Нора Робъртс
Сега и във времето (8)

Осма глава

Либи бавно се разбуждаше, докато слънцето все по-настоятелно се промъкваше в сънищата й. Опита да се помръдне, но движенията й бяха парирани от здраво обгърналата я ръка около кръста и от крака, който собственически тежеше отпуснато върху нейния. Това й достави удоволствие и тя се сви отново, притисна се в Кал, като не спираше да се радва на усещането от съненото му топло тяло.

Либи нямаше представа колко бе часът и може би за първи път в живота й това нямаше значение. Сутрин или следобед, тя бе щастлива, че си лежеше сгушена в леглото, щом той беше до нея.

Клепачите й натежаха и почти импулсивно Либи го прегърна. Колко бе силен! Силен, истински и засега неин. Дори и със затворени очи, образът му изплува в съзнанието й, всяка черта на лицето му, всяка линия от тялото му. Никога не бе усещала някой да й принадлежи така напълно. Дори родителите й, с цялата им любов и разбиране, винаги си бяха принадлежали първо един на друг. Тя винаги ги бе възприемала като едно цяло. И Съни… Либи се усмихна при мисълта за сестра си. Въпреки че беше по-малка от нея с почти две години, Съни винаги демонстрираше независимост и собствено мнение по начин, който за Либи си оставаше непостижим.

Ала Кал… Истината беше, че той едва се появи в живота й и съвсем скоро щеше да си отиде, но сега, в този миг беше неин, смехът му, страстта… Всичко това сега й принадлежеше. Тя знаеше, че щеше да ги съхрани дълбоко в себе си, след като него вече отдавна нямаше да го има.

Да обичаш, както сега тя го обичаше, когато всяко чувство, всяка дума, всеки поглед бяха притиснати от някакви часове и минути, бе нещо много ценно и същевременно съсипващо.

Кал мислеше, че сънува, ала формите, допирът и ароматът на женското тяло до него бяха съвсем истински. Тялото на Либи. Името й. Той се събуди с мисълта за него. Тя съществуваше и сега се притискаше в него, дори и в съня. Бавното и нежно движение на ръката й го възбуди по невероятен начин.

Кал вече беше изгубил представа колко пъти се бяха сливали телата им през изминалата нощ, но помнеше, че последният път бе на изгрев-слънце. Светлината бе приглушена и сребриста. Никога нямаше да я забрави. Либи бе като фантазия, с нежните си извивки, стройни крайници и неуморима страст. Някъде през тези няколко часа той престана да бъде учител и се остави да бъде учен. В любовта имаше нещо много повече от безбройните физически удоволствия, които един мъж и една жена биха могли да си дарят един на друг. В нея имаше вяра и търпение, великодушие и щастие. Както и онова опияняващо доволство при заспиването с мисълта, че когато се събудиш, любимият човек ще бъде до теб. Любимият човек. Целият свят се бе събрал в мислите му. Неговата половинка. Това ли му бе отредила съдбата? За да я открие, да премине дори през времето?

Сега не искаше да мисли за това. Отказа се. Единственото, което страстно желаеше, бе да прави любов с нея на дневна светлина. Кал се раздвижи и преди и двамата да се бяха разбудили, той проникна в нея. Тихият й стон се смеси с неговия и устните им се сляха. Отдаване. Безпрекословно приемане. Възбуда. Бавно, опиянени от нежното удоволствие, те влязоха в общия ритъм на телата си. Ръцете започнаха с кротки милувки, а целувката прерасна в буйна страст.

— Обичам те…

Кал чу думите като шепот, отекващ в съзнанието му, и в отговор устните му покриха цялото й лице с целувки.

Признанието не шокира нито единия, нито другия. В този миг и двамата бяха прекалено отнесени в собствените си надигащи се чувства и вълнения, които раздираха душите им. Никога не бе казвала тези думи на друг мъж, нито той на друга жена. Преди да осъзнаят дълбокия смисъл на същността им, страстта ги сля в едно.

Нежно, тежко и с изящна красота достигнаха до върха едновременно.

По-късно, все още леко замаян, Кал се бе отпуснал върху нея между гърдите й, вече напълно събуден. Беше ли му казала, че го обича? И беше ли й отвърнал той със същото? Най-много се тревожеше от мисълта, че изобщо не бе убеден дали това се беше случило, или просто бе плод на богатата му фантазия, нещо, което силно бе желал, докато умът му бе бил в плен на съня и страстта.

Не можеше да я попита. Не смееше. Каквото и да му отвърнеше, щеше да го нарани. Ако не го обичаше, щеше да загуби част от сърцето и душата си. Обичаше ли го, предстоящата раздяла щеше да му донесе болка, близка до тази на смъртта.

Най-доброто и за двама им бе да вземат онова, което им предлагаха отделните мигове. Най-силно от всичко искаше тя да се смее, да прочете в очите й радостта, щастието, страстта, да ги чуе в гласа й. За да може да ги отнесе после със себе си. Притвори очи. Каквото и да се случеше с него, щеше да запомни усещането за цял живот.

Нея също. Някак си му се искаше да получи уверение за своето място в нейните спомени.

— Ела. — Кал стана от леглото и понечи да я вдигне.

— Къде?

— В банята.

— Пак ли? — Либи се засмя и се опита да си наметне халата, ала той сръчно я придърпа и я повлече след себе си гола. — Нали се избръсна, не ти трябва да го правиш повече днес.

— И слава богу.

— Е, хайде де, поряза се само три пъти. А и си е твоя грешката, че не използва крема за бръснене по предназначение.

Кал я изгледа предизвикателно.

— Ще ми се да бях ти го размазал по тялото.

— Ако имаш предвид пастата за зъби…

— Може би, по-късно. — Той я вдигна и я сложи във ваната. — Засега ще се задоволя и с един душ.

Тя лекичко изпищя, когато студената вода се застича по тялото й. Преди да успее да се измъкне, Кал влезе до нея, обгърна я с едната си ръка, докато с другата зад гърба й се опита да нагласи водата. Помисли си, че вече започва да се приспособява към тази странна среда.

Тя подложи лицето си под силната струя вода, изплю я и точно преди да изругае, бе уловена в топла, мокра, безкрайна целувка.

Подобно нещо никога не бе й се случвало. Изпълнен с пара въздух, гладка кожа, сапунени ръце… Когато той спря душа, за да я увие в кърпата, коленете й вече бяха омекнали. Не по-малко замаян от самата нея, Кал опря чело в нейното.

— Мисля, че ако все още държиш да свършим нещо полезно, различно от… Най-добре ще е да излезем от къщата.

— Точно така.

— Но след като хапнем.

Либи се учуди, че все още имаше сили да се смее.

— Разбира се.

Когато стигнаха до кораба, денят преваляше. От север се задаваха облаци, които навяваха хлад. Либи така си обясняваше студа, който постоянно усещаше. Загърна се в якето, ала като че ли студът идваше отвътре.

— Стоя тук, виждам всичко с очите си, знам, че е истинско, но въпреки това не мога да го приема, камо ли да го разбера.

Кал кимна. Удовлетворението и спокойствието, които усещаше допреди малко, внезапно бяха изчезнали. Не знаеше защо.

— Аз изпитвам подобни чувства, когато погледна твоята къща. — Усещаше надигащо се главоболие. Знаеше, че бе плод на напрежение. — Виж, знам, че имаш много работа върху дисертацията си, ала ще ми бъде много приятно, ако останеш малко тук с мен, само докато огледам въздухопеда.

— Добре, ще остана. — Тя се надяваше да я помоли да остане с него през целия ден, но прикри разочарованието си с усмивка и го погледна.

— Всъщност ще ми бъде интересно да погледам.

— Ей сега се връщам.

Той отвори люка и изчезна някъде вътре.

Скоро щеше да направи същото, но тогава щеше да бъде завинаги. Либи трябваше да се подготви за този момент. Странно, ала май сутринта й се стори, че й казва, че я обича. Тази мисъл я караше да се чувства някак спокойно и уверено, въпреки че съзнаваше абсурдността й. Не би могъл да го е изрекъл. Наистина Кал я обичаше повече от който и да било през целия й живот, но в действителност не бе така отчаяно влюбен в нея, както тя беше се влюбила в него.

И понеже го обичаше, бе готова да направи всичко, от което той се нуждаеше, и като начало щеше да започне да приема ограниченията, които налагаха обстоятелствата. Денят беше прекрасен, след най-прекрасната нощ в живота й. Либи погледна усмихната облачното небе — наистина се усмихваше. Привечер се очакваше да завали, ала този път дъждът бе желан.

Тя тъкмо се обърна към кораба, когато оттам се чу странен метален шум. Отвори се един страничен люк — вероятно товарният, помисли си Либи, съдейки по размера и месторазположението му. Дъхът й спря, когато Кал се появи, възседнал чудноват велосипед, по-скоро въздухопед, защото го караше на около педя от земята.

Странното колело издаде някакво мъркане, ала не като на котка, нито като на мотор, а най-вече като на излитащо въздушно тяло. С изключение на габаритите, по форма приличаше на мотор. Съоръжението бе снабдено с две обикновени колела за земно придвижване, както и с тясна, мека седалка за каращия. Корпусът бе с издължена цилиндрична форма, който в предната си част се раздвояваше в две тънки дръжки.

Той докара или по-точно долетя до нея с въздухопеда и застана изпъчен като тийнейджър, на когото са купили първото колело със скорости.

— Върви страхотно. — С леко непринудено движение Кал натисна педала и бръмченето се засили. — Искаш ли да се повозиш?

Либи се вгледа в миниатюрните размери на возилото, а също и в странно светещите копчета под кормилото. Ами то приличаше на играчка.

— Не знам.

— Хайде, Либи. — В желанието си да сподели удоволствието с нея, той протегна ръка. — Ще ти хареса. Бъди спокойна, нищо няма да позволя да ти се случи.

Първо изгледа него, после въздухопеда, който леко се полюшваше точно над пръснатия килим иглички от растящите наоколо борове. Въздухопедът беше доста миниатюрна машина, ако изобщо това бе подходящият термин, но въпреки това върху тясната седалка имаше достатъчно място за двама. Корпусът беше боядисан в металическо тъмносиньо и на дневната светлина даваше странни, плътни отблясъци. След миг размисъл тя прецени, че возилото изглеждаше достатъчно безобидно и се зачуди как бе възможно нещо толкова малко да бъде всъщност толкова мощно. Накрая вдигна рамене и се плъзна на седалката зад него.

— Дръж се здраво — предупреди я Кал, ала не за друго, а защото искаше да усеща тялото й силно притиснато до себе си.

Силата на вибрациите, които усети под седалката, я стреснаха, въпреки че съзнаваше несъстоятелността на мислите си. В началото и Кал й се бе сторил безобиден, спомни си Либи.

— Не смяташ ли, че трябва да си сложим каски или шлемове… — Думите й останаха във въздуха, защото той вече бе поел нагоре.

Вместо да се разпищи от ужас, тя така силно се вкопчи в Кал, че той едва сподави смеха си. Чувстваше как сърцето й бие в гърба му, бързо и учестено, както през изминалата нощ. С невероятно умение, вероятно придобито от практиката, Кал направи едно кръгче около кораба, след което пое по склона нагоре.

Скорост. Беше пристрастен към високите скорости. Обожаваше да усеща как лицето му пори въздуха и как вятърът роши косите му. Небето — неговата първа и най-силна любов — го привличаше неудържимо, но той си даде сметка, че ако още при първия път качеше Либи толкова нависоко, щеше да я изплаши завинаги. Вместо да се отправи към небесната шир, Кал се впусна в приятен слалом между дърветата в гората, около скалите и поточетата в планината. Някакво пиле, точно над главите им, внезапно се отклони от пътя си и пое в съвсем друга посока, като кряскаше нещо доста гневно на появилата се конкуренция във въздуха. Сега отпусна хватката си. Лицето й вече не бе залепено на гърба му, между двете плешки.

— Е, какво ще кажеш?

Тя току-що бе възвърнала нормалното си дишане. Очевидно стомахът й бе решил да остане на мястото си все пак. Поне за момента. Либи отвори едно око, за да огледа. Преглътна тежко.

— Мисля, че ще те ликвидирам в първата секунда, когато отново стъпим на твърда земя.

— Спокойно. — Въздухопедът се наклони тридесет градуса в дясно, след което на ляво, за да успее грациозно да премине между дърветата.

Лесно му е да го каже, помисли си Либи. При следващото поглеждане успя да прецени, че бяха на около четири метра над земята. Онемя, едва потиснала желанието си моментално да бъде свалена на земята, когато осъзна истината. Тя летеше. И не затворена в някакъв огромен пътнически самолет на хиляди метра над земята, а така, свободно, на воля. Усещаше вятъра върху лицето си, в косите си, предвкусваше настъпващите аромати на пролетта. Вече не се чуваше никакъв шум от двигателя, който да наруши удоволствието. Летяха двамата през гората като волни птички. Кал спря в средата на браздата, която космическият му кораб бе направил при приземяването си. Докато въздухопедът се настройваше за кацане, той се извърна към нея.

— Искаш ли да слезем долу?

— Не, искам още по-нагоре — засмя се Либи. Беше се научила да отпуска главата си назад, да се оставя на движението. Явно и тя беше усетила притегателната сила на небето.

Кал се усмихна и се наведе да я целуне.

— Колко високо искаш да полетим?

— Колко е възможно най-високото?

— Нямам представа, ала едва ли би било разумно да опитваме, защото ако полетим по-високо от върховете на дърветата, рискуваме някой да ни забележи.

Той беше прав, разбира се. Либи отмести падналия кичур коса от лицето си и се зачуди каква ли бе причината да губи изцяло разума си, когато Кал бе до нея.

— До върховете на дърветата тогава, поне веднъж.

Доволен от нея, той обърна машината. Усети ръцете й отново вкопчени силно в него и полетяха.

Това нямаше никога да го забрави. Колкото и да бе летял, колкото и да му предстоеше да лети из космоса, никога нямаше да забрави този свободен полет с Либи зад гърба си. Тя се смееше, а смехът й бе наслада за слуха му. Тялото й бе притиснато в него, като напомняне, че не бе сам. Ръцете й свободно го прегръщаха през кръста. Единственото, за което съжаляваше, беше, че не можеше да наблюдава лицето й, докато се изкачваха все по-нагоре. Правенето на любов с нея бе също така чисто и ведро, както летенето във въздуха. Загадъчно и същевременно притегателно като преодоляването на земната гравитация.

Кал устоя на неудържимото си желание да се извиси над върховете на дърветата. Оттам можеха да се насладят на великолепната гледка на прорязващия скалите водопад, както и на топенето на снега в необятното пространство. Слънцето се прокрадваше през облаците, така че можеха да наблюдават и множеството причудливи сенки, които лъчите образуваха на фона на облаците.

За миг и двамата се извърнаха към небето и замечтаха…

Той забави скоростта, за да започне спускането — бавно, леко, безшумно. Косата й се вееше свободно. Мислеше си за Питър Пан, когато полетът приключи и се приземиха непосредствено до кораба му.

— Е, как си?

Чак когато Кал се извърна през рамо, за да я погледне, Либи установи, че бръмченето на мотора отдавна бе спряло. Студът бе изчезнал.

— Беше невероятно. Мисля, че мога да остана във въздуха цял ден.

— Така е. Към летенето се пристрастяваш. — Никой не знаеше това по-добре от самия него. Той слезе от седлото, след което й подаде ръка. — Радвам се, че ти хареса.

Когато отново стъпи на твърда земя, тя осъзна, че всичко бе свършило. Но сега притежаваше още един незабравим спомен, който щеше да бъде дълбоко съхранен при другите.

— Беше страхотно. Няма да те питам как го правиш. Съмнявам се, че и да знам, бих разбрала, пък и може да се развали магията на удоволствието. — Ръката й все още лежеше върху неговата, когато се обърна към кораба. Той, както и всичко останало, пораждаше у нея смесени чувства. Същият този кораб й го бе довел и пак щеше да й го отнеме съвсем скоро. — Сега ще те оставя да си вършиш работата.

В този миг Кал се бореше със същите противоречиви чувства.

— Ще се върна привечер.

— Добре. — Чак сега Либи го пусна и прибра ръката си в джоба. — Нали няма да се затрудниш да намериш пътя?!

— Аз съм добър навигатор.

— Разбира се. — Птиците, които бяха изплашили с бръмченето на мотора, сега се окопитиха и запяха отново. Времето безмилостно течеше. — Е, аз по-добре да тръгвам.

Той знаеше, че тя умишлено се разтакава, ала в крайна сметка и той го правеше. Беше глупаво. Щеше да е отново с нея само след няколко часа.

— Можеш, ако искаш да влезеш в кораба с мен, но бъди сигурна, че няма да свършим много работа.

Предложението беше примамливо. Либи можеше да влезе с него вътре, където щеше да му отвлича вниманието, да го задържи поне за малко далеч от компютъра и от всички решения още за няколко часа. Нямаше да е честно. Погледна го още веднъж, докато цялата й любов и желание бушуваха в нея.

— Аз също не успях да свърша достатъчно работа тия дни.

— Е, добре тогава. Ще се видим довечера. — Кал се наведе и я целуна.

Той спря до отворения люк, докато я наблюдаваше да се отдалечава по пътеката. Когато стигна до хълма, тя обаче не се обърна.

Останалата част от деня Либи прекара в осмисляне на случилите се през последните няколко дни странни събития. За обяснението на всичко тя използва теорията на Кал, неговите думи, само леко обогатени от собствените й впечатления. След което подреди хронологично всички събития от деня, в който видя светлините в небето, до днес, когато остави Кал зад гърба си, изправен до люка на кораба.

Това бе по-лесната част от задачата. Паметта й бе безпогрешна. Съзнаваше също така, че именно тази й способност щеше да й направи лоша услуга впоследствие, когато отново щеше да бъде сама със спомените си. Ала засега успя да впрегне цялата си обективност и се посвети на историята не по-зле, отколкото го бе правила досега за дисертацията си.

След като описа всичко, го препрочете два пъти. На места изтри редове, на други добави, за да се допълни цялата история. Беше добре обучена да прави отчети, напомни си, докато се взираше в монитора. Искаше й се, когато Кал представеше цялата информация на учените от неговото време, да използва всички предимства, които тя би могла да му осигури.

Това бе фантастична история, фантастична в най-буквалния смисъл на думата. Вероятно в неговото време не би звучала толкова фантастично. Как ли биха реагирали хората на неговото завръщане, на историята, която щеше да им разкаже? Случайният откривател, замисли се Либи с усмивка. Е, и Колумб е търсел Индия, когато се е натъкнат на Новия свят.

Харесваше й да мисли, че щяха да го приемат като герой, че името му щеше да остане в учебниците по история.

Той наистина имаше вид на герой, замисли се Либи замечтано, а очилата й се плъзнаха по носа. Беше висок и силен. Превръзката на главата му придаваше някак бандитски вид, както и почти едноседмичната брада, преди да я обръсне. Заради нея, припомни си тя и усети топла вълна от удоволствие.

В неговото си време вероятно бе съвсем обикновен човек. Човек, който може би съвестно изпълнява служебните си задължения, както много други. Който мрази да става рано сутрин всеки ден. Или който си пийва повечко от време на време и понякога забравя да си плаща сметките. Вероятно не е богат, нито пък с гениален ум, а най-малкото световноизвестен. Просто се казва Кейлъб Хорнблоуър, мъж, направил погрешен завой, което го превръща в необикновен човек.

За нея той винаги щеше да си остане необикновен. Щеше да бъде истинският мъж.

Щеше ли изобщо някога да заобича друг мъж отново? Не, отговори си Либи с абсолютна сигурност. Щеше да се отдаде изцяло на работата си, на семейството. Щеше да се задоволи със спомените си. Никога нямаше да обича отново. Още от дете вярваше, че в живота й ще има само един мъж. Може би в това се криеше причината на лесното й концентриране върху учението и кариерата, докато в същото време съученичките и приятелките й намираха време да се влюбват и разлюбват.

Мразеше да греши, усмихна се неохотно тя на самопризнанието си. Смяташе това си качество за недостатък, породен от гордостта й, но винаги бе ненавиждала мисълта, че ще направи погрешна стъпка било в личния или професионалния си живот. И сигурно заради това залягаше над учебниците повече от другите, изследваше по-задълбочено задачите си и анализираше възможно най-старателно.

Усилията й бяха възнаградени. Даде си сметка за това, когато натисна няколко копчета и на екрана се появи дисертацията й. Беше наистина млада за успеха, който бе постигнала. Имаше намерение да постигне още повече.

Може би беше вече на възраст за първа любов, ала старанието и предпазливостта й бяха помогнали да не се отклони от правия път. Любовта й към Кал никога нямаше да се превърне в грешка.

Доволна от заключението си, Либи намести очилата на носа си, наведе се напред и се залови за работа.

Три часа по-късно той я намери погълната от нечия култура толкова различна за нея, колкото и нейната бе странна за Кал. Беше светнала лампата на смрачаване и светлината падаше върху ръцете й.

Силни, способни ръце, замисли се той. Вероятно наследени от майка й. Дългите й пръсти завършваха с къси, оформени нокти без лак. На палеца й имаше белег, който беше забелязал и преди, но смяташе да я попита как се бе сдобила с него.

По пътя на връщане смяташе, че се чувства уморен. Не толкова физически, колкото психически, заради всичките цифри и изчисления, ала сега, когато я видя, забрави за умората си.

Неясно как бе успял да престане да мисли за нея, докато работеше. Усилието беше върховно — да спре да мисли, да престане да я желае, да я отхвърли от съзнанието си. Благодарение именно на тези му усилия днес бе постигнал известен напредък. Вече знаеше какво точно трябва да се направи, за да стигне обратно в своето време. Беше пресметнал шансовете за успех, а също и рисковете. Сега, докато я наблюдаваше, осъзна и жертвата, която трябваше да даде.

Познаваше я съвсем отскоро. Налагаше се да си го повтаря постоянно. Животът му не бе тук, с нея. Имаше свой дом, своя друга идентичност. Имаше и семейство, което обичаше повече, отколкото си бе давал сметка.

Но сега стоеше тук и я наблюдаваше, докато минутите отлитаха, и запомняше всеки жест, поглъщаше всеки дъх. Начинът, по който косата й бе разпиляна около врата, как нетърпеливо потропваше с крак, когато пръстите й се отпускаха понякога върху клавиатурата, как от време на време прокарваше ръка през косата си, а в следващия миг се втренчваше в монитора, подпряла брадичката си с две ръце. Всеки такъв момент му се струваше скъп и очарователен. Когато най-накрая произнесе името й, гласът му прозвуча глухо.

— Либи…

Тя се стресна и се завъртя на стола, за да го погледне. Антрето зад него беше тъмно. От него се виждаше само един силует, облегнат на касата на вратата. Любовта й към него я задушаваше.

— Не съм те чула да влизаш.

— Беше доста вглъбена в работата си.

— Сигурно. — Когато Кал се приближи, в погледа му се четеше напрежение. — Какво стана с твоята работа? Как мина?

— Всичко е наред.

— Изглеждаш потиснат. Всичко наред ли е наистина?

— Да. — Той я погали по лицето и погледът му омекна. — Наистина няма нищо.

— Какво стана с изчисленията?

— Напредвам. — Кожата й бе като коприна и се затопляше при допира му. — Всъщност днес постигнах по-голям напредък, отколкото очаквах.

— Браво. — За миг му се стори, че в очите й има тъга, ала гласът й прозвуча бодро и окуражаващо. — Радвам се, че напредваш. На връщане с въздухопеда ли се придвижи?

Въпросът й беше глупав. Надали щеше да е изминал целия този път пеша. Прииска й се да го помоли да я повози още веднъж, но този път на лунна светлина. Ала вятърът вече се усилваше и вещаеше дъжд. Би било прекрасно. Кал обаче изглеждаше уморен и угрижен.

— Е, сигурно си прегладнял? — Либи се огледа наоколо, сякаш за първи път забеляза, че бе тъмно. — Не съм разбрала кога е станало толкова късно. Ей сега ще сляза долу и ще приготвя нещо за хапване.

— Хапването може да почака. — Той я хвана за ръка и я изправи на крака. Компютърът продължаваше да работи. — По-късно можем двамата да слезем долу и да си направим вечеря, а сега съм ужасно впечатлен как изглеждаш с очила. — Тя бързо посегна към очилата си, но Кал сръчно я хвана, преди да ги бе свалила. Сега и двете й ръце бяха в неговите. — Недей да ги сваляш. — Наведе се да я целуне, сякаш експериментираше нещо. Беше си същата, слава богу. Напрежението изчезна. — Правят те да изглеждаш умна и сериозна.

Въпреки че сърцето й вече бушуваше в гърдите й, Либи се усмихна.

— Аз съм си умна и сериозна.

— Знам. — Той докосна с палци вътрешността на китките й и улови препускащия й пулс. — Сегашният ти вид ме кара да се опитам да проверя колко неинтелектуална мога да те направя да изглеждаш. — Ръцете им бяха все още вплетени, когато Кал се наведе да я целуне. След това се изправи и започна да я докосва с леки целувки по устните, докато дъхът й стана накъсан. — Либи…

— Да?

— Какво можеш да ми кажеш за обичаите в Нова Гвинея?

— Нищо. — Тя стоеше изпъната пред него и издаваше леки стонове, докато устните му докосваха нейните. — Абсолютно нищо. Хайде, Кейлъб, целуни ме.

— Добре. — Той започна да я целува страстно по цялото лице.

Либи се превърна във вулкан, събуден след хилядолетен сън, готов да изригне всеки миг вряща, разтопена лава.

— Докосни ме.

— Добре.

Това никога не бе очаквала да й се случи. Държеше я на ръба само с леки докосвания. После, когато се поокопити, започна да я разсъблича. Най-напред свали блузата й, после махна панталоните й. Озоваха се до леглото. Беше облечена с памучна фланела с връзки. Явно му достави удоволствие да ги развързва леко и бавно, докато я галеше по изваяния врат, и чак накрая я свали. Нито устните му, нито ръцете му преставаха да скитат по цялото й тяло, за да открият всички тайни, които вече бяха разкрити.

Разтопен от удоволствие. Кал махна пуловера си рязко през главата. Либи се учуди как бе възможно желанието толкова да се засилва в сравнение с предишните пъти. Сега вече знаеше къде щяха да се озоват, защото бе минавала по някои от пътеките, по които щеше да я преведе с умението на опитен навигатор.

Кожата му бе мека и гладка. Доставяше й удоволствие да го гали нагоре-надолу по гърба, защото усещаше и силните мускули под нея. Всичко това караше коленете й да омекват. Долови учестеното му дишане, докато прокарваше дланите си от раменете до кръста му.

Да бъдеш желан така отчаяно… Усещаше го и по начина, по който той я докосваше. И по устните му, които все се връщаха върху нейните за следващата по-дълга, по-жадна и по-дълбока целувка. Езикът му играеше с нейния еротично и накрая Кал едва задържа дъха си, когато ръцете й нежно се спуснаха надолу по корема му.

Той си даде сметка унесен, че тя доста добре се беше изучила. И доста бързо. Ръцете й, както и нежните движения на тялото й, го докарваха до полуда. Искаше да я помоли да поспре за малко, да му даде шанс да възвърне и последната капка разум и контрол върху себе си. Ала вече беше прекалено късно.

Кал я повали на леглото. Внезапната й изненада прерасна в сподавен стон. Протегна се към него, но единствено успя да улови студените чаршафи, защото той вече я водеше към върха.

Мислеше си, че знае какво е да правиш любов. Въпреки че бе донякъде наясно от предната нощ за това, което се случваше в момента, не бе изобщо подготвена. Кал сякаш беше полудял и за миг нейната лудост достигна размерите на неговата.

Нямаше и следа от нежните докосвания, нито от деликатните увещания. Всичко кипеше от назряла нужда и отчаяна жажда за задоволяване. Сякаш бяха две изгубени души — гърчеха се в чаршафите и потъваха един в друг.

Неудържими пориви. Пламенни отговори. Изричането на свенливи молби остана за онези, които можеха да запазят здрав разума си. Тази нощ се носеше само учестено дишане и сподавени стенания. От възбудата кожата й бе станала влажна и се хлъзгаше при допира си с неговата. Всеки път, когато намереше устните й, я изпълваше богатия, мускусен дъх на страстта.

Сега нямаше кадифени облаци, на тяхно място вилнееше бясна буря. Вълнуваща. С огромен електрически заряд. Либи чуваше как въздухът й приглася. Сякаш в главата й с всички сили гърмяха барабани, които отекваха в сърцето й с невъобразимите си ритми. Вдишала дълбоко, тя се претърколи връз него и притисна отворената си уста към врата, а после и към гърдите му, защото вече бе опознала прекрасния му, тъмен, завладяващ вкус.

Не можеше да й се насити. Колкото и да му се отдаваше, той я желаеше все повече и повече. Не си даваше сметка колко силно се вкопчваше в кожата й, дори я нараняваше, въпреки че устните му всеки път проследяваха докосванията му. Виждаше я смътно на приглушената светлина, как влажната й кожа блестеше, а главата й се отпускаше назад всеки път, когато стигнеше върха. Очите й бяха от злато, като древни златни монети. Като божествен дар. Сега я видя като богиня, изправена връз него, с изпънато като лък тяло, а светлината зад нея създаваше сияние около косата й.

Кал помисли, че би умрял за нея, въпреки че и без нея също не би живял повече. Тогава Либи го пое в себе си, дълбоко, докрай. Той се пресегна напосоки, както и тя, и ръцете им се сляха в едно.

Тук нишката на мислите се скъса.

Дълго след като и двамата бяха достигнали до върховната точка на удоволствието, Кал продължаваше да я държи в прегръдките си. Опитваше се да запомни какво бе направил той, как му бе отвърнала Либи, но всичко се сливаше в една неясна буря от емоции и усещания, граничещи със стихията. Боеше се да не я бе наранил, боеше се също, че сега, когато страстта се бе уталожила, тя щеше да се отдръпне от него и от чувствата, които все още бушуваха в душата му.

— Либи. — Отговорът й се изрази в леко помръдване на главата й към гърдите му. Едно от най-големите й удоволствия бе да слуша как сърцето му тупти. — Извинявай… — Кал започна да гали косата й, докато се чудеше дали вече не бе прекалено късно за нежност.

Тя отвори очи. Усилието й се стори непосилно. Загложди я съмнение, на което се опита да не обръща внимание.

— Извиняваш ли ми се? За какво?

— Да, извинявам ти се за това, което се случи преди малко. Никога не съм се отнасял с жена по този начин.

— Никога ли не си го правил? — Кал не видя усмивката на устните й.

— Не, никога. — Готов да я пусне, стига тя да пожелаеше да се отдръпне от него, той повдигна главата й. — Бих желал да ти се извиня по някакъв начин — продължи Кал и тогава видя, че блясъкът в очите й бе не от сълзи, а от смях. — Ти се смееш?

— Как точно — отвърна Либи, като го целуна по превръзката на челото, — смяташ да ми се извиниш?

— Мислех, че съм ти причинил болка. — Той я обърна по гръб, след което се надвеси над нея и се взря в очите й. Тя все още се смееше, а очите й бяха тъмни и пълни с тайни изненади, които само жените могат да разберат. — Ала май съм се излъгал.

— Ти така и не отговори на въпроса ми. — Либи се изпъна, но не защото нещо я притискаше, а по-скоро поради същата причина, поради която котките се изтягат на слънце. — Как точно смяташ да ми се извиниш?

— Добре тогава. — Кал хвърли един поглед на разхвърляното легло, след което се изправи и погледна към пода. Протегна се и вдигна захвърлените й очила. Залюля ги веднъж за едната дръжка и се обърна към нея. — Хайде, сложи ги и ще ти покажа как точно.