Нора Робъртс
Сега и във времето (9)

Девета глава

Либи се наслаждаваше на второто си кафе, докато размишляваше дали фактът, че беше влюбена, имаше тясна връзка с трудностите, които срещаше от известно време с компютъра си. Погледна Кал и забеляза в изражението му сходна на нейната разсеяност. Той седеше срещу нея на масата и довършваше остатъците от нейната закуска, след като вече бе приключил със своята.

Каква ти разсеяност, замисли се тя, тук ставаше въпрос за нещо далеч по-дълбоко. Кал изглеждаше разтревожен, същото изражение имаше снощи, когато се прибра, а и когато си лягаха да спят. На няколко пъти през изминалата нощ, както и цяла сутрин, не я напусна чувството, че той ще се опита да й каже нещо важно. Нещо, което се страхуваше да чуе.

Щеше й се да можеше да го окуражи — да го улесни в раздялата и заминаването. Любовта, замисли се Либи, я побъркваше. И тогава заваля. Бавно и полека и не спря до сутринта. Сега светлината изглеждаше някак различно мека, ефирна и сякаш огромни ръце от мъгла прегръщаха земята.

Денят беше прекрасен за извинения, за безцелни разходки, за правене на любов под старото одеяло. Ако продължаваше обаче да мисли по този начин, даде си сметка тя, нямаше да помогне на Кал да си замине.

— По-добре се залавяй за работа. — Това беше вежливо, ала вяло подканване.

— Да. — По-скоро би останал там, където си беше, като загърби реалността. Вместо това той се изправи, целуна я набързо и тръгна към задната врата. Когато я отвори, кухнята се изпълни с песента на птиците. — Мисля да си почина следобед. Може да дойда за обяд. Явно стомахът ми е отвикнал от храната на кораба. — По-скоро бе отвикнал да бъде далеч от нея, но Либи се усмихна и се хвана за думите му.

— Добре. — Денят вече изглеждаше по друг начин. — Ако не съм долу да се бъхтя над печката, сигурно ще съм горе, при компютъра.

Всичко изглеждаше толкова нормално, помисли си тя, след като Кал затвори вратата зад гърба си, да се разделят сутрин с целувка за довиждане и с намерението да обядват заедно. Такива са сигурно идеалните връзки, заключи Либи, след което си напълни чашата и тръгна нагоре по стълбите. Но едва ли някой би нарекъл нормално всичко останало в тяхната връзка.

Тя успя да работи здраво до ранния следобед, като отдаде нервността си на кафето. Отказа да се измъчва над въпроса защо Кал бе толкова тих и замислен сутринта. И двамата си имаха достатъчно грижи. Освен това си напомни, че скоро той щеше да се върне за обяд. И тъй като този хубав навик не след дълго щеше да бъде прекратен, Либи реши да остави работата си и да приготви нещо по-специално за обяд. Тъкмо беше се озовала на долния етаж, когато чу шум на приближаваща кола.

Гости в колибата бяха не просто рядко явление — такива направо нямаше. Изненадана, а същевременно и леко притеснена, тя отвори вратата.

— О, боже мой! — Изненадата остана, а притеснението се превърна във вълнение. — Мамо, татко! — Либи се затича да посрещне родителите си, които тъкмо отваряха вратите на малкия си пикап.

— Либърти… — Керълайн Стоун пресрещна дъщеря си с гърлен смях и с театрално разтворени ръце за прегръдка. Беше облечена почти като Либи, с протрити джинси и с широк хипарски пуловер. Ала за разлика от обикновения червен вълнен пуловер на дъщерята, този на майката бе собственоръчно изплетен и изпъстрен в различни шарки и нюанси. Имаше две черни висящи обици на едното ухо и турмалиново колие на шията си, което блестеше разкошно на светлината.

Либи целуна майка си по бузата.

— Мамо, какво правите тук?

— Тук живеех, ако не си забравила — припомни й тя, като я целуна повторно, докато Уилям стоеше отзад и се наслаждаваше на гледката. Те бяха двете от общо трите най-важни жени в живота му. Въпреки че ги делеше цяло поколение, той с радост забеляза, че жена му не отстъпваше по достойнства на дъщеря му. Фигурите и на двете така си приличаха, че хората често ги вземаха за сестри.

— Аз да не съм тук само част от декора? — настоя той и грабна Либи в здрава прегръдка. — Моето малко момиче… Изследователката.

— Моят татко — не остана по-назад Либи. — Изпълнителният директор.

— Хайде, дай да те погледна.

На свой ред тя не пропусна да го огледа. Той все още имаше прекалено дълга коса, за да се нарече консервативен, въпреки че вече се забелязваха бели коси през тъмнорусите му къдрици. Брадата му бе по-прошарена. Въпреки че и двамата ходеха на фризьор, Уилям Стоун не се бе променил. Оставаше си човекът, когото Либи помнеше от детството си, който я носеше през гората, облечен в характерния за него хипи стил.

Той бе висок и жилав. Издължените крайници му придаваха леко дългурест вид. Лицето му бе изпито, скулите изпъкнали. Очите му бяха ясно сиви, излъчващи почтеност.

— Е?! — Либи се завъртя демонстративно. — Какво ще кажеш?

— Не е зле. — Уилям плъзна ръка по рамото на Керълайн. Изглеждаха така, както винаги бяха изглеждали, когато бяха заедно. Сплотени. — Е, мила, доста добра работа сме свършили с първите си две деца.

— Наистина сте свършили… Но защо първите две?

— Става дума за теб и сестра ти, мило мое дете. — Керълайн се усмихна и се пресегна към багажника на колата. — Ще ми помогнеш ли да внесем покупките вътре?

— Но аз… Покупките… — Прехапала устни, тя наблюдаваше как родителите й вадеха една по една торбите и ги внасяха в къщата. Трябваше да им каже нещо. — Толкова се радвам да ви видя. — Измърмори нещо неясно, когато баща й връчи две кафяви чанти, за да помогне с разтоварването на багажа. — И също така бих искала да ви кажа… Че аз… Би трябвало да знаете, че не съм сама…

— Браво, моето момиче. — С разсеян поглед той извади поредната чанта, като се зачуди дали жена му бе видяла плика с картофите за печене, които беше оставил вътре. Разбира се, че трябваше да го е видяла. На нея никога нищо не й убягваше от погледа. — Ние никога не сме имали нищо против да се запознаем с твоите приятели.

— Знам, но този случай е различен.

— Керълайн, вземи, моля те, този е за вътре, един да носиш ти е достатъчно.

— Татко! — Изпаднала в безизходица, Либи прегради пътя на баща си. Щом чу вратата да се затваря зад гърба на майка й, тя прехапа устни и започна. — Наистина трябва да обясня… — Чудеше се какво точно се налагаше да обясни и как да го направи.

— Слушам те, Либи, ала имай предвид, че торбите започват да ми тежат. — Той ги остави на земята. — Кой знае какво е натъпкала вътре.

— Става дума за Кейлъб.

Това вече прикова вниманието му.

— Кейлъб чий?

— Хорнблоуър. Кейлъб Хорнблоуър — едва се престраши тя. — Той е тук с мен.

Уилям вдигна закачливо вежди.

— О, нима?!

 

 

Въпросният мъж тъкмо паркира превозното си средство зад навеса и, като си мърмореше нещо под носа, тръгна към къщата. Нямаше нищо лошо в това, един следобед да си почине. Бордовият компютър продължаваше да работи дори и в негово отсъствие. Повечето от повредите по кораба бяха отстранени, така че до ден-два щеше да бъде напълно готов за полет.

Сега беше моментът да прекара няколко часа с една хубава, вълнуваща жена, стига да имаше тази възможност. Не се чувстваше тъжен. А и не беше влюбен в нея. Освен това и слънцето се въртеше около планетите.

В този миг прекрачи прага на задната врата. Беше достатъчно само да я зърне, и веднага се усмихна. Дори само при вида на малкото й, приятно закръглено задниче, подаващо се от клекналата й фигура, почти изцяло навряна в хладилника. В чудесно настроение Кал тихичко се приближи и сграбчи изотзад бедрата на нежното създание в прегръдката си.

— Хей, миличка, още не мога да преценя коя част от тялото ти харесвам най-много.

— Кейлъб!

Възклицанието дойде не от жената, която той току-що бе обърнал към себе си и поел в обятията си, а от вратата. Извърна поглед по посока на гласа и видя Либи, зяпнала с широко ококорени очи, с огромни кафяви торби в ръцете си. Зад гърба й стоеше висок мъж, който също го наблюдаваше с очевидно неодобрение. Кейлъб бавно се извърна към жената, която държеше в прегръдките си, и осъзна, че беше също така привлекателна като Либи, макар и по-възрастна.

— Здравейте — усмихна се тя приветливо. — Вие сигурно сте приятелят на Либи.

— Да… — Той едва прочисти гърлото си. — Очевидно.

— Сега, ако нямате нищо против, бихте ли пуснали жена ми, за да затвори хладилника — намеси се Уилям.

— Извинявайте, много се извинявам! — Кал се дръпна рязко назад. — Взех ви за Либи.

— На вас да не ви е навик да сграбчвате така дъщеря ми за…

— Татко! — прекъсна го Либи и стовари пликовете на масата. Това начало едва ли вещаеше нещо добро. — Запознайте се с Кейлъб Хорнблоуър. Отседнал е за известно време при мен. Това са майка ми и баща ми — Уилям и Керълайн Стоун.

Прекрасно. И тъй като му стана ясно, че в този миг не можеше да се телепортира, най-добре беше да се справи адекватно с положението.

— Приятно ми е… — Откри, че най-доброто място за ръцете му бе в джобовете. — Либи много прилича на вас.

— Всички така казват, въпреки че никой не го е изразявал точно по този начин — Керълайн му се усмихна още веднъж, за да го извади от неудобната ситуация и му подаде ръка. — Уил, остави, моля те, тези торби и се запознай с приятеля на Либи.

Уил не се забърза особено. Искаше му се първо да го прецени. Красив, със сурови черти и твърд поглед. Времето само щеше да покаже.

— Името ви е Хорнблоуър, нали? — Стана му приятно, че Кал се здрависа силно и решително.

— Да. — За първи път след комисията при кандидатстването му в МКС му се случваше да бъде така внимателно преценен. — Да ви се извиня ли още веднъж за случилото се?

— Едно извинение е напълно достатъчно. — Въпреки това Уилям си запази известни резерви за останалото.

— Тъкмо щях да се заема с обяда. — Либи реши, че трябва да поддържа разговора, докато измисли подходящото решение на ситуацията.

— Прекрасна идея. — Керълайн извади от една от чантите пресен карфиол. Намери и плика с чипс и консервата с кренвирши, които Уилям бе пъхнал незабелязано в нея. — Аз ще приготвя обяда. Уил, няма ли да ми помогнеш?

— Но, аз…

— Направи малко чай, ако обичаш.

— Аз бих пийнала чай — зарадва се Либи, тъй като това бе най-прекият път към сърцето на баща й. Тя хвана Кал за ръката и се обърна към родителите си. — Ние ще се върнем след малко. Щом като се озоваха сами в хола, Либи се обърна към него. — Ами сега, какво ще правим?

— С кое?

Възмутена от неуместния му въпрос, тя закрачи към камината.

— Ще се наложи да им обясня нещо и със сигурност това не би могло да бъде, че съвсем случайно си попаднал тук от двадесет и трети век.

— Разбирам.

— Но аз никога не съм ги лъгала. — Либи подритна една цепеница, която й се изпречи на пода пред камината. — Не мога да ги лъжа.

Той се приближи към нея и я погали по лицето.

— Неспоменаването на няколко дребни подробности не е лъжа.

— Като например, че дойде дотук с космически кораб. Ти наричаш това дребна подробност?

— За някои, да.

Тя затвори очи. Това трябваше да бъде смешка. Може би щеше да бъде, ала след пет-десет години.

— Хорнблоуър, положението е достатъчно сложно. И имай предвид, че все пак трябва да им кажем нещо за това, какъв си и откъде идваш.

— Какво положение?

Този път Либи успя да не се усмихне.

— Те са мои родители. Това е тяхната къща, а ти и аз сме… — Тя описа кръг с ръката си.

— Любовници — предположи той.

— Моля те, недей да повишаваш тон.

С огромно търпение и нежност Кал я хвана за раменете.

— Либи, те явно са стигнали до същото заключение, след като аз почти целунах майка ти в хладилника.

— Ами това…

— Помислих я за теб.

— Знам, но въпреки това…

— Либи, много добре съзнавам, че това не беше възможно най-подходящия начин да се запозная с родителите ти, ала повярвай ми, че най-изненадан от всички бях самият аз.

— Вероятно.

— Абсолютно. Така че просто ще преминем към следващата стъпка.

— И каква е тя, според теб?

— Обяда.

— Хорнблоуър… — въздъхна Либи и опря чело в гърдите му. Жалко, че тя харесваше у него точно това му качество, да оценява дребните жестове. — Надявам се, че разбираш колко деликатно е положението. Какво смяташ да правим сега? И престани да ме питаш „кое положение“, защото ще те фрасна.

— Ставаш груба. — Той я хвана за брадичката и повдигна лицето й. — Хайде да видим как ще се справим.

Либи изобщо не се възпротиви, когато Кал се наведе и я целуна. И без това всичко бе сън, а нали в сънищата накрая всичко се оправяше от само себе си.

В този миг иззад гърба си чу тежко, раздразнително покашляне. Тя се отдръпна от Кал и се обърна, за да види баща си на прага на стаята.

— Майка ти казва, че обядът е готов. — Въпреки че не обичаше да се държи предсказуемо, той се извърна, преди да влезе обратно в кухнята, и хвърли последен, преценяващ поглед на Кал.

— Май ледовете почват да се топят — забеляза Кал.

Когато влезе в кухнята, баща й се обърна към жена си.

— Този мъж постоянно опипва някоя от любимите ми жени.

— Някоя от любимите ти жени! — Керълайн се засмя. — Наистина ли, Уил? — Тя така отметна глава, че и двете й обеци се разтанцуваха. — Всъщност той има много хубави ръце.

— Да не си търсиш белята? — С една ръка Уил я извърна към себе си.

— Винаги. — Тя го целуна и тогава се обърнаха към вратата. — Хайде, сядайте — усмихна се лъчезарно Керълайн на Кал. — Тъкмо довършвам салатата.

На масата бяха сложени четири купички върху плетени от самата нея подложки. В средата имаше огромна купа със салата от най-разнообразни зеленчуци и подправки, включително и зелени банани и пълнозърнести кротончета. Всичко това чакаше да бъде залято със сос от кисело мляко.

— Е, Кал — започна Керълайн, като му подаде купата със салата. — И ти ли си антрополог?

— Не. Аз съм пилот — отвърна Кал тъкмо когато Либи обяви:

— Той е шофьор на ТИР.

Либи измърмори нещо под носа си, докато Кал охотно си хапна от салатата.

— Карго товари — допълни той, доволен, че можеше да се придържа максимално към така желаната от Либи истина. — Занимавам се основно с товари и затова Либи все ми казва, че съм въздушнопреносим шофьор на ТИР.

— Летиш ли? — залита Уил, докато нервно барабанеше по масата.

— Да. Всъщност това е, което винаги съм мечтал да правя.

— Сигурно е доста вълнуващо. Съни, нашата по-малка дъщеря, сега взима уроци по летене. Може би би могъл да си й от помощ. — Керълайн се приведе напред, за да участва по-пълноценно в разговора.

— Съни винаги е взимала уроци — намеси се Либи. — На нея всичко й се удава. Най-напред се научи да скача с парашут. После реши, че ще управлява сама самолета. — Тя подаде салатата на майка си, а в гласа й се усети възторг и привързаност.

— Има логика — отвърна Кал и погледна към Керълайн. Керълайн Стоун, замисли се той не за първи път, геният на двадесети век. Даде си сметка, че би се почувствал не по-малко вълнуващо, ако попаднеше на една маса с Винсент ван Гог или с Волтер. — Салатата е прекрасна, госпожо Стоун.

— Керълайн. Можеш да ме наричаш Керълайн. Благодаря. — Тя хвърли предизвикателен поглед към съпруга си, за когото беше сигурна, че в този момент би предпочел кренвиршите с пържени картофи да са гарнирани с чаша бира. След над двадесет години съвместен живот все още не беше успяла да го приспособи към своя начин на хранене, но това не я спираше да продължава да опитва. — Убедена съм, че правилното хранене е в основата на чистия и жив ум. Съвсем скоро четох в една статия, че правилното хранене и физическата активност пряко влияят върху продължителността на живота. Ако се грижим повече за здравето си, можем да живеем над сто години.

Забелязала изражението на Кал, Либи го срита под масата. Имаше чувството, че той тъкмо се канеше да уведоми майка й, че хората наистина живеят над сто години, и то редовно.

— Какъв е смисълът на дълголетието, ако ще се храним само с листа и клонки? — започна Уилям, ала бързо забеляза смръщения поглед на жена си. — Е, не че не харесвам салатата…

Добре де, можеш да си хапнеш нещо сладко за десерт. — Керълайн се наведе и целуна мъжа си по бузата. После подаде купата на Кал, при което на ръцете й лъснаха шест различни пръстена. — Сипи си още, ако ти харесва.

— Да, благодаря. — Той си сипа повторно. Апетитът му не преставаше да озадачава Либи. — Творбите ви са невероятни, госпожо Стоун.

— О, радвам се. — Всеки път, когато някой се изкажеше за плетивата й като за творби, тя особено се радваше. — Притежавате ли нещо направено от мен?

— Не… Вашите работи не са по моите възможности — отвърна Кал, припомнил си изделието, което стоеше зад дебело стъкло в музея „Смитсониън“.

— Откъде сте, Хорнблоуър?

Кал мигновено прехвърли вниманието си върху бащата на Либи.

— От Филаделфия.

— Работата ви сигурно е свързана с много пътувания.

Кал изобщо не си направи труда да потисне усмивката си.

— Повече, отколкото можете да си представите.

— Имате ли си семейство?

— Родителите ми и брат ми са още там… На изток.

Въпреки волята си, Уил поомекна към Кал. В очите му просветна нещо, когато заговори за родителите си.

Достатъчно, реши Либи. Тя бутна чинията си настрани, взе чашата си чай с две ръце и впери поглед в баща си.

— Ако имаш формуляр под ръка, можеш да го дадеш на Кал да го попълни. Така ще се сдобиеш както с рождената му дата, така и с осигурителния му номер.

— Малко го прекали — изкоментира Уил с пълна вилица салата пред устата си.

— Хубава работа, аз съм била прекалила!

— Прощавам ти. Няма нужда да ми се извиняваш. — Баща й я потупа по ръката. — Такива сме, каквито сме. Кажи ми, Кал, от коя партия си?

— Татко!

— Шегувам се. — С половинчата усмивка той придърпа Либи в скута си. — Знаеш ли, че тя се роди тук?

— Да. Разказвала ми е. — Кал видя как тя прехвърли ръка през рамото на баща си.

— Като малка си играеше навън боса, докато аз се занимавах с градината.

Либи се засмя и запуши устата му с ръка.

— Млъквай, чудовище такова.

— Добре де, а може ли да го попитам тогава какво му е мнението за Дилън?

Отговорът не се забави.

— Не.

— За Боб Дилън или за Дилън Томас? — попита Кал, с което си извоюва кос поглед от Уил и изненада от Либи, преди да си припомни, че той много цени поезията.

— И за двамата — реши Уил.

— Дилън Томас е гениален, но депресиращ. По-скоро бих предпочел да чета Боб Дилън.

— Да четете?

— Той има предвид текстовете, татко. Сега, когато изчистихме и този въпрос, няма ли да ми кажеш защо си тук, вместо да побъркваш хората от борда на директорите?

— Исках да видя малкото си момиченце.

Либи го целуна, защото знаеше, че отчасти казва истината.

— Видяхме се съвсем скоро, когато се върнах от Южния Пасифик. Измисли по-правдоподобна причина.

— А и исках Керълайн да подиша малко чист въздух. — Той хвърли поглед към жена си над рамото на Либи. — И двамата стигнахме до заключението, че в първите два случая чистият въздух й се е отразил добре, така че решихме и сега да опитаме.

За какво говориш?

— Говоря за това, че това място влияе благотворно на майка ти, особено в положението, в което се намира сега.

— Какво положение? Да не си болна от нещо? — Либи скочи и сграбчи майка си за ръката. — Какво ти е?

— Боже, Уил, никога не стигаш бързо до същественото. Опитва се да ти каже, че съм бременна.

— Бременна? — Либи усети коленете й да се подгъват. — Но как?

— А смееш да се наричаш учена жена — намеси се Кал, с което си извоюва първата усмивка на Уил.

— Но… — Сега Либи се чувстваше прекалено объркана, докато се взираше ту в майка си, ту в баща си, за да отвърне на хапливата забележка на Кал. Всъщност те бяха достатъчно млади — едва навършили четиридесет и в чудесно здравословно състояние. Тя знаеше, че няма нищо необичайно за хора на тяхната възраст да имат тепърва бебета. Ала те бяха нейните родители… — Значи ще си имате бебе. Направо не знам какво да кажа!

— Опитай да ни честитиш — предложи Уил.

— Не, всъщност имам предвид… Добре. Май трябва да поседна. — Либи седна направо на земята между двата стола, на които седяха майка й и баща й. Откри, че сядането явно не беше достатъчно и три пъти си пое дълбоко дъх.

— Как се чувстваш? — попита Керълайн.

— Замаяна — отвърна тя, като не сваляше поглед от лицето на майка си. — Всъщност ти как се чувстваш?

— Сякаш отново съм на осемнадесет, въпреки че разубедих Уил да ми помага да родя това бебе тук сама, както родих теб и сестра ти преди години.

— Тази жена се отказа от вярата си в шейсетте години. — Очевидно обаче и на баща й му бе олекнало, че Керълайн този път бе предпочела болницата. — Е, какво ще кажеш, Либи?

Тя се изправи на колене, за да може да ги прегърне и двамата и отвърна:

— Мисля, че е време да празнуваме.

— Права си, а аз ще те изпреваря. — Уил отиде до хладилника и се върна с високо вдигната бутилка с газирана ябълка.

Корковата тапа излетя с празничност, подобна на шампанското. Чукнаха се няколко пъти, за бебето, за Съни, която я нямаше, за миналото и за бъдещето. Кал се присъедини, завладян от щастието, което излъчваха тези хора. Още нещо, което през времето не се бе променило. Невероятното щастие, което носеше у хората желаното дете.

Никога досега не се бе замислял сериозно да създаде собствено семейство. Знаеше, че когато му дойдеше времето и откриеше подходящата жена, всичко останало щеше да се подреди от само себе си. Сега се улови в размисли какво ли би било, ако в този момент празнуваха неговото и на Либи дете.

Опасни мисли. Невъзможни мисли. Оставаха му само още няколко дни с нея, а може би часове. Семейството предполагаше доживотна отдаденост. И въпреки че в момента копнееше за друг живот, наблюдавайки щастието на родителите на Либи, не преставаше да мисли за своето семейство. Дали гледаха към небето и се чудеха къде ли се скита, дали е в безопасност… Само ако можеше да им каже, че бе добре…

— Кал?

— Мм. Кажи? — Видя как Либи се бе взряла в очите му. — Извинявай.

— Тъкмо си говорехме, че трябва да запалим огън.

— Разбира се.

— Едно от любимите ми места в тази къща е пред камината. — Керълайн се облегна на ръката на мъжа си. — Толкова се радвам, че се отбихме тук да пренощуваме.

— Да пренощувате? — озадачи се Либи.

— Ще останем само една нощ, защото сме тръгнали към Кармел — реши внезапно Керълайн. В този миг тя ощипа силно Уил по ръката, за да си мълчи. — Мечтаех си за една разходка по крайбрежието.

— Това, за което наистина си мечтаеше, беше няколко чийзбургера, освен люцерната, с която се хранеше постоянно. Така разбрах, че е бременна — довърши мислите й Уил.

— Освен това бременността ми изисква да си полягам следобед. — Керълайн се обърна към мъжа си. — Защо не дойдеш да ми подгънеш одеялото?

— Аз лично също бих подремнал малко. — Двамата се изправиха и прегърнати се отправиха към горния етаж. — Кармел, значи. Последното, за което бях уведомен, бе, че ще прекараме една седмица тук. Откога се промениха плановете?

— Откакто тук очевидно сме повече в момента.

— За това може и да си права, но аз все още не съм решил дали одобрявам идеята Либи да остане сама с него в къщата.

— На нея очевидно й харесва. — Керълайн влезе в спалнята и в мислите й изплуваха различни спомени. Спомни си нощите и сутрините, които бяха прекарали тук заедно. В това легло бяха правили любов, бяха разисквали политиката, бяха обмисляли как да спасят света от самия него. Беше се смяла, беше плакала и беше родила и двете си дъщери в същото това легло. Тя приседна на края и прокара ръка по завивките. Почти усещаше шепота на спомените.

Уил пъхна ръце в задните си джобове и се запъти към прозореца.

Керълайн се усмихна на фигурата му в гръб и си спомни как изглеждаше на осемнадесет. По-слаб от сега, по-голям идеалист, ала винаги така красив. И двамата обожаваха това място — тук израснаха, тук отгледаха и децата си. Дори когато животът им тръгна в съвсем друга посока, те никога не забравиха откъде идваха и кои бяха. Тя го разбираше, усещаше мислите му, сякаш минаваха през собствената й глава.

— Карго пилот, значи. И какво, за бога, е това име Хорнблоуър? Има нещо в този човек, което ми изглежда не съвсем така, както се опитва да ни го представи.

— Нямаш ли вяра в Либърти?

— Разбира се, че й вярвам. Но на него не вярвам.

— Ясно. Защо ли това ми звучи познато. — Керълайн си сложи ръката на ухото, сякаш се стараеше да чуе нещо по-добре. — Същите думи каза и баща ми някога, ала по твой адрес.

— Баща ти не беше особено добър в преценките си за хората — измърмори Уил и се обърна към прозореца.

— Повечето мъже са такива, когато се опре до избора на собствените им дъщери. Спомням си също как каза на татко, че аз сама съм щяла да направя избора си. Чакай да си помисля кога точно беше това — първия или втория път, когато те изхвърли от къщи.

— И двата пъти — усмихна се Уил. — Каза, че си щяла да се прибереш у дома до шест месеца, а аз съм щял да свърша като продавач на маргаритки на ъгъла на улицата. Е, измамихме ли го?

— Това беше преди около двадесет и пет години.

— Стига си ми го натяквала. — Уил се почеса по брадата. — Не се ли притесняваш, че двамата са тук сами?

— Имаш предвид, че са любовници ли?

— Да. — Той отново пъхна ръце в джобовете си. — Та тя е нашето малко момиченце!

— Спомням си как веднъж ме уверяваше, че правенето на любов е най-естественият начин двама души да изразят вярата и привързаността помежду си. Задръжките по отношение на секса трябвало да бъдат изкоренени, ако светът се стремял към световен мир и разбирателство.

— Никога не съм го казвал.

— Напротив. Мога да ти кажа и кога точно го каза. Бяхме на задната седалка на твоя фолксваген, като от време на време запотявахме стъклата му.

Уил се засмя.

— Явно съм бил много убедителен.

— Беше, защото по това време вече бях решила, че ти ще си мъжът на живота ми. Беше първият, когото бях обикнала, затова знаех, че постъпвам правилно. Този мъж долу е първият, когото Либи обича. Тя си знае кое е редно и кое не. — Уил се опита да спори. — Отгледахме ги и двете, за да могат един ден да се научат да се вслушват в сърцата си. Не сме сгрешили, нали?

— Не. — Уил я докосна с топлата си длан по корема. — За това дете ще сторим същото.

— Той има мили очи. Когато я погледне, в тях виждам да се отразява сърцето му.

— Ти винаги си била непоправима романтичка. Така успях да те завладея.

— И да ме запазиш — промърмори тя срещу устните му.

— Правилно. — Уил се заигра с ръба на пуловера й, знаейки колко лесно можеше да го измъкне през главата й и какво точно щеше да открие отдолу. — На теб май не ти се спи.

Керълайн се засмя и го привлече на леглото.

 

 

— Много странно. — Либи седна на тревата до поточето. — Като се замисля, че нашите ще имат още едно дете. Изглеждаха много щастливи, нали?

— Да, много, като изключим моментите, когато баща ти се заяждаше с мен. — Кал седна до нея.

Тя се разсмя и го докосна по рамото.

— Извини го. През повечето време той е много приятен човек.

— Ще имам предвид думите ти. — Кал се заигра с някаква тревичка. Какво мислеше баща й за него нямаше значение. И без това съвсем скоро щеше да бъде извън живота му, както и извън нейния.

Либи обожаваше да идва на поточето, което лъкатушеше свежо и студено през камъните. Тревата бе дълга и мека, изпъстрена с мънички лилави цветчета. Лятото израстваха огромни напръстници, почти с човешки ръст, и привеждаха над течението белите или розовите си камбанки. Появяваха се също лилии и кандилки. Понякога привечер на поточето идваше да пие ожаднял елен, а по-рядко можеше да се види и някоя мечка да лови риба.

Сега не й се мислеше повече за лятото. Мислите й бяха насочени към настоящия момент, когато въздухът бе свеж като водата, а дъхът му бе също тъй чист и бистър. Наоколо притичваха катерички. Когато бяха малки със Съни, хранеха по-безстрашните от шепите си.

Където и да отидеше, дали на някой безлюден остров или в някоя дива пустош, винаги носеше тези години от детството си в душата си. Беше благодарна за тях.

— Това бебе ще е много щастливо. Колко странно, след толкова много време може би най-накрая ще имам брат.

Кал се замисли за собствения си брат. Джейкъб притежаваше благ нрав и блестящ, остър ум.

— Аз пък винаги съм искал да имам сестра.

— И сестрите си ги бива. Освен това винаги като че ли са по-хубавите.

Кал се изтъркаля до нея.

— Тогава бих желал да се запозная със сестра ти. Ох. — Той потърка ръката си, където беше жестоко ощипан.

— Засега ще ти се наложи да се концентрираш върху мен.

— Нали само това правя. — Кал я погали по лицето. — Ще трябва да отида до кораба за малко.

Тя храбро се помъчи да прикрие тъгата в погледа си. Беше й лесно да се престори, че няма никакъв космически кораб и че няма „утре“.

— Не успях да те попитам, как вървят там нещата?

Бързо, помисли си той, доста бързо.

— Ще имам повече информация, когато погледна компютъра. Ще ме извиниш ли пред вашите, когато станат?

— Ще им кажа, че си излязъл да медитираш. Баща ми ще бъде впечатлен.

— Добре. Тогава до довечера… Когато ще се концентрирам върху теб. — Кал се наведе и нежно я целуна.

— С това и ще си останеш. Тази вечер ще спиш на дивана.

— Така ли?

— Със сигурност.

— В такъв случай… — Той се отпусна върху нея.

 

 

По-късно същата вечер, когато огънят в камината догаряше и къщата бе притихнала, Кал седна на дивана напълно облечен. Вече знаеше как да се върне в своя свят. Знаеше как бе дошъл, в кое време се намираше и можеше да обърне процеса обратно.

Още няколко незначителни поправки и щеше да е напълно готов за тръгване. Технически щеше да е готов. Но емоционално… Никога нищо не бе го поставяло на подобен тежък кръстопът.

Ами ако Либи го помолеше да остане… Господи, толкова се страхуваше от тази възможност — щеше да постави под въпрос цялата му вътрешна борба. Тя не би постъпила по подобен начин. Той не би постъпил така с нея.

Може би, когато си отидеше, щеше да представи необходимите данни в научните среди и щеше да се измисли по-безопасен начин за пътуване във времето. Тогава, може би, той щеше отново да се върне при нея.

Кал се взря в огъня. Мечти! Либи се примиряваше с фактите — той трябваше да направи същото. Счу му се, че тя слиза по стълбите. Когато се обърна, зад гърба му се озова Уилям.

— Проблеми със съня ли имаш? — попита Уил.

— Понякога. А вие?

— Винаги съм обожавал това място през нощта. — Тъй като обичаше безрезервно дъщеря си, бе решил да се държи ако не топло, то поне възпитано. — Тишината, тъмнината. — Уил замълча и хвърли още едно дърво в камината. Огънят се разпали внезапно, след което се поусмири. — Никога не съм си представял, че ще мога да заживея на друго място.

— Аз пък никога не съм си представял, че човек наистина би могъл да живее на подобно прекрасно място, нито съм си давал сметка, колко трудно ще ми бъде да си тръгна.

— Доста далече от Филаделфия.

— Ужасно далече.

Уилям долови унинието в тона на Кал. И той в младостта си изпадаше в подобни настроения, като ги бъркаше с романтиката. Извади бутилка бренди и две чаши.

— Искаш ли да пийнем по едно?

— Да. Благодаря.

Уилям седна в креслото и изпъна дългите си крака.

— Преди често сядах тук и с часове размишлявах върху смисъла на живота.

— И успяхте ли да го откриете?

— Понякога успявах, понякога не. — На времето някак си като че ли му беше по-лесно. Тогава главните му грижи бяха проблемите на световния мир и социалната реформа. Сега навлизаше в така наречената средна възраст, която винаги му се бе струвала така далечна и толкова сива. Напомняше му, че някога и той бе млад и значително по-млад от мъжа, който сега седеше насреща му — с глава в облаците и една-едничка мисъл за определена жена. — Влюбен ли си в Либи?

— Току-що си зададох същия въпрос.

Уилям отпи от брендито. Предпочиташе нотките на съмнение и притеснение, които долови в думите му, отколкото един готов, бърз отговор. На младини той бе откровено прям. Вероятно заради това бащата на Керълайн го ненавиждаше.

— И отговори ли си?

— Трудно ми е.

Уилям поклати глава.

— Преди да се запозная с Каро, смятах да постъпя в Корпуса на мира или да вляза в тибетски манастир. Тя току-що бе завършила гимназия. Баща й искаше да ме застреля.

Кал се усмихна. Брендито вече му се услаждаше.

— Днес следобед имаше един момент, в който бях благодарен, че не ви се намираше под ръка някоя пушка.

— Аз пък само си го помислих, тъй като съм пацифист по убеждение — увери го Уилям. — Бащата на Каро още си живее с тази идея. Нямам търпение да му съобщя, че дъщеря му отново е бременна. — Той се поотпусна и се замисли върху факта.

— Либи си мечтае да има брат.

— Така ли каза? — Този път Уил се усмихна при мисълта да има син. — Тя ми е първородното дете. Всяко дете само по себе си е невероятно и неповторимо, но първото… Може би човек никога не успява да го превъзмогне.

— Либи наистина е невероятна. Тя успя да промени живота ми.

Погледът на Уилям се изостри. Този мъж вероятно не осъзнаваше, че бе влюбен, но вече нямаше никакво съмнение.

— Каро те харесва. Тя си има свой начин да прониква в сърцата на хората. Всъщност искам да ти кажа, че Либи съвсем не е толкова силна, колкото изглежда, така че те моля да бъдеш внимателен с нея. — Уилям стана, защото му се стори, че тонът му прозвуча поучително. — Съветвам те да поспиш малко. Каро обожава да става преди изгрев-слънце и да приготвя прекрасни палачинки с кисело мляко и киви. — Той леко се намръщи. Дълбоко в душата си Уилям винаги щеше да си мечтае за пържени яйца с бекон за закуска. — Ти успя да я спечелиш, като си изяде всичко, което беше приготвила.

— Храната наистина беше великолепна.

— Нищо чудно, че тя веднага те хареса. — Уил се спря на стълбите. — Знаеш ли, и аз имам същия пуловер.

— Така ли?! — Кал не можа да скрие усмивката си. — Колко е малък светът.