Нора Робъртс
Сега и във времето (2)

Втора глава

Когато Кал се събуди, вече не валеше толкова силно. По прозорците само леко потропваха отделни капки. Действаше му успокоително, като приспивна песен. Той остана легнал още малко, докато си спомняше къде се намира и най-вече — защо беше там.

Сънувал бе някакви присвяткващи светлини и огромна черна празнота. Беше се изпотил в съня си и дишането му бе учестено. Опита се да го нормализира със силата на волята си.

Пилотите трябваше да имат силен и постоянен контрол над телата и емоциите си. На тях често им се налагаше да взимат спешни решения, дори понякога да действат инстинктивно. И за да са в състояние да се справят с трудностите при полетите, бе задължително да имат здрави и тренирани тела.

Той беше пилот. Остана със затворени очи и се опита да се концентрира върху това. Винаги бе искал да лети. Беше обучен. Устата му пресъхна, докато мъчително се мъчеше да възстанови в паметта си нещо… Каквото и да било, дори и най-незначителното парченце от мозайката.

Международните космически сили. Кал силно стисна юмруци, докато пулса му не се нормализира отново. Той работеше за МКС и имаше капитански чин. Капитан Хорнблоуър. Точно така, беше сигурен в това. Капитан Кейлъб Хорнблоуър. Кал. Всички му викаха Кал, с изключение на майка му. Майка му бе висока, забележителна жена с остър ум и заразителен смях.

Полазиха го тръпки от силните чувства, които изпита.

Образът й изплува в съзнанието му. Някак си това, повече от всичко друго, което си бе спомнил досега, му даваше чувство за идентичност. Имаше семейство — родители и брат, ала не и съпруга — в това бе убеден. Баща му бе тих, стабилен мъж, на когото можеше да се опреш. Брат му… Джейкъб. Кал въздъхна с облекчение, щом като в паметта му се появиха ликът и името на брат му. Джейкъб беше красив, импулсивен и вироглав.

И тъй като главата започваше да го боли вече, той се отказа. За днес беше достатъчно.

Бавно отвори очи и се замисли за Либи. Коя беше тя всъщност? Не само някаква красива жена с кестенява коса и очи като на котка. Красотата в днешно време бе нещо леснопостижимо, дори съвсем обичайно. Но Либи му се струваше необикновена. Може би всичко се дължеше на мястото и атмосферата. Кал огледа стените, покрити с ламперия, и блестящите стъкла на прозорците. Нищо не изглеждаше обичайно тук. А и сигурно нито една от жените, които познаваше, не би избрала да живее на такова място. Още повече сама.

Дали наистина бе родена на леглото, на което сега лежеше той, или се беше пошегувала? Мина му през ума, че в по-голямата си част поведението й бе странно. Или пък именно в това имаше някакъв виц, ала Кал бе изпуснал неговия смисъл.

Антроположка и то — културна, припомни си той.

Може би това обясняваше всичко. Възможно бе изведнъж да се бе озовал в разгара на някакъв експеримент или симулация. Поради някакви собствени съображения самата Либърти Стоун бе избрала да живее по начин характерен за времето на собствените си изследвания. Всичко бе странно, но доколкото самият той познаваше учените, те всички бяха странни. Кал бе склонен да разбере желанието да надникнеш в бъдещето, но не можеше да си обясни причината, поради която някой би се заел да се рови в миналото. Миналото си оставаше минало. Никой не можеше да го промени или поправи, защо им бе тогава да го изследват?

Нейна си работа, заключи той.

Беше й задължен. Без нейната помощ вече отдавна щеше да е мъртъв. Трябваше да й се отблагодари веднага, щом се изправеше на крака. Мисълта, че бе мъж, който не остава длъжен и винаги си урежда сметките, му достави удоволствие.

Либърти Стоун. Либи. Повтори го няколко пъти и се усмихна. Името й звучеше меко, ала звучно и Кал харесваше мелодичността му. Също както и очите й. Да бъдеш красива бе едно и съвсем друго да имаш прекрасни кадифени очи. Човек можеше да промени формата и цвета на очите си, но никога изразителността им. Може би това го бе привлякло така силно у нея. Всичко, което усещаше, сякаш се изписваше в погледа й.

Докато ставаше от леглото, той успя да си припомни множеството чувства, които бе успял да прочете в очите й. Притеснението, страхът, хуморът и желанието й. Тя го бе объркала. Ала въпреки объркаността си. Кал усещаше силната отговорност — отговорността, която само един истински мъж можеше да изпитва към жената.

Стаята се завъртя. Зави му се свят и се хвана за главата. Тялото му можеше да жадува за Либърти Стоун, но той далеч не беше в състояние да направи каквото и да било по този въпрос. Повече от отвратен, седна обратно върху възглавниците. Още малко почивка му трябваше. До ден-два физиката му щеше да се възстанови, а също и паметта му. Сега знаеше кой бе и къде се намираше. Останалото щеше да дойде от само себе си.

Книгата на масата до леглото привлече вниманието му. Обичаше да чете почти толкова, колкото и да лети. Предпочиташе четивото пред касетите или дисковете. Това беше още един сигурен и солиден спомен. Радостен от тази констатация, Кал взе книгата.

Заглавието й го изненада. Пътешествие до Андромеда. Доста глупаво заглавие за книга, още повече с претенции за научна фантастика. Всеки, който нямаше какво друго да прави в края на седмицата, можеше да отиде дотам, стига да му харесваше да умре от скука. С лека досада той започна да разлиства страниците. Тогава попадна на страницата с авторското право върху книгата.

Тук имаше някаква грешка. Пот изби по челото му. Това беше нелепо. Книгата, която държеше в ръцете си, беше чисто нова. Корилата не беше огъната, а страниците изглеждаха така, сякаш още никой не ги беше разгръщал. Допусната бе някаква глупава печатна грешка, помисли си Кал, ала устата му бе съвсем пресъхнала. Сигурно беше станала грешка. Иначе как можеше да си обясни, че в ръцете си държеше книга, написана преди близо три века?!

 

 

Вглъбена в работата си. Либи не обръщаше внимание на болката в гърба. Знаеше много добре, че стойката бе от важно значение, когато се налагаше да седи с часове на бюрото си, но щом като влезеше в света на древни или примитивни цивилизации, винаги забравяше всичко останало.

Не беше хапвала нищо от закуска, а чаят, който бе донесла горе със себе си, вече бе леденостуден. Записките и книгите й бяха разпилени навсякъде, както и дрехите, които все още не беше прибрала, и купчината вестници, купени наскоро от селото. Беше си изула обувките и по чорапи обви със стъпалата си краката на стола. От време на време спираше да чука върху клавиатурата на компютъра, за да нагласи очилата си по-удобно.

„Не може да се оспори факта, че въвеждането на модерните сечива има силно и невинаги положително влияние върху изолираните култури като Колбарийската. През последните години на двадесетия век островитяните си остават на родово-племенно ниво и не се стремят към интеграция в модерните индустриални общества. Това, което при определени групи може да се окачестви като възприемчивост към прогреса в медицинско, индустриално и образователно отношение, е по-скоро…“

— Либи…

— Моля? — Реакцията й бе продиктувана от видимо раздразнение, преди изобщо да се бе обърнала към него. — О! — Тя погледна към Кал, който беше блед и трепереше, подпрял се на касата на вратата с едната си ръка и стиснал в другата книга. — Защо си станал, Хорнблоуър? Казах ти да ме извикаш, ако имаш нужда от нещо. — Ядосана, че бе прекъснал работата й, Либи се изправи и отиде да му помогне да седне на стола. В мига, в който докосна ръката му, той рязко се отдръпна.

— Какво е това на лицето ти?

Тонът му бе заплашителен и тя облиза устните си, за да се успокои. Това беше гняв, примесен със страх. Ужасяваща комбинация.

— Очила. Очила за четене.

— Знам много добре какво е очила, по дяволите. Защо ги носиш?

Сега се дръж внимателно, предупреди се наум Либи. Взе ръката му в своята и го заговори така, сякаш укротяваше ранен лъв.

— Трябват ми, за да работя.

— Защо не си ги оправила?

— Очилата ли?

Кал скръцна със зъби.

— Не, очите. Защо не си оправиш очите?

Тя внимателно си свали очилата и ги скри зад гърба си.

— Защо не седнеш?

Той само поклати глава.

— Искам да знам какво означава това?

Либи погледна книгата, която Кал размахваше пред лицето й. Тя прочисти гърлото си.

— Не знам какво означава, защото не съм я чела. Мисля, че баща ми я е оставил тук. Той си пада по научната фантастика.

— Нямам предвид това. — Спокойно, повтаряше си Кал. Никога не бе губил самообладание, а сега беше моментът, когато трябваше да си наложи волята. — Отвори я на заглавната страница.

— Добре, ще я отворя, ако седнеш. Не изглеждаш добре.

С две големи крачки той стигна до стола и седна.

— Отвори я. Виж датата.

Мозъчните травми често водят до агресивно поведение, помисли си Либи. Не й се вярваше, че Кал можеше да представлява опасност за нея, ала въпреки това реши, че най-доброто, което можеше да направи сега, бе да го обърне на смях. Прочете на висок глас годината. После му се усмихна.

— Току-що е излязла — допълни тя.

— Това да не е някаква шега?

— Не съм сигурна. — Той беше вбесен. И уплашен. — Кейлъб — Либи произнесе името му тихо и се наведе към него.

— Тази книга има ли нещо общо с работата ти?

— С моята работа ли? — Въпросът му я хвърли в недоумение. Тя го изгледа, после погледна към компютъра зад себе си. — Аз съм антроположка. Това означава, че изследвам…

— Знам какво означава. — Майната му на търпението, каза си той и издърпа книгата от ръцете й. — Искам да знам какво означава това тук?

— Това е просто една книга. Доколкото познавам баща си, трябва да е някой от поредните второкласни научнофантастични романи за нападение на извънземни същества от планетата Крисуолд. Нали се сещаш, за разни мутанти с лазерни оръжия и за космически герои. — Либи взе внимателно книгата от ръцете му. — Нека ти помогна да си легнеш в леглото и ще ти сготвя супа.

Кал я погледна в очите. От там сега струеше само видимо притеснение и половинчата усмивка. Усещаше се и напрежение. Премести погледа си върху ръката й, която бе положена покровителствено върху неговата, въпреки че явно я беше изплашил. Между тези две неща съществуваше някаква връзка. Струваше му се абсурдно да не се усъмни, почти толкова абсурдно, колкото и да повярва в датата на книгата.

— Може би губя разсъдъка си?!

— Не. — Забравила страха си, тя вдигна свободната си ръка и го погали по лицето, както би постъпила с всеки човек, който очевидно се чувства безнадеждно объркан. — Ти си ранен.

Изненадващо, той я стисна за китката.

— При такова сътресение явно не може да се разчита на паметта.

— Да, очевидно.

— Либи. — Очите му изведнъж се оживиха. — Коя дата сме днес?

— 24 или 25 май. Не съм много сигурна, и аз вече не мога да им хвана края.

— Не, кажи ми и годината. Всичко. — Бореше се да сдържи ужаса в гласа си. — Моля те.

— Добре. Вероятно сме вторник, двадесет и пети май. — После му повтори и годината. — Така как ти звучи?

— Добре. — Кал се напрегна до крайност, за да запази самообладание и да й се усмихне. Единият от тях двамата беше луд и той отчаяно се надяваше това да е Либи. — Имаш ли нещо друго за пиене, освен този чай?

Тя се намръщи. После лицето й се проясни.

— Бренди. Долу винаги има нещо. Изчакай ме за минутка.

— Благодаря.

Кал изчака, докато не я чу да слиза надолу по стълбата. После внимателно стана и отвори първото чекмедже на скрина, до което успя да се докопа. Трябваше да намери нещо на това нелепо място, което да му подскаже какво се случваше в действителност.

Откри бельото й, грижливо сгънато и подредено, за разлика от абсолютния хаос, който цареше в цялата стая. Изведнъж му се сториха смешни стилът и материята. Беше му казала, че не е обвързана, но въпреки това явно носеше бельо, което предразполага мъжете. Очевидно предпочиташе романтиката на далечното минало, дори и когато се отнасяше до долните й дрехи. С чувство на неудобство заради леснотата, с която можеше да си представи Либи с тези шоколадовокафяви неща, разкрасени с бяла шевица, той затвори шкафа.

Следващото чекмедже бе не по-малко претъпкано с джинси и туристически панталони. За миг се зачуди като видя един цип, дръпна го леко нагоре-надолу и после прибра джинсите на мястото им. Раздразнен, Кал се обърна и се отправи към бюрото й, където компютърът продължаваше тихичко да боботи. Имаше достатъчно време, за да прецени, че това бе някаква шумна, архаична машина, преди да се спъне в купчината вестници. Изобщо не обърна внимание на заглавията, нито пък погледна снимките. Потърси датите.

Очевидно се намираше в двадесетия век.

Стомахът му се сви. Без да обръща внимание на бученето в ушите си, той се наведе да вземе вестника. Думите затанцуваха пред очите му. Ставаше въпрос за някакви преговори за разоръжаване — за ядрено оръжие и непоправими щети в Близкия Изток, отбеляза Кал със засилващ се ужас. Разчепкваше се и някаква история за моряци, които се сражавали геройски. Много бавно, защото знаеше, че силите му всеки момент ще го напуснат, той се отпусна отново на стола.

Положението беше доста лошо, помисли си вяло. Прекалено лошо беше дори, ала за нещастие не беше Либи Стоун лудата.

— Кейлъб? — Тя влезе с конячената чаша, в която се плискаше кафявата течност, и в този миг видя лицето му. — Защо си бял като тебешир?

— Няма нищо. — Сега трябваше да бъде особено внимателен. — Явно съм се изправил прекалено бързо.

— Мисля, че това ще ти дойде добре. — Докато Кал не пое чашата от ръцете й и с двете си ръце, Либи не я пусна.

— Малко по малко — започна тя, но той почти на една глътка я пресуши. Изправена до него, Либи се смръщи. — Това или ще те излекува, или ще те довърши.

Брендито беше истинско, а не халюцинация. Усещаше го като огън от кадифе, който се стичаше надолу по гърлото му. Кал притвори очи и остави огъня да се разгори.

— Все още се чувствам леко неориентиран. От кога съм тук?

— От снощи. — Тя забеляза, че цветът му започваше да се възвръща. Гласът му вече звучеше по-спокойно, по-контролирано. Чак сега Либи се поотпусна и осъзна, колко напрегната бе била през цялото време. — Мисля, че катастрофира някъде към полунощ.

— Ти си видяла всичко?

— По-точно видях някакви светлини и чух удара. — Тя се усмихна и продължи да измерва пулса му. Тогава той отново отвори очи. — За миг си помислих, че виждам падащ метеор или НЛО.

— НЛО ли? — повтори той замаяно.

— Не че вярвам в извънземни, космически кораби и какво ли още не, ала баща ми винаги страшно са го привличали подобни истории. Разбрах, че това е самолет. — Той отново се беше втренчил в нея, но този път я наблюдаваше по-скоро с любопитство, отколкото с гняв. — По-добре ли се чувстваш?

Точно сега не можеше да й каже как и какво чувства. Смяташе, че така ще бъде по-добре. Имаше нужда да обмисли, преди да й каже каквото и да било.

— Донякъде. — Все още с надеждата, че всичко случило се бе някакъв лош кошмар. Кал посочи вестника, който държеше. — Откъде го взе?

— Преди няколко дни ходих до Брукингс, на около стотина километра оттук. Купих храна и няколко вестника. — Либи закова поглед върху заглавието в ръката му. — Не смогнах да ги изчета, така че новините в тях са вече неактуални.

— Да. — Той погледна към останалите вестници, които все още бяха разпилени по земята. — Стари новини.

Тя се засмя, изправи се и се зае да разтребва стаята.

— Тук се чувствам толкова изолирана от света, дори повече, отколкото когато правя изследванията си на хиляди километри. Хората като нищо могат да основат колония на Марс и докато разбера какво е станало, всичко ще е свършило вече.

— Колония на Марс — повтори Кал и при вида на вестниците стомахът му се сви. — Ще ти се наложи да изчакаш около стотина години.

— За съжаление, май ще го пропусна. — С въздишка Либи погледна през прозореца. — Дъждът отново се засилва. Може би ще успеем да хванем прогнозата по ранните новини. — И като прескочи няколко купчини книги, извади малък портативен телевизор. След миг снежинки заиграха по екрана. Тя прекара ръка през косата си и реши да гледа новините без очила. — Прогнозата ще започне след… Кейлъб? — Либи впери поглед в него като видя изражението на лицето му. — Хващам се на бас, че никога не си виждал телевизор през живота си.

— Моля? — Той отново дойде на себе си, с надеждата за още една чаша бренди. Телевизор. Беше чувал за тези съоръжения, разбира се, по същия начин, по който тя беше чувала за съществуването на едновремешните каляски. — Не знаех, че тук имаш телевизор.

— Тук стилът е рустик, а не примитив. — Либи го изгледа с присвити очи, след като Кал се разсмя гърлено. — Мисля, че трябва да си легнеш пак.

— Да. — И когато се събудеше отново, всичко щеше да се окаже само един лош сън. — Имаш ли нещо против да взема вестниците?

Тя стана, за да му помогне да се изправи.

— Не знам дали е препоръчително да четеш сега.

— Мисля, че това е последната грижа, която имам в момента. — Когато стана, той осъзна, че стаята вече не се върти, ала въпреки това му беше приятно да усеща близостта й, както я бе прегърнал през рамото. Имаше здрави рамене и приятно ухание. — Либи, ако един ден се събудя и разбера, че всичко това е била някаква илюзия, искам да знаеш, че ти си била най-хубавата част от нея.

— Много мило.

— Наистина го мисля. — Брендито и отслабналият му организъм си казваха думата. И понеже мозъкът му беше размътен така, сякаш бе горял в метална пещ под налягане, Кал се отказа да му въздейства. Либи леко се затрудни, докато му помагаше да си легне. Ръцете му така я бяха стиснали, че тя едва се измъкна, но не и преди той да успее да докосне устните си до нейните. — Най-хубавото нещо от всичко…

Либи се отдръпна светкавично. Кал вече спеше, а кръвта й бушуваше във вените.

 

 

Кой беше Кейлъб Хорнблоуър? Този въпрос нарушаваше работата й цяла вечер. Интересът й към Колбарийските островитяни дори не можеше да се сравни с магическото привличане, което изпитваше към своя неочакван и вълнуващ гост.

Кой бе той и какво трябваше да прави с него? Проблемът бе, че имаше цял списък с въпроси без отговор, свързани със странния пациент Кейлъб Хорнблоуър. Много я биваше да съставя списъци. Беше също жена, която познаваше себе си достатъчно добре, за да е наясно, че целия й организационен талант бе вложен единствено и само в работата й.

Кой беше той? Защо беше излязъл да лети посред нощ при подобна буря? Откъде идваше и накъде отиваше? Защо този обикновен роман го бе паникьосал толкова? Защо я целуна?

Тази мисъл леко я притесни. Точно този въпрос бе маловажен. Той дори не беше уместен. Кал не я беше целунал истински, припомни си тя. И изобщо не ставаше дума за това, дали я беше целунал, или не. Обясни си го като изблик на признателност и започна да си гризе ноктите. Само се беше опитал да й покаже, че й бе благодарен. Либи разбираше, че целувката беше или по-точно можеше да бъде само жест на признателност. Тя беше част от западната култура. През вековете стойността на целувката се беше приравнила с усмивката и ръкостискането. Бе станала знак на приятелство, привързаност, симпатия, благодарност. И страст. При тези мисли загриза още по-яростно ноктите си.

Не всички общества, разбира се, използваха целувката. Много от племенните култури… Отново започна с лекциите, помисли си Либи с отвращение. Погледна ръцете си. Гризеше си ноктите. Това беше лош знак.

Сега имаше нужда да се отърве от мислите си за Хорнблоуър и да хапне нещо. Стана и притисна ръка към стомаха си. Така и така нямаше да може да работи, по-добре поне да хапне малко.

В стаята на Кал беше тъмно. Минавайки покрай нея, тя реши, че на връщане ще провери как е. Без съмнение сънят беше по-важен за възстановяването му от храната.

Докато слизаше по стълбите, чу силния дъжд, придружен от гръмотевици. Още един лош знак. Ако продължаваше да вали така, щяха да минат дни, преди да може да го свали от планината.

Може би някой вече го търсеше. Приятелите му, близките му или колегите. Съпругата или приятелката му. Всеки си имаше някого.

Тъкмо щеше да светне лампата в кухнята, когато нова светкавица раздра небето. Ей сега ще гръмне, помисли си Либи, докато отваряше хладилника. Там нищо не привлече вниманието й и се зае да претърси шкафовете. В подобна нощ най-доброто решение бе топлата супа и спокойна почивка пред камината.

Сама.

Тя отвори консервата и въздъхна. Напоследък я налегнаха мисли за самотата й. Като учен човек Либи можеше да вникне в причината. Живееше в общество, където семейството бе издигнато на пиедестал. Самотните — необвързани, спомни си тя думите му и се засмя — мъже и жени често се чувстваха неудовлетворени и потиснати в собствената си компания. Развлекателните медии се стараят да им втълпят какво удоволствие е приятелството. Семейството, от друга страна, допълнително упражнява натиск върху единаците във фамилията да продължат рода. Добронамерени приятели предлагат помощта и съветите си в търсенето на подходящия партньор, в повечето случаи — без да ги е молил някой. Човешкото същество бе програмирано още от раждането си да търси и намери себеподобен от противоположния пол.

Може би това бе причината да устои досега. Доста интересен анализ, помисли си Либи и разбърка супата. У нея бе вродено желанието да се изявява индивидуално и самостоятелно. Човекът, с когото щеше да се съгласи да сподели живота си, трябваше да бъде много специален. В гимназията бе излизала много рядко с момчета. В колежа — също. Просто не й беше интересно.

Е, май не бе точно така, помисли си тя. Не че не й беше интересно. Ала този интерес беше по-скоро научен. Досега не бе срещала мъж, който така да я впечатли, че да я изтръгне от нейните анализи и хипотези. Дървения философ Стоун я наричаха в гимназията. И до ден-днешен я жегваше, като се сетеше за този прякор. А в колежа я бяха заклеймили като професионална девственица. Отвращаваше се от това, опитваше се да не им обръща внимание, като влагаше цялата си енергия в учението. Привлекателната сила на нейната личност й беше помогнала да завърже много приятелства както с мъже, така и с жени. Но интимните отношения бяха друго нещо.

След като старателно преценяваше всички данни за човека срещу себе си, Либи така и не успя никога да изпита желание за… За авантюра, заключи тя. Точно така, това беше най-точното определение.

Смяташе, че още не се беше родил мъжът на тази планета, който да я накара да копнее за авантюри.

С дървената лъжица в ръка Либи се обърна да си вземе купичка за супата. За втори път видя Кал да стои на прага, изпълнил касата на вратата. Тя изпищя и изпусна лъжицата на земята. Нова светкавица освети стаята. После всичко потъна в мрак.

— Либи?

— По дяволите, Хорнблоуър! Защо все се явяваш така? — Гласът й звучеше задъхано, докато се ровеше из шкафовете да търси свещ. — Изкара ми ангелите.

— Ти да не си помисли, че съм някой мутант от Андромеда? — Тонът му беше сух и това я накара да се намръщи.

— Казах ти, че не чета такива книги. — Тя затвори чекмеджето на шкафа върху палеца си, изруга, после отвори следващото. — Къде ли са глупавите кибрити? — Либи се извърна рязко и в тъмнината се блъсна в него. Отново просветна и светлината огря лицето му. Устата й в миг пресъхна. Той беше поразително красив, силен и страшен.

— Ти трепериш… — Гласът му едва доловимо прозвуча по-топло, но ръцете му си останаха здраво вкопчени в раменете й. — Наистина ли те е страх?

— Не, аз… — Тя не беше от жените, които се страхуват от тъмното. Със сигурност не беше и от онези, които се плашат от мъжете — в интелектуално отношение. Обаче трепереше. Ръцете й, които сега се опираха в голите му гърди, трепереха и интелектът нямаше нищо общо с това.

— Трябва да намеря кибрита.

— Защо спря токът? — Либи ухаеше прекрасно. В хладния, приглушен мрак Кал се наслади на аромата й. Беше едва доловим и почти греховно женствен.

— Не бях аз. Бурята прекъсна захранването. — Пръстите му така се впиха в раменете й, че тя изохка. — Кейлъб?

— Кал. — Отново просветна и Либи видя как очите му потъмняха. Сега се взираше в бурята през прозореца. — Викат ми Кал.

Пръстите му се отпуснаха. Въпреки че си налагаше да запази самообладание, тътенът от гръмотевицата я накара да подскочи.

— На мен ми харесва Кейлъб — отвърна тя, като се надяваше, че гласът й е прозвучал мило и непреднамерено. — Ще се наложи да го запазим за специални случаи. Сега ще трябва да ме пуснеш.

Той бавно плъзна ръцете си надолу до китките й, после отново нагоре.

— Защо?

Мозъкът й блокира. В дланите си усещаше силния и буен ритъм на собственото си сърце. Неусетно пръстите му достигнаха лактите й, където от вътрешната им страна започна да прави бавни, еротични кръгчета. Либи вече не го виждаше, а само усещаше дъха му върху полуотворените си устни.

— Аз… — Усещаше как всяко отделно мускулче в тялото й се отпуска. — Недей. — Думите й едва не я задушиха. — Трябва да намеря кибрита.

— Чух вече.

Подпряла се на кухненския плот, тя отново се зае да рови из шкафа. Докато го намери, мина известно време, но дори и след това й отне почти минута, преди да успее да запали клечката. Замислен, Кал пъхна ръце в дълбоките джобове на панталоните и се загледа в малкото танцуващо пламъче. Либи запали две свещи, като продължаваше да седи с гръб към него.

— Стоплила съм супа. Искаш ли малко?

— С удоволствие.

Това, че продължаваше да държи ръцете си заети, й помагаше.

— Сигурно се чувстваш вече по-добре.

Замисли се за часовете, които беше прекарал, легнал на тъмно, в стремежа да възвърне паметта си и се засмя.

— Би трябвало.

— Как е главоболието ти?

— Нищо особено.

Тя сипа горещата вода, приготвена за чая, и после сръчно нареди всичко върху таблата.

— Исках да седна пред камината.

— Добре. — Той взе двете свещи и огря пътя й напред.

Бурята му помагаше да мисли. Тя допринасяше да изглежда още по-нереално всичко, което Кал виждаше, чуваше и вършеше. Вероятно, когато спреше да вали, той вече щеше да е наясно какво да прави.

— Бурята ли те събуди?

— Да. — И това нямаше да бъде последната лъжа, която й казваше. Макар и да съжаляваше, че бе необходимо да я лъже, Кал се усмихна и се настани удобно на стола пред камината. Да бъдеш някъде, където един най-обикновен ураган можеше да те остави на тъмно, зависим от свещи и огън, си имаше своя чар. Нито един компютър не бе в състояние да създаде по-добра симулация. — Колко време ще мине, според теб, докато пуснат тока?

— Около час. — Либи опита супата. Вкусът й я успокои. — А може би цял ден. — Тя се засмя и поклати глава. — Баща ми непрестанно повтаряше, че е крайно време да си набавим генератор, ала това се оказа едно от нещата, до които така и не се стигна. Спомням си, че когато бяхме малки, понякога се налагаше с дни да готвим на огъня през зимата. Тогава спяхме, свити тук на пода пред камината, докато майка ми и баща ми се редуваха да поддържат огъня през цялата нощ.

— На теб явно ти е харесвало. — Той познаваше хора, които обичаха да лагеруват на обезлюдени места. Те винаги му се бяха стрували странни, но начинът, по който Либи говореше за това, му създаваше чувство за уют.

— Харесваше ми. Мисля, че през тези първи пет години от живота си съм получила закалката да се справям по-лесно при по-примитивните условия за живот, когато съм на разкопки.

Тя отново се успокои. Усети го по гласа й, виждаше го в погледа й. И въпреки че изнервената Либи го привличаше неудържимо, сега му се искаше тя да бъде спокойна. Колкото по-спокойна беше, толкова повече информация можеше да измъкне от нея.

— Към коя епоха си се насочила?

— Към никоя определена. Занимавам се с родовообщинния живот. Главно с изолираните култури и влиянието на модерните сечива и машини върху тях. И също — как електричеството променя обществено-политическите нрави на обикновения човек. Занимавам се с отдавна изчезналите култури, с ацтеките, инките. — Справям се добре, помисли си Либи. Колкото повече говореше за собствената си работа, толкова по-малко щеше да се връща в мислите си към онзи потресаващ момент в кухнята и към собствената си неочаквана реакция. — През есента смятам да замина за Перу.

— Как реши да се занимаваш с това?

— Мисля, че всичко започна с едно пътуване до Юкатан, когато бях още малка и видях всички тези невероятни развалини от цивилизацията на маите. Ходил ли си някога в Мексико?

Като се замисли за миналото, в мозъка му изплува някакъв блед спомен за бурна нощ в Акапулко.

— Да, преди около десетина години. — Или след няколко века, ако трябваше да бъде точен, помисли си Кал и се вторачи мрачно в чашата си.

— Явно имаш лоши спомени.

— Моля? Не… Този чай… — Той отпи още една глътка. — Струва ми се познат вкусът му.

Развеселена, тя си качи краката и седна по турски.

— Баща ми ще се радва да го чуе. Фирмата му се казва „Хърбал дилайт“. Тя води началото си от тази къщичка.

Кал погледна в чашата си, а после се облегна назад.

— Мислех, че историята на фирмата е рекламна измислица.

— Не е. — Либи го изгледа с половинчата усмивка. — Не разбирам шегата ти.

— Трудно е за обясняване. — Как да й каже, че след около два века „Хърбал дилайт“ щеше да бъде една от най-големите и най-мощните корпорации на земята и нейните колонии? Как да й разкаже, че освен билките, тогава щеше да произвежда и органично гориво и Бог знае още какво? А Кейлъб Хорнблоуър седеше в къщичката, откъдето бе започнало всичко. Той забеляза, че тя го наблюдаваше с онзи угрижен поглед, подир който следваше проверка на пулса. — Майка ми често ми даваше от този чай — отвърна й Кал. — Когато се разболявах от… — Не се сети коя точно детска болест трябваше да назове, но със сигурност не беше някоя от шарките. — Всеки път, щом не се чувствах добре.

— Виждаш ли, билките му помагат при всякакво лечение. Вече си спомняш повече за миналото си.

— Само отделни отрязъци — отвърна той все още внимателно. — По-лесно ми е да си спомня за детството, отколкото за изминалата нощ.

— Едва ли това е нещо необикновено. Женен ли си? — Това пък от къде се взе, зачуди се Либи и мигновено се извърна към огъня в камината.

Кал се зарадва, че тя не гледаше към него, защото не успя да сдържи усмивката си.

— Не съм, иначе нямаше да е много умно от моя страна да те пожелая, ако съм женен.

Либи зяпна, обърна се и го изгледа, след което скочи и трескаво започна да прибира чиниите върху подноса.

— По-добре да прибера малко.

— Предпочиташе ли да не ти го казвам?

Наложи й се да преглътне, преди да добие отново дар слово.

— Да ми кажеш какво?

— Че те желая. — Той я сграбчи за китката, за да не мърда. Усети как пулсът й бие шеметно под пръсти му, нещо, което го учуди и същевременно му подейства възбуждащо. Изчете дума по дума вестника, ала така и не можа да добие представа как жените и мъжете общуват тук и сега, но със сигурност не беше нещо кой знае колко по-различно от това, което познаваше.

— Да. Не.

Засмян, Кал взе подноса от ръцете й.

— Кое от двете?

— Не мисля, че е добра идея. — Той се изправи и тя отстъпи назад. Усещаше топлината от огъня в краката си отзад. — Кейлъб…

— Това специален случай ли е? — Погали я по брадичката и видя как очите й пламнаха, също като пламъците зад гърба й.

— Недей… — Беше нелепо. Невъзможно бе да затрепери само от едно негово докосване. Ала Кал не беше направил нищо друго, освен да я докосне. А Либи трепереше.

— Когато дойдох в съзнание и те видях да спиш на стола пред разпалената камина, помислих си, че си някаква илюзия. — Погали я с палеца си по долната устна. — Сега пак ми изглеждаш по същия начин.

Тя изобщо не се чувстваше като илюзия. Чувстваше се съвсем реална, разтърсващо истинска и уплашена.

— Трябва да загася огъня за през нощта, а ти най-добре си лягай.

— А защо да не загасим заедно огъня за през нощта и след това да си легнем.

Либи гневно разтърси рамене, бясна от факта, че дланите й се потят. Точно сега нямаше да заеква — беше си го обещала. Нямаше да се държи като неопитна глупачка. Щеше да се справи с него, както би постъпила всяка стабилна и независима жена. Жена с пълното съзнание за действията си.

— Нямам намерения да си лягам с теб. Изобщо не те познавам.

Значи това било условието. След като го премисли наново, той установи, че оправданието бе по-скоро мило и че не бе съвсем неоснователно.

— Добре, колко време ще ти трябва, за да ме опознаеш?

Тя отново го зяпна. Прекара и двете си ръце по дължината на косата си.

— Не мога да разбера дали се шегуваш, но знам, че си най-странният мъж, когото съм срещала досега.

— Това е само началото. — Кал я наблюдаваше как затрупва огъня. Силни ръце, спортна фигура и най-изразителните очи, които бе виждал някога. — Утре ще се опознаем и после ще спим заедно.

Либи се изправи толкова рязко, че си удари главата в перваза на камината. Изруга, потърка си темето и се извърна към него.

— Не е задължително. В интерес на истината, това едва ли ще се случи някога.

Той взе решетката и я сложи отпред, както я бе видял да го прави по-рано.

— Защо?

— Защото… — Нервирана до крайност, тя се запъна в търсене на подходящите думи. — Защото не правя такива неща.

Веднага разпозна непрестореното удивление в погледа му. Сега то струеше към нея от тъмните му сини очи.

— Изобщо?

— Хорнблоуър, мисля, че това не е твоя работа. — Гордостта й помогна, ала не особено много. Грабна таблата, чиниите върху нея застрашително се наклониха, издрънчаха и щяха да се изсипят на пода, ако в този момент той не я бе подхванал от едната страна, за да възстанови равновесието й.

— Защо се ядосваш, не мога да разбера? Аз просто искам да се любя с теб.

— Слушай ме внимателно. — Либи си пое дълбоко дъх. — Цялата тази история ми писна вече. Направих ти услуга и не смятам за редно да настояваш да си легна с теб, само защото ти е хрумнало. Изобщо не го приемам за ласкателство. Напротив, струва ми се доста обидно, че ме смяташ за една от ония жени, които си лягат с непознати мъже, само защото има подходящи условия.

Кал вдигна глава, докато се опитваше да вникне в казаното.

— По-добре ли е, когато няма подходящи условия?

При този въпрос тя само стисна здраво зъби.

— Виж, Хорнблоуър, при първа възможност ще те оставя в най-близкия бардак за подобни забавления. Дотогава, ако обичаш, се дръж прилично.

При тези думи Либи изхвърча от стаята. Той дълго време чуваше тракането на чиниите в кухнята.

Отново си пъхна небрежно ръце в джобовете, докато се изкачваше нагоре по стълбите. Жените от двадесетия век бяха трудни за разбиране. Привлекателни, но сложни.

И какво, по дяволите, означаваше бардак?