Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Отново и отново (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Time Was, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 62гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona(2009)
Сканиране
?
Сканиране
peppinka(2009)
Допълнителна корекция
Еми(2012)

Издание:

Нора Робъртс. Сега и във времето

Американска. Първо издание

ИК „Коломбина“, София, 2004

Редактор: Людмила Харманджиева

ISBN: 954-706-122-4

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация
  3. —Корекция от Еми

Трета глава

На следващата сутрин се чувстваше по-нормално. Нормално, помисли си Кал, като се имаше предвид, че по това време изобщо не бе бил роден още. Доста странно положение, направо неправдоподобно според повечето съвременни научни теории. Дълбоко в себе си таеше крехката надежда, че всъщност всичко това бе някакъв дълъг, заплетен сън.

Ако имаше късмет, сега трябваше да лежи в някоя болница в шок, страдащ от мозъчна травма. Но изглежда се намираше назад във времето, преди около два века, в примитивния и често пъти бурен двадесети век.

Последното, което си спомняше за преживяванията си, преди да се събуди върху дивана на Либи, бе, че управляваше своя кораб. Не, не беше точно така. По-скоро, че се мъчеше да управлява кораба си. Нещо се случи… Ала какво точно, все още не можеше да си спомни. Каквото и да се окажеше то, със сигурност бе нещо грандиозно.

Казваше се Кейлъб Хорнблоуър. Роден през 2222 година. Щастливият му номер явно бе двойката, усмихна се той с усилие. Беше на тридесет години, необвързан, по-големият от двамата братя и бивш член на МКС. С чин капитан и през последните две години работеше самостоятелно. Връщаше се към Земята от редовния си полет с доставки за колонията Бригстън на Марс, но се беше отклонил от обичайния път към къщи заради силния метеоритен дъжд. Тогава се случи. Каквото и да беше то.

Налагаше се да приеме факта, че нещото го бе върнало назад във времето. Беше катастрофирал не само в земната атмосфера, но и в два и половина века назад. Той бе здрав, интелигентен млад пилот, заседнал във времето, когато хората са приемали междупланетните полети за научна фантастика и са се занимавали с ядрен синтез.

Хубавото на експеримента бе, че не го уби, че се приземи на усамотено място и че попадна в ръцете на красива млада брюнетка.

Можеше да бъде и по-зле.

В момента проблемът му бе как да се върне в своето време. Жив.

Кал нагласи възглавницата си, почеса се по наболата брада и се зачуди каква ли щеше да бъде реакцията на Либи, ако ей сега слезеше при нея и й разкажеше най-спокойно цялата история отначало докрай.

Вероятно щеше да го изхвърли моментално на дъжда, облечен само със стария анцуг на баща й. Или щеше да се обади на властите, които незабавно щяха да го отведат в подходящото болнично заведение за лечение на душевно болни, характерно за настоящето време. Изобщо не си и помисляше, че тези клиники или както тогава са се наричали, са някакви луксозни санаториуми.

Това, което го нервираше най-много в момента, бе, че навремето в училище не бе бил добър по история. Всичко, което знаеше за двадесетия век, можеше да се побере на компютърния екран. Но си представяше по какъв примитивен начин биха се отнесли тогава към някой човек, който твърди, че е катастрофирал със своя ЕФ 27 след рутинна доставка до Марс.

Докато не намереше изход от създалото се положение, щеше да запази истината за себе си. За тази цел трябваше да внимава какво говори. А също и какво прави.

Очевидно сбърка предишната вечер. Особено много в един от случаите. Той се смръщи при спомена за реакцията на Либи след предложението му да си легнат заедно. Тези неща явно са се правили по друг начин тогава, всъщност не тогава, ами сега, поправи се Кал. Жалко, че не беше обръщал повече внимание на старите романи, които майка му обожаваше.

При всяко положение неприятностите му бяха далеч по-големи от това, да се окажеш отхвърлен от някоя млада и хубава жена. Трябваше да се върне на кораба си и да се опита да установи какво се бе случило. Първо на теория, а после и на практика. Доколкото можеше да прецени, това бе единственият начин да се върне у дома.

Тя имаше компютър, припомни си той. Колкото й архаичен модел да беше в сравнение с миникомпютъра на китката му, Кал щеше да изчисли траекторията си.

В момента имаше нужда да вземе душ, да се избръсне и да хапне още малко от пържените яйца на Либи. Той отвори вратата и едва не се сблъска с нея в коридора.

Тя носеше чаша вряло кафе и почти го изля върху голите му гърди. Бързо се овладя, въпреки че й се искаше да му се поскара.

— Мислех, че може би ти се пие кафе?

— Благодаря. — Забеляза, че тонът й бе леден, а гърбът вдървен. Може и да грешеше, но му се стори, че жените май не са се променили чак толкова много. Тактиката на студения душ винаги оказваше своя ефект. — Исках да ти се извиня — подзе Кал с най-пленителната си усмивка. — Знам, че снощи излязох от орбита.

— И така може да се каже.

— Просто искам да ти призная, че ти имаше право, а аз сгреших. — Ако това не помогнеше, значи той изобщо не разбираше от жени.

— Добре. — За нея нямаше нищо по-неприятно от това, да таи злоба към някого. — Ще забравим за случилото се.

— Смяташ ли, че е редно да ти кажа, ако намирам очите ти прекрасни? — Видя я как се изчервява и това му се стори крайно чаровно.

— Предполагам. — Ъгълчетата на устата й загатнаха усмивка. Вече беше абсолютно сигурна в келтския му произход. Ако прадедите на този човек не бяха ирландци, Либи трябваше да си смени професията. — Щом като не можеш да се въздържиш.

Той си подаде пръв ръката.

— Хайде да бъдем приятели.

— Хайде. — В мига, в който положи ръката си в неговата, почувства, че вероятно прави грешка. Или че се хвърля от мост. По някакъв много странен, негов си начин, докосвайки я едва с крайчеца на пръстите си, Кал съумя да накара пулса й да забунтува. Бавно, със силното желание да не му даде възможност да разбере какво й причинява, тя отдръпна ръката си. — Отивам да приготвя закуската.

— Имаш ли нещо против да си взема един душ?

— Разбира се, че нямам. Ще ти покажа кое къде е. — Почувства се по-удобно, защото имаше възможност да излезе от деликатното положение, като се заеме с нещо определено. — В килера има чисти кърпи. — Либи отвори тясната плъзгаща се вратичка. — А тук има прибори за бръснене, ако искаш да се избръснеш. — Подаде му самобръсначка за еднократна употреба и бурканче с крем за бръснене. — Нещо не е наред ли? — Той така беше зяпнал принадлежностите за бръснене, които току-що му беше подала, сякаш виждаше уреди за изтезания. — Сигурно си свикнал с електрическа самобръсначка, ала тук не разполагам с такава.

— Не… — едва-едва успя да отговори той, като положи усилия и да се усмихне, докато си мислеше как да се обръсне, без да се заколи. — Това ще свърши работа.

— Четка за зъби. — Без да го поглежда в очите, тя му подаде нова четка за зъби, още в кутията си. — Тук нямаме и електрически четки за зъби, ако си свикнал с такава.

— Ще се справя и с тази.

— Добре тогава. Вземи каквито си поискаш дрехи от спалнята, които ти стават. Там има пуловери и панталони. До половин час ще направя нещо за хапване. Ще ти стигне ли времето?

— Да.

Кал продължаваше да разглежда тоалетните принадлежности, когато тя затвори вратата.

Изумително. Сега, след като преодоля първоначалната паника, страха и неувереността си, цялата случка му се стори дори очарователна. Старателно огледа картонената кутийка от четката за зъби, както и самата четка, като малко момче, което си е намерило подаръка под елхата на Коледа.

Тези неща ги използваха по три пъти дневно, припомни си той. Беше чел за тях. Имаха различен вкус пасти за зъби, с които четкаха из цялата си уста. Звучеше гадно. Бръкна с пръст в крема за бръснене. После докосна езика си. Наистина беше гадно. Как бе възможно на хората да им харесва? Разбира се, това се случваше по времето, когато зъбните болести и заболяванията на венците не са били премахнати с помощта на флуоратина.

След като отвори кутията, прекара пръст през космите на четката. Интересно. Озъби се пред огледалото и впери поглед в здравите си бели зъби. Може би не биваше да пробва.

Остави всичко на мивката и се извърна да огледа банята. Приличаше на онези помещения, които беше гледал в старите филми. Овална мивка и странен самотен душ, който стърчи от стената. Трябваше да запомни всички дребни подробности. Кой знае, може би когато се върнеше в своето време, щеше да напише книга за преживяванията си.

По-важно бе обаче да разбере колкото се може по-бързо как се пуска такъв душ. Над чучура имаше три странни копчета. На едното имаше изобразена буквата „С“, на другото „Т“, а на средното беше нарисувана стрелка. Кал се намръщи. Беше му ясно, че „С“ означава студена вода, а „Т“ — топла, но всичко това нямаше нищо общо с инсталациите за определяне на подходящата температура, с които бе свикнал. Не можеше да застане под душа и да нареди на компютъризирания елемент да му пусне вода с желаните от него градуси.

Първо се попари, после замръзна, после пак се опари, докато най-накрая не започнаха да се разбират взаимно с душа. Щом като започна да тече постоянната достатъчно топла вода, усети удоволствието от къпането. Намери и едно шише с надпис „Шампоан“. Първоначално се учуди от опаковката, после го отвори и си сипа малко в шепата.

Миришеше на Либи.

Почти веднага стомахът му се сви и през тялото му премина порив на страст, топъл като водата, която се стичаше по гърба му. Странно усещане. Учудено продължи да наблюдава пяната от шампоана в краката си. Привличането беше винаги лесно, просто, първично. Ала това усещане беше болезнено. Той притисна с ръка стомаха си и изчака чувството да отмине. Но то не минаваше.

Сигурно беше свързано с инцидента. Така си го обясняваше и предпочиташе да вярва в това. Ще трябва да си направи обстоен медицински преглед, веднага щом се прибере у дома. Душът престана да му доставя удоволствие. Спря водата и се загърна в хавлията. Уханието от сапуна, шампоана и Либи бяха навсякъде.

Джинсите му стояха малко халтаво на талията, ала му харесваха. Дрехите от чист памук бяха толкова непоносимо скъпи, че само най-богатите хора можеха да си ги позволят. Черният пуловер имаше дупка на ръкава и това го накара да се почувства като у дома си. Предпочиташе обикновените и удобни дрехи. Една от причините, поради която напусна МКС, бе, че ги задължаваха да носят униформи и да бъдат винаги в изряден вид. Бос и доволен от себе си, Кал се отправи към кухнята, следвайки ароматите, които идваха оттам.

Тя изглеждаше великолепно. Широките й панталони подчертаваха стройната й фигура и караха мъжкото въображение да си представя извивките на тялото й под материята. Хареса му как си беше запретнала ръкавите на червения пуловер над лактите. Кожата й беше нежна, спомни си той и отново почувства онова присвиване в корема. Нямаше да си мисли за нея по този начин. Беше си го обещал.

— Здравей.

Този път Либи явно го очакваше и не подскочи.

— Здравей. Сядай. Хапни, преди да ти сменя превръзката. Надявам се, че обичаш пържени филийки. — Тя му подаде пълната чиния. Когато погледите им се срещнаха, пръстите й здраво стиснаха ръба на чинията. Позна пуловера, с който беше облечен, но той изобщо не й напомни за баща й, като се имаше предвид, че беше навлечен върху мускулестото тяло на Кал. — Не си се обръснал.

— Забравих. — Не искаше да си признае, че не му се щеше да изпробва уменията си върху собственото си лице. — Дъждът май спря.

— Забелязах. Следобед вероятно ще изгрее и слънце. — Либи остави чинията на масата и се опита да не реагира, когато той се наведе над нея, за да помирише храната.

— Ти ли ги направи?

— Най ме бива в закуските. — Тя седна с въздишка на облекчение, когато Кал зае стола насреща й.

— Може да се пристрастя към това.

— Към яденето ли?

Той отхапа и притвори очи в знак на наслада.

— Да се храня така.

Либи го наблюдаваше как дъвче.

— А как си се хранил досега?

— Главно с полуфабрикати. — В някои от вестниците беше видял реклами на готови пълни менюта. Поне имаше някаква надежда за известна цивилизация.

— Аз самата през повечето време се храня така. Само когато дойда тук, ми се явява желание да готвя, да събирам дърва, да отглеждам билки. Иска ми се да правя нещата, които правехме цялото семейство, когато бях малка.

И въпреки че беше дошла тук, за да намери уединение, откри, че компанията му й доставя удоволствие. Тази сутрин изглеждаше безопасен, въпреки първоначалната й реакция, когато го видя с черния пуловер и спретнатите панталони. Можеше дори да повярва, че напрежението от неочакваната случка предната вечер пред камината бе плод на въображението й.

— Какво правиш, когато не се блъскаш със самолети?

— Летя. — Вече беше репетирал отговора на този въпрос и беше решил да се придържа колкото се може повече към истината.

— Значи си военен.

— Вече не съм. — Кал взе кафето и с лекота смени темата. — Не знам дали успях да ти благодаря както подобава за всичко, което направи за мен. Бих желал да ти се отблагодаря по някакъв начин. Имаш ли нужда от някаква помощ?

— Едва ли вече си в състояние да полагаш каквото и да било физическо усилие.

— Ако остана още едни цял ден в леглото, ще полудея.

Тя старателно го огледа, като се постара да не се разсейва от формата на устата му. Беше й невъзможно да забрави колко близко беше до нейната.

— Цветът ти е добър. Чувстваш ли се все още замаян?

— Не.

— Тогава можеш да ми помогнеш в миенето на чиниите.

— Дадено. — Сега за първи път той огледа по-подробно кухнята. Също като банята, и това помещение го обърка и същевременно го очарова. Западната стена беше от камък с вградено малко огнище. Върху перваза беше поставена кована бакърена ваза, пълна със сухи цветя. Широкият прозорец над мивката откриваше пленителна гледка към планината и боровата гора. Небето сивееше. Той успя да разпознае хладилника и готварската печка — и двата уреда блестяха в белотата си. Дъсченият под грееше гладък и полиран. Усещаше го приятно хладен под босите си крака.

— Търсиш ли нещо?

Кал леко тръсна глава и я погледна.

— Извинявай.

— Начинът, по който гледаше от прозореца… Приличаше на човек, който очаква да види нещо, което не си е на мястото.

— Ами… Просто се любувах на гледката.

Либи посочи чинията му.

— Свърши ли със закуската?

— Да. Стаята е много уютна.

— И на мен винаги ми е харесвало тук. Разбира се, сега е далеч по-удобно с новата готварска печка. Не можеш да си представиш какъв музеен експонат имахме преди за готвене.

Той не можа да овладее усмивката си.

— Убеден съм, че не мога да си представя.

— Не знам защо имам чувството, че някой се шегува и този някой не съм аз.

— Нямам представа. — Кал си взе чинията, отиде до мивката и започна да отваря шкафовете един след друг.

— Ако търсиш миялна машина, трябва да знаеш, че ще удариш на камък. — Тя сложи останалите чинии в мивката. — Родителите ми никога не биха потъпкали своите идеали от шейсетте години чак до такава степен. Тук няма миялна, нито микровълнова печка, а да не говорим за сателитна чиния. — Либи запуши мивката и се пресегна за препарата за миене. — Какво предпочиташ — да миеш или да сушиш?

— Да суша.

Той я наблюдаваше как пълни мивката с топла сапунена вода и започва да мие. Дори и миризмата е приятна, помисли си Кал и потисна желанието си да се наведе и да вдиша лимонения аромат на мехурчетата.

Тя си почеса носа с рамо.

— Хайде, Хорнблоуър, никога ли не си виждал жена да мие чинии?

Той реши да изпробва реакцията й.

— Не. Всъщност виждал съм само веднъж в някакъв много стар филм.

Либи се засмя и му подаде първата готова чиния.

— Прогресът ни открадна всички тези приятни домакински задължения. След стотина години сигурно ще има роботи, които сами ще пъхат чиниите в себе си и ще ги стерилизират.

— След около сто и петдесет. Какво трябва да направя с това? — Кал завъртя чинията, която тя току-що му подаде.

— Да я избършеш.

— Добре. Мислех си, дали не мога да погледна какво е останало от моя кор… Самолет?

— Почти съм сигурна, че коловозите от дървените трупи са се слегнали вече. Лендровърът ще се справи с пътя, ала наистина предпочитам да изчакаме още ден-два.

Той едва сдържаше нетърпението си.

— Ако можеш само да ме насочиш в правилната посока.

— Не, предпочитам да те закарам дотам.

— Вече направи достатъчно.

— Така е, но нямам намерения да ти дам ключа от колата си да караш сам, а дотам едва ли ще стигнеш пеша. — Либи си избърса ръцете в ъгълчето на кърпата, с която Кал бършеше чиниите, докато той се мъчеше да измисли подходящо оправдание. — Защо не искаш да ми покажеш самолета си, Хорнблоуър? Дори и да си го откраднал, аз откъде бих могла да знам?

— Не съм го откраднал.

Отговорът му бе толкова рязък и гневен, че тя напълно му повярва.

— Добре де, ще ти покажа как да стигнеш дотам веднага щом пътят стане достатъчно безопасен. А сега седни и ми дай да ти видя раната.

Инстинктивно той посегна към превръзката си.

— Раната е добре.

— Знам, че те боли. Виждам го в очите ти.

Кал я погледна. В очите й се четеше състрадание. Кротко, успокоително съчувствие, което го примами да докосне с буза косата й и да си признае всичко.

— Болката се явява и после отново изчезва.

— Тогава ще те прегледам, ще ти дам някакви обезболяващи и ще видим дали не можем да я премахнем пак. Хайде, Кал. — Либи взе кърпата от ръцете му и го изпроводи до стола. — Бъди добро момче.

Той седна и я погледна с весело раздразнение.

— Говориш също като майка ми.

В отговор тя го потупа по бузата, преди да отиде до шкафа за нова превръзка и антисептици.

— Стой мирен. — Разбинтова раната и така надзърна в нея, че го накара да се чувства неудобно. — Стой мирен, де — измърмори Либи. Раната бе лоша, нащърбена и дълбока. Натъртванията около нея бяха с цвета на буреносни облаци. — Вече изглежда по-добре. Поне видимо няма инфекция. Ала ще ти остане лош белег.

Кал понечи да я докосне и повтори притеснено.

— Белег ли?

Ето, освен всичко друго е и суетен.

— Не се тревожи, ще бъде елегантен белег. Щеше да е по-добре, ако можеше да се зашие, но медицинската ми подготовка не стига толкова далеч.

— Твоята каква?

— Шегувам се. Сега ще те засмъди.

Когато тя проми раната му, той не се сдържа и изруга силно и цветисто. Преди да бе приключила, Кал я сграбчи за китката.

— Ще ме смъди малко, така ли?

— Спокойно, Хорнблоуър, мисли си за нещо друго.

Той стисна зъби и насочи вниманието си върху чертите на лицето й. Болката изкара дъха му като свистене. Очите й отразяваха както твърда решимост, така и съчувствие, докато приключваше с почистването и премина към превързването.

Наистина е красива, заключи Кал, като не спираше да я наблюдава на сутрешната светлина. Не носеше грим и очевидно не беше се подлагала на никакви козметични корекции. Това бе лицето, с което се беше родила. Силно, строго и с естествена елегантност, което отново го изкуши да я погали. Кожата й бе гладка и нежна като на бебе, припомни си той. И с всяка промяна на чувствата то променяше цвета си.

Може би Либи олицетворяваше обикновената жена за своето време. Ала за него тя бе неповторима и непоносимо желана.

Ето защо присъствието й го караше да чувства онази болка и свиване в стомаха. Поради същата причина я желаеше така силно, както никога преди не бе желал нищо друго в живота си. Но Либи бе истинска, припомни си Кал. Той беше илюзорният в случая. Мъж, който по това време още не е бил роден, ала въпреки това с усещането, че никога през живота си не е бил по-жив.

— Често ли го правиш? — попита я Кал.

Тя ужасно се притесняваше от мисълта, че му причинява болка и затова отговори почти машинално.

— Кое да правя често?

— Да спасяваш мъже.

Видя как устните й се свиха и почти ги усети.

— Не, ти си първият.

— Добре.

— Готов си, така вече е добре.

— Няма ли да ме целунеш, за да ми мине по-бързо? — Майка му винаги го целуваше, за да му мине, и той си помисли, че майките във всички времена са постъпвали по този начин. Либи се засмя, а сърцето му се сви в гърдите му.

— Понеже беше послушен, ще те целуна. — Тя се наведе и го докосна с устни точно над превръзката.

— Не минава. — И за да не може да се измъкне, Кал я улови за ръката. — Защо не опиташ още веднъж?

— Ще ти донеса аспирин. — Ръката й остана неподвижна в неговата. Искаше да се отдръпне, когато той се изправи, но нещо в погледа му я предупреди, че това не би било правилното решение.

— Кейлъб…

— Притеснявам те, нали? — С палеца си я галеше по ставата на пръста. — Много е възбуждащо.

— Изобщо не се опитвам да те възбуждам.

— Очевидно не е и необходимо. — Явно е притеснена, помисли си той, ала не и изплашена. Щеше веднага да спре, ако забележеше, че е изплашена. Затова вдигна ръката й към устните си и обърна дланта й нагоре. — Имаш хубави ръце, Либи. Нежни ръце. — В погледа й отново взеха да се сменят различни чувства — объркване, неудобство, копнеж. Кал се спря на копнежа и я притегли към себе си.

— Спри… — Тя се изненада от липсата на убедителност в собствения си глас. — Казах ти, че… — Той прилепи устните си към слепоочието й и краката й изгубиха почва. — Няма да си легна с теб.

Кал тихичко измърмори нещо в знак на съгласие и я докосна нежно по гърба, докато тялото й не изпълни извивките на неговото. Учуди се колко силно бе желал да я прегърне по този начин. Главата й идеално прилегна към вдлъбнатината под рамото му, като че ли бяха създадени да танцуват заедно. За миг съжали, че нямаше музика — нещо леко и нежно. Мисълта го накара да се усмихне. Нито една от жените, с които бе бил преди през живота си, не бе желала да имат предразполагащи условия за любов. Нито пък у него някога се бе събуждало желанието да им създава такива условия.

— Отпусни се — прошепна й той и прекара ръката си през целия й гръб, докато не достигна врата й. — Сега няма да правя любов с теб, а само ще те целуна.

Обзе я паника.

— Не, аз няма…

Пръстите отзад на врата й се раздвижиха, свиха се и я прихванаха здраво. По-късно, когато отново беше в състояние да разсъждава трезво, осъзна, че докосвайки я там, Кал бе отключил някакъв таен, изключително чувствителен нерв. Заля я необяснима наслада по цялото тяло и Либи отпусна глава в знак на отдаденост. Във върховата точка на това усещане той долепи устните си до нейните.

Тя се вцепени, но не от страх, нито от гняв, а още по-малко от желание да се съпротивлява. Либи беше в шок — вълна след вълна. Сякаш се бе докоснала до оголена жица, помисли си в унес. Като че ли се бе хванала с голи ръце за тая жица и високото напрежение бе смъртоносно.

Устните му едва докосваха нейните — предизвикателно, възбуждащо, мъчително. Такава бе неговата милувка, нежна, непоносимо еротична. После дойде захапването, почти като на игра. И отново милувка, сладка, лека и неудържима. Устните му бяха топли, гладки и оставиха заглъхващ шепот върху нейните. В контраст с това наболата му брада я драскаше грубо, докато с език проследяваше внимателно извивките на устните й.

Действията му бяха интимни, невъзможно интимни по начина, по който я вкусваше и си играеше с нея. Езикът му потърси нейния, като я накара да усеща нови, тъмни непознати вкусове, преди отново да смени настроението си и да захапе нежно долната й устна, някъде на границата между болката и удоволствието.

Съблазън, за която Либи не бе и сънувала. Бавна, настъпателна, неизбежна съблазън. Тя долови слабия, безпомощен стон, напиращ от дълбините на гърлото й, когато Кал гризна нежно брадичката й.

Последната опора — ръката й, която досега се намираше върху гърдите му — започна да поддава. Почувства как здравият под на стаята взе да се люлее под краката й. Твърдостта й лека-полека започна да се стопява, топлината я накара да изтръпне и Либи се предаде в ръцете му.

Никога не му се бе случвало нещо подобно. Като че ли тя незабелязано, изцяло се топеше в прегръдките му. Дъхът й бе свеж като въздуха, който лъхаше през отворения прозорец. Той чу мекия стон на въздишката й.

Тогава ръцете й се сключиха около него. Зарови пръстите си дълбоко в косата му, а тя самата се притисна към тялото му. За един удар на сърцето устните й преминаха от пълно покорство в ненаситна жажда. Притисна ги в неговите яростно, собственически, отчаяно. Зашеметен от силата й, Кал се потопи в целувката, напълно подвластен на страстта.

Либи желаеше… Прекалено много. Защо досега не знаеше, че жадува за това толкова силно? Дори само вкусът му я накара да почувства, че бе ненаситна. Тялото й щеше след миг да експлодира, прободено от множество стрели на непознати чувства и всяко едно от тях поотделно бе силно, различно и шокиращо. Сподавен вик се изтръгна от гърлото й, когато ръцете му я обгърнаха болезнено. Престана да трепери, ала той се тресеше.

Какво му бе сторила? Не можеше да диша. Не можеше и да мисли. Но успяваше да усеща — всичко и силно. Загубата на контрол за един пилот бе нещо далеч по-страшно от метеоритната буря. Единственото, което си беше пожелал, бе да изпита моментно удоволствие, да задоволи обичайната си страст. Ала това се оказа нещо много по-силно от удоволствие и съвсем необичайно. Сега трябваше да спре, преди да се забърка в нещо, което не разбираше.

С треперещи ръце Кал я отблъсна от себе си. Но нямаше голяма полза — дишането й бе също толкова неравномерно, колкото и неговото. Очите й се отвориха широко и смаяно. Точно така, смаяно бе най-подходящото определение. Почувства се така, сякаш се бе разбил в калкана на сграда.

Какво правеше той? Тя объркано вдигна ръка към устата си. Какво бе сторила? Почти усети как кръвта й пулсира във вените. Либи отстъпи крачка назад в желанието си да намери отново здрава опора под краката си и някакви отговори на въпросите си.

— Чакай… — Кал не можеше да устои. Сигурно щеше да се проклина после, ала не можеше да устои. Преди първите шеметни вълни да преминат, той я придърпа повторно към себе си.

Само това — не. Тази единствена мисъл отекна в съзнанието и на двамата. Привличането бе силно, страстта взаимна. Преди да успее да се дръпне, тя почувства, че се колебае между доброволната капитулация и бесния порив.

Либи едва не падна и се подпря на близкия кухненски стол. Кокалчетата на ръцете й побеляха върху дървената облегалка на стола, докато се съвземаше и правеше опити да нормализира учестеното си дишане. Изобщо не го познаваше, а му отдаде толкова от себе си, колкото на никой мъж досега. Мозъкът й бе трениран да задава въпроси, но сега сърцето й бе така уязвимо и нерационално, че се олюля.

— Ако смяташ да останеш тук, в тази къща, ще те помоля да не ме докосваш повече.

В очите й отново се четеше страх. Кал я разбра, тъй като в този миг чувстваше съвсем същото.

— Аз бях не по-малко изненадан от теб. Не съм убеден, че ми хареса повече, отколкото на теб.

— Това означава, че за в бъдеще няма да ни е трудно да предотвратяваме всички подобни неща.

Той пъхна ръце в джобовете си и се завъртя на пети, без да се опитва да разбере защо изведнъж почувства такъв гняв.

— Слушай, миличка, за това, което се случи, аз нося точно толкова вина, колкото и ти.

— Ти ме сграбчи.

— Не, аз те целунах. А ти ме сграбчи. — Кал се зарадва, като видя как лицето й пламна. — Изобщо не съм те принуждавал да правиш каквото и да било, Либи. И двамата го знаем прекрасно. Ала ако ти е по-приятно да си мислиш, че имаш лед в жилите си, нямам нищо против. — Срамът се изпари от лицето й, като изражението й остана бледо и каменно. Но очите й се разшириха и потъмняха. Притаената болка, която струеше от тях, го накара да се наругае мислено и да пристъпи напред. — Извинявай.

Тя се размърда иззад стола и промълви съвсем тихо:

— От теб нито искам, нито очаквам извинение, ала се надявам на съдействие.

Той присви очи.

— Ще получиш и двете.

— Сега имам много работа. Ако желаеш, нямам нищо против да вземеш телевизора в стаята си. На рафта до камината има и книги. Ще оценя усилието ти, ако останеш далеч от пътя ми през останалата част от деня.

Кал отново пъхна ръцете си в джобовете. Ако Либи смяташе да упорства, нека бъде нейната воля.

— Добре.

Тя остана неподвижна със скръстени ръце пред гърдите си, докато той не напусна стаята. Искаше й се да хвърли нещо по него, за предпочитане — чупливо. Кал нямаше право да й говори по този начин, след като самият той я бе накарал да се чувства така.

Значи, лед в жилите? Напротив, в живота й усложненията винаги бяха идвали от това, че се вълнуваше прекалено силно, че искаше прекалено много. С изключение на случаите, когато се стигнеше до личните, физически взаимоотношения между мъжа и жената. Ама че мизерия! Либи извърна стола към себе си и се стовари върху него. Винаги бе била предана дъщеря, любяща сестра и вярна приятелка. Но ничия любовница. Никога не бе усещала нарастващата страст и необходимостта от близост. От време на време се досещаше, че всъщност дадени усещания й липсват.

С една целувка Кал я бе накарал да пожелае неща, за които бе убедена, че са маловажни. Поне за нея лично. Имаше работата си, както и целите си, и знаеше, че ще ги постигне. Имаше близки, познати и приятели. По дяволите, така си беше достатъчно щастлива. Нямаше нужда от някакъв налудничав пилот, който дори не можеше да задържи самолета си във въздуха, а я накара да се почувства неспокойна, жива, само като я целуна по долната устна. Тя дори не знаеше колко жива можеше да се чувства, докато не я беше целунал.

Всичко това беше нелепо. По-скоро разстроена, отколкото ядосана, Либи скочи и си наля нова чаша кафе. Той само й бе напомнил за нещо, което тя често забравяше. Това, че бе млада, нормална и здрава жена. Жена, която току-що се бе върнала от няколкомесечно отшелничество на безлюден остров в южната част на Тихия океан. Сега трябваше да завърши дисертацията си и да се прибере в Портланд. Там щеше да се отдаде на светски живот — да излезе няколко пъти, да отиде на кино, на някое и друго парти. Най-важното от всичко, реши твърдо Либи, бе да помогне на Кейлъб Хорнблоуър да си стъпи отново на краката и да се върне там, откъдето беше дошъл, по дяволите.

Взе си кафето и се заизкачва по стълбите. Цялата й информация за него бе, че се яви изневиделица, сякаш падна от Луната.

Мина покрай стаята му и не можа да се сдържи да не се разсмее, като чу хаотичните звуци от някакво телевизионно шоу. Този мъж се забавляваше лесно, помисли си тя, докато затваряше след себе си вратата на собствената си стая.