, а после докосна брадата си. — Одрал съм те.

— Какво? — Тя вече беше на сантиметри над земята и изобщо не й се искаше да се приземява отново.

— Не съм се бръснал с дни. — Ядосан на себе си, Кал се наведе и целуна зачервените места по тялото й. — Толкова си нежна.

— Нищо не съм усетила. — Либи се присегна към него, ала този път той едва я докосна и съвсем лекичко я целуна по косата.

— Трябва да направим само едно нещо.

— Знам. — Тя прокара ръце по мускулестия му гръб.

Кал се засмя и я притисна към себе си.

— Това прави нещата две.

Той я вдигна на ръце само защото това му се струваше чудесно.

— Не е задължително да ме носиш. — Но въпреки това се хвана за раменете му. — Мога и сама да стигна до леглото.

— Убеден съм, ала първо трябва да минем през банята.

— Банята ли?

— Ще се наложи да се справя някак си с онова ужасяващо съоръжение — отвърна Кал, докато се изкачваше по стълбите. — И ти ще ми помогнеш да не се заколя.

— Ужасяващо съоръжение? — Явно ставаше дума за самобръсначката. — Ти не знаеш ли как да си служиш с бръснача?

— Там, откъдето идвам, инструментите за изтезание са забранени със закон.

— Така ли?! — Либи изчака, докато я пусна на земята. — Значи и жените не носят обувки на високи токчета, а какво остава за жартиерите. Няма значение. — Той тъкмо отвори уста, за да й отговори. — Този спор може да се превърне в дълга философска дискусия, а вече става късно. — Тя отвори тоалетката и извади самобръсначката и крема за бръснене. — Заповядай.

— Благодаря. — Той огледа принадлежностите в ръцете си с безропотен ужас. На какво ли не е готов мъжа заради жената. — И как точно да използвам това?

— Информацията ми е втора ръка, защото никога не съм се бръснала. Но предполагам, че първо нанасяш пяната за бръснене върху брадата си, а после внимателно я обираш с бръснача.

— Крем за бръснене… — Кал изсипа малко в шепата си и го пробва с език. — Значи не било паста за зъби.

— Не, аз… — Не й беше нужно много, за да се досети. Подпря се на мивката, закри с ръка устата си и отчаяно се опита да сподави напиращия кикот. — Горкичкият.

Той заразглежда канчето в ръката си. Както беше тръгнало, явно нямаше богат избор.

Докато Либи се превиваше от смях, Кал взе твърдо решение да се справи.