Метаданни
Данни
- Серия
- Отново и отново (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Time Was, 1989 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Бистра Андреева, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 62гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и корекция
- Xesiona(2009)
- Сканиране
- ?
- Сканиране
- peppinka(2009)
- Допълнителна корекция
- Еми(2012)
Издание:
Нора Робъртс. Сега и във времето
Американска. Първо издание
ИК „Коломбина“, София, 2004
Редактор: Людмила Харманджиева
ISBN: 954-706-122-4
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация
- —Корекция от Еми
Четвърта глава
Това си беше чисто обучение. Кал прекара няколко часа, завладян от морето на дневните телевизионни програми. Средно на всеки десетина минути той превключваше на друг канал, преминавайки от най-различни игри към сапунени опери, от телевизионни шоута към рекламни клипове. Рекламите му се сториха особено забавни, поради бързата си, често поразителна интензивност.
Предпочиташе музикалните клипове заради рязката промяна в тоновете и заразителната веселост, която излъчваха. Други го караха да се чуди на хората, които по това време обитаваха планетата Земя.
Някои реклами показваха как отрудени жени се борят с мазни петна и други досадни мръсотии. Кал не можеше да си представи майка си или която и да било жена от своето време, която да се тревожи до такава степен кой ли препарат би направил бялото още по-бяло. Но рекламите бяха приятно интригуващи.
Имаше и други, които показваха как млади и красиви мъже и жени решават проблемите си, като пият газирани напитки или кафета. Очевидно всички работеха, някои на открито, изглежда бяха на добра работа, така че в края на работния ден да можеха да излязат с приятели и да изпият по една бира в някое барче. Навиците им му се видяха прекрасни.
През деня попадна на един сериал, където жената доста развълнувано обсъждаше с някакъв мъж вероятността да е забременяла. Една жена или е бременна, или не е, реши той и превключи на друга програма. Там попадна на шкембест мъж с карирано сако, който спечели едноседмична почивка на Хавайските острови. От реакцията на спечелилия Кал стигна до заключението, че наградата бе някакво невероятно постижение за двадесетия век.
Зачуди се, когато попадна на откъс от обедните новини, как човечеството изобщо е успяло да оцелее до двадесет и първия век, а и по-нататък. Убийството явно бе от най-популярните спортове за времето си. Както и дискусиите за ограничаване на оръжията и съответните договори. Политиците явно не бяха в състояние да променят особено живота на хората, помисли си той, докато дъвчеше, седнал с подвити крака, някакви бисквити, които намери в кухнята на Либи. Досадни и отегчителни, те непрекъснато увъртаха с полуистини и повече се усмихваха, отколкото казваха нещо съществено. Видя му се направо абсурдно, че световните лидери всъщност водеха преговори за това, по колко ядрени оръжия да произведе и да притежава всеки от тях. По колко ли си мислеха, че са им необходими?
Няма значение, реши Кал и пак превключи телевизора на поредната сапунена опера. Нали най-накрая се бяха споразумели.
Сапунените сериали най му харесваха. Въпреки, че картината прескачаше и звукът понякога се губеше, реакциите на хората го забавляваха. Хареса му също как те изживяваха несгодите си, как планираха бракове, разводи и любовни афери. Отношенията между тях очевидно бяха сред десетте най-важни неща, характерни за този век.
Докато гледаше, на екрана се появи руса жена със сълзи в очите, която се затича и се хвърли в обятията на гол до кръста мъж. Те се прилепиха един към друг и страстно се целунаха, очевидно щастливи. Музиката намаля, после съвсем изчезна. Целуването явно беше общоприет навик по това време. Защо тогава Либи така се разстрои, когато той я целуна?
Неспокоен, Кал се изправи и отиде до прозореца. И той не беше реагирал по очаквания за настоящите традиции начин. Целувката го беше разгневила, беше го накарала да се почувства неудобно и уязвим. Нито едно от тези усещания досега не му беше познато. И нито едно, трябваше да си признае, не намали ни най-малко желанието му към нея.
Кал искаше да узнае всичко възможно за Либърти Стоун. Какво мисли, какво усеща, какво желае, какво харесва. Имаше няколко въпроса, които искаше да й зададе, няколко начина, по които да я докосне. Той знаеше, че когато й ги зададеше, очите й щяха да потъмнеят и да се разширят, объркани и бездънни. Почти без усилие можеше да си представи каква бе на пипане кожата й под сгъвката на коляното или зад врата.
Беше невъзможно. Сега трябваше да мисли само за едно нещо. Как да се прибере в къщи.
Времето с Либи беше нещо като антракт между две действия. Колкото и малко да знаеше за жените от това време, то му беше достатъчно, за да разбере, че Либърти Стоун не беше от жените, които някой мъж може да обича и да изостави току-така. Само един поглед в очите й му беше достатъчен, за да види, че там гори не само страст, но и огъня на домашния уют.
Кал не беше готов в най-скоро време да създаде свой собствен дом. В интерес на истината, родителите му се бяха открили и оженили доста рано, на около тридесетгодишна възраст. Но той все още не изпитваше необходимостта да се задомява. И когато му дойдеше времето, със сигурност това щеше да стане на негов терен. За Либи можеше да мисли само като за временно, обаче и приятно развлечение при напрегнати и същевременно изключително деликатни обстоятелства.
Трябваше да си тръгне. Притисна длани към хладното стъкло, сякаш беше в затвор, от който бягството бе лесно. Мнозина мъже биха мечтали за това, което му се случваше, ала Кал предпочиташе да преодолява бариери в собствения си свят, в своето собствено време.
Истината бе, че доста понаучи от вестниците и телевизията. През двадесетия век все още предстоеше дълъг път до постигането на световен мир. Хората ги беше грижа с какво да се изхранят и оръжията бяха придобивани и използвани с безразсъдна незаинтересованост за последиците. Дванадесет пресни яйца се продаваха за не повече от един долар — настоящата американска валута — и всички хора се самоизтезаваха с диети.
Наученото беше наистина доста интересно, но той не смяташе, че някога би могло да му бъде от полза. Сега трябваше да насочи вниманието си върху случилото се там, на кораба му.
Ала предпочиташе да си мисли за Либи, за чувството, което изпита, когато я прегръщаше. Искаше да я запомни как пламна в ръцете му и колко меки бяха устните й, докато я целуваше.
Когато тя самата пожела да го прегърне, през тялото му преминаха тръпки. Това никога не му се беше случвало преди. Зад гърба си имаше опит с жените от своето време, който смяташе за доста богат. Те му доставяха удоволствие, както с компанията си, така и с взаимната физическа наслада. И тъй като смяташе, че бе взел от тях не повече, отколкото им бе дарил, с повечето си беше останал добър приятел. Но нито една от тях не го бе разстроила така, както тази единствена целувка с Либи.
Тя изведнъж го бе повела извън познатото, към някаква дива, шеметна вихрушка. Дори сега можеше да си спомни усещането за страстта й. Беше го извадила от равновесие. Бе готов да повярва, че от очите му присвяткаха искри. Почувства се привлечен от някаква необятна, безгранична сила.
Краката му като че ли нагазиха в дълбоки води. Бавно вдигна ръка и се подпря на стената, за да не падне. Замайването отмина, като остави след себе си пулсираща кухина в основата на черепа му. Изведнъж си спомни. Спомни си за светлините. Святкащите, премигващи светлини в пилотската кабина. Навигационната система отказа. Защитните устройства блокираха. Автоматичният сигнал за помощ се включи.
После празното пространство. Виждаше го и дори сега пот изби по челото му. Черната дупка бе широка и мрачна. На картата му не беше обозначена. Иначе никога не би се приближил толкова до нея, ако знаеше за съществуването й. Тя просто си беше там и засмука неговия кораб.
Ала Кал не се остави да бъде погълнат. Фактът, че все още беше жив и без съмнение се намираше на Земята, го доказваше. Вероятно се беше подхлъзнал по ръба й и това бе довело до минаването му през времето и пространството. Учените от неговото време биха се усъмнили в подобно твърдение. Пътуването във времето все още бе само на теория и най-често никой не приемаше на сериозно тази теория.
Но той го беше направил.
Разтреперан, Кал приседна на леглото. Беше оцелял след събитие, при което нямаше доказано оцелели. Вдигна ръце, обърна дланите си и се загледа в тях. Беше цял и относително непокътнат. И се беше загубил. Пребори се с паниката и сви юмруци. Не, не се беше загубил — щом като успя да премине пътя в едната посока, трябваше да има начин да го измине и в обратната. Да се върне у дома. За целта притежаваше необходимия разум и нужните умения. Погледна миникомпютъра на китката си. По него можеше да изчисли някои основни положения. Не би било достатъчно, в никакъв случай, ала когато стигнеше до кораба си… Ако изобщо нещо беше останало от него.
Отказвайки да приеме факта, че корабът му можеше да бъде непоправимо повреден, той закрачи из стаята. Възможно бе да включи миникомпютъра си към нейния персонален компютър. Трябваше да опита.
Чуваше я да се движи на долния стаж. Като че ли пак беше в кухнята, но едва ли за да му приготви ново ядене. Чувството на съжаление го обзе твърде бързо, за да успее да го потисне, и в съзнанието му проблесна за миг сцената как Либи седи срещу него на масата. Напомни си, че не можеше да си позволи да съжалява. И ако зависеше от него, нямаше да я нарани.
Реши, че пак щеше да й се извини. В интерес на истината, ако успееше да си помогне с нейния компютър, щеше възможно най-гладко и безболезнено да излезе от живота й.
Бързо, но тихо Кал се отправи към нейната стая. Надяваше се тя да остане долу, докато направеше няколкото елементарни изчисления. Първоначално те щяха да му свършат работа, докато не откриеше кораба си и не задействаше машините на борда му. Въпреки че нетърпението му напираше, за миг се спря и се заслуша в звуците от долния етаж. Либи със сигурност се намираше в кухнята и, ако се съдеше по патърдията, очевидно още беше ядосана.
Архаичният компютър със странната си мониторна кутия и старомодна клавиатура се мъдреше на бюрото, обграден с множество книги и разпилени хартии. Той седна на стола и се взря в него.
„Включване.“
Мониторът остана черен.
„Компютър, включване.“
Напрегнат от емоциите си, Кал едва си спомни действието на клавиатурата. Зададе му командата и зачака. Нищо.
Облегна се на облегалката и забарабани с пръсти по плота.
Поради някакви непонятни за него причини, Либи го беше изключила. Това можеше лесно да се промени. Разрови се сред хартиите и откри нож за отваряне на писма. Обърна наопаки клавиатурата и тъкмо се приготви да я разглоби, за да проникне в компютъра, когато внезапно зърна копчето за включване.
Глупак такъв, каза си той. Тук за всичко имаше копчета за включване. И като си наложи да сдържа и малкото си останало търпение, Кал потърси други копчета за пускане. Когато машината забоботи, той едва не нададе победоносен вик.
— Е, поне стигнахме донякъде, активирах компютъра. — Кал разтърси глава, за да освежи мисълта си, и се зае да пише.
„Изчисли и стигни до крайните данни за отклонение от фактора време.“
Спря отново, изруга и отвори твърдия диск, за да открие платката за паметта. Нетърпеливостта му го правеше немарлив. Още по-лошо — глупав. Човек никога не може да извлече каквато и да било информация от машина, която не е включена. Въпросът бе деликатен и отнемаше време, ала Кал се насили да не бърза. Когато свърши, неизвестно как миникомпютърът на китката му все пак се свърза с нейния компютър.
Пое си дълбоко дъх и преплете пръстите на двете си ръце.
„Здравей, компютър.“
„Здравей, Кал.“
Думите пропищяха от минито на китката му и се изписаха върху големия старомоден екран.
„Здравей, миличък, така се радвам да те чуя отново.“
„Потвърдено.“
„Предостави ми съществуващата информация за теорията за пътуване във времето чрез преодоляване на гравитацията и ускорението.“
„Недоказана теория. Представена за първи път от доктор Линуърд Бауърс през 2110. Неговата хипотеза гласи…“
„Не.“
Кал прокара ръка през косата си. В прибързаността си той изпреварваше собствените си стъпки.
„Сега нямам време за всички тези подробности. Изчисли и направи заключение. Пътуване през времето и вероятност за оцеляване при евентуална среща с черна дупка.“
„Недостатъчни данни…“
„По дяволите, казвам ти, това се случи. Анализирай необходимото ускорение и траекторията. Стоп.“
Той чу стъпките на Либи близо до вратата и времето му стигна само да изключи компютъра, преди тя да влезе в стаята.
— Какво правиш?
Кал се опита да си придаде възможно най-невинен вид и стана от стола й.
— Търсех те.
— Само да си ми ровил в компютъра…
— Не можах да се въздържа да не погледна в писанията ти. Доста любопитна тематика.
— Наистина. — Тя погледна към бюрото си, но там очевидно всичко си беше постарому. — Мога да се закълна, че те чух да разговаряш с някого.
— Тук, както сама виждаш, сме само ти и аз. — Той й се усмихна отново. Ако можеше да я забаламоса още няколко секунди, щеше да има достатъчно време да изключи миникомпютъра си от нейния и да изчака по-удобно време да продължи. — Явно съм си говорил сам. Либи… — Кал направи стъпка към нея, ала тя се отдръпна и му връчи таблата.
— Заповядай, направих ти сандвич.
Той пое таблата и я постави върху леглото. Нейната пряма добронамереност го накара да се почувства гузен като грешник.
— Ти си една много мила жена.
— Да не мислиш, че ще те оставя да умреш от глад, само защото си ме ядосал.
— Не бих желал да те ядосвам изобщо. — Кал пристъпи напред, когато Либи се приближи към компютъра си и се загледа в него. — Явно не успявам да се преборя със себе си. Извинявай, че онова, което се случи одеве, не ти хареса.
Тя му хвърли бърз, смутен поглед.
— Най-добре да го забравим.
— Не, не мисля. — И понеже имаше нужда от физически контакт с нея, той я докосна по ръката. — Каквото и да се случи долу, аз със сигурност няма да го забравя. Ти докосна нещо много дълбоко в мен, Либи. Нещо, което никой не беше докосвал преди.
Тя знаеше много добре за какво говори Кал. И именно това я изплаши.
— Трябва да се залавям отново за работа.
— На всички жени ли им е толкова трудно да бъдат откровени?
— Аз не съм свикнала. Не зная как да се справям. Не се чувствам удобно, когато около мен има мъже. Просто не съм влюбчива натура. И не съм достатъчно страстна.
Той се засмя и Либи се отдръпна, засрамена и разгневена.
— Това е най-нелепото нещо, което съм чувал. Ти си изпълнена с толкова страст.
Нещо в нея се преобърна.
— Да, но само към работата си. Към семейството си също може би, ала не в смисъла, който ти влагаш.
Кал се опита да разгадае какво изразява погледът й и разбра, че тя наистина си вярваше. Или се беше насилила да си повярва. През последните два дни бе разбрал какво бе да се съмняваш в себе си. Ако можеше да й се отблагодари по някакъв начин, щеше вероятно да успее да разкрие каква беше жената, която Либи криеше в себе си.
— Искаш ли да се поразходим?
Тя премигна.
— Моля?
— Да отидем на разходка.
— Защо?
Той се помъчи да не се разсмее. Либи очевидно беше от жените, които за всичко трябваше да имат обяснение и причина.
— Защото денят е хубав и аз искам да разгледам къде съм попаднал. Ти можеш да ме разведеш малко.
Тя разплете пръстите си, които досега бяха неспокойно сплетени. Нали си беше обещала да я кара полека и да се наслаждава на времето си. Кал беше прав. Денят бе чудесен и работата й можеше да почака.
— За целта ще трябва да си обуеш обувките.
Влажният, леко хладен въздух бе пропит от някакъв аромат. След няколкоминутен размисъл той установи, че миризмата беше на бор. Боровият аромат, който му напомни за Коледа. Но уханието беше реално, а не от симулатор. Наоколо беше пълно с дървета и сутрешният бриз, който повяваше из клоните им, наподобяваше вълните в морето. В далечината на север върху ясното синьо небе се мержелееха няколко сиви облачета. Чуваха се и птичи песни.
Освен къщата и разнебитената барака зад нея, нямаше и следа от друго човешко присъствие, а само планини, небе и гора.
— Тук е невероятно.
— Така е, знам. — Либи се усмихна и й се прииска възхищението и разбирането му да не й бяха доставили чак такова голямо удоволствие. — Винаги, когато дойда тук, се замислям дали да не остана за постоянно.
Кал пристъпваше до нея, като се опитваше да върви в крак. Влязоха в гората. Сега присъствието й не му беше чуждо. Напротив, като че ли беше най-естественото нещо.
— Защо не го направиш?
— Най-вече заради работата си. Университетът няма да ми плаща да се разхождам из горите.
— Тогава за какво ти плащат?
— Да правя проучвания.
— Как живееш, когато не си заета с тези проучвания?
— Как ли? — Тя вдигна глава. — Предполагам, спокойно. Имам апартамент в Портланд. Уча, чета и преподавам.
Пътеката взе да става стръмна.
— А как се забавляваш?
— Гледам филми, слушам музика…
— А телевизия?
— Да, и телевизия гледам. Понякога дори повече, отколкото трябва. Ами ти? Спомняш ли си какво обичаше да правиш в свободното си време?
— Да летя. — Усмихна се бързо и чаровно. Либи почти не забеляза кога я беше хванал за ръка. — Няма нищо по-хубаво от това, да летя, поне аз така го усещам. Някой път ще те повозя.
Тя го изгледа дружелюбно и спря погледа си върху превръзката му.
— Това бих го пропуснала.
— Аз съм добър пилот.
Развеселена, Либи се наведе и откъсна някакво диво цвете.
— Възможно е.
— Не е възможно, а е абсолютно сигурно. — С едно движение, което беше непринудено и същевременно от само себе си естествено, той взе цветето от ръката й и го закичи в косата й. — Имах повреда в бордовия компютър, иначе сега нямаше да съм тук.
И тъй като постъпката му я стъписа, тя го погледна за миг втренчено, преди да продължи напред.
— Закъде беше тръгнал? — Либи забави ход, за да го изчака, докато береше диви цветя покрай пътеката.
— За Лос Анджелис.
— Доста път е дотам.
Кал понечи да й отвърне нещо, защото си помисли, че тя се шегува с него.
— Да — отговори й той, — повече, отколкото предполагах.
Либи неуверено докосна цветето в косата си.
— Няма ли някой да те търси?
— За известно време няма да ме търсят. — Кал погледна към небето. — Ако утре открием моя… самолет, ще мога да преценя щетите и ще се заема с тях.
— До ден-два ще можем да стигнем и до града. — Искаше й се да го успокои, защото забеляза бръчката, която се появи между веждите му. — Ще можеш да отидеш на лекар, да се обадиш по телефона.
— Да се обаждам по телефона?
— Точно така.
Той отново я хвана за ръката, като същевременно стискаше букетчето, което държеше.
— Можеш ли да определиш местоположението и отдалечеността на мястото, където ме откри?
— Местоположението и отдалечеността? — Тя се засмя и приседна върху насипа до тесния бързей. — Как ли ще се почувстваш, ако ти кажа, че беше в тази посока. — Либи — посочи на югозапад. — На около шестнадесет километра по въздуха и двойно повече по пътя.
Кал се настани до нея. Уханието й бе свежо като на цветята.
— Мислех те за учен.
— Това не означава, че мога да определям географската дължина и ширина ей така. Попитай ме за привичките в Нова Гвинея — в тази сфера съм непоклатима.
— Шестнадесет километра — повтори той и се загледа над елховите гори. Докъдето му поглед стигаше, се виждаха върхове на планини, а оттам нататък започваше небето. — И дотам няма нищо? Нито град, нито селище?
— Не. Този район е все още ненаселен. От време на време минават само туристи.
Значи едва ли някой е открил кораба му. Поне това негово притеснение отпадна. Сега основната му грижа бе как да се добере дотам без Либи. Най-лесният начин бе още при изгрев-слънце да потегли натам с нейната кола.
Ала чак утре. Разбираше, че времето бе прекалено ценно и непостоянно, за да се пилее напразно.
— Тук ми харесва. — Кал говореше истината. Беше му приятно да седи на хладната трева и да се вслушва в ромона на водата. Зачуди се как ли би изглеждало същото място след два века и половина. Какво ли щеше да намери?
Планините със сигурност щяха да са си там и част от горите около тях също. Поточето вероятно щеше да си тече върху същите камъни. Но тогава Либи отдавна нямаше да я има. Онази болка се появи отново — тъпа и разяждаща.
— Когато се върна в къщи — подзе Кал бавно, — често ще се сещам за теб.
Дали наистина щеше да го направи? Тя се зазяпа във водата и в отражението на светлината върху нея. Пожела си това да няма значение за нея.
— Може би някога ще се върнеш отново.
— Някога. — Той си играеше с пръстите й. Ала когато се върнеше, от нея щеше да е останал само духът й. Жена, която бе съществувала само в един отрязък от времето. Жената, която го бе накарала да пожелае невъзможното. — Ще ти домъчнее ли за мен?
— Нямам представа. — Но продължаваше да не отдръпва ръката си от неговата, защото съзнаваше, че щеше да й е мъчно за него повече от поносимото.
— Мисля, че ще ти липсвам. — Кал бе забравил кораба, въпросите, бъдещето си и сега мислеше само за нея. Започна да вплита в косата й цветята, които беше набрал.
— Кръщавали са звезди, луни и цели галактики на различни богини. Защото са били добри, силни и загадъчни. Простосмъртните никога няма да могат да ги достигнат.
— Повечето култури имат своя собствена историческа вяра в митологията. — Либи прочисти гърлото си и започна да мачка крачолите на панталона си. — Древните астрономи…
Той извърна лицето й към своето.
— Аз не говоря за митовете. Въпреки че ти самата приличаш на митична фея с тези цветя в косата си. — Кал нежно докосна едно от цветчетата, което се намираше близо до бузата й.
„Магията на красотата
не ме докосва като теб
и като музиката на водата
е сладкият ти глас за мен.“
Този мъж беше опасен. Почувства го инстинктивно. Той можеше да се смее като дявол и същевременно да рецитира поезия с мек, кадифен глас. Цветът на очите му бе син, мечтателно тъмносин, като на небето точно преди залез. Тя не вярваше, че бе от онези жени, които могат да загубят ума си само при вида на едни мъжки очи. Не й се искаше да е такава.
— Трябва да се връщам. Чака ме още много работа.
— Ти работиш прекалено много. — Либи се извърна настрана и се усмихна. Това го учуди. — Нещо нередно ли казах?
Неспокойна, по-скоро защо я беше яд на самата себе си, отколкото на него, тя вдигна рамене.
— Не, просто винаги ще се намери някой, който да ми го напомни. Понякога дори си го казвам сама.
— Това не е престъпление, нали така?
Либи се разсмя, защото въпросът му прозвуча толкова искрено.
— Не, все още не е. Както и да е, трябва да ставам.
— Нали не е престъпление да си вземеш един ден почивка.
— Да. Не.
— Не е достатъчно. Защо да не го наречем „Време за Милър“? — При зачудения й вид Кал разпери ръце. — Нали знаеш, като на рекламата.
— О, да. Сетих се. — Обхванала с една ръка сгънатото си коляно, тя се взря в него. Странен човек. Първо рецитира поезия, после се позовава на реклама за бира. — Всеки път, когато те погледна, Хорнблоуър, се чудя дали си истински.
— Да, съвсем истински съм. — Той се протегна и се загледа в небето. Усещаше хладната и мека трева под себе си, а вятърът продължаваше да си играе с клоните на дърветата. — Какво виждаш там горе?
Либи също повдигна глава.
— Небето. Синьото, благодарение на Бога небе с един-два облака, които привечер ще се разнесат.
— Никога ли не си се чудила какво има там, освен нея?
— Освен кое?
— Освен необятната синева. — С полупритворени очи Кал си представи безкрайната звездна шир, чистата космическа чернота и идеалната симетрия на обикалящите по орбитите си луни и планети. — Не си ли си мислила за различните недостъпни за човечеството светове?
— Не. — Единственото, което виждаше, беше дъгообразната синева между върховете на планината. — Сигурно поради естеството на работата ми. По-скоро си мисля за световете, които са съществували преди. Професията ми ме кара да приковавам краката и погледа си към земята.
— Но ако светът продължи да съществува, човек трябва да гледа към звездите. — Хвана сам себе си в лъжа. Какъв смисъл имаше да се поти за нещо, което едва ли щеше да го има по-нататък? Колко странно бе, че той гледаше постоянно напред, а тя изцяло бе обсебена от миналото, когато двамата имаха този общ миг заедно.
— Какви филми и музика? — внезапно попита Кал. Либи поклати глава. Очевидно в мислите му нямаше никакъв ред. — Одеве ми каза, че за развлечение обичаш да гледаш филми и да слушаш музика. Какви харесваш?
— Всякакви. И добри, и лоши. Аз съм човек, който лесно може да се забавлява.
— Кой ти е любимият филм?
— Труден въпрос. — Очите му бяха така настойчиви и искрени, че тя избра първия, който й хрумна. — „Казабланка“.
Хареса му думата и начина, по който я произнесе.
— За какво се разказва?
— Хайде, Хорнблоуър, не се занасяй. Всеки знае за какво се разказва в този филм.
— Явно съм го пропуснал. — Той пусна една от онези усмивки, на които нито една жена не би устояла. — Сигурно съм бил доста зает, когато е излязъл на екрана.
В очите й блесна пламъче и Либи поклати глава.
— Сигурно. Явно и двамата сме били доста заети през четиридесетте години.
Кал пропусна намека покрай ушите си.
— За какво се разказваше? — Фабулата изобщо не го интересуваше. Просто искаше да я слуша и наблюдава, докато говори.
За да му угоди и да му се присмее, а и също, за да постои по-дълго, седнала до поточето, и да помечтае, тя започна. Той слушаше разказа за изгубената любов, героизма и саможертвата. Нещо повече. Доставяше му удоволствие да я наблюдава как жестикулира, как гласът й се понижава и повишава в съответствие с емоциите й. Очите й отразяваха нейните чувства, погледът й се смекчаваше, щом заговореше за възродената любов и потъмняваше, когато стигаше до поредната раздяла, причинена от съдбата.
— Без хепиенд?
— Не, ала винаги съм вярвала, че след войната Рик я е намерил отново.
— Защо?
Либи седна така, че подпря глава на кръстосаните върху коленете си ръце.
— Защото те си принадлежат взаимно. Когато такова нещо се случи и хората го осъзнаят, те винаги намират начин да се съберат отново. — Тя се извърна към него усмихната, но постепенно усмивката й се изпари, като видя изражението на лицето му. Като че ли бяха сами, помисли си. Не само сами тук в планината, но сами в цялата вселена, както са били в началото на света Адам и Ева.
Либи усети копнеж. За първи път в живота си почувства копнежа на тялото, ума и сърцето си.
— Недей — прошепна Кал, когато тя се заизправя да стане. Едва я докосна по рамото, ала Либи замръзна. — Иска ми се да не се страхуваш от мен.
— Аз не се страхувам. — Беше останала без дъх, сякаш бе тичала километри.
— Тогава от какво се плашиш?
— От нищо. — Гласът му можеше да бъде и нежен. Объркващо нежен.
— Но ти си напрегната. — С дългите си фини пръсти той започна да разтрива стегнатите й мускули по раменете. Раздвижи се и устните му докоснаха слепоочието й. Допирът бе хладен и объркващ като вятъра. — Кажи ми, от какво се страхуваш?
— От това. — Тя вдигна ръка, за да го отблъсне. — Не знам как да се справям с усещанията си.
— Защо изобщо трябва да го правиш? — Кал плъзна ръка отстрани по тялото й и се изненада от собствената си страст.
— Защото всичко се случва прекалено бързо. — Либи вече не се съпротивляваше. Решимостта й се сломи, постепенно се разтопи и се превърна в горещ поток нарастваща страст.
— Прекалено бързо? — Смехът му заглъхна, защото той зарови лицето си в шията й. — Та вече цели векове са изминали.
— Кейлъб, моля те. — В гласа й се усещаше настойчивост, молба, която бе хем слаба, хем категорична. Той разбра, усетил трепетите на тялото й под своето, че можеше да я притежава. Точно когато осъзна това, видя в очите й смутеното объркване и разбра, че тя никога не би му го простила.
Усети желание, което предизвика спазъм в стомаха му. Това бе ново и притеснително чувство. Извърна се настрана и стана с гръб към нея. Вторачи се в течащата вода.
— Всички мъже ли подлудяваш така?
Либи сви крака към гърдите си.
— Не, разбира се, че не.
— Значи аз съм щастливец, така ли? — Той отново погледна към небето. Искаше му се да се върне там, да се завърти в космоса. Сам. Свободен. Чу как тревата до него зашумоля и видя как тя се изправи. Зачуди се дали някога отново ще се почувства съвсем свободен. — Желая те, Либи.
Тя не проговори. Не можеше. Никой мъж не й бе казвал тези простички думи преди. Дори и хиляди мъже да й го бяха казвали, нямаше да има значение. Нито един от тях нямаше да може да изрече думите по начина, по който го направи Кал.
Докаран до ръба на пропастта поради мълчанието й, той се завъртя рязко към нея. Вече не приличаше на нейния безпомощен, леко странен пациент, а на разгневен, напълно здрав и опасен мъж.
— По дяволите, Либи. Да не би да очакваш да си мълча, да не усещам нищо? Такива ли са правилата тук? Да вървят по дяволите тези правила. Аз те желая и ако ще остана тук още време, да знаеш, че ще те имам.
— Ще ме имаш? — Тя осъзна, че цялото й същество сега бе прекалено слабо и безпомощно, за да изрази гняв. Ала през тялото й премина мълния, който я накара да се изпъне като струна. — Какво? Да ме притежаваш, както би притежавал новата си кола? Можеш да пожелаеш каквото си поискаш, Кал, но когато това засяга и мен, ще трябва да се вслушаш в мнението ми.
Беше невероятна, непоносимо ослепителна, с ярост в очите и цветя в косите си. Той щеше завинаги да я запомни такава. Знаеше го, както знаеше, че споменът му щеше да бъде сладко-горчив, ала въпреки това природата му го тласкаше напред.
— Можеш да си говориш, каквото си искаш. — И като я хвана за двете ръце, я придърпа към себе си. — Но преди да си тръгна, ще взема нещо от теб.
Този път Либи му оказа съпротива. Гордостта и ядът й я накараха да се разбунтува. Тогава Кал я прегърна, пристегна я с двете си ръце като в менгеме и я придърпа към тялото си. Искаше да го прокълне, ала устните му силно се впиха в нейните.
Този път нямаше нищо общо с предишния. Тогава прелъстяваше, убеждаваше, съблазняваше. Сега притежаваше — нямаше право, но го правеше. Протестът й бе заглушен. Не обърна внимание и на съпротивата й. По гърба я полазиха тръпки на паника, които бързо се превърнаха в чисто желание.
Тя отказваше да бъде принуждавана. Не искаше да бъде поставена пред свършен факт, без право на избор. Ала това го казваше мозъкът й. Така беше редно и в мислите й имаше логика. Тялото й обаче се втурна напред, като остави интелекта на заден план. Отдаде се на силата, на напрежението и накрая на природата си. Срещнаха се сила със сила.
В ръцете му се почувства странно жива. Накара го да забрави всичко — кой бе, защо и къде се намираше. Когато долови всичко това с устните си, времето и светът престанаха да съществуват. За него усещането бе не по-малко ново, застрашително и възбуждащо, отколкото за самата нея. Неустоимо. Престана да мисли. Тя бе толкова неустоима, колкото и гравитацията, която ги държеше на земята, а и толкова властна, колкото страстта, която караше пулсовете и на двама им да се разбушуват.
Той наведе главата й назад и потъна във влажните й, приканващи устни.
Светът се завъртя. С нежен стон Либи прокара длани по гърба му и отчаяно се вкопчи в здравите му рамене. Не искаше световъртежът да прекъсва, въртеше се лудо, докато накрая се почувства замаяна, задъхана и нестабилна. Чуваше ромона на водата и шепота на вятъра в клоните на дърветата. Сноп лъчи горещо напече гърба й. Съзнаваше, че в действителност краката й все още бяха здраво стъпили на земята. Но светът продължаваше да се върти.
Беше влюбена.
Стонът, който се изтръгна от дълбините на гърлото й, бе знак на капитулация. Отдаде му се изцяло. На него… На себе си…
Той нашепваше името й. Затихващата болка го прониза отново, а желанието му бясно се луташе напосоки и премина в ново, непознато за него до момента чувство. Ръката му, която досега нежно се ровеше из косата й, изведнъж се стегна. Кал усети как венчето на цветето се прекърши. Във въздуха се разнесе сладкият аромат на загиващото растение.
Той се отдръпна ужасен. Цветето остана в ръката му, крехко и смачкано. Погледът му бе прикован върху устните й, все още топли и сочни, мускулите му потръпнаха. Вълна на отвращение от самия себе си го проряза. Никога, никога не бе насилвал жена преди. Идеята сама по себе си бе непоносима за него — най-срамният грях от всички. Действителността беше непростима, по-непростима от всякога, защото за него Либи носеше такъв смисъл, какъвто никоя жена преди не бе носила.
— Нараних ли те? — промълви Кал.
Тя поклати енергично глава. Доста енергично. Дали я бе наранил? Меко казано. По-скоро бе изживяла нещо опустошително. С една целувка й бе доказал, че волята й не струва и пукната пара, а сърцето й окончателно бе загубено.
Не беше време да й се извинява. Той се извърна настрана, докато не овладее емоциите си, за да може да говори логично. Нямаше да й се извини, че я желае, или защото й бе отнел нещо. Когато си тръгнеше, нямаше да му остане нищо друго от нея.
— Не мога да ти обещая, че това няма да се случи отново, ала доколкото зависи от мен, ще направя всичко възможно да не го допусна. Сега по-добре се върни в къщата.
И това беше всичко? Либи се зачуди. След като беше изтръгнал всичките й чувства, така спокойно й казваше да се прибере в къщата? Отвори уста да възрази, но точно преди да проговори се спря.
Той беше прав, разбира се. Това, което се беше случило, не биваше да се допуска отново. Те бяха абсолютно непознати, каквото и да диктуваше сърцето й като опровержение. Без да каже нито дума, тя се завъртя и го стави сам при поточето.
По-късно, когато слънцето и сянката бяха променили вече местата си, Кал отвори длан и пусна цветчето във водата. Загледа се как течението го отнася.